Едуард Морган Форстър
Хауардс Енд (42)

Глава XLII

След като Чарлс излезе от Дюси Стрийт, той взе първия влак за дома, но нямаше представа докъде са стигнали нещата чак до късно вечерта. Тогава баща му, който бе вечерял сам, изпрати да го повикат и с много сериозен глас попита за Маргарет.

— Не знам къде е, татко — каза Чарлс. — Доли забави вечерята почти цял час заради нея.

— Кажи ми, когато се върне.

Мина още един час. Прислугата си легна и Чарлс отново отиде при баща си, за да получи по-нататъшни нареждания. Мисис Уилкокс все още не се бе върнала.

— Няма да си лягам и ще я чакам колкото искате, но тя едва ли ще се върне. Не е ли отседнала със сестра си в хотела?

— Може би — каза замислено мистър Уилкокс, — може би.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

— Не тази вечер, момчето ми.

Мистър Уилкокс обичаше да се обръщат към него със „сър“. Повдигна очи и погледът му изразяваше по-открито нежност към сина му, отколкото обикновено си позволяваше. Видя Чарлс едновременно като малко момче и силен мъж. Въпреки че съпругата му се бе оказала непостоянна, оставаха му децата.

След полунощ той почука на вратата на Чарлс.

— Не мога да заспя — каза той. — По-добре беше да поговоря с теб и да свърша с това.

Оплакаха се от горещината. Чарлс го заведе в градината и двамата се разхождаха напред-назад по халати. Чарлс се умълча, докато слушаше историята; от самото начало бе знаел, че Маргарет не е по-добра от сестра си.

— Тя ще се почувствува по-иначе сутринта — каза мистър Уилкокс, който, разбира се, не бе споменал нищо за мисис Баст. — Но не мога да допусна такова нещо да продължи, без да се споменава и дума. В действителност аз вътрешно съм убеден, че е със сестра си в Хауардс Енд. Къщата е моя — Чарлс, тя ще бъде твоя — и когато кажа, че никой не трябва да живее там, това означава, че никой не трябва да живее там. Няма да го допусна. — Той погледна сърдито луната. — Според мен този въпрос е свързан с нещо много по-голямо, с правото на собственост като такова.

— Без съмнение — каза Чарлс.

Мистър Уилкокс хвана сина си под ръка, но колкото повече му говореше, някак все по-малко го харесваше.

— Не искам да си мислиш, че жена ми и аз сме имали нещо от рода на скандал. Тя бе само крайно възбудена, а и кой на нейно място не би бил? Ще направя, каквото мога за Хелън, но при условие, че веднага напуснат къщата. Разбираш ли? Това е sine qua non^[1].

— При това положение мога ли да отида там с автомобила утре в осем?

— Осем или по-рано. Кажи, че действуваш като мой представител и разбира се, не употребявай насилие, Чарлс.

Когато Чарлс се върна на сутринта, оставяйки Ленард мъртъв на алеята, не му се струваше, че е използувал насилие. Смъртта се дължеше на сърдечно заболяване. И мащехата му бе казала така, а дори мис Ейвъри бе признала, че е използувал плоската страна на сабята. Като минаваше през селото, той уведоми полицията, където му благодариха и казаха, че трябва да се направи следствие. Баща му беше в градината, закрил очите си от слънцето.

— Беше направо ужасно — каза мрачно Чарлс. — Те бяха там, а и оня човек беше с тях.

— Какъв… какъв човек?

— Казвах ти снощи. Името му е Баст.

— Господи! Възможно ли е? — възкликна мистър Уилкокс. — В къщата на майка ти! Чарлс, в къщата на майка ти!

— Знам, татко. Това почувствувах и аз. Всъщност няма защо да се безпокоите за него. Той беше в последната фаза на някакво сърдечно заболяване и точно преди да му покажа какво мисля за него, той умря. Сега полицията се занимава с това.

Мистър Уилкокс слушаше внимателно.

— Отидох там… о, не може да е било след седем и половина. Оная жена, Ейвъри, им палеше камината. Все още не бяха слезли. Почаках в гостната. Всички бяхме въздържано учтиви и спокойни, въпреки че аз имах своите подозрения. Предадох им вашите думи и мисис Уилкокс каза „О, да, разбирам, да.“ Знаете как се изразява.

— Нищо друго?

— Обещах да ви предам, че заминава за Германия със сестра си тази вечер и „с много любов“. Имахме време само за това.

Мистър Уилкокс изглеждаше облекчен.

— Защото тогава изглежда, на оня човек му е дотегнало да се крие и внезапно мисис Уилкокс извика името му. Сетих се и отидох да го хвана във вестибюла. Правилно ли съм постъпил, татко? Мисля, че нещата отиваха доста далеч.

— Дали е правилно, скъпото ми момче? Не знам. Но ти не би бил мой син, ако не беше постъпил така. След това той… хм… свлече ли се, както каза? — Той се сви при самата дума.

— Хвана се за библиотеката, която падна върху него. След това просто оставих сабята и го занесох в градината. Всички мислехме, че се преструва. Той обаче е умрял веднага. Отвратителна работа!

— Сабя? — извика баща му, с тревога в гласа. — Каква сабя? Чия сабя?

— Тяхната сабя.

— А ти какво правеше с нея?

— Е, не разбирате ли, татко, трябваше да сграбя първото нещо, което ми попадна под ръка. Нямах камшик за езда или бастун. Ударих го веднъж или два пъти през раменете с плоската страна на старата им немска сабя.

— А след това?

— Той събори библиотеката, както ви казах, и падна — каза Чарлс и се засмя. Не беше лесно да се изпълняват поръчки на баща му, тъй като той никога не бе напълно доволен.

— Но истинската причина беше сърдечното заболяване? В това сигурен ли си?

— Това беше, или пък удар. По време на следствието ще има да слушаме за такива отвратителни неща.

Отидоха да закусват. Чарлс имаше ужасно главоболие, което се дължеше на шофиране преди закуска. Също бе загрижен за бъдещето, като разсъждаваше, че полицията трябва да задържи Хелън и Маргарет за следствието и да се разкрие цялата история. Видя и себе си принуден да напусне Хилтън. Човек не може да си позволи да живее там, където е имало скандал — не беше честно спрямо съпругата му. Утешението му бе, че очите на баща му бяха отворени най-накрая. Щеше да настъпи ужасна катастрофа и вероятно раздяла с Маргарет — след това всички щяха да започнат отначало, по-скоро всичко щеше да бъде като по времето на майка му.

— Смятам да отида до полицията — каза баща му, когато закуската свърши.

— За какво? — извика Доли, на която все още не бе „казано“.

— Много добре, сър. Кой автомобил ще вземете?

— Смятам да се поразходя.

— Повече от половин миля е — каза Чарлс, излизайки в градината. — Слънцето пече много силно за април. Защо да не ви взема и след това да отидем евентуално на една малка разходка до Тюин?

— Държиш се като че ли не знам какво искам — каза раздразнено мистър Уилкокс. Чарлс стисна устни. — Вие, младите, само това знаете — да се качите в автомобила. Казвам ти, че искам да се разходя; много обичам да ходя пеша.

— О, добре; аз съм в къщи, ако ви потрябвам за нещо. Мислех да не ходя в кантората днес, ако желаете така.

— Да, разбира се, момчето ми — каза мистър Уилкокс и сложи ръка на ръкава му.

Чарлс не хареса това; тревожеше се за баща си, който не изглеждаше на себе си тази сутрин. Имаше някаква раздразнителност у него — като у жена. Дали защото остаряваше? На Уилкоксови не им липсваше привързаност; те я притежаваха в изобилие, но не знаеха как да я използуват. Това бе изоставена дарба, и въпреки че Чарлс бе добросърдечен човек, от него се излъчваше много малко радост. Докато наблюдаваше баща си да се тътри по пътя, той изпитваше смътно съжаление — едно желание (въпреки че той не го изрази така) да е бил научен като малък да казва „аз“. Искаше да компенсира за измяната на Маргарет, но знаеше, че до вчера баща му бе много щастлив с нея. Как го бе направила? Чрез някаква непочтена хитрост без съмнение — но как?

Мистър Уилкокс се появи отново в единайсет часа и изглеждаше много изморен. Утре щеше да има оглед на трупа на Ленард и от полицията държаха синът му да присъствува.

— Очаквах го — каза Чарлс. — Естествено ще бъда най-важният свидетел там.