Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (23)

Глава XXIII

Маргарет нямаше намерение да остави нещата да се изплъзнат и вечерта, преди да напусне Суонидж, тя се накара на сестра си. Порица я не заради неодобрението на годежа, а за това, че прикри неодобрението с булото на тайнствеността. Хелън също бе съвсем пряма.

— Да — каза тя с вид на човек, който се вглежда в себе си, — има нещо тайнствено. Не мога да го преодолея. Не е моя вината. Така е устроен животът. — В онези дни Хелън бе прекомерно заета с подсъзнателното си аз. Преувеличаваше тази страна на живота, която се олицетворява от Пънч и Джуди^[1], и говореше за човечеството като за марионетки, които един невидим кукловод подтиква към любов и война. Маргарет изтъкна, че ако задълбае в тези мисли, и тя ще елиминира личното. Хелън замълча за миг и после избухна със странни думи, които разчистиха облаците:

— Върви, омъжи се за него. Мисля, че си чудесна, и ако някой може да се справи, това си ти.

Маргарет отрече, че има нещо, с което „да се справя“, но тя продължи:

— Да, има, и аз затова не успях с Пол. Мога да направя само това, което е лесно. Мога само да привличам и да бъда привличана. Не мога и не ще се опитвам да създам такива трудни отношения. Ако се омъжа, това ще бъде или за човек, който е достатъчно силен да ме ръководи, или за когото аз съм достатъчно силна да ръководя. Затова никога не ще се омъжа, тъй като няма такива мъже. А господ да пази тоя, за когото се омъжа, защото сигурно ще избягам от него, преди да изречеш „раз-два“. Така е! Защото съм необразована. Но ти, ти си различна; ти си героиня.

— О, Хелън! Такава ли ме смяташ? Така ужасно ли ще бъде за бедния Хенри?

— Ти искаш да запазиш хармония и в това има нещо героично, има нещо подобно у древните гърци, и не виждам защо при теб да не сполучи. Върви, бори се с него и му помагай. Не ме моли за помощ, нито дори за съчувствие. Оттук аз тръгвам по свой път. Решила съм да бъда последователна, защото е лесно да бъдеш последователен. Решила съм да не приема съпруга ти и ще му го кажа. Решила съм да не правя отстъпки на Тиби. Ако Тиби иска да живее с мен, трябва да ме „преглътне“. Теб искам да обичам повече от всякога. Да, наистина. Ние с теб сме изградили нещо истинско, защото е чисто духовно. Няма тайнствено було над нас. Нереалното и тайнственото започват при досега с телесното. Точно общоприетият възглед е, както обикновено, неправилен. Нашите неприятности са за материални неща — пари, съпрузи, търсене на къщи. Но деянията на всевишния стават от само себе си.

Маргарет бе благодарна за този израз на привързаност и отговори: „Може би“. Всички перспективи завършват в невидимото — никой не се съмнява в това, но Хелън ги приключи доста бързо за нейния вкус. При всеки обрат на речта човек се изправяше срещу действителността и абсолютното. Може би Маргарет бе вече прекалено възрастна за метафизиката, може би Хенри я отвикваше от нея, но тя почувствува, че има нещо малко неуравновесено в съзнанието, което с лекота разкъсваше видимото. Деловият човек на бизнеса, който допуска, че неговият живот е всичко, и мистикът, който твърди, че е нищо, не успяват да налучкат истината нито от едната страна, нито от другата. „Да, разбирам, скъпа, това е някъде по средата“ — леля Джули бе казала наслуки преди години. Не, истината, която бе жива, не беше някъде по средата. Можеше да се открие с продължителни пътувания в двете царства и въпреки че хармонията е последната тайна, да се възприеме това в самото начало означава сигурно безплодие.

Хелън, приела едно, отрекла друго, би говорила до среднощ, но Маргарет, на която предстоеше приготвяне на багажа, съсредоточи разговора върху Хенри и каза, че Хелън може да обижда Хенри зад гърба му, но би ли имала добрината да бъде винаги учтива към него пред други хора?

— Аз определено не го харесвам, но ще направя каквото мога — обеща Хелън. — В замяна прави каквото искаш с моите приятели.

На Маргарет й стана по-леко от този разговор. Техният вътрешен живот бе толкова сигурен, че можеха да се пазарят за външните неща по начин, който за леля Джули би бил странен, а за Тиби или Чарлс — невъзможен. Има мигове, когато вътрешният живот действително се „отплаща“, когато се оказва внезапно, че годините на спокойствие, зад което няма скрити подбуди, имат практическа стойност. Такива мигове са все още рядкост на Запад; това, че те все пак настъпват, обещава по-добро бъдеще. Маргарет, въпреки че не можеше да разбере сестра си, се бе подсигурила срещу отчуждението и се върна в Лондон с по-спокойни мисли.

Следващата сутрин в единайсет часа тя се появи в кантората на Имперската и западноафриканска каучукова компания. Беше доволна, че отива там, защото Хенри бе по-скоро загатнал, отколкото обяснил своята работа, а неопределеността и неяснотата, които човек свързва с Африка, обгръщаха досега главните източници на неговото състояние. Не че едно посещение в кантората изясняваше нещата. На повърхността изплуваше обикновената смет от счетоводни книги, полирани бюра и месингови решетки, пръснати тук и там без всякаква причина, електрически глобуси разцъфтели на тройки, малки кафези за зайчета, преградени със стъкло или мрежа, малки зайчета, вън от играта. И дори когато тя проникна още по-навътре, откри само обичайната маса и персийския килим и въпреки че картата над камината изобразяваше късче от Западна Африка, това бе съвсем обикновена карта. На отсрещната стена висеше друга карта, на която се виждаше целият континент, който приличаше на кит, убит за мас, а отстрани имаше врата, затворена, но гласът на Хенри проникваше през нея, диктувайки строго писмо. Тя можеше да се намира и в „Порфириън“, и в банката „Демпстър“, и в кантората на своите доставчици на вино. Всичко изглежда еднакво в днешно време. Но може би виждаше компанията по-скоро от гледна точка на империята, а не на Западна Африка, пък империализмът винаги я бе затруднявал като понятие.

— Една минута — извика мистър Уилкокс, когато му съобщиха за нея. Натисна звънеца, в резултат на което се появи Чарлс.

Чарс бе написал на баща си едно подходящо писмо — по-подходящо от това на Иви, в което пулсираше детинско възмущение. И той поздрави учтиво своята бъдеща мащеха.

— Надявам се, че моята съпруга, здравейте, ще ви предложи приличен обед — започна той. — Разпоредил съм се, но ние живеем съвсем импровизирано. Тя ви очаква да се върнете и за чая, след като разгледате Хауард Енд. Любопитен съм какво ще си помислите за имението. Не бих се приближил до него. Моля, седнете; това е една неприятна малка дупка.

— Ще ми бъде приятно да го видя — каза Маргарет, като се почувствува за първи път притеснена.

— Ще го видите в най-лошия му вид, защото Брайс офейка в чужбина миналия понеделник, без дори да нареди на чистачката да оправи всичко след него. Никога не съм виждал такава срамна бъркотия. Направо е невероятно. Той не е бил там повече от месец.

— С Брайс имам да уреждам доста сметки — извика Хенри от вътрешната стая.

— Защо е заминал така внезапно?

— Болен човек, не може да спи.

— Бедният човек!

— Беден, глупости! — каза мистър Уилкокс, като се присъедини към тях. — Имал е дързостта да постави предупредителни надписи, без дори да попита или да поиска разрешение. Чарлс ги е изхвърлил.

— Да, изхвърлих ги — каза сдържано Чарлс.

— Изпратих му телеграма, и то каква! Той, лично той е отговорен за поддържането къщата през следващите три години.

— Ключовете са във фермата, ние нямаме ключове.

— Съвсем правилно.

— Доли щеше да ги вземе, но за щастие бях там.

— Какво представлява мистър Брайс?

Но никой не й обърна внимание. Мистър Брайс беше наемател, който нямаше право да преотстъпва под наем — да се говори повече за него бе губене на време. Те говориха разточително за неговите злодеяния, докато момичето, което бе написало на машина „строгото“ писмо влезе с него. Мистър Уилкокс сложи подписа си.

— Сега ще излезем — каза той.

Очакваше я разходка с автомобил, една форма на щастие, омразна на Маргарет. Чарлс им помогна да се качат, учтив докрай, и след миг кантората на Имперската и западноафриканската каучукова компания се загуби. Но това не бе вълнуваща разходка. Може би виновно бе времето, сиво и смазано от тежки облаци. А вероятно Хартфордшир едва ли е предназначен за автомобилисти. Един джентълмен не беше ли шофирал веднъж толкова бързо през Уестморланд, че пропуснал да го забележи? И ако Уестморланд може да остане незабелязан, още по-малко може да провърви на графство, чиито изящни линии особено се нуждаят от внимателно око. Хартфордшир е най-спокойната част на Англия, с леко очертани реки и хълмове; това е замечтаната Англия. Ако Дрейтън^[2] бе отново с нас да напише ново издание на несравнимата си поема, той щеше да възпее нимфите на Хартфордшир с деликатни черти, с коси, помрачени от лондонските пушеци. Очите им ще са тъжни и отвърнати от тяхната съдба към зелените брегове на Севера, а ще ги предвожда не Изис от Сабрина, а бавно леещата се Лий^[3]. Не одеянията им ще придават блясък, нито импулсивността на танца: те ще бъдат истински нимфи.

Шофьорът не можеше да кара бързо, както се беше надявал, защото по главното северно шосе пътуваха много автомобили за великденските празници. Но той караше прекалено бързо за Маргарет — плашливо създание, което непрекъснато се тревожеше за децата и пилетата.

— Няма нищо — каза мистър Уилкокс. — Ще се научат, както лястовиците и телеграфните жици.

— Да, но докато се научат…

— Автомобилите влязоха в употреба и се утвърдиха — отговори той. — Човек трябва да се придвижва. Има една красива черква — о, ти не виждаш толкова далеч. Добре, гледай навън, ако движението по пътя те притеснява, навън, към природата.

Тя се загледа в пейзажа. Надигаше се и се преливаше като овесена каша. Скоро замръзна. Бяха пристигнали.

Къщата на Чарлс беше отляво; отдясно бяха набъбналите форми на Шестте хълма. Тяхното появяване в такава околност я изненада. Те пресичаха потока от къщи, който нарастваше към Хилтън. Отвъд тях видя ливади и гора, а под тях лежаха погребани най-доблестни воини, реши тя. Мразеше войната и обичаше войниците — това бе една от нейните приятни непоследователности.

Но ето я Доли, издокарана като излязла от кутийка, застанала на прага да ги посрещне, и ето — закапаха първите капки дъжд. Притичаха весело вътре и след продължително чакане в гостната седнаха на импровизирания обед, всяко блюдо на който, явно или не, съдържаше сметана. Мистър Брайс беше главната тема за разговор. Доли описа посещението му с ключа, а свекърът й остана удовлетворен от непрекъснатите си шеги с нея, като противоречеше на всичко, което тя кажеше. Очевидно имаше навик да се подиграва на Доли. Той се пошегува и с Маргарет, а тя, стресната от дълбок размисъл, бе доволна и му отвърна със същото. Доли показа изненада и я разглеждаше с любопитство. Следобед двете деца слязоха долу. Маргарет не обичаше бебета, но се разбра по-добре с двегодишното и накара Доли да се превива от смях, като му говореше сериозно.

— Целуни ги и да вървим — каза мистър Уилкокс.

Тя дойде, но отказа да ги целуне — това бе такова нещастие за малките, каза тя, и въпреки че Доли предлагаше ту на мама дундето, ту на мама сладурчето, тя остана твърда.

Този път валеше силно. Автомобилът дойде с вдигнат покрив и отново тя загуби всякаква представа за разстояние. След няколко минути спряха и Крейн отвори вратата.

— Какво стана? — попита Маргарет.

— Какво предполагаш? — каза Хенри.

Точно пред очите й имаше малка вратичка.

— Стигнахме ли вече?

— Да?

— Никога не бих предположила! Преди години ми се струваше толкова далечен.

Усмихната, но някак разочарована, тя скочи и устремът й я отнесе до предната врата. Посегна да я отвори, когато Хенри каза:

— Няма смисъл, заключена е. Кой има ключ?

Тъй като самият той бе забравил да потърси ключа във фермата, никой не отговори. Той също искаше да знае кой е оставил предната врата отворена, тъй като една крава се бе отклонила от пътя и се беше вмъкнала вътре и тъпчеше игрището за крокет. После каза малко троснато:

— Маргарет, ти почакай на сухо. Аз ще се върна за ключа. Не е повече от стотина метра.

— Не може ли и аз да дойда?

— Не, ще се върна веднага.

После автомобилът зави и на нея й се стори, че се вдигна завеса. За втори път този ден тя видя земята да се появява пред нея.

Там бяха ренклодовите дървета, които Хелън бе описала някога, игрището за тенис, живият плет, който се разкрасяваше чудесно от шипките през юни, но това, което се виждаше сега, бе в черно и най-бледо зелено. Долу край долчинката се пробуждаха по-ярки цветове, а жълти нарциси стояха на стража на предела или нахлуваха в боен ред през тревата. Лалетата бяха като подноси със скъпоценни камъни. Не виждаше бряста, но едно разклонение от прочутата лоза, обсипано с кадифени пъпки, бе покрило вратата. Беше поразена от плодородието на почвата; рядко бе ходила в градина, където цветята да изглеждат толкова красиви и дори плевелите, които небрежно изскубваше от покрития вход, бяха наситенозелени. Защо бедният мистър Брайс бе избягал от цялата тази красота? Защото тя вече бе решила, че мястото е красиво.

— Нахална крава! Махай се! — извика й Маргарет, но без яд.

Дъждът се усили, изливаше се от безветреното небе, пръски отскачаха от обявите на посредниците, които лежаха в редица на моравата, там, където Чарлс ги бе захвърлил. Тя трябваше да се срещне с Чарлс в друг свят — там, където човек наистина може да общува. Как би се смяла Хелън на такова хрумване! Чарлс мъртъв, всички хора мъртви, никой не е останал, само къщите и градините. Външното — мъртво, недосегаемото — живо — и никаква връзка между тях. Маргарет се усмихна. Дали защото собствените й хрумвания бяха съвършено ясни? Дали защото можеше да се отнася така своеволно със света? Като се усмихваше и въздишаше, тя сложи ръка на бравата. Вратата се отвори. Къщата изобщо не бе заключена.

Тя се поколеба. Трябваше ли да почака Хенри? Той държеше на собствеността и може би щеше да предпочете сам да я разведе. От друга страна, той й бе казал да стои на сухо, а от покрива над входа бе прокапало затова влезе вътре и течението хлопна вратата зад гърба й.

Приветствува я самота. Мръсни отпечатъци от пръсти личаха по прозорците на вестибюла, валма и боклуци по немитите му дъски. Цивилизацията на вещите бе просъществувала тук един месец, а след това бе изчезнала. Трапезария и гостна — отдясно и отляво — можеха да се отгатнат само по тапетите. Сега те бяха просто стаи, където човек можеше да се скрие от дъжда. Таваните на всяка се пресичаха от голяма греда. В трапезарията и вестибюла гредите се виждаха, но тази в гостната беше облицована с дъски — може би защото тайните на живота трябваше да бъдат скрити от дамите! Гостна, трапезария и вестибюл — колко незначително звучаха имената! Това бяха просто три стаи, където можеха да играят деца и приятели да се скрият от дъжда. А бяха и красиви.

След това тя отвори една от двете врати насреща и тапетите се смениха с варосани стени. Това бяха помещенията за прислугата, въпреки че тя едва ли го разбра; просто други стаи, където можеха да се подслонят приятели. Градината зад къщата бе пълна с цъфнали череши и сливи. Още по-нататък погледът долавяше ливада и едно черно петно от борове. Да, ливадата бе красива.

Затворена принудително от мрачното време, тя си възвърна усещането за разстояние, от което автомобилът се бе опитал да я лиши. Припомни си отново, че десет квадратни мили не са десет пъти по-красиви от една квадратна миля, че хиляда квадратни мили в действителност не са същото като небето. Призракът на гигантското, който в Лондон намира почва, бе прогонен завинаги, когато тя премина от вестибюла към кухнята на Хауардс Енд и чу дъждовните капки да се разделят насам и натам по двете наклонени страни на покрива.

Сега си спомни за Хелън, която разглеждаше половината Уесекс от билото на Пърбек Даунс, както и думите й: „Човек трябва да загуби нещо“. Не беше толкова сигурна. Щеше например да удвои своите владения като отвореше онази врата, която скриваше стълбата. Сега си помисли за картата на Африка; за империите; за баща си; за двете най-велики нации, струйки от чийто живот стопляха кръвта й, но когато се смесеха, охлаждаха ума й. Тя се върна във вестибюла и когато бе вече там, къщата се разтресе.

— Ти ли си, Хенри? — извика тя.

Отговор не последва, но къщата отново се разтресе.

— Хенри, ти ли влезе?

Но това бе сърцето на къщата, което туптеше, отначало слабо, после по-силно, войнствено. То заглушаваше дъжда.

Само умиращото от глад въображение се страхува, но не и добре подхранваното. Маргарет отвори вратата към стълбите. Грохот като барабани едва не я оглуши. Една жена, една старица, слизаше с изправена стойка, с безизразно лице, с устни, които се раздвижиха и казаха сухо:

— О! Взех ви за Рут Уилкокс.

Маргарет се запъна.

— Аз… мисис Уилкокс… аз…

— Въобразявам си, разбира се, само си въобразявам. Вървите също като нея. Довиждане. — И старата жена изчезна в дъжда.