Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (11)

Глава XI

Погребението свърши. Файтоните се източиха през меката пръст и останаха само бедните. Те се приближиха до прясно изкопания гроб и хвърлиха последен поглед към ковчега, вече почти скрит под лопатите пръст. Сега бе техният миг. Повечето бяха жени от родното място на покойната, на които бяха раздадени черни дрехи според нарежданията на мистър Уилкокс. Чисто любопитство бе довело другите. Те тръпнеха от възбуда пред смъртта, пред внезапната смърт, и стояха на групи или се движеха между гробовете като капки мастило. Синът на една от тях, дървар, бе кацнал високо над главите им и кастреше един от гробищните брястове. От мястото, където седеше, той можеше да види селото Хилтън, нанизано на Северното шосе, с неговите сраснали се предградия; залеза отвъд, в алено и оранжево, който му намигаше под вежди от сиво; черквата; насажденията, а зад гърба му оставаше естественият селски пейзаж от ниви и ферми. Но и той лакомо въртеше събитието из устата си като бонбон. Опита се да обясни на майка си долу всичко, което бе почувствувал, когато видя да се приближава ковчегът — как не можел да остави работата си, а не искал да продължи; как за малко не беше паднал от дървото, толкова бил разстроен; враните грачеха и нищо чудно — като че ли и те знаеха. Майка му твърдеше, че и тя притежава качества на ясновидка — наблюдавала бе от известно време странно изражение у мисис Уилкокс. Лондон беше виновен за нещастието, твърдяха други. Тя бе добра, баба й също беше такава — по-обикновена жена, но много добра. Ех, отиваха си старите нрави. Мистър Уилкокс, и той бе добър. Отново и отново се връщаха на темата, еднообразно, но с възбуда. Погребението на един богат човек за тях бе това, което е погребението на Алцест или Офелия за образованите. То олицетворяваше изкуството; макар и откъснато от живота, то увеличаваше житейските ценности, а те жадно го наблюдаваха.

Гробарите поддържаха една скрита линия на неодобрение — не обичаха Чарлс; сега не беше време да се говори за такива неща, но те не обичаха Чарлс Уилкокс — гробарите свършиха своята работа и натрупаха отгоре венците и кръстовете. Слънцето залязваше над Хилтън — сивите вежди на вечерта пламнаха за миг и бяха разсечени с едно алено намръщване. Бъбрейки тъжно помежду си, опечалените се изнизаха през покритата порта на черковния двор, и прекосиха алеите с кестени, които водеха към селото. Младият дървар остана още малко, пазеше равновесие над тишината и се полюляваше ритмично. Накрая клонът се прекърши под триона му. Със сумтене той слезе, мислите му не се спираха вече на смъртта, а на любовта, защото щеше да се жени. Спря се, когато минаваше покрай пресния гроб; сноп златисти хризантеми бяха привлекли погледа му. „Не би трябвало да носят такива шарени цветя по погребенията“ — помисли си той. Направи няколко тежки стъпки, отново спря, погледна крадешком в здрача, обърна се, изтръгна една хризантема и я скри в джоба си.

След него настана абсолютна тишина. Къщичката, която граничеше с гробището, бе празна, а наоколо нямаше друга. Час след час картината на погребението оставаше ненаблюдавана. От запад над нея се носеха облаци или черквата приличаше на кораб с високо издигнат нос, направляван заедно с целия си екипаж към безкрайността. Към сутринта въздухът захладня, небето се проясни, повърхността на земята се втвърди и заблещука над положените там покойници. Дърварят, завръщащ се след една нощ, изпълнена с радости, си мислеше: „Тези лилии, тези хризантеми — жалко, че не ги взех всичките“.

Горе, в Хауардс Енд, се опитваха да закусват. Чарлс и Иви бяха седнали в трапезарията с мисис Чарлс. Баща им, който не можеше да понася никого, закусваше горе. Той страдаше жестоко. Болката го връхлиташе на спазми, като че бе физическа, и дори когато се канеше да закуси, очите му все се изпълваха със сълзи и той слагаше настрани недокоснатия залък.

Той помнеше спокойната доброта на своята съпруга от трийсет години. Нищо конкретно, не ухажване или ранен възторг, само тази неизменна добродетел, която му се струваше най-благородното качество у жената. Толкова много жени са капризни, позволявайки си странни пориви на страст и лекомисленост. Но не и неговата съпруга. Година след година, лете и зиме, като съпруга и майка тя винаги оставаше една и съща, той винаги й се бе доверявал. Нейната нежност! Нейната невинност! Чудната невинност, която тя притежаваше като дар от бога. Рут не познаваше порочността и благоразумието на света повече от цветята в градината си или тревата на ливадата си. Представата й за бизнеса: „Хенри, защо хората, които имат достатъчно пари, се мъчат да натрупат още?“. Представата й за политиката: „Сигурна съм, че ако майките от различните народи могат да се срещнат, няма да има повече войни“. Представата й за религията — о, това бе един облак, но облак, който бе преминал. Тя произхождаше от квакерско семейство, а той и неговото семейство, по-рано сектанти, сега принадлежаха към англиканската църква. Проповедите на пастора отначало я отблъскваха и тя бе изразила желание за „повече вътрешна светлина“, като добавяше: „не толкова за мен, колкото за бебето“ (Чарлс). Вътрешната светлина сигурно я бе озарила, защото той не я чу да се оплаква през следващите години. Отгледаха трите си деца без спорове. Никога не се бяха карали.

Сега тя лежеше под земята. И като че ли за да направи своето оттегляне от света още по-горчиво, тя си бе отишла малко тайнствено, което не й беше присъщо. „Защо не ми каза, че знаеш за това?“ — изстена той, а нейният слаб глас бе отвърнал: „Не исках, Хенри… може и да съм сгрешила, а всеки мрази болестите“. Това ужасно нещо му бе съобщено от един непознат лекар, при когото тя се бе прегледала, докато той отсъствуваше от града. Беше ли честно? Без да му обясни всичко, тя бе починала. Не беше хубаво от нейна страна и сълзи бликнаха от очите му, колко дребно беше това! Единственият път, когато го бе измамила през тези трийсет години.

Скочи на крака и погледна през прозореца, защото Иви бе влязла с писмата, а той не можеше да погледне никого в очите. О, да, тя бе добра жена, бе твърда. Избра съзнателно тази дума. За него твърдостта включваше всички добродетели.

Самият той, взирайки се в студената градина, внушаваше с вида си твърдост. Лицето му не беше ъглесто като това на сина му и, наистина брадичката, въпреки че беше твърдо изразена, се отдръпваше леко навътре, а устните, неясно очертани, бяха покрити с мустаци. Но нямаше външни белези на слабост. Очите, въпреки че бяха способни на доброта и приятелство, макар зачервени в момента от сълзи, бяха очи на човек, на когото не може да се заповядва. Челото също бе като на Чарлс. Високо и открито, мургаво и ненабраздено, рязко преминаващо към слепоочията и черепа, създаваше впечатление за бастион, който защитава главата му от света. Понякога то приличаше на бяла стена. Беше живял зад нея, невредим и щастлив, петдесет години.

— Пощата пристигна, татко — каза сковано Иви.

— Благодаря, остави я там.

— Хубава ли беше закуската?

— Да, благодаря.

Момичето погледна стеснително него и подноса. Не знаеше какво да направи.

— Чарлс пита искаш ли „Таймс“?

— Не, ще го прочета по-късно.

— Позвъни, ако искаш нещо, татко.

— Имам всичко, от което имам нужда.

След като отдели личните писма от циркулярните, тя се върна в трапезарията.

— Татко не е хапнал нищо — каза тя, като сядаше с набръчкано чело зад самовара.

Чарлс не отговори, но след миг се втурна по стълбите нагоре, отвори вратата и каза:

— Виж какво, татко, трябва да ядеш, знаеш, че трябва. — И очаквайки отговора, който не дойде, той се измъкна навън. — Мисля, че първо ще си прочете писмата — каза уклончиво той. — Бих казал, че след това ще продължи със закуската. — После взе „Таймс“ и известно време не се чуваше никакъв звук, освен почукването на чаша в чинийка и нож в чиния.

Бедната мисис Чарлс стоеше между мълчаливите си роднини, ужасена от хода на събитията, а и малко отегчена. Тя бе незначително дребно същество и го знаеше. Една телеграма я бе запратила от Неапол към смъртното ложе на някаква жена, която тя едва познаваше. Една дума на съпруга й я бе потопила в траур. Искаше да тъгува и вътре в себе си, но би желала мисис Уилкокс, щом като е била обречена да умре, да беше умряла преди сватбата, защото тогава от нея щеше да се очаква далеч по-малко. Ронейки хляба си и прекалено притеснена да поиска масло, тя остана почти неподвижна, благодарна все пак и на това, че свекърът й закусва горе. Накрая Чарлс проговори:

— Не беше нужно да кастрят онези брястове вчера — каза той на сестра си.

— Не, разбира се.

— Ще трябва да го взема под внимание — продължи той. — Изненадан съм, че пасторът го допусна.

— Може би не е разрешил той.

— А кой?

— Собственикът на имението.

— Невъзможно.

— Масло, Доли?

— Благодаря ти, Иви, скъпа… Чарлс?

— Да, скъпа?

— Не знаех, че могат да се кастрят брястовете. Мислех, че само върбите се кастрят.

— О, не, и брястовете се кастрят.

— Тогава защо не би трябвало да се кастрят брястовете на гробището? — Чарлс леко се намръщи и се обърна отново към сестра си.

— И друго. Трябва да говоря с Чокъли.

— Да, да, трябва да се оплачеш на Чокъли.

— Не е редно да казва, че не е отговорен за онези хора. Отговорен е.

— Да, разбира се.

Братът и сестрата не бяха безчувствени. Говореха по този начин отчасти защото желаеха Чокъли да бъде на нужната висота, едно полезно желание посвоему, отчасти защото избягваха емоционалния подход, в живота. Всички Уилкоксови постъпваха така. Той не им се струваше от изключителна важност. Или може би, както предполагаше Хелън, те разбираха важността му, но се страхуваха от него. Ужас и пустота това човек можеше да съзре в дълбочината. Те не бяха безчувствени и станаха от масата с болка в сърцата. Майка им никога не бе идвала на закуска. В другите стаи и особено в градината те чувствуваха липсата й най-силно. Когато Чарлс отиде към гаража, на всяка крачка си спомняше жената, която го бе обичала и която винаги щеше да му липсва. Какви битки бе водил той с нейния благ консерватизъм! Колко мразеше тя нововъведенията и въпреки това колко предано ги бе приемала! Той и баща му — колко трудности бяха имали, за да построят този гараж! С какви трудности я бяха убедили да им отстъпи мястото, което обичаше повече от градината! Лозата — тя бе отстоявала своето мнение за лозата. Все още тежеше на южната стена със сухите си клонки. Същото бе и с Иви, докато разговаряше с готвача. Въпреки че можеше да се заеме с работата на майка си вътре в къщата, така както един мъж би се заел с нея навън, тя чувствуваше, че нещо изключително бе напуснало живота й. Тяхната скръб, макар и не така силна като на баща им, произхождаше от по-дълбоки корени, защото една съпруга може да бъде заменена, но една майка — никога.

Чарлс щеше да отиде в службата си. Имаше съвсем малко работа в Хауардс Енд. Съдържанието на завещанието, оставено от майка им, бе отдавна известно. Нямаше наследства, нито годишна рента, нищо от посмъртната суетня, с която някои покойници удължават съществуването си. Доверявайки се на съпруга си, тя му бе оставила безусловно всичко. Не беше богата — къщата бе цялата й зестра и след време щеше да мине в притежание на Чарлс. Акварелите и мистър Уилкокс възнамеряваше да запази за Пол, а Иви щеше да получи бижутата и дантелите. Колко лесно се бе измъкнала тя от живота! Чарлс си помисли, че такова отношение заслужава похвала, въпреки че самият той нямаше намерение да го възприеме, докато Маргарет би видяла в него едно почти престъпно безразличие към земната слава. Скептицизмът, не повърхностният скептицизъм, който ръмжи и се подиграва, а скептицизмът, който върви ръка за ръка с вежливостта и деликатността — това бе тонът на завещанието на мисис Уилкокс. Тя не желаеше да безпокои хората. След като това бе доведено до край, земята можеше да студенее над нея завинаги.

Не, Чарлс нямаше какво да чака. Не можеше да продължи сватбеното си пътешествие, затова щеше да отиде в Лондон и да работи — чувствуваше се прекалено нещастен да се мотае тук. Той и Доли щяха да използуват мебелирания апартамент, докато баща му живее спокойно на село с Иви. Можеше също да държи под око своята малка къщичка, боядисана и украсена за него в едно от предградията в Съри, в която се надяваше да се настани малко след Коледа. Да, след обеда щеше да отиде с новия си автомобил, а прислугата от града, която бе дошла за погребението, щеше да пътува с влака.

Намери шофьора на баща си в гаража, каза „Добро утро“, без да го погледне в лицето, и навеждайки се над колата, продължи:

— Хей! Някой е карал новата ми кола!

— Така ли, сър?

— Да — каза Чарлс и лицето му пламна, — а който я е карал, не я е почистил добре, има кал по оста. Почисти я.

Шофьорът отиде за парцали, без да каже дума. Беше грозен като смъртта — не че това му пречеше да работи при Чарлс, който не мислеше, че на един мъж му трябва някакво обаяние, бързо се бе отървал от малкото италианско зверче, което заемаше мястото преди.

— Чарлс — след него подтичваше през скрежа съпругата му, изящна черна колона с пищна траурна шапка като капител над дребното й личице.

— Един момент, зает съм. Е, Крейн, как мислиш, кой го е карал?

— Не знам, сър, наистина не знам. Никой не го е карал, откакто съм се върнал, но все пак цели две седмици ме е нямало, докато бях с другата кола в Йоркшир.

Калта лесно се сваляше.

— Чарлс, баща ти е слязъл долу. Нещо се е случило. Иска веднага да се върнеш в къщи. О, Чарлс!

— Почакай, скъпа, почакай за минута. Кой държеше ключа от гаража, докато те нямаше, Крейн?

— Градинарят, сър.

— Да не искаш да кажеш, че старият Пени може да кара автомобил?

— Не, сър, никой не е изкарвал автомобила, сър.

— Тогава как ще обясниш, че има кал по оста?

— Не мога, сър, наистина не мога, сър, за времето, докато бях в Йоркшир. Вече няма кал, сър.

Чарлс беше раздразнен. Този човек го правеше на глупак и ако сърцето му не беше изпълнено със скръб, той щеше да докладва на баща си. Но сега не беше време за оплаквания. Нареди автомобилът да бъде готов за следобеда и тръгна с жена си, която през цялото време разказваше някаква несвързана история за някакво писмо и някаква мис Шлегел.

— Е, Доли, вече мога да ти обърна внимание. Мис Шлегел? Какво иска тя?

Когато хората пишеха писма, Чарлс винаги питаше какво искат. Необходимостта бе за него единствената причина за всяко действие. А въпросът в този случай бе правилен, защото жена му отговори:

— Иска Хауардс Енд.

— Хауардс Енд? Крейн, не забравяй да сложиш резервното колело.

— Няма, сър.

— Внимавай да не забравиш, защото… хайде, малка женичке. — Когато се скриха от погледа на шофьора, той я прегърна през кръста и я притисна към себе си. Всичките му чувства и половината внимание — с това я даряваше той в техния щастлив съпружески живот.

— Но ти не слушаш, Чарлс…

— Какво има…

— Непрекъснато ти повтарям — Хауардс Енд. Мис Шлегел я е наследила.

— Какво е наследила? — попита Чарлс, като я пусна. — За какво говориш, по дяволите?

— Виж какво, Чарлс, ти ми обеща да не казваш тези ужасни…

— Слушай какво, нямам настроение за глупости. И съвсем не му е сега времето за това.

— Казвам ти… и непрекъснато ти го повтарям… мис Шлегел… наследила я е… майка ти я е оставила на нея… и това, което ви остава, е да се изнесете.

— Хауардс Енд?

— Хауардс Енд! — изкрещя тя, като го имитираше и в този момент Иви изскочи от храстите.

— Доли, върни се веднага. Баща ми е много ядосан от теб. Чарлс — тя се удари лошо, — върви веднага вътре при татко. Получил е писмо, което е ужасно.

Чарлс затича, после се овладя и закрачи тежко по посипаната с чакъл пътека. Там беше къщата — деветте прозореца, неплодородната лоза. Възкликна: „Отново Шлегелови“, а като че ли да допълни целия хаос, Доли каза:

— О, не, старшата сестра на болницата е писала вместо нея.

— Влизайте и тримата! — кресна баща му, вече раздвижен. — Доли, защо не ми се подчинихте?

— О, мистър Уилкокс…

— Казах ви да не отивате до гаража. Чух ви всички като викахте из градината. Не мога да го позволя. Влизайте.

Той стоеше на верандата, преобразен, с писма в ръка.

— В трапезарията, всички. Не бива да обсъждаме лични неща пред слугите. Ето, Чарлс, вземи, прочети ги. Виж какво можеш да разбереш.

Чарлс взе двете писма и ги прочете, като спазваше последователност. Първото бе придружителна бележка от старшата сестра. Мисис Уилкокс бе пожелала, когато свърши погребението, тя да изпрати приложеното. Приложеното — то беше лично от майка му. Тя бе написала:

„До моя съпруг. Бих искала мис Шлегел (Маргарет) да получи Хауардс Енд.“

— Предполагам, че ще обсъдим това — рече той, зловещо спокоен.

— Естествено. Идвах при теб, когато Доли…

— Добре, нека седнем.

— Ела, Иви, нека не губим време, седни.

Седнаха мълчаливо около масата. Събитията от вчера, по-скоро от тази сутрин, внезапно изчезнаха в миналото, така далечно, сякаш едва ли са живели в него. Чуваше се тежко дишане. Успокояваха се. Чарлс, за да им придаде още твърдост, прочете приложението гласно:

— Бележка с почерка на майка ми, в плик, адресиран до баща ми, запечатан. Вътре: „Бих искала мис Шлегел (Маргарет) да наследи Хауардс Енд“. Няма дата, нито подпис. Изпратено чрез старшата сестра на оная болница. Сега въпросът е…

Доли го прекъсна:

— Искам да кажа, че тази бележка не е законен документ. Къщите трябва да се наследяват чрез адвокат, Чарлс, сигурна съм.

Съпругът й строго сви устни. Малки издутини се появиха точно пред ушите му един признак, към който тя не се беше научила още да се отнася с внимание, а попита дали може да види бележката. Чарлс погледна баща си за разрешение, който рече разсеяно: „Дай й я“. Тя я грабна и веднага възкликна:

— Ха, та тя е написана с молив. Ето. Документ, написан с молив, не се счита за официален.

— Знаем това, Доли — заговори мистър Уилкокс иззад крепостта, с която се бе обградил. — С това сме наясно. Юридически ще бъда оправдан, ако я скъсам и я хвърля в огъня. Разбира се, скъпа моя, ние те считаме за член от нашето семейство, но ще бъде по-добре, ако не се намесваш в неща, които не разбираш.

Чарлс, раздразнен и от баща си, и от съпругата си, повтори: „Въпросът е…“. Той разчисти място на масата от чиниите и ножовете, останали след закуската, така че да може да си драска по покривката.

— Въпросът е дали мис Шлегел, по време на двете седмици, когато всички сме отсъствували, дали тя, без да има право… — Той спря.

— Не мисля така — каза бащата, чиято природа бе по-благородна от тази на сина.

— Не мислиш какво?

— Че тя би могла… че това е случай на незаконно въздействие. Не, според мен въпросът е… болестното състояние по времето, когато го е писала.

— Татко, ако искаш, консултирай се със специалист, но аз не признавам, че това е почеркът на майка ми.

— Как, та ти току-що каза, че е! — извика Доли.

— Няма значение, че съм го казал — избухна той, — а ти си дръж езика.

Бедната малка съпруга почервеня при тези думи и като извади кърпичката си от джоба, пророни няколко сълзи. Никой не я забеляза. Иви се мръщеше като ядосано момче. Двамата мъже постепенно приемаха вид, като че ли се намираха в заседателна зала. И двамата се чувствуваха най-добре като членове на комитет. Не допускаха грешката да боравят с човешките дела, взети като цяло, а точка по точка, съвсем конкретно. Въпросът, който стоеше сега пред тях, беше калиграфията и към него насочиха те усилията на добре обучените си мозъци. Чарлс след кратко колебание призна, че почеркът е автентичен и преминаха на следващата точка. Това бе най-добрият, а може би единственият начин да се избегнат чувствата. Те бяха присъщи на средния човек и ако бяха разгледали бележката като цяло, това щеше да ги направи нещастни или да ги подлуди. Емоционалното съдържание оставаше на заден план, когато я разглеждаха точка по точка, и всичко вървеше гладко. Часовникът цъкаше, въглищата пламтяха по-силно и се бореха за надмощие с бледото сияние, което струеше през прозорците. Незабелязано, слънцето бе завзело своето небе, а сенките на дърветата, необикновено плътни, падаха като алени бразди през покритата със скреж морава. Беше великолепна зимна утрин. Фокстериерът на Иви, който минаваше за бял, сега бе само едно мръсносиво куче, толкова наситена бе чистотата, която го заобикаляше. Фокстериерът бе опозорен, но косовете, които преследваше, блестяха с арабското си черно, защото всички обикновени цветове на живота се бяха променили. Вътре часовникът отброи десет с дълбок и поверителен тон. Други часовници го потвърдиха и разговорът приближи своя край.

Не е необходимо да продължаваме. По-скоро сега е моментът, когато наблюдателят трябва да излезе напред. Трябваше ли Уилкоксови да предоставят дома си на Маргарет? Аз мисля, че не. Молбата беше прекалено неубедителна. Не беше и законно; написано бе по време на болест и под влиянието на внезапно приятелство; противоречеше с намеренията на покойната в миналото, беше в противоречие с нейния характер. За тях Хауардс Енд беше къща; не можеха да знаят, че за нея това бе един дух, за когото тя търсеше духовен наследник. И още една крачка в тези мъгли, не можеха ли те да решат още по-добре, отколкото предполагаха? Правдоподобно ли беше, че притежанията на духа изобщо могат да бъдат завещани? Има ли душата потомство? Един бряст, една лоза, стиска сено, покрито с роса — може ли страстта по тези неща да бъде предадена там, където няма кръвна връзка? Не, Уилкоксови не можеха да бъдат обвинявани. Проблемът бе прекалено огромен, а те не можеха дори да го схванат. Не, естествено и правилно е след необходимото разискване те да скъсат бележката и да я хвърлят в камината на трапезарията. Практичният моралист би ги оправдал напълно. Този, който се стреми да погледне по-дълбоко, може да ги оправдае — почти. Но остава един неоспорим факт. Те пренебрегнаха една лична молба. Жената, която бе починала, им бе казала: „Направете това“, а те отвърнаха: „Няма да го направим“. Това, което се случи, имаше особено болезнено отражение върху тях. Скръбта допълзя до съзнанието и задълба там неуморно. Вчера те скърбяха: „Тя беше любяща майка, вярна съпруга — ние заминахме, тя не обърна никакво внимание на здравето си и почина“. Днес си мислеха: „Тя не бе така вярна, така любяща, както си мислехме“. Желанието за повече вътрешна светлина бе намерило накрая своя израз. Невидимото се бе сблъскало с видимото и единственото, което можеха да кажат, бе: „Предателство“. Мисис Уилкокс бе постъпила предателски към семейството, към законите на собствеността, към собствената си дума, и то в документ. Как може да си е помислила, че Хауардс Енд ще бъде предадена на мис Шлегел? Трябваше ли нейният съпруг, на когото тя законно принадлежеше, да я прехвърли просто като подарък? Трябваше ли гореспоменатата мис Шлегел да получава пожизнена рента от нея или да я притежава напълно? Нямаше ли да има компенсация за гаража и другите подобрения, които те бяха направили, като са предполагали, че всичко ще бъде тяхно някой ден? Предателство! Предателство и глупост! Когато смятаме, че покойните са и коварни, и глупави, ние сме близо до примирение с мисълта, че те са напуснали света. Тази бележка, написана с молив, предадена чрез старшата сестра, бе както неделова, така и жестока и изведнъж понижи оценката на жената, която я бе изпратила.

— Е, добре — каза мистър Уилкокс, като стана от масата. — Не бих си и помислил, че това е възможно.

— Мама не може да е искала това — каза Иви, като все още се мръщеше.

— Невъзможно, момичето ми, разбира се, че не.

— Мама толкова вярваше в прадедите, съвсем не й беше в характера да остави нещо на някой външен човек, който никога не ще го оцени.

— Цялата работа не е в неин стил — заяви той. — Ако мис Шлегел бе бедна, ако имаше нужда от къща, можех донякъде да я разбера. Но тя има собствена къща. Защо ще иска друга? Няма да има никаква полза от Хауардс Енд.

— Това времето ще покаже — измърмори Чарлс.

— Как? — попита сестра му.

— Навярно тя знае — мама ще й е казала. Тя ходи два или три пъти в болницата. По всяка вероятност чака развитието на нещата.

— Каква ужасна жена. — И Доли, която се бе съвзела, извика: — Та тя може би идва вече да ни изхвърли оттук.

Чарлс я успокои.

— Нека опита — каза зловещо той. — Тогава ще си има работа с мен.

— И с мен — повтори баща му, който се чувствуваше твърде пренебрегнат. Чарлс бе наистина внимателен — бе поел цялата работа по погребението, каза му да закуси, но момчето, като порасна, стана малко диктатор и с прекалена готовност си присвояваше поста на председател. — Мога да се справя с нея, ако дойде, но тя няма да дойде. Малко си несправедлив към мис Шлегел.

— Обаче онази история с Пол бе достатъчно възмутителна.

— Не искам да чувам нищо повече за историята с Пол, Чарлс, както казах навремето, а и това е съвсем отделно от случилото се сега. Маргарет Шлегел бе натрапчива и досадна през тази ужасна седмица и всички ние страдахме от нея, но бога ми, тя е честна. Тя не е в тайно споразумение със старшата сестра. Абсолютно съм сигурен в това. Нито с лекаря, и в това съм сигурен. Не крие нищо от нас, защото до днес знаеше толкова, колкото и самите ние. И тя като нас е подведена. — Той спря за миг. — Виж какво, Чарлс, в своята ужасна болка бедната ти майка ни постави всички в неестествено положение. Пол нямаше да напусне Англия, ти нямаше да отидеш в Италия, нито Иви и аз в Йоркшир, ако сме знаели. Е, положението на мис Шлегел е същото като нашето. Но в крайна сметка тя излезе сравнително добре от положението.

Иви каза:

— Но онези хризантеми…

— Или въобще идването й на погребението — продължи Доли.

— Защо да не дойде? Тя има право, а и стоеше отзад с жените от Хилтън. Цветята… сигурно ние не бихме пратили такива цветя, но за нея, Иви, вероятно изглеждат подходящи, защото може би има такъв обичай в Германия, който ти не знаеш.

— О, забравих, че тя не е истинска англичанка — извика Иви. — Това обяснява много неща.

— Тя е космополит — каза Чарлс, като си погледна часовника. — Признавам, че имам зъб на космополитите. Мой недостатък без съмнение. Не мога да ги търпя, а немецът космополит е върхът на всичко. Ето това е. Искам да изтичам и да поговоря с Чокъли. Един велосипед ще ми свърши работа. А между другото бих искал да поговориш с Крейн някои път. Сигурен съм, че е карал новия ми автомобил.

— Повредил ли е нещо?

— Не.

— В такъв случай няма да му правя забележка. Не си струва да се караме.

Понякога мненията на Чарлс и баща му не съвпадаха. Но винаги се разделяха с пораснало уважение един към друг и всеки от тях нямаше нужда от по-смел другар, когато бе необходимо да се пропътува покрай чувствата. Така и моряците на Одисей минали край сирените, след като си запушили един на друг ушите с вълна.