Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (5)

Глава V

Обикновено се смята, че Петата симфония на Бетховен е най-възвишената музика, прониквала някога в ухото на човека. Хора с всякакви характери и обществено положение остават удовлетворени от нея. Дали вие сте като мисис Мънт и си тактувате тайно, когато до вас стигат познати мотиви, разбира се, не толкова силно, че да смущавате другите, или като Хелън, която вижда герои и корабокрушения в пороя от звуци; или Маргарет, която вижда само музиката; или Тиби, който е абсолютно компетентен в контрапункта и държи отворена на коляното си цялата партитура; или тяхната братовчедка — фройлайн Мозебах, която през цялото време не забравя, че Бетховен е „echt Deutsch“^[1]; или младия човек до нея, който не помни нищо друго, освен фройлайн Мозебах; във всеки случай страстта на вашия живот става по-жива и вие сте готови да признаете, че такава музика е евтина за два шилинга. Евтино е дори и да я слушате в Куинс Хол, най-мрачната концертна зала в Лондон, въпреки че не е толкова мрачна, колкото Фрий Трейд Хол в Манчестър; и дори ако седнете в залата на най-отдалечените места, така че звукът на духовите инструменти отеква в ушите ви, преди да са достигнали другите инструменти от оркестъра, пак е евтино.

— С кого говори Маргарет? — попита мисис Мънт в края на първата част. Тя отново бе в Лондон, на гости в Уикъм Плейс.

Хелън погледна към дългата редица на тяхната компания и каза, че не знае.

— Да не би да е някой млад човек, от когото тя се интересува?

— Предполагам, че е така — отговори Хелън. Музиката я обгръщаше и тя не бе в състояние да схване разликата, която разделяше младите мъже, от които човек се интересува, от младите мъже, които познава.

— Вие, момичета, сте толкова интересни, винаги… Господи, трябва да млъкваме.

Защото андантето бе започнало — много изящно, носейки обаче общите черти на всички останали изящни анданте, написани от Бетховен и което според Хелън твърде много отделяше героите и корабокрушенията от първата част от героите и духовете от третата. Изслуша темата, после вниманието й се отклони и тя се загледа в публиката, в органа, в архитектурата. Не одобри източените купидони, които обграждаха тавана на Куинс Хол и се накланяха един към друг с банални жестове, облечени в жълтеникави одежди, по които играеха октомврийските слънчеви лъчи. „Какъв ужас е да се омъжиш за някого като онези купидони“ — помисли си Хелън. В този момент Бетховен започна да украсява темата и тя я изслуша цялата още веднъж, а после се усмихна на братовчедка си Фрида. Но Фрида, след като слушаше класическа музика, не можеше да отвърне. Хер Лизеке имаше вид сякаш дори диви коне не бяха в състояние да отклонят вниманието му, челото му бе набръчкано, устните — разтворени, пенснето — под прав ъгъл на носа и бе положил всяка от дебелите си бели ръце на колената. А до нея бе леля Джули, истинска англичанка и изпълнена с желание да тактува. Колко интересен бе целият този ред! Колко разнообразни влияния бяха използувани за създаването му. А сега Бетховен, след известно колебание, рече „Край“ с изключителна мелодичност и андантето свърши. Аплодисменти, гръм от „Vunderschdn“^[2] и „prachtig“^[3] от страна на немците. Маргарет заговори на своя нов млад човек; Хелън каза на леля си: „Сега следва най-хубавата част — първо духовете, а след това трио танцуващи слонове“, а Тиби настоя всички да внимават за преходната партия на барабана.

— На кое, скъпи?

— На барабана, лельо Джули.

— Не, внимавай за онази част, където мислиш, че си свършила с духовете, а те се връщат — прошепна Хелън, тъй като музиката започна с един дух, който се разхождаше из всемира, от единия край до другия. Последваха го и други. Те не бяха агресивни същества; точно това ги правеше така ужасни в очите на Хелън. Преминавайки, те просто забелязваха, че няма такива неща на света, като величие или героизъм. След интерлюдията с танца на слоновете те се завърнаха и направиха втори път своите наблюдения. Хелън не можеше да им противоречи, защото поне веднъж с положителност бе почувствувала същото и бе видяла как се срутват здравите устои на младостта. Ужас и пустота! Ужас и пустота! Духовете бяха прави.

Брат й вдигна предупредително пръст — следваше преходната партия на барабана.

Защото като че ли нещата отиваха твърде далеч и Бетховен сграбчи духовете и ги накара да вършат това, което искаше. Появи се и самият той. Леко ги тласна и те закрачиха мажорно, вместо минорно, и тогава той свирна с уста и те се разпиляха! Изблици на великолепие, богове и полубогове, сражавайки се с огромни мечове, багри и благоухания се стелеха над бойното поле, величествена победа, величествена смърт! О, всичко това избухна пред нея и тя дори протегна ръцете си в ръкавици, като че можеше да го докосне. Всяка съдба бе титанична; всяка борба желана и победител, и победен щяха да предизвикат възхищението на ангелите от най-далечните звезди.

А духовете — те въобще бяха ли ги споходили? Не бяха ли само призраци на страха и неверието? Можеше ли един здрав човешки инстинкт да ги разпръсне? Мъже като Уилкоксови или президента Рузвелт биха отговорили да. Бетховен разбираше по-добре. Духовете наистина ги бяха спохождали. Можеха да се върнат — и се върнаха. Сякаш великолепието на живота можеше да изкипи и се превърне в пара и пяна. В неговото разпадане човек чуваше нещо ужасно и злокобно, а някакъв дух с удвоена злоба се разхождаше тихо из всемира от единия до другия край. Ужас и пустота! Дори пламтящите бастиони на света можеха да се срутят.

Накрая Бетховен реши да оправи всичко. Отново въздигна бастионите. Свирна още веднъж с уста и духовете се разпиляха отново. Върна изблика на великолепие, героизма, младостта, величието на живота и смъртта, и всред чудовищен тътен на свръхчовешка радост той завърши своята Пета симфония. Но духовете бяха там. Те можеха да се върнат. Казал го бе толкова смело, затова човек можеше да му повярва, когато каже и други неща.

Хелън си проби път навън по време на аплодисментите. Искаше да остане сама. Музиката й бе показала всичко, което се бе случило или можеше да й се случи в живота. Тя го схвана като реална истина, която винаги ще остане валидна. Звуците значеха конкретни неща за нея и не можеха да имат друго значение, а животът не можеше да има друг смисъл. Бързо излезе от сградата и тръгна бавно надолу по външната стълба, вдишвайки есенния въздух, а после се отправи към къщи.

— Маргарет, Хелън добре ли е? — попита мисис Мънт.

— О, да.

— Тя винаги си отива по средата на програмата — каза Тиби.

— Очевидно музиката я е развълнувала дълбоко — забеляза фройлайн Мозебах.

— Извинете ме — каза младият човек до Маргарет, който от известно време подготвяше едно изречение, — но тази дама съвсем неволно ми е взела чадъра.

— Господи… извинете. Тиби, тичай да настигнеш Хелън.

— Ако отида, ще пропусна Четирите тържествени песни.

— Тиби, скъпи, трябва да отидеш.

— Няма значение — каза младият мъж, в действителност малко неспокоен за чадъра си.

— Не може така. Тиби! Тиби!

Тиби се изправи и нарочно се закачи на облегалката на стола. Докато вдигне седалката, докато си намери шапката и остави на сигурно място цялата партитура, бе вече „много късно“ да тича след Хелън. Четирите тържествени песни бяха започнали и човек не можеше да мръдне по време на тяхното изпълнение.

— Сестра ми е толкова невнимателна — прошепна Маргарет.

— Няма нищо — отвърна младият човек, гласът му бе глух и студен.

— Ако ми дадете адреса си…

— О, няма нищо, не се безпокойте. — И той си сгъна балтона върху коленете.

А за Маргарет в четирите тържествени песни липсваше дълбочина. Брамс, въпреки всичките си лоши настроения и ядове, никога не бе предполагал какво значи да се чувствуваш заподозрян в кражба на чадър. Защото този глупак, младият човек, мислеше, че тя, Хелън, и Тиби са го ограбили, като са злоупотребили с доверието му, и че ако той даде адреса си, някой ден те ще влязат с взлом в къщата му посред нощ и ще му откраднат и бастуна. Повечето дами биха се изсмели, но Маргарет наистина бе загрижена, защото за миг зърна нищетата. Да вярваш в хората е лукс, който само богатите могат да си позволят; бедните нямат тази възможност. Веднага щом Брамс приключи с мърморенето си, тя подаде визитната си картичка и каза:

— Ето нашия адрес; ако предпочитате, можете да си вземете чадъра след концерта, въпреки че не бих искала да ви безпокоя, след като вината е наша.

Лицето му просветна малко, когато видя, че Уикъм Плейс беше в западния край на града. Тъжно бе да го гледаш как се терзае от съмнение и въпреки това не смее да се покаже неучтив, в случай че тези добре облечени хора излязат честни все пак. Тя го прие като добър знак, когато той й каза:

— Днес програмата е чудесна, нали? — Защото това бяха думите, с които бе започнал разговора преди случката с чадъра.

— Бетховен беше чудесен — каза Маргарет, защото не бе жена, която би окуражила някого. — Не харесвам Брамс, нито Менделсон, който бе в началото… и, хм, не харесвам и следващия — Елгар.

— Какво, какво? — попита хер Лизеке, като долови последните й думи. — „Великолепие и тържественост“ няма ли да бъде хубаво?

— О, Маргарет, лошо момиче — извика леля й, — откога убеждавам хер Лизеке да остане за „Великолепие и тържественост“, а ти проваляш всичко. Така искам той да чуе какво правим ние в музиката. Не бива да говориш така за нашите английски композитори, Маргарет.

— Що се отнася до мен, слушала съм това произведение в Щетин — каза фройлайн Мозебах. — Два пъти. Драматично е до известна степен.

— Фрида, ти презираш английската музика. Знаеш, че е така. И английското изкуство. И английската литература, освен Шекспир, а той е немец. Добре, Фрида, можеш да си вървиш.

Влюбените се разсмяха и се спогледаха. Поведени от внезапен импулс, те скочиха и побягнаха от „Великолепие и тържественост“.

— Трябва да направим едно посещение във Финсбъри Съркъс наистина — каза хер Лизеке, докато се провираше покрай нея и стигна до пътеката точно когато музиката започваше.

— Маргарет… — прошепна високо леля Джули. — Маргарет! Фройлайн Мозебах си е забравила красивата малка чантичка на седалката.

Точно така беше, там бе дамската чанта на Фрида, с адресите, джобен речник, карта на Лондон и парите й.

— О, колко неприятно, какво семейство сме! Фрида!

— Шшт! — обадиха се всички ония, които смятаха, че музиката е хубава.

— Но тук е и номерът, който те търсеха във Финсбъри Съркъс.

— Мога ли… може ли… — рече подозрителният млад човек и целият пламна.

— О, ще ви бъда толкова благодарна!

Той взе чантата — вътре дрънкаха монети — и се промъкна към пътеката с нея. Успя да ги настигне точно навреме при летящата врата и получи мила усмивка от немското момиче и елегантен поклон от неговия кавалер. Върна се на мястото си, след като си бе отмъстил на света. Доверието, с което го бяха удостоили, бе обикновено, но той почувствува, че то заличи неговото недоверие към тях и че вероятно той нямаше да бъде подведен за чадъра си. Този млад човек е бил изиграван в миналото — лошо, може би съкрушително — и сега повече от усилията му отиваха да се защити от неизвестното. Но този следобед, може би заради музиката, той разбра, че от време на време човек трябва да се отпусне, в противен случай какъв бе смисълът да се живее? Уикъм Плейс — в това се съдържаше риск, но не бе по-опасно от повечето неща и той щеше да рискува.

Така че когато концертът свърши и Маргарет каза: „Ние живеем съвсем близо; аз си отивам направо в къщи. Ще повървите ли с мен, за да открием вашия чадър?“, той отвърна миролюбиво: „Благодаря ви“ и я последва към изхода на Куинс Хол. Тя би желала той да не се чувствува задължен да подкрепя една дама надолу по стъпалата или да й носи програмата — по социален произход бе достатъчно близо до нея, за да я подразни с обноските си. Но тя го намираше, общо взето, интересен — всеки, общо взето, интересуваше Шлегелови по това време — и докато устните й говореха за култура, сърцето й кроеше планове как да го покани на чай.

— Колко уморен се чувствува човек след музика — започна тя.

— Не намирате ли, че атмосферата в Куинс Хол е потискаща?

— Да, ужасно.

— Но нима атмосферата в Ковънт Гардън не е още по-потискаща.

— Ходите ли там често?

— Когато ми позволява работата, посещавам галерията, за да слушам Кралската опера.

Хелън би възкликнала: „И аз също. Обожавам галерията“ и по този начин щеше да спечели симпатиите на младия човек. Хелън можеше да направи това. Но Маргарет изпитваше почти болезнен ужас да „предразполага хората“, да „насилва нещата“. Ходила бе в галерията на Ковънт Гардън, но не бе я „посещавала“, тъй като предпочиташе по-скъпите места; о, съвсем не можеше да каже, че я обожава. Затова не отговори.

— Тази година бях три пъти на „Фауст“, „Тоска“ и… — как ли беше: „Танхаузер“ или „Танхойзер“? По-добре да не се рискува с тази дума.

Маргарет не харесваше „Тоска“ и „Фауст“. Така, по една или друга причина, те вървяха мълчаливо, придружавани от гласа на мисис Мънт, която имаше разногласия с племенника си.

— Спомням си донякъде партията, Тиби, но когато всеки инструмент звучи толкова прекрасно, трудно е да отделиш един от останалите. Сигурна съм, че ти и Хелън ме водите на най-най-прекрасните концерти. Нито един отегчителен тон от началото до края. Бих желала само нашите немски приятели да бяха останали до края.

— Но ти сигурно не си забравила как барабанът равномерно поддържаше долно до, лельо Джули — достигна гласът на Тиби. — Такова нещо не може да се забрави. Това е съвсем явно.

— Една особено шумна част? — осмели се мисис Мънт. — Разбира се, аз не ходя там, защото съм музикална — добави тя, тъй като опитът й да отгатне се оказа несполучлив. — Аз само се интересувам от музиката — нещо много по-различно. Но аз знам едно — ясно ми е какво харесвам и какво не. Някои хора имат същото отношение към картините. Влизат в картинна галерия, например мис Кондър, и казват направо какво чувствуват за всяка картина по стените. Аз не мога да направя такова нещо. Но според мен музиката толкова се различава от картините. Когато стане дума за музика, чувствувам се непоклатимо сигурна и уверявам те, Тиби, в никакъв случай не харесвам всичко. Има едно нещо, нещо за фавн на френски, пред което Хелън изпада в екстаз, но аз го намирам съвсем безвкусно и повърхностно, казах й го и държа на мнението си.

— Съгласен ли сте — попита Маргарет, — смятате ли, че музиката е толкова различна от картините?

— Да… да, бих казал, в известен смисъл — отвърна той.

— И аз мисля така. А сестра ми заявява, че били еднакви. Много сме спорили за това. Тя казва, че съм глупава; аз й казвам, че е сантиментална. — Както се беше засилила, тя извика: — Това не ви ли се струва абсурдно? Какъв е смисълът от изкуствата, ако са равнозначни? Каква е ползата за слуха, ако едно изкуство му говори същото, каквото и на зрението? Единственият стремеж на Хелън е да преведе звуковете на езика на живописта, а картините — на езика на музиката. Това е много остроумно и тя стига до няколко красиви фрази, но какво печели, бих искала да знам? О, всичко това са глупости, напълно фалшиво. Ако Моне е наистина Дебюси, а Дебюси — Моне, никой от господата не струва пукнат грош — това е моето мнение.

Очевидно двете сестри се караха.

— Ето сега тази симфония, която току-що слушахме — тя не ще да я остави на мира. Приписва й какво ли не от начало до края; превръща я в литература. Чудя се дали ще се върне времето, когато музиката ще се възприема като музика. Не знам… Ето, вземете брат ми, той върви зад нас. Възприема музиката като музика и… велики боже! Та той ме ядосва повече от всеки друг, направо ме подлудява. Дори не се осмелявам да споря с него.

Нещастно семейство, макар и талантливо.

— Разбира се, най-големият престъпник е Вагнер. Направил е повече от всеки друг през деветнайсети век, за да внесе хаос в изкуствата. Чувствувам, че сега музиката има сериозни проблеми, въпреки че е изключително интересна. От време на време в историята се появяват ужасни гении — като Вагнер, които разбъркват всички извори на мъдростта в едно. За миг е чудесно. Такъв взрив, както никога преди. Но после — толкова много кал, а изворите — изглежда, сега връзката помежду им е прекалено достъпна и нито един от тях няма да бъде отново съвсем чист. Ето какво направи Вагнер.

Думите й отлетяха от младия човек като птици. Да можеше и той да говори така, би завладял света. О, да придобие култура! Да може да произнася правилно чуждите имена! Да бъде добре осведомен, да говори с лекота по всяка тема, която дамата подхващаше! Но това щеше да отнеме години. С един час на обед и няколко разпилени часа вечер как бе възможно да настигне незаангажирани с нищо жени, които от детските си години непрекъснато четяха. Умът му можеше да бъде пълен с имена, можеше дори да е чувал за Моне и Дебюси; бедата бе, че не можеше да ги свърже в изречение, не можеше да ги накара да „заговорят“, все не можеше да забрави откраднатия си чадър. Да, в чадъра бе истинската беда. Зад Моне и Дебюси надничаше чадърът, с настойчивия ритъм на барабан. „Предполагам, че тази история с чадъра ми ще се оправи — мислеше си той. — Наистина няма значение. Ще мисля за музика, а не за това. Надявам се, че историята с чадъра ще завърши благополучно“. По-рано, същия следобед, той се бе безпокоил за местата. Беше ли редно да плати цели два шилинга? Още по-преди се бе чудил: „Дали да се опитам да мина без програма?“. Откакто се помнеше, винаги имаше нещо, което да го тревожи, винаги нещо го отклоняваше от стремежа му към прекрасното. Защото той наистина търсеше прекрасното и поради това думите на Маргарет отлитаха от него като птици.

Маргарет продължаваше да говори, като от време на време питаше: „Не мислите ли така? Не чувствувате ли същото?“. Веднъж спря и каза: „О, прекъснете ме поне веднъж“, което го ужаси. Тя не го привличаше, въпреки че го изпълваше с благоговение. Фигурата й бе слаба, лицето — само зъби и очи, отношението към сестра й и брат й — строго. Въпреки цялата своя култура и интелигентност, тя вероятно бе една от онези бездушни, атеистични жени, които бяха така добре разобличени от мис Корели. Щеше да го изненада, а и да го обезпокои, ако каже внезапно: „Надявам се, че ще влезете за чаша чай“.

— Надявам се, че ще влезете за чаша чай. Ще се радваме много. Отвлякох ви толкова далеч от вашия път.

Бяха пристигнали в Уикъм Плейс. Слънцето бе залязло, а лагуната, в дълбока сянка, се изпълваше с лека мъгла. Отдясно върху небесния фон фантастичният черен силует на жилищните сгради се извисяваше сред багрите на вечерта; вляво по-старите къщи издигаха правоъгълно изсечен неправилен парапет на сивия фон. Маргарет затършува за секретния си ключ. Разбира се, беше го забравила. Хвана чадъра си за шипа, протегна се и почука на прозореца на трапезарията.

— Хелън! Отвори!

— Добре — каза един глас.

— Взела си чадъра на този джентълмен.

— Какво съм взела? — попита Хелън, като отвори вратата. — О, какво е това? Заповядайте. Здравейте.

— Хелън, как може да си толкова разсеяна! Взела си чадъра на този джентълмен в Куинс Хол и той си направи труда да дойде чак дотук, за да си го вземе.

— О, толкова съжалявам — извика Хелън, а косата й стърчеше на всички страни. Беше си махнала шапката, щом се върна, и се бе хвърлила в голямото кресло в трапезарията. — Аз само това правя — крада чадъри. Така съжалявам! Влезте, моля ви, и си изберете един. Вашият с дръжка ли е или с топка? Моят е с топка — поне аз така мисля.

Запалиха лампата и започнаха да търсят из антрето. Хелън, която изведнъж се бе откъснала от Петата симфония, обясняваше с пронизителни кратки възклицания:

— Не говори, Мег! Ти открадна копринения цилиндър на един възрастен господин. Наистина, лельо Джули. Говоря самата истина. Помислила, че е маншон. Господи! Съборих „Вкъщи — отсъствува“^[4]. Къде е Фрида? Тиби, защо не… О, забравих какво щях да кажа. Не беше това, но кажи на прислужничките да побързат с чая. Да не е този чадър? — Тя го отвори. — Не, този целият се е разпорил по шевовете. Ужасен чадър. Сигурно е моят.

Но не беше.

Той го взе от нея, измърмори някакви благодарности и изчезна с бързата стъпка на чиновник.

— Ако почакате за миг… — викна Маргарет. — Е, Хелън, как може да се държиш толкова глупаво!

— Какво съм направила?

— Не виждаш ли, че го уплаши и пропъди? Имах намерение да го оставя за чая. Не би трябвало да говориш за кражби или дупки по чадъра — видях, че в хубавите му очи се появи такъв отчаян поглед.

Не, не, вече няма никакъв смисъл — защото Хелън се бе втурнала навън и викаше: „Спрете! Чакайте!“.

— Осмелявам се да кажа, че така е по-добре — обади се мисис Мънт. — Не знаем нищо за младия човек, Маргарет, а вашата гостна е пълна с дребни неща, които изкушават.

Но Хелън извика:

— Лельо Джули, как можеш да говориш така? Караш ме все повече да се срамувам. Бих искала по-скоро той да беше крадец и да бе взел всичките сребърни лъжички, отколкото аз… Май ще трябва да затворя входната врата. Още едно поражение за Хелън.

— Да, мисля, че със сребърните лъжички ще можем да си платим — каза Маргарет. Като видя, че леля й не я разбира, добави: — Не помниш ли „да си платиш“? Това бе една от думите на татко — да си платиш за идеала, да си платиш за собствената вяра в човешката природа. Ти помниш как вярваше на непознатите и ако го измамеха, казваше: „По-добре да бъда изигран, отколкото да бъда подозрителен“ и че злоупотребата с доверието е човешко изобретение, но че необходимостта от такава измама е дело на дявола.

— Сега си спомням нещо такова — каза мисис Мънт доста язвително, защото умираше да добави: — Цяло щастие бе, че баща ви се ожени за жена с пари. — Но това бе жестоко и тя се задоволи с: — Защо пък, той можеше да открадне малката картина от Рикетс^[5].

— По-добре да го беше направил — каза храбро Хелън.

— Не, аз съм съгласна с леля Джули — каза Маргарет. — Предпочитам да не вярвам на хората, отколкото да загубя моя малък Рикетс. Всяко нещо си има граници.

За брат им инцидентът беше безинтересен, той се бе прокраднал горе, за да види дали има кифли за чая. Подгря чайника доста сръчно, пренебрегна „Ориндж пекоу“^[6], който прислужницата бе купила, сложи пет лъжички още по-качествен чай, напълни го с наистина вряла вода и извика на дамите да побързат, за да не изпуснат аромата.

— Добре, лельо Тиби — извика Хелън, а Маргарет, тактична както обикновено, каза:

— Все пак бих искала наистина да имаме момче в къщата — момче, което да се интересува от мъжка компания. Това ще направи развлеченията много по-лесни.

— И аз — каза сестра й. — Тиби се интересува само от висококултурни жени, които изпълняват песни от Брамс. — А когато се качиха при него, тя каза доста остро: — Защо не посрещна както трябва този младеж, Тиби? Вече трябва да започнеш да се държиш като домакин. Трябваше да му вземеш шапката и да го забавляваш, за да остане, вместо да позволиш да бъде прогонен от две крещящи жени.

Тиби въздъхна и притегли голям кичур коса над челото си.

— О, няма смисъл да се правиш на важен. Знаеш, че говоря сериозно.

— Остави Тиби на мира! — каза Маргарет, която не можеше да понася да се карат на брат й.

— Ха, тази къща е женско царство — измърмори Хелън.

— Но, скъпа! — повиши глас мисис Мънт. — Как може да говориш такива ужасни неща! Числото на мъжете, които посещават този дом, винаги ме е учудвало. Ако има някаква опасност, то тя е точно в обратното.

— Да, но Хелън иска да каже, че това не са мъжете, от които имаме нужда.

— Не, нямам предвид това — поправи я Хелън. — Подходящи мъже идват, но се представят в неподходяща светлина и аз казвам, че това е по вина на Тиби. У нас би трябвало да има нещо… което… не знам какво.

— Нещо от стила на У. може би?

Хелън се изплези.

— Кой е У.? — попита Тиби.

— У. е нещо, което аз, Мег и леля Джули познаваме, а ти — не, така че мълчи!

— Предполагам, че нашата къща е женска — каза Маргарет, — и човек просто трябва да приеме, че е така. Не, лельо, не исках да кажа, че тази къща е пълна с жени. Опитвам се да кажа нещо много по-умно. Смятам, че тя е завинаги и безвъзвратно женска, дори по времето на баща ми. Сега съм сигурна, че разбираш. Ще ти дам и друг пример. Може би ще те изненада, но това не ме засяга. Представи си, че кралица Виктория дава прием и че нейни гости са Лейтън, Миле, Суинбърн, Росети, Мередит, Фицджералд и т.н. Мислиш ли, че атмосферата ще бъде артистична? Нищо подобно! Даже столовете, на които са седнали, ще вземат мерки да не се получи нещо такова. Така е и с нашата къща — тя трябва да бъде женска и всичко, което можем да направим, е да внимаваме да не стане феминизирано мъжка. Подобно на друга, която мога да спомена, но не ще го направя, която изглеждаше абсолютно мъжка и единственото, което нейните обитатели можеха да направят, бе да внимават тя да не стане прекалено груба.

— Предполагам, че сигурно става дума за къщата на У. — каза Тиби.

— Няма да ти кажа нищо за У., дете мое — извика Хелън, — така че не мисли за това. От друга страна, аз нямам нищо против, ако ти сам откриеш какво е то, и така, не си мисли, че си направил нещо кой знае колко умно и в единия, и в другия случай. Подай ми една цигара.

— Правиш, каквото си искаш в тази къща — каза Маргарет. — Гостната вони на пушек.

— Ако и ти пушеше, тя можеше внезапно да се превърне в мъжка. Атмосфера се създава от най-дребни неща. Дори на приема на кралица Виктория… ако нещо е било съвсем малко по-различно… може би ако е била облечена в прилепнала роба от Либърти вместо с пурпурен атлаз…

— С индийски шал на раменете…

— Придържан на гърдите от игла с кеърнгорм^[7]…

Изблици от нелоялен смях — не трябва да забравяте, че те са наполовина немци — посрещнаха тези намеци, а Маргарет каза замислено:

— Би било забележително, ако кралското семейство обръщаше внимание на изкуството.

Разговорът продължаваше и продължаваше, цигарата на Хелън се превърна в светла точка в тъмнината, а големите блокове отсреща бяха осеяни от светнали прозорци, които непрестанно изчезваха, блясваха и отново изчезваха. Отвъд тях главната улица глухо бучеше — един прилив, който никога не утихваше, докато на изток, невидима зад пушеците на Уопинг, изгряваше луната.

— Маргарет, тъкмо се сетих. Трябваше да заведем оня младеж в трапезарията, на всяка цена. Само фаянсовата чиния — а тя е така здраво закрепена на стената. Наистина ми е неприятно, че той не пи чай.

Защото този малък инцидент бе развълнувал трите жени повече, отколкото можеше да се предположи. Той отекваше като стъпки на призрак, като внушение, че не всичко е на хубаво в най-добрия от всички възможни светове и че под най-горните слоеве на благоденствието и изкуството бродеше едно недохранено момче, което наистина бе открило чадъра си, но не бе оставило нито адрес, нито име.