Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (24)

Глава XXIV

— Тя доста я поизплаши — разказваше мистър Уилкокс за случилото се на Доли по време на чая. — Направо нямате никакво самообладание, и двете. Разбира се, с една дума аз я поставих на мястото й, но глупавата стара мис Ейвъри — тя те изплаши, нали, Маргарет? Ти бе застанала там и стискаше в ръката си плевели. Тя можеше да каже нещо, вместо да слиза надолу по стълбите с онова ужасно боне на главата. Срещнах я, когато влизах. Тя можеше да уплаши дори автомобила. Вярвам, че мис Ейвъри влиза вътре, защото си е такава особена; някои стари моми са такива. — Той запали цигара. — Това могат да мислят. Един господ знае какво е правила там; но това е работа на Брайс, не моя.

— Не бях толкова глупава, както ти предполагаш — каза Маргарет. — Тя само ме стресна, защото в къщата толкова време не се чуваше никакъв звук.

— За дух ли я взе? — попита Доли, за която „духове“ и „ходене на черква“ обобщаваха свръхестественото.

— Не съвсем.

— Но тя наистина те уплаши — каза Хенри, който нямаше никакво намерение да възпира плахостта у жените. — Бедната Маргарет! И съвсем естествено. Необразованите съсловия са толкова глупави.

— Мис Ейвъри от необразованите съсловия ли е? — попита Маргарет и се хвана, че гледа украсата на гостната на Доли.

— Тя е само от работещите във фермата. Хора като нея винаги си представят някои неща. Предположила е, че знаеш коя е. Оставила всички ключове от Хауардс Енд във вестибюла и е предположила, че ти си ги видяла, когато си влязла, и че ще заключиш, когато свършиш, и ще й ги занесеш. А там, във фермата, племенницата й ги търсеше. Липсата на образование прави хората много безотговорни. По-рано Хилтън беше пълен с жени като мис Ейвъри.

— Може би и това не би ми попречило да го харесам.

— Или пък мис Ейвъри да ми направи сватбен подарък — вметна Доли.

Това беше нелогично, но интересно. Беше предопределено Маргарет да научи много неща чрез Доли.

— Но Чарлс каза, че аз трябва да се опитам да не забелязвам, защото тя е познавала баба му.

— Както обикновено, ти си разбрала всичко наопаки, скъпа моя Доротея.

— Исках да кажа прабаба му, тази, която е оставила къщата на мисис Уилкокс. Не бяха ли те двете и мис Ейвъри приятелки, когато Хауардс Енд бе ферма.

Свекърът й издуха кълбо дим. Отношението към покойната му съпруга бе особено. Можеше да загатне за нея, да слуша как се говори за нея, но никога не я назоваваше по име. Нито проявяваше интерес към неясното, пасторално минало. Но Доли проявяваше — по следната причина.

— А мисис Уилкокс нямаше ли брат — или не беше ли чичо? Във всеки случай той направил предложение за женитба, а мис Ейвъри отговорила „Не“. Представете си, само ако беше отговорила „Да“, тя щеше да бъде леля на Чарлс! О, това е направо чудесно! Леля на Чарлс! Трябва да се пошегувам с него тази вечер. А човекът заминал и бил убит. Да, сигурна съм, че този път го казах точно. Том Хауард — това е бил последният от тях.

— Мисля, че да — каза разсеяно мистър Уилкокс.

— Слушайте! Целият този край — на семейство Хауард; и — край на семейство Хауард! — извика Доли. — Мисля, че тази вечер се справям добре.

— Бих искал да проверите дали Крейн е към края.

— О, мистър Уилкокс, как може?

— Защото ако е изпил чая си, ние трябва да вървим. Доли е добра малка съпруга — продължи той, — но малко време с нея ми стига за дълго. Не бих могъл да живея заедно с нея дори да ми плащат.

Маргарет се усмихна. Въпреки че представяха на околните солидна крепост, никой на име Уилкокс не можеше да живее заедно със или около собствеността на друг Уилкокс. Колониалният дух беше в тях и те винаги се насочваха към някое място, където белият човек можеше да носи незабелязано своето бреме. Разбира се, в Хауардс Енд не бе възможно, докато по-младата двойка живееше в Хилтън. Неговите възражения срещу къщата сега бяха ясни като бял ден.

Крейн си беше изпил чая и бе изпратен в гаража, където от техния автомобил капеше кална вода върху автомобила на Чарлс. Пороят сигурно вече бе проникнал дълбоко в Шестте хълма, носейки новини за нашата неспокойна цивилизация.

— Странни хълмове — каза Хенри, — но сега се качвай, друг път ще ги разгледаш.

В седем часа той трябваше да бъде в Лондон, при възможност — и в шест и половина. Още веднъж тя загуби чувство за разстояние; още веднъж дървета, къщи, хора, животни, хълмове се сляха, образуваха една обща мръсотия и тя се намери в Уикъм Плейс.

Вечерта мина приятно. Усещането за постоянно движение, което не я бе напускало цяла година, изчезна за известно време. Забрави багажа и автомобилите и забързаните мъже, които знаеха толкова много, а обединяваха толкова малко. Възвърна си усещането за разстояние, което стои в основата на цялата земна красота, и като започна от Хауардс Енд опита се да си представи Англия. Не успя. Проникновението не идва, когато го търсим, въпреки че проникновения могат да се постигнат чрез търсене. Но една неочаквана обич към острова се породи у нея, свързана, от една страна, с радостите на плътта и от друга, с невидимото. Хелън и баща й познаваха тази обич, бедният Ленард Баст я търсеше слепешком, но тя бе останала скрита за Маргарет до този следобед. Появила се бе с положителност чрез къщата и мис Ейвъри. Чрез тях — мисълта за това „чрез“ упорствуваше; умът й се вълнуваше към едно заключение, което сам неразумните могат да изразят с думи. След това, връщайки се към топлината, тя се прикова към червеникавокафявите тухли, цъфтящите сливи и всички осезаеми радости в пролетта.

Хенри, след като бе успокоил вълнението й, я бе развел из своя имот и й бе обяснил възможностите и размерите на отделните стаи. Беше й разказал накратко историята на малкото имение. „Цяло нещастие е — започна монологът, — че в него не са вложени пари преди петдесет години. Тогава е имало четири… пет пъти повече земя… най-малко трийсет акра. Можело е да се направи нещо от нея — малък парк или поне алеи с храсти, и да се построи къща по-далеч от пътя. Каква е ползата да се заеме човек с нея сега? Нищо не е останало, освен ливадата, и дори тя беше ипотекирана, когато в началото трябваше да се заема с нещата — да се къщата също. Съвсем не беше шега тази работа.“ Докато той говореше, тя видя двете жени, едната стара, другата млада, които наблюдават как наследството им се топи и изчезва. Видя ги как го поздравяват като избавител. „Причината за това беше лошото стопанисване, е, и времето на малките ферми е минало. Не си струва разходите — освен при интензивно обработване. Малки имения назад към земята — това са филантропични глупости. Запомни като правило, че нищо в малък мащаб не си покрива разходите. По-голямата част от земята, която виждаш — те стояха до един от горните прозорци, единствения, който гледаше на запад, — принадлежи на хората от парка; те направиха състояние от добив на мед, способни момчета. Фермата на Ейвъри, фермата на Сиш, онази, която наричат мерата ей там, където виждаш поразения дъб — една след друга се разориха, почти така стана и тук, тя беше направо разорена.“ Но Хенри я спаси; без нежни чувства или дълбока проницателност, но той я спаси и тя го обичаше заради това. „Когато получих повече власт, направих, каквото можах; имаше две животни и половина, разпродадох ги, продадох и краставото пони, остарелите инструменти; съборих пристройките, дренирах, разредих не знам колко калинки и по-стари дървета; а вътре в къщата преустроих старата кухня на вестибюл, направих кухня там, където държаха млякото. Гаражът и останалото дойдоха по-късно. Но все още човек може да каже, че това е било стара ферма. Въпреки това не е такова място, което може да привлече някой от твоите артистични приятели.“ Не, не беше; ако той не го разбираше напълно, артистичните й приятели още по-малко щяха да го разберат; то беше типично английско, а брястът, който тя виждаше от прозореца, бе английско дърво. Не беше чула нищо, което да я подготви за неговото особено великолепие. Не беше нито воин, нито любим, нито бог; английското в никоя от тези роли не изпъква. Той беше приятел, надвесен над къщата, в корените му се таяха сила и приключения, в най-високите му клони имаше нежност, а обиколката му, която една дузина мъже не можеха да обхванат, ставаше безкрайно малка, толкова малка, че гроздовете от бледи пъпки сякаш плуваха из въздуха. Той беше приятел. Къщата и дървото оставаха извън всякакви сравнения с пола. Сега Маргарет си мислеше за тях и щеше да си мисли за тях през много ветровити нощи и лондонски дни, но да ги сравнява с мъж или жена — това винаги принизяваше видението. Въпреки това те не излизаха извън границите на човешкото. Тяхното послание не беше свързано с вечността, а с надеждата на тоя свят. Докато тя стоеше в единия свят, взирайки се в другия, истинната връзка бе проблеснала.

Още един щрих и описанието на нейния ден завършва. Те влязоха за минута в градината и се оказа, че тя е права, за изненада на мистър Уилкокс. Зъбите, зъбите на прасето се виждаха в кората на бряста, белите им върхове едва се подаваха.

— Удивително — извика той. — Кой ти каза?

— Чух за това една зима в Лондон — бе нейният отговор, защото и тя избягваше да споменава името на мисис Уилкокс.