Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (25)

Глава XXV

Иви чу за годежа на баща си, когато играеше тенис и всичко отиде по дяволите. Това, че щеше да се омъжи и да го напусне й се струваше съвсем естествено, но че той, останал сам, щеше да направи същото бе измама; а сега Чарлс и Доли разправяха, че тя е виновна за всичко.

— Но на мен през ум не ми е минавало такова нещо — измърмори тя. — Татко от време на време ме водеше на гости и ме накара да я поканя в „Симпсънс“. Е, добре, махам се от него. — Това бе и оскърбление на паметта на майка им; в това те бяха единодушни, и на Иви й хрумна идеята да върне дантелите и бижутата на мисис Уилкокс „в знак на протест“. Срещу какво щеше да протестира — на нея не й беше много ясно, но понеже бе едва на осемнайсет години, идеята да се откаже от правата си я привличаше, още повече че бижута и дантели не я интересуваха много. След това Доли предложи тя и чичо Пърси да се престорят, че развалят годежа и тогава може би мистър Уилкокс щеше да се скара с мис Шлегел и да развали своя; или пък да изпратят телеграма на Пол. Но тук Чарлс им каза да не говорят глупости. Така че Иви се съгласи да се омъжи възможно най-скоро; не беше хубаво да се продължава ухажването, а тия Шлегелови да я наблюдават. Затова датата на сватбата й бе преместена от септември за август, а при възбудата от подаръците тя възвърна доброто си настроение.

Маргарет откри, че очакват от нея да участвува в тази церемония, и то да участвува активно; това щяло да бъде чудесна възможност, каза Хенри, тя да опознае неговия кръг. Сър Джеймз Бидър щеше да бъде там, всички Кахилови и Фюселови, снаха му, мисис Уорингтън Уилкокс, която за щастие се беше върнала от околосветското си пътешествие. Тя обичаше Хенри, но неговият кръг, изглежда, беше нещо съвсем друго. Той не притежаваше способността да се обгражда с приятни хора — наистина за човек с такива способности и качества изборът му бе учудващо несполучлив; нямаше ръководен принцип отвъд известно предпочитание към посредствеността; задоволяваше се от случайно разрешаване на най-важните въпроси в живота и затова докато влагането на капитали вървеше добре, приятелствата му обикновено вървяха зле. На нея щеше да й казва: „О, еди-кой си е чудесен човек, забележителен човек“, а тя щеше да открие, когато го срещне, че той е или грубиян, или досадник. Ако Хенри проявяваше истинска привързаност, тя би разбрала, защото привързаността обяснява всичко. Но за него като че ли не съществуваха чувствата. „Забележителният човек“ всеки момент можеше да стане „човек, когото никога не съм харесвал, а сега още по-малко“, и весело да бъде захвърлен в забвение. Маргарет бе правила същото като ученичка. Сега никога не забравяше някого, когото някога бе харесвала; тя обединяваше, въпреки че това обединяване можеше да бъде горчиво, и се надяваше, че някой ден Хенри ще направи същото.

Иви не желаеше да излезе като булка от Дюси Стрийт. Искаше й се сватбата да бъде извън града, а освен това в Лондон тогава нямаше да има никого, така че тя остави куфарите си няколко седмици в Онитън Грейндж, разгласата за предстоящия й брак стана, както беше редно, чрез енорийската църква и за няколко дена малкият градец, дремещ между червеникавокафявите хълмове, бе събуден от звъна на нашата цивилизация, нареди се покрай пътя и пропусна автомобилите да преминат. Онитън бе откритие на мистър Уилкокс — откритие, с което той изобщо не се гордееше. То беше към границата с Уелс и толкова труднодостъпно, че той бе решил, че сигурно е нещо специално. Един порутен замък стоеше в парка. Но след като човек се намери там, какво трябваше да прави? Ловът бе слаб, риболовът посредствен, а жените твърдяха, че пейзажът не бил кой знае какво. Оказа се, че мястото се намира в по-лошата част на Шропшир, по дяволите, и въпреки че той никога гласно не пращаше по дяволите своята собственост, само чакаше как да се отърве от нея, а после каквото ще да става. Сватбата на Иви бе последното й представяне пред обществото. Щом като се намери наемател, тя стана къща, която той никога не бе харесвал, а сега още по-малко, и както Хауардс Енд, потъна в забрава.

Но на Маргарет Онитън не можеше да не направи трайно впечатление. Тя го смяташе за неин бъдещ дом и желаеше да започне запознанствата си от духовниците и така нататък, а при възможност — да види нещо от местния живот. Това бе малък пазарен град — като много други в Англия — от векове бе обслужвал тази самотна долина и бе твърдина при нашите походи срещу келтите. Въпреки случая, въпреки скованата веселост, с която я посрещнаха, когато влезе в запазеното купе на гара Падингтън, сетивата й бяха будни и нащрек и въпреки че Онитън се оказа една от безбройните й несполуки, тя никога не го забрави, нито това, което се случи там.

От Лондон пристигнаха едва осем човека — Фюселови, баща и син, две дами, живели в Индия, на име мисис Плинлимън и лейди Едсър, мисис Уорингтън Уилкокс с дъщеря си и накрая онова малко момиченце, много умно и послушно, което се появява на толкова много сватби и което зорко наблюдаваше Маргарет, бъдещата булка. Доли не присъствуваше — някаква домашна причина я бе задържала в Хилтън; Пол бе изпратил весела телеграма; Чарлс трябваше да ги посрещне с три автомобила в Шрусбъри. Хелън не бе приела поканата; Тиби изобщо не отговори. Всичко бе чудесно уредено, както трябваше да се очаква, след като Хенри се е заел с нещо; неговият здравомислещ и разностранен ум се чувствуваше в основата на всичко. Те бяха негови гости още щом се качиха във влака; специален етикет за багажа им; носач; специален обед; трябваше само да изглеждат доволни и където бе възможно — красиви. Маргарет си помисли с тревога за своята собствена сватба — уредена вероятно от Тиби, „Мистър Теобалд Шлегел и мис Хелън Шлегел най-учтиво канят мисис Плинлимън по случай сватбата на сестра им Маргарет“. Тези думи й се струваха невероятни, но скоро трябваше да бъдат отпечатани и разпратени и въпреки че не бе необходимо Уикъм Плейс да съперничи на Онитън, гостите трябваше да се нахранят прилично и да им се осигурят достатъчно столове. Сватбата й щеше да бъде или невзрачна, или буржоазна — тя се надяваше на второто. Такова тържество като днешното, уредено с умение, почти красиво, не беше нито по нейните сили, нито по силите на нейните приятели.

Глухото меко потракване на експреса не е най-лошият фон за разговор и пътуването мина съвсем приятно.

Нищо не бе в състояние да надмине любезността на двамата мъже. Те затваряха прозорците за някои от дамите и ги отваряха за други; звъняха да повикат придружителя, разпознаваха колежите, когато влакът преминаваше край Оксфорд, улавяха книги или чанти в мига, когато щяха да паднат на пода. Въпреки това нямаше нищо педантично в тяхната учтивост — това бе резултат от наученото в добрите училища и въпреки че влагаха усърдие, то бе присъщо на истински мъже. Повече битки, отколкото при Ватерло, са били спечелени на нашите спортни игрища, и Маргарет се прекланяше пред едно очарование, което не възприемаше напълно и не каза нищо, когато те не можаха да познаят точно колежите в Оксфорд.

„Мъж и жена ги сътвори“; пътуването до Шрусбъри потвърди спорния библейски тезис и дългият остъклен луксозен вагон, който се движеше толкова плавно и бе толкова комфортен, даде храна на идеята за двата пола.

В Шрусбъри ги посрещна свеж въздух. Маргарет се интересуваше само от разглеждане на забележителностите и докато останалите довършваха чая си в „Гарвана“, тя си присвои един автомобил и набързо обиколи удивителния град. Шофьорът й не беше верният Крейн, а един италианец, на когото му доставяше голямо удоволствие, че тя закъснява. Чарлс, с часовник в ръка, макар и все още с ясно чело, стоеше пред хотела, когато се върнаха. Всичко било наред, каза й той; в никакъв случай не била последна. А после потъна в ресторанта и тя го чу да казва:

— За бога, накарайте жените да побързат; никога няма да тръгнем оттук.

И отговора на Албърт Фюсъл:

— О, не, аз съм си свършил работата.

И мнението на полковник Фюсъл, че дамите старателно се издокарват. След малко се появи Мира (дъщерята на мисис Уорингтън) и тъй като му беше братовчедка, Чарлс малко я нахока — тя сменяше елегантната си пътническа шапка с друга елегантна шапка, специално за автомобил. После се появи и самата мисис Уорингтън и водеше кроткото дете; двете дами, които бяха живели в Индия, бяха винаги последни. Прислужничките, носачът, тежкият багаж бяха вече заминали по друга линия към една гара, която бе по-близо до Онитън, но оставаха пет кутии с шапки и четири несесера с тоалетни принадлежности да бъдат прибрани, и пет палта, които да бъдат облечени, а после съблечени в последния момент, защото Чарлс заяви, че не са необходими. Мъжете ръководеха всичко с неизчерпаемо добро настроение. Към пет и половина всички бяха готови и напуснаха Шрусбъри по Уелския мост.

Шропшир не притежаваше сдържаността на Хартфордшир. Въпреки че бързото движение го лишаваше от половината му обаяние, все пак имаше усещане за хълмове. Приближаваха твърдините, които насочваха реката Севъри на изток и я превръщаха в английска река, а слънцето, захождащо над предните постове на Уелс, блестеше право в очите им. След като взеха още един гост, те завиваха на юг, избегнаха по-високите планини, но забелязваха тук-там самотни върхове, заоблени и безобидни, чиито цветове се различаваха значително от тези в по-ниските места и очертанията им се променяха по-бавно. Безшумни тайнства се извършваха зад онези движещи се хоризонти; западът, както винаги, отстъпваше с някои тайни, които може би не си струва да бъдат разкрити, но практичният човек никога няма да може да ги разкрие. Говореха за Митническата реформа. Мисис Уорингтън току-що се бе върнала от колониите. Както на много други критици на Империята, бяха й запушили устата с храна и тя можеше само да възклицава за гостоприемството, с което била посрещната, и да предупреди майката родина да не подценява младите титани.

— Те заплашват, че ще се отделят — извика тя, — и какво ще правим ние тогава? Госпожице Шлегел, ще трябва да държите здраво Хенри за Митническата реформа. Това ни е последната надежда.

Маргарет весело заяви, че е на противното мнение и те започнаха да цитират източниците на съответните си мнения, докато автомобилът ги носеше навътре между хълмовете. Те бяха по-скоро необикновени, отколкото внушителни, защото в очертанията им нямаше красота, а розовите петна по върховете им навеждаха на мисълта, че някой великан си е прострял носните кърпички да съхнат. Тук-там скали, тук-там горички, тук-там ловни паркове, обезлесени и кафяви, всички те подсказваха дивата природа, която щеше да последва, но основният цвят си оставаше земеделското зелено на нивите. Въздухът стана по-хладен; бяха прехвърлили последното възвишение и Онитън лежеше под тях със своята черква, лъчеобразно разположени къщи, замъка, заобиколения от реката полуостров. Близо до замъка се намираше сива просторна къща с неинтелектуална архитектура, но приятна, която се простираше заедно с имението наоколо върху теснината на полуострова — оня вид имения, които се строяха из цяла Англия в началото на миналия век, когато архитектурата все още бе израз на националния характер. Това било имението, им обясни Албърт през рамо, а после удари спирачките, автомобилът намали скорост и спря.

— Съжалявам — каза той, като се обърна. — Бихте ли излезли през дясната врата. Не бързайте.

— Какво стана? — попита мисис Уорингтън.

След това колата зад тях спря и се чу гласът на Чарлс да казва: „Изведете веднага жените“. Мъжете се струпаха, а Маргарет и нейните спътнички бяха изкарани набързо и приети във втората кола. Какво се бе случило? Когато отново потеглиха, вратата на една къщичка се отвори и едно момиче изкрещя диво след тях.

— Какво има? — извикаха дамите.

Чарлс продължи да кара стотина метра мълчаливо. После каза:

— Всичко е наред. Вашата кола току-що блъсна едно куче.

— Спрете! — извика Маргарет ужасена.

— Не е ударено.

— Наистина ли не го е ударил?

— Не.

— Спрете, моля ви! — каза Маргарет, като се наведе напред. Стоеше права в автомобила, останалите я държаха за коленете, за да запази равновесие. — Искам да се върна, моля ви.

Чарлс не обърка внимание.

— Оставихме там мистър Фюсъл — обади се друг. — И Анджело, и Крейн.

— Да, но няма жена.

— Мисля си, че малко… — Мисис Уорингтън потри пръсти. — … ще бъде много по-уместно, отколкото да отиде някой от нас.

— Застрахователната компания ще се погрижи за това — каза Чарлс, — а Албърт ще води преговорите.

— Въпреки това искам да се върна, държа на това — повтори Маргарет с нарастващ гняв.

Чарлс не обърна внимание. Автомобилът, натоварен с бегълци, продължи бавно надолу по хълма. „Мъжете са там — в един глас казаха другите. — Мъжете ще се погрижат за това.“

— Мъжете не могат. О, това е отвратително! Чарлс, моля те да спреш.

— Няма смисъл да спираме — бавно каза Чарлс.

— Няма ли? — попита Маргарет и скочи от колата.

Падна на коленете си, скъса си ръкавиците, шапката й се килна над ухото. Последваха я тревожни викове. „Удари ли се?“ — извика Чарлс, като скочи след нея.

— Разбира се, че се ударих — отвърна рязко тя.

— Мога ли да попитам защо…

— Няма нищо за питане — каза Маргарет.

— Има кръв по ръката ти.

— Знам.

— Сега ме очаква ужасен скандал с баща ми.

— Трябваше да помислиш по-рано за това, Чарлс.

Чарлс никога преди не бе изпадал в подобно положение. Една жена бе въстанала и се отдалечаваше с накуцване, а гледката бе прекалено странна, за да остане място за гняв. Той се овладя, когато другите ги настигнаха; тях той ги разбираше. Нареди им да се върнат.

Видяха, че Албърт Фюсъл върви към тях.

— Всичко е наред — извика той. — Не било куче, а котка.

— Видяхте ли! — извика Чарлс тържествуващо. — Било е само някаква крастава котка.

— Имате ли място в автомобила за едно малко човече? Измъкнах се, щом като видях, че не е куче; шофьорите ще се разберат с момичето.

Но Маргарет продължи упорито. Защо ще се разбират шофьорите с момичето? Жените се криеха зад мъжете, мъжете зад прислугата — цялата система бе неправилна и тя трябваше да я постави под съмнение.

— Госпожице Шлегел! Но, за бога, тече ви кръв от ръката.

— Аз просто отивам да видя — каза тя. — Не ме чакайте, мистър Фюсъл.

Вторият автомобил се появи иззад ъгъла.

— Всичко е наред, мадам — каза на Крейн. Бе започнал да я нарича мадам.

— Кое е наред? Котката?

— Да, мадам. Момичето ще получи компенсация.

— Тя е многу грубу мумичи — каза замислено Анджело от третия автомобил.

— Ти не би ли бил груб?

Италианецът разпери ръце, като искаше да покаже, че не се бе сетил за грубостта, но би я проявил, ако това би й доставило удоволствие. Положението стана глупаво. Мъжете отново обикаляха мис Шлегел с предложения за помощ, а лейди Едсър започна да й превързва ръката. Тя отстъпи, като едва-едва се извиняваше, доведена бе в автомобила и скоро пейзажът поднови своето движение, самотната къщичка изчезна, замъкът растеше върху възглавницата си от тревни площи и те бяха пристигнали. Нямаше съмнение, че тя се бе опозорила. Но тя имаше чувството, че цялото им пътуване от Лондон бе недействително. Те нямаха нищо общо с природата и нейните вълнения. Бяха прах, зловоние, космополитен брътвеж, а момичето, чиято котка бе убита, водеше по-задълбочен живот от техния.

— О, Хенри — възкликна тя, — държах се толкова лошо — защото бе решила да поддържа тази линия. — Прегазихме една котка. Чарлс ми каза да не скачам, но аз скочих, и погледни! — Тя протегна превързаната си ръка. — Твоята бедна Мег направи такъв скок!

Мистър Уилкокс изглеждаше объркан. В официално облекло, той бе застанал във вестибюла, за да посрещне гостите си.

— Мислеше, че е куче — добави господин Уорингтън.

— О, кучето е приятел — каза полковник Фюсъл. — Едно куче ще ви помни.

— Удари ли се, Маргарет?

— Съвсем слабо, и то лявата ръка.

— Добре, побързай и се преоблечи.

Тя се подчини, останалите — също. След това мистър Уилкокс се обърна към сина си:

— Е, Чарлс, какво се случи?

Чарлс бе абсолютно искрен. Описа това, което вярваше, че се е случило. Албърт прегазил една котка, а мис Шлегел изгубила присъствие на духа, както може да се случи на всяка жена. Била преместена благополучно в другия автомобил, но когато той тръгнал, тя отново скочила, въпреки всичко, което й бяха казали. След като повървяла малко по пътя, тя се успокоила и казала, че съжалява. Баща му прие обяснението, но никой от двамата не знаеше, че Маргарет изкусно бе подготвила пътя за това. То съответствуваше много добре на техните възгледи за женската природа. В пушалнята след вечерята полковникът изрази мнението, че мис Шлегел е скочила заради щуротията. Той добре помнеше как веднъж, като беше млад, на пристанището в Гибралтар едно момиче, и то красиво, беше скочило през борда заради облог. И сега си го представяше, него и всички момичета, които скачат през борда след него. Но Чарлс и мистър Уилкокс бяха на мнение, че в случая с мис Шлегел много по-вероятно е причината за това да са нервите й. Чарлс бе потиснат. Тази жена имаше остър език. Щеше да опозори баща му, преди да се заеме с тях. Разхождаше се бавно към хълма на замъка, за да премисли нещата. Вечерта бе прекрасна. От три страни шептеше една малка рекичка, изпълнена с послания от запад, над главата му руините образуваха фигури на фона на небето. Внимателно премисли взаимоотношенията с това семейство, докато вмъкна мислено Хелън, Маргарет и леля Джули в един организиран заговор. Бащинството го бе направило подозрителен. Имаше две деца, за които да се грижи, щеше да има и още, а ден след ден изглеждаше все по-малко вероятно да пораснат богати. „Това, което казва баща ми, че ще бъде справедлив към всички, е хубаво — помисли си той, — но човек не може да бъде безкрайно справедлив. Парите не са еластични. Какво ще стане, ако Иви има много деца? И щом сме стигнали дотук същото може да направи и баща ми. Няма да има достатъчно, за да стигне за всички, защото няма да получим нищо нито от Доли, нито от Пърси. По дяволите!“ Погледна завистливо към имението, чиито прозорци излъчваха светлина и смях. Преди всичко тази сватба щеше да струва много. Две дами се разхождаха напред-назад по градинската тераса и когато с полъха до ушите му достигна думата „империализъм“, той предположи, че едната от тях е леля му.

Тя можеше да му помогне, но и тя имаше семейство, за което да се грижи. „Всеки за себе си“ — повтори той — една максима, която го бе окуражавала в миналото, но сега между руините на Онитън, звучеше доста мрачно. Липсваха му способностите на баща му в търговията и затова уважаваше парите още повече; той се страхуваше, че ако не наследи достатъчно, ще остави децата си бедни.

Докато стоеше замислен, една от дамите слезе от терасата и тръгна през ливадата; позна, че това е Маргарет по бялата превръзка, която просветваше на ръката й, и загаси пурата си, за да не го издаде блещукането й. Тя се изкачваше по хълма на зигзаг, от време на време се навеждаше, като че ли галеше тревата. Звучеше абсолютно невероятно, но за миг Чарлс си помисли, че тя е влюбена в него и е излязла, за да го изкуши. Чарлс вярваше в изкусителки, а това е нещо, присъщо на силните мъже, и понеже не притежаваше чувство за хумор, не можеше да се отърве от тази мисъл само с една усмивка. Маргарет, сгодена за баща му и гост на сватбата на сестра му, продължи своя път, без да го забележи, и той си помисли, че е проявил несправедливост към нея по този въпрос. Но какво правеше тя? Защо се препъваше сред камънаците и закачаше роклята си в къпини и репеи? Когато се промъкна до централната кула, сигурно застана по посока на вятъра и долови миризмата на пурата му, защото извика:

— Хей, кой е там?

Чарлс не отговори.

— Саксонец или келт? — продължи тя, като се смееше в тъмнината. — О, няма значение. Какъвто и да си, ще трябва да ме изслушаш. Обичам това място. Обичам Шропшир. Мразя Лондон. Щастлива съм, че тук ще бъде моят дом. Господи… — Тя вече се връщаше към къщата. — Колко е хубаво, че пристигнахме!

— Тази жена носи нещастие — помисли си Чарлс и сви устни. След няколко минути я последва вътре, защото тревата стана влажна. От реката се надигаше мъгла и тя вече не се виждаше, въпреки че шептенето й бе по-ясно доловимо. Проливен дъжд се бе лял по хълмовете на Уелс.