Кейт Куин
Дъщерите на Рим (8)

Глава седма

„Римските съпруги трябва да умеят да тъкат“, повтаряше често сестра й. „Станът е символ на трудолюбие и добродетел. Дори богините в небесата седят пред становете си.“

— Дори богините в небесата търсят начин да изглеждат заети, докато сплетничат — съгласяваше се Марсела.

— Нямах това предвид!

Обожателят на Марсела също нямаше това предвид, впил поглед в нея с безочлив възторг.

— Римските жени вече не тъкат — констатира малкият син на губернатор Веспасиан, залюля чашата си с вино и пристъпи по-близо до нея. — Но аз одобрявам.

— Жадувам за одобрението ти.

— Наистина ли? — доволно попита Домициан.

„Ирония. Безполезно средство при младежите.“ Марсела прокара совалката напред-назад с чувството, че е много обиграна под бремето на своите двайсет и една години. Не сядаше често пред стана. Само когато я глождеше належащ проблем — тъкането винаги успяваше да изглади възлите в съзнанието й. Днес я измъчваха много възли.

„Дали Отон е искрен… че съм му дала идеята за…“

— Слушаш ли ме? — прозвуча настойчивият глас на Домициан и Марсела издърпа рязко совалката. Освен че служи като умствена опора, тъкането обикновено е прекрасен начин да изглеждаш зает и следователно — да отбягваш досадни посетители, но Домициан очевидно не схващаше намека. Вече се бе заседял цял час тази сутрин.

— Сигурно ще останеш доволна, че имам обожател — бе заявила Марсела на Лолия. — Бившият ти девер. След онази скучна лекция Тит Флавий Домициан твърдо реши да ме отвлече на бял кон от Луций и да се ожени за мен.

— Домициан? — възкликна Лолия, изтръгната от апатията. — Не съм го виждала, откакто с Тит се разведохме. Ужасно момче. Все изскачаше иззад някой ъгъл, дебнеше като паяк и подслушваше.

— Е, сега е влюбен в мен. Запознахме се в нощта, когато обявиха Пизон за императорски наследник. Не бих нарекла срещата паметна, но очевидно Домициан не смята така.

— Защо разговаря толкова дълго с императора по време на лекцията? — полюбопитства Домициан сега. — Той не е толкова интересен. Пише си предварително шегите. И къдравата му коса всъщност е перука.

— Изказа ми благодарност.

— За какво? — подозрително попита Домициан. — С какво си му помогнала?

Марсела се усмихна.

— Много си млад, нали?

— Не толкова — настръхна той. — Само една година по-малък от теб.

— Три години. И наистина съм много заета…

— Добре — съгласи се Домициан, не разбрал намека. — Съпругите трябва да се трудят. Останат ли без работа, кривват от правия път.

— Съгласно дългогодишния ти опит със съпругите — разсмя се Марсела.

— Искам да опитам с теб! — изстреля Домициан в отговор. — Омъжи се за мен.

— Съпругът ми може да възрази — отвърна развеселено Марсела и я възнаградиха с намръщване.

— Няма да ти е съпруг завинаги. Накарах Несий да разчете звездите ти…

— Да, да, любимият ти астролог. Прости ми, но се съмнявам в уменията му.

Марсела знаеше имената на неколцина прочути астролози, ала Несий не фигурираше сред тях. „Шарлатанин, който печели пари за сметка на момчешки мечти.“

— Несий никога не греши!

Домициан се впусна в обширно обяснение как скоро смята да се кандидатира и как Несий му гарантирал, че ще го изберат за претор. Марсела движеше совалката напред-назад, без да го слуша. Все още се опитваше да опише смъртта на Галба, за да довърши свитъка за мимолетното му управление; питаше се дали ще успее да пресъздаде атмосферата на странната, хищническа истерия, обзела хората, когато убиха Галба пред очите им. Особено състояние, трудно изразимо с думи, и тя ги подбираше старателно на фона на монотонната реч на Домициан, когато познат глас долетя от прага.

— Скъпа моя, колко усърдно се трудиш.

— Луций! — Марсела изви равнодушно лице за целувка, а съпругът й — Луций Елий Ламия — подхвърли наметалото си на роба и застана до нея.

— Не знаех, че ще се върнеш толкова скоро от Иудея.

— Аз също. Но на губернатор Веспасиан му потрябва пратеник…

— Как е баща ми? — прекъсна го намръщено Домициан.

— Много добре — отговори Луций. — Младият Домициан, нали? Нося ти писма от баща ти и брат ти. По-късно ще намина да ти ги предам.

Махна с ръка и на Домициан не му остана нищо друго, освен да стане.

— Скоро ще те видя отново — информира той Марсела, пренебрегвайки съпруга й, и излезе.

— Явно имаш обожател — констатира Луций.

— Досадник — сви рамене Марсела. — Как си ти, Луций?

— Добре.

Той се настани на освободения от Домициан стол и даде знак да му донесат вино и храна. Марсела взе отново совалката, а той се заоплаква от шосетата и дългия път. Беше висок мъж на трийсет и четири, с красиво лице, с вдадена навътре брадичката и тъмна коса, проредяваща на тила за негово разочарование. Ожениха се преди четири години, но едва ли бяха прекарали и четири месеца под един и същи покрив. „Звучи шокиращо, но ти го приемаш толкова нехайно“, мърмореше Корнелия неодобрително на времето. Сега обаче, потънала в скръб, не намираше сили да кори каквото и когото и да било.

— Какво те доведе толкова внезапно в Рим, Луций?

Марсела остави совалката да оправи объркала се прежда.

— Веспасиан реши да засвидетелства подкрепа на Отон. — Луций се пресегна към подноса със стриди в маслен сос с подправки, който робът донесе. „Винаги готов да похапне обилно на чужда трапеза“, помисли си Марсела. — Изпратиха ме да предам обета му за вярност.

— Отон ще го приеме с облекчение. Германия създава достатъчно проблеми и без да добавяме Иудея.

— Има повече проблеми, отколкото подозираш.

— Нима? Разкажи ми!

Луций сви рамене. Обикновено й спестяваше драматичните новини, но сега явно предпочете съпругата си пред никаква публика.

— Легионите на губернатор Вителий от Долна Германия го провъзгласиха за император и той тръгна към Рим.

— Не! — Марсела изпусна совалката и се обърна с вдигнати вежди. Луций толкова рядко успяваше да я изненада. — Отон е император едва от един месец.

— Да, Веспасиан мисли дълго, докато реши кой претендент да подкрепи. — Луций пъхна поредната стрида в устата си. — Но накрая прецени, че, общо взето, Отон го устройва повече. Отон все пак не е глупак. А Вителий…

— Е пияница — довърши Марсела и в ума й изплува образът на Вителий, който си беше изградила от няколкото срещи с него. Пияница, точно така.

Веднъж го видя на празненство на състезателните фракции, където на висок глас превъзнасяше Сините, чийто горещ привърженик беше, и после припадна, забил лице в близката цветна саксия. Показвал ли беше някога стремеж към нещо друго, освен към храна, вино и състезания с колесници? Подробен анализ на предишните му постове сигурно би осветлил отговора на този въпрос…

— Сигурно е бил много пиян, когато легионите са го обявили за император. Иначе щеше да умре от страх.

— А сега го подкрепят шепа негодници. — Луций нападна отново стридите. — Тулия трябва да слага повече масло. Подай ми този поднос, моля те.

— Негодници? — полюбопитства нетърпеливо Марсела.

— Да, двама военачалници на Вителий. Фабий Валент и Цецина Алиен. Придружават го неотлъчно, плячкосват всичко по пътя и го наливат с вино, когато го заглождят съмнения.

— Фабий Валент и Цецина Алиен — Марсела складира имената в паметта си и допълни чинията на съпруга си с надеждата да го подтикне да говори. — Изненадана съм, че Вителий напредва на юг с армията си. Ако аз възнамерявах да стана император, щях да платя на някого тук, в Рим, да забие нож в гърба на Отон. По-лесно е.

— Скъпа, Вителий няма никакъв шанс да седне на престола. Той е просто поредният узурпатор.

— Тази година един вече успя. Нищо чудно и друг да реши да опита. — Марсела взе отново совалката. — Сигурна съм, че Вителий е действал много церемониално — датирал е управлението си от деня, когато се е събудил с махмурлук и с лавров венец върху главата. И легионите го подкрепят… А нима императорът не е човек с лавров венец и няколко легиона? — Тя натисна отново педалите на стана. — Трябва да напиша и история за Вителий, за да не пропусна момента. Толкова лесно беше, когато се редуваха! Но по-безинтересно…

— Още пишеш значи? — изгледа я развеселено Луций.

— Защо не?

— Скъпа, никога няма да публикуваш.

— Може да публикувам под мъжки псевдоним.

— Ама че идея! — разкикоти се Луций. — Всеки би познал женския стил.

— Не пиша глупави празнословия, знаеш — напомни хладно Марсела. — Описвам достоверно и безпристрастно римските управници.

— Е, ще прочета нещичко някой ден… — съгласи се сговорчиво Луций.

— Колко жалко, че не стана политик, Луций. Притежаваш неоспорим талант да даваш обещания, които не възнамеряваш да спазиш.

— За място в Сената трябват покровители, скъпа — веселието в гласа му поизбледня. — Клиенти… пари… съпруга, която поощрява кариерата ти с полезни средства.

— Защо не започнеш от парите — мило предложи Марсела. — Сигурна съм, че дядото на Лолия няма да ти откаже заем. По-скоро още един заем, а? Върна ли първия, Луций?

Последва раздразнен поглед. Едва ли това беше най-добрият начин да получи желаното. В ума й изплува един от любимите семейни лозунги на Корнелия: „Медът въздейства на съпрузите по-ефикасно от оцета“.

— Чул си за загубата на сестра ми, разбира се. — Марсела се приведе помирително да допълни чашата на съпруга си. — Ще й олекне, ако й поднесеш съболезнования.

— Естествено… Клетият Пизон. Какъв досадник! Сестра ти трябва да се омъжи отново. Отон сигурно има много последователи, които си търсят съпруга.

— Корнелия не иска дори да чуе името му. — Марсела остави каната е вино. — По-скоро би си разкъсала гърлото с нокти, отколкото да се омъжи за някой от приближените му.

— Колко драматично!

Луций завъртя чашата между пръстите си с изрядно поддържан маникюр. Въпреки дългите пътешествия винаги успяваше да изглежда безупречно. Открай време кореше Марсела за вечните й мастилени петна.

— Значи сега служиш на Веспасиан? — Марсела нареди на робите да отнесат празните подноси и да сервират плодове. — Прилича ли на отегчителния си син?

— Не познавам Домициан, но баща му е много находчив. Легионите искаха да обявят и него за император.

— В името на Фортуна! Не четирима! — въздъхна Марсела. — Трима създават достатъчно грижи. Защо отказа?

— По-добре да си жив губернатор на Иудея, отколкото мъртъв император на Рим.

— Наистина е прозорлив. Но синът му е досаден.

— Не мога да виня младежа, че ти се възхищава, скъпа. Явно има отличен вкус.

Марсела възнагради комплимента с тънка усмивка. Прекрасно знаеше, че съпругът й предпочита жени с по-момчешки вид — колкото по-млади и по-кльощави, толкова по-добре. „Мнозина съпрузи биха се радвали на гърди като тези, но не, не и Луций.“ Не че бленуваше да го вижда в постелята си, ала все пак…

— Богове! Изморен съм до смърт — той се прозя и се протегна. — От зори чакам Отон да ме приеме за аудиенция.

— Ще пренощуваш при нас, нали?

Марсела залепи усмивка върху лицето си, изоставяйки стана и трисантиметровото сукно.

— Ще наредя да ни подготвят спалня.

Поведе го нагоре, възлагайки пътьом на робите да пренесат багажа му и да сменят бельото.

— Благодаря, скъпа.

Той понечи да се отдалечи, но Марсела го улови за ръката.

— Само това ли ще получа за поздрав, Луций? — Тя притисна леко дланта му. — Отдавна не си се връщал… Липсваше ми.

Погледна я с вдигнати вежди. Марсела махна на робите да затворят вратата. Той се усмихна, сви рамене и смъкна презрамката на роклята й.

— Между другото — прошепна Марсела след учтивата размяна на ласки, по време на които се преструваше на по-въодушевена от обикновено… — неотдавна разговарях с император Отон и той спомена, че ще ти даде пост тук, в града. Не е ли чудесно?

— Едва ли ще излезе нещо от това. — Луций придърпа завивките. — Много фаворити на Отон очакват възнаграждение.

— Аз съм сред фаворитите му, Луций. Правел ми лична услуга. — Марсела облегна глава върху голото рамо на съпруга си — беше виждала Лолия да постъпва така, когато придумва за нещо мъжете. — Винаги си казвал, че някой ден искаш да те назначат тук, в Рим. Най-после ще се преместим в собствен дом. Реших да потърся подходяща къща.

— Не е необходимо — прозя се Луций. — Средствата ни са оскъдни.

— Луций, от четири години сме женени! — Марсела се насили да запази ласкавия тон. — Не е ли време да заживеем в свой дом? Не мога да се натрапвам вечно на роднините си.

— Сигурно ще те изтърпят още малко. — Луций скръсти ръце зад главата, отмествайки Марсела от рамото си. — Отон няма да ми възложи пост в града, докато не разреши проблема с Вителий. Не бива да се впускаме в излишни разходи. Съмнявам се, че ще се задържа в Рим повече от седмица-две.

— Но ако си имаме собствен дом, дори да е скромен апартамент…

— Казах не, Марсела.

— Луций, не мога да живея повече тук! — Марсела седна в леглото, забравила деликатността. — Имаш ли представа колко е отвратителна снаха ми? Тършува из писалището ми! Досипва вода във виното ми! Сади крещящи цветя!

— Е, примири се… — прозя се отново Луций. — Събуди ме за вечеря.

— Събуди се веднага, Луций Елий Ламия! — Марсела разтърси рамото му и той отвори неохотно очи. — Изслушай ме! Опитвам се да ти бъда съпруга! Искаш някой да проверява дали тогите ти са колосани, да разговаря с колегите ти, да подпомага кариерата ти! Осигури ми собствен дом и аз ще го правя. Умна жена съм. Мога да ти послужа, защо не се възползваш от мен?

— По-късно — махна равнодушно с ръка Луций. — Когато положението се проясни.

— От четири години повтаряш все същото — възкликна отвратено Марсела. — Не възнамеряваш да ми осигуриш дом, нали? Толкова ли си стиснат, или компанията ми те отегчава?

— Понякога — промърмори Луций и се обърна на другата страна.

— Ами ако мнозина не споделят мнението ти? — попита Марсела гърба на съпруга си, а пръстите й затуптяха от желание да се забият в меката плът на врата му и… да се сключат здраво. — За разлика от теб, Луций, много мъже ме оценяват. Включително император Отон.

— Така ли измъкна обещанието му? — Луций се извърна и я погледна развеселено през рамо. — Надявам се да си изтръгнала и някое прилично украшение. Той спи с жените на всички. Изгубил им е бройката. Не си въобразявай, че си изключение.

— Стига! — просъска Марсела и стана рязко. Голата й кожа гореше толкова силно, чудно как не подпали завивките. — Бих предпочела да се омъжа за змия, Луций! Искам развод!

— Брат ти няма да позволи. — Очите на Луций оставаха влудяващо затворени. — Полезен съм му — познанствата, които завързах в Иудея тази година, му осигуряват подкрепа в Сената.

— Тогава ще поискам разрешение от императора!

— Добре. Той ще те ожени веднага за някой от поддръжниците си. Кой знае кого ще избере? — Луций се прозя отново. — Остави ме да поспя.

Марсела усети как косата й се изправя като нажежена тел. В пристъп на детински гняв тя смъкна завивките на Луций и ги захвърли върху пода. Озъби се безмълвно в отговор на възмутения му крясък, грабна робата си от стола и излезе от спалнята.

— Марсела! — препречи й пътя Тулия, когато влетя в атриума. — Съпругът ти се е върнал, робите ми казаха. Радвам се да го видя отново у дома след дългото пътуване. Ще организираме вечеря в негова чест…

— Добре — Марсела пристегна толкова рязко колана на робата си, че едва не се преряза през кръста. — Аз ще доставя бучиниша^[1].

Тулия не я чу.

— … кесията му положително е поотъняла след дългото странстване. Подхвърли на Лолия да му уреди заем от ужасния си дядо…

— О, добър съвет! Ужасният й дядо обикновено държи да му връщат дълговете. Какво е направил Луций за него?

— Ами… удостоява го с честта да общува с един изтъкнат…

— Тулия! — Марсела оголи всичките си зъби в усмивка. — Луций е мухльо. Натрапва съпругата си на роднините й, харчи чужди пари…

— Няма да слушам злословия срещу този мил човек…

— С Луций се разбирате, естествено. И двамата сте използвачи до мозъка на костите. Според мен обаче заслужавате да ви хвърлят в Тибър…

— … повече от снизходителен към простъпките ти! — Тулия я изпепели с поглед, а копринените й дипли завибрираха от яд. — Не те упреква за безсмислените драсканици. Не те кори, че стана курва на Нерон…

— Какво те притеснява, Тулия? — попита Марсела. Пред вратата на атриума се трупаха ококорени роби, но думите излитаха сами от устата й. — Че станах курва на Нерон или че не изпросих губернаторски пост за Гай в отплата?

— Нагла кучка! Как смееш!

— Тя ли е курва? — Прекъсна ги ненадейно писъкът на Корнелия, появила се на прага като черен лебед в траурната си роба и с коси, виещи се в безпорядък около бялото лице. — Марсела е курва? Всички сте курви. Тай организира празненство в чест на Пизон, когато го посочиха за императорски наследник, Тулия тръбеше, че Пизон й е зет, Марсела беше с мен на стълбите пред храма на Веста, където го убиха… А сега всички пиете вино с убийците! Курви! — изпищя Корнелия. — Всички сте курви!

— Започваш да се повтаряш — скастри я подразнено Марсела. През последните седмици почти не виждаше сестра си — свита в леглото, тя плачеше ли, плачеше. — В името на Фортуна, Корнелия! Измисли поне нова обида.

Тулия настръхна.

— Няма да търпя да ме наричат курва в собствената ми къща!

— В друга къща ли предпочиташ да те наричат курва? — сряза я Марсела. — Сигурна съм, че ще успея да го уредя…

— … Няма да търпя такъв език! Гай, Гай! — изкрещя Тулия и братът на Марсела пристъпи на пръсти в атриума. — Какво ще кажеш на сестра си?

— Хайде, хайде… — избърбори нервно той. — Не е искала…

— Никога не ме подкрепяш!

— Мразя ви! — изхлипа Корнелия и захлопна вратата.

— Не можем ли да се спогаждаме? — закърши ръце Гай.

Марсела се втурна нагоре към писалището си, изкачвайки стъпалата по две наведнъж, и се опита да състави добра епиграма за абсолютния ужас на семейния живот, но музата й изневери. Извади недовършения разказ за управлението на Галба и описа смъртта му в няколко злостни параграфа. Яростта пришпорваше думите да се изливат с лекота — всяка капка кръв, всеки ужасен писък и ропот на тълпата. „Натруфена проза“, присмя се безмилостно над себе си Марсела. „Къде остана безпристрастието, което превъзнасяше пред Луций?“ Но вече не беше в настроение за хладнокръвно съзерцание. Нито за финес, нито за благоприличие, нито за благовъзпитаност. Докъде беше стигнала?

Докъде бяха стигнали всички тази година?

Едва след няколко дни гневът й стихна и Марсела успя да обмисли трезво новината, която научи от Луций — новината за Вителий. За два месеца градът вече бе видял двама императори. А сега говореха за трети.

„Никой не знае“, помисли си Марсела, „накъде да се обърна?“ Галба беше здравомислещ, пестелив, благонравен и порядъчен. Отон е налудничав, екстравагантен, обаятелен и находчив. „Жените, забулвали косите си по времето на Галба, сега разголват и коси, и рамене“, написа Марсела върху нова плочица, избутвайки настрани свитъка за Галба. „Сенатори, придавали си сериозен и компетентен вид по времето на Галба, при Отон наемат поети да им съчиняват епиграми, та императорът да ги помисли за остроумни и забавни. Рим е…“

Какъв? Зашеметен? Замаян? Изгубил равновесие?

Какъвто и да беше, Марсела се съмняваше, че перото й ще успее да опише странното нажежено вълнение, овладяло улиците. Треската зарази всички: Корнелия продължаваше да замеря вратата с вази, когато някой се осмелеше да похлопа по нея; Диана бълнуваше за проклетите си Червени, докато на събеседниците й се приискваше да я удушат; Лолия се смееше все по-истерично на празненствата, а погледът й зад черната очна линия ставаше все по-тъжен. Приливът се надигаше, потапяйки ги в разбунената си прегръдка.

„Потапя дори мен“, помисли си Марсела.

— Не го ли усещаш? — попита тя Лолия на другия ден, когато избираха нови платове. — Сякаш целият град се олюлява на ръба и губим равновесие?

— О, усещам го — сви рамене Лолия. — Всички го усещат. Освен Корнелия може би. Тя е щастливка.

— Не бих я нарекла щастливка.

Стаята приличаше на дъга от цветове — топове коприна се валяха навсякъде, прислужници се щураха насам-натам, понесли карфици, игли и макари. Марсела махна неодобрително към кораловата коприна, която прислужницата разгърна пред нея.

— Твърде ярка. Покажи ми бледожълтата.

— Е, според мен е щастливка. Не стана императрица, но за утеха получи трагична любов. — Лолия се завъртя пред огледалото, оглеждайки новата стола в нежнорозово с перлена шевица. — Прекалено семпла…

— Трагична любов? — Марсела разпери ръце, та прислужниците да надиплят бледожълтия плат около тялото й. — Не съзирам нищо трагично, освен края. С Пизон живееха прекрасно.

— Несъмнено. Но императорът трябваше да остави наследник. — Лолия отметна нежнорозовата коприна и застана гола пред тоалетната си масичка. — Помни ми думата, след година-две на трона Пизон щеше да се разведе с Корнелия и да се ожени за някоя мила девойка, способна да му роди синове.

— Нищо подобно. Щеше да си осинови наследник. Като Галба. Нито един от императорите ни не е предал трона на сина си.

— Да, и виж докъде ни доведе това. До убийства и преврати. — Лолия се намръщи на голия си образ в огледалото — гладка прасковена кожа както винаги, буйни червени къдри, бухнали в безпорядък. Марсела надникна към своето отражение над рамото на Лолия — висока колона в жълта коприна с тънка линия между веждите. „Дължа я на Луций и на Тулия“, помисли си гневно тя.

— Казвам ти… — продължи невъзмутимо Лолия — Корнелия щеше да е съвършена императрица, но едва ли за дълго. Година-две шушукане в Сената как император със синове ще стабилизира Империята, какво боричкане предизвиква осиновяването на наследник, как императорът е длъжен да се жертва в името на добруването на Рим… Мислиш ли, че Пизон щеше да устои?

— Е, няма да узнаем — Марсела погледна към шивачката, която тропосваше бледожълтия подгъв. — Ще му отива фина бяла бродерия…

— О, Корнелия знае — не спираше Лолия. — Но Пизон е мъртъв и тя може да се преструва, че Пизон щеше да стане владетел, съперничещ на Август, а тя да остане негова августа докрай. Всъщност той беше посредствен досадник, а тя — амбициозна за двамина. — Лолия сви енергично рамене, когато прислужниците пристъпиха напред и надиплиха около тялото й бледозелена коприна, бродирана с миниатюрни златни цветя и лозови листа. — Трябва й просто един добър любовник.

Марсела погледна към братовчедка си, докато друга прислужница занамества жълтите копринени дипли по раменете й.

— Съдиш много строго Корнелия.

— Е, не ми харесва да ме наричат курва само защото се омъжих за брата на Отон — отвърна рязко Лолия. — Една прищявка на Нерон погуби баща ви. Нали знаеш колко лесно е да изгубим всичко? Отон да конфискува семейните имения и да ни изпрати в изгнание? Той е обаятелен, но мислиш ли, че няма да го направи, ако му щукне? Всяка нощ коленича пред брат му и го уверявам в предаността на семейството ни, но това не означава, че съм уличница. Подсигурявам трапезата, покрива и копринените ни рокли — Лолия перна ефирните зелени дипли. — Грижа се дядо да е жив и да печели парите, които вие охотно заемате, стига да не се налага да признавате от къде идват. Грижа се дъщеря ми да остане невредима.

— Лолия, Корнелия не те смята за уличница. Сигурна съм.

— О, смята ме. Но ми е все едно. Някой трябва да го прави. Затова са жените — да се предлагат на полезни мъже. А кой освен мен би се наел? — Пухкавите сладострастни устни на Лолия образуваха права като конец линия. — Корнелия е непотребна. Държи се като плебейка, изгубила мъжа си в кръчмарски бой. Диана се радва на изтъкнати ухажори, но предпочита по цял ден да търчи около конете. Честно казано, Марсела, ти също не си ни от полза. Предпочиташ стана и свитъците, наблюдаваш ни отвисоко. Не знам какво ти причини Нерон, защото не пожела да разкажеш на никого, но определено успя да се възползваш от положението. Поредното извинение да не вдигаш глава от драскулките си.

— Лолия!

В този момент в стаята влетя малката Флавия, мокра от главата до петите, следвана от намръщената бавачка. Момиченцето пъхна в ръцете на майка си шепа подгизнали водни лилии, а тя се наведе и й благодари възторжено с отънял глас. Марсела отклони очи, преглъщайки острите думи, а прислужниците се засуетиха отново край жълтата роба.

— Лолия — обади се най-сетне Марсела, — иска ми се да не беше казвала това.

— И на мен ми се иска да не бях го казвала — отвърна Лолия с приглушен от къдриците на Флавия глас. — Мисля, че за днес приключих с пробите.

Лолия вдигна дъщеря си и я прегърна силно. Излезе бързо, развяла наполовина тропосани копринени поли, а прислужниците хукнаха след нея.

— Мисля, че и аз приключих.

Марсела свали жълтата коприна, облече старата си стола и се качи бавно в носилката. Не пое към къщи обаче. Нареди на носачите да я откарат в Градините на Азиатик.

— Оставете ме! — заповяда рязко, когато носилката се спусна на земята, и тръгна сама по широките, виещи се алеи.

Красиво място — Градините на Азиатик. Просторни морави по южния склон на Пинцианския хълм с изрядно оформена зеленина, осеяна с пастелни розови храсти сред копринена трева и изящни статуи, потънали в мъх. Студени през февруари, но все така прекрасни. Тополите се извисяваха в здрачното виолетово небе, фонтаните ромоляха, бистрите езерца отразяваха декоративните мостчета. Марсела видя светлинните, просветващи край пътеките и сред дърветата — нямаше по-подходящо място за любовни срещи от Градините на Азиатик. Лолия бе дала своя принос в лавровите горички и зад туфите с орхидеи. „Но напоследък изглежда прекалено напрегната и рязка за сърдечни афери.“ Марсела никога не беше виждала Лолия да избухва — дори когато робинята й открадна любимите перли и когато трибунът я напусна заради египетска танцьорка. На лекцията преди няколко седмици беше унила, а сега си изпускаше нервите — странната истерия в града заразяваше и Лолия.

„Не знам какво ти причини Нерон, защото не пожела да разкажеш на никого…“

Марсела потрепери и се уви по-плътно в мантията. Свърна от алеята и тръгна по изсъхналата зимна трева към стройна тополова горичка. Дърветата полюляваха нежно черните си клони. Под тях беше умряла императрица, побягнала ужасено от преторианските стражи. Третата съпруга на император Клавдий. Настигнали я и отсекли красивата й, блудна главица.

„Ще ми се надсмее ли Лолия, ако узнае истината?“, помисли си Марсела. „Ще ми се надсмеят ли Корнелия, Диана, Тулия и Гай? Ами Луций?“

„Нерон не ме докосна и с пръст.“

 

 

— Скъпа моя! — погледна я той, когато икономът я въведе, и макар да се чувстваше вледенена от ужас, историкът в нея започна да си води съвестни записки. Таванът се въртеше, сипейки розови листенца върху римския император, седнал със златна лира в скута като музикант в гръцка туника и сандали.

— Цезаре!

Вече плувнала в лепкава пот, тя коленичи пред него, издокарана в роба от бледолилава коприна, надиплена така, че да разголва възможно най-малко гърдите й. Нерон й направи знак да се изправи и тя проследи с поглед движението на пръстите му с безупречен маникюр.

— Не, скъпа, тази вечер не съм цезар. Ще вечеряме сами като обикновен мъж с любимата му. Отдавна мечтая да съм прост музикант, който свири на гостите си. Или актьор… Чувала си ме да рецитирам, разбира се…

Жежка нощ в края на пролетта. Робите — до един синеоки и русокоси, избрани заради красотата си — заподнасяха ястие след ястие като елегантна балетна трупа. Всяко блюдо представляваше афродизиак, предназначен за любовна нощ — морски таралежи в бадемово мляко, черни миди от Британия, сладкиши с глазура от ядивни цветя. Марсела се насилваше да преглътне възможно повече. „Трябват ми всички афродизиаци на света, за да не ми призлее, когато спре да бърбори и се залови за работа.“ Нерон беше висок, но тумбест, с тънки като вретено крака и пъпчива брадичката. Перука с кестеняви къдрици покриваше люспестия му скалп. Очите му искряха твърде ярко, сякаш гори в треска. Или е болен от шарка.

— Или трябваше да стана поет — чувала си поезията ми, естествено. Поемата ми за любовта на Адонис към Афродита пожъна възторзи в Атина…

Прииска й се да побърза. На празненството предишната нощ й подхвърли нехайна покана. Не благоволи дори да поговори с нея. И защо да го прави? Тя беше мимолетна прищявка за една вечер. „Колкото по-бързо легне върху мен, толкова по-бързо ще приключи всичко и ще се прибера у дома.“

Той побутна златния си поднос настрани и погали ръката й с влажни пръсти. Марсела застина неволно, но той не гледаше към нея. Искрящите очи бяха приковани някъде между висока ваза с пурпурни орхидеи и полегнала мраморна Леда с любимия й лебед.

— Ще ти посвиря — съобщи той и нареди да му донесат лютнята. — Частно представление от императора, а?

— За мен е чест, цезаре.

Той приготви лирата под ореола от светлина, струяща върху фалшивите му кестеняви къдрици. Подхвана песен за пролетта.

— Моя творба! Кажи ми как ти се струва.

— Възхитително, цезаре.

Последва дълъг героичен епос за делата на Херкулес. Гласът му звучеше пискливо и немелодично.

— Ненадминато, цезаре.

Между песните той нареждаше да му доливат вино, но Марсела отдръпваше чашата си. Страхуваше се да не я налегне дрямка — Нерон бе екзекутирал сенатори, унесли се на рециталите му. Той обаче поглъщаше чаша след чаша с трескава припряност.

— А сега кратка песен за пролетта. Моя творба, разбира се. Кажи ми как ти се струва.

Същата песен, с която започна.

— Великолепно, цезаре.

Заредиха се още песни. Гласът му ставаше все по-писклив, думите — все по-завалени. Трескавите очи се стрелкаха навсякъде. Изпя епоса за Херкулес още два пъти като речитатив.

— От време на време обичам да пиша за героични подвизи, ала предпочитам любовните сюжети. Знаеш ли, че Сенатът заговорничи срещу мен?

Марсела понечи да каже „несравнимо, цезаре“, но осъзна какво я пита.

— Хмм… цезаре?

— Мислят, че не се досещам. Но аз чувам всичко. — Захвърли рязко лирата. — Смятат да ме обявят за обществен враг. И да изберат нов император.

— Невъзможно, цезаре…

— Ще се опитат. Но аз ще ги надхитря. Имам шпиони — додаде рязко. — Ще съжаляват. Ще облея в кръв стълбите пред Сената…

Закрачи напред-назад край ложето, прокарвайки пръсти по ръба му. Ноктите му бяха лакирани в розово.

— Смятат, че могат да гласуват срещу императора — каза на плочките. — Аз съм бог. На избори ли дължа божествения си статут?

— Не, разбира се, цезаре — предпазливо отвърна тя.

— Искат да възкачат на трона някой стиснат старик като Галба или Сабин. Да разрушат статуите ми… толкова много статуи имам… мама винаги казваше, че профилът ми изглежда съвършено, изваян от мрамор. — Той примигна. — Убих майка си. Знаеш ли? Не помня защо.

„Велика Фортуна! Моля те, измъкни ме жива от тук.“ Марсела седеше вледенена върху ложето, а по кожата й пропълзяваха тръпки. Нерон изгълта още една чаша вино, протегна я слепешката да я напълнят и пак я надигна.

— Ще плячкосат красивия ми дворец — огледа изящната, пищна зала. — Моят златен дом, Домус Ауреа. Усетих, че живея едва когато го построих. Те ще го разграбят, тези стиснати стари сенатори — ще разпродадат красивите ми роби, сладкогласните ми момчета и златната ми купа, която поръчах в Коринтия… но аз няма да го видя. Защото първо ще ме убият. Ще ме набучат с копия в собствената ми баня или в тоалетната… Боговете не умират така…

Марсела затърси думи, някакви думи. Услужливото й въображаемо перо обаче мълчеше.

— Светът ще изгуби велик творец, цезаре.

Трескавите му очи се стрелнаха изненадано към нея. „Помни ли изобщо защо съм тук?“ И дали изобщо я беше пожелал? Нищо чудно да я е поканил, за да покаже на последователите си, че ропотът в Сената не го е уплашил.

— Да, велик творец — кимна енергично той. — Трябва да го запомня. Не се е раждал друг творец като мен, нали?

— Да — съгласи се Марсела.

— Да… — повтори като ехо той, прекоси нестабилно помещението, просна се върху ложето и оброни глава в скута й. — Да — потрети и потрепери, а под благовонието от кехлибар, смирна и лилии се надигна зловонната воня на ужаса.

Мълвяха, че положил глава в скута на майка си и плакал, след като му донесли мъртвото й тяло.

— Никой няма да те прониже с копие, цезаре. Ти ще ги надвиеш.

Марсела усети как я облива пот. Щеше да заповяда да я удушат и да я хвърлят по Гемонийските стъпала, ако го ядоса — за да излее лошото си настроение, този човек бе убил с ритници бременната си жена. Марсела се насили да го погали по косата, въпреки че пръстите й горяха, сякаш докосваха въглени.

— Ще ги надвиеш.

— Ами ако не успея? — извиси той глас, все по-кресливо и по-кресливо. Искрящите му очи се отвориха и се впиха в нейните. — Ако не успея?

— Ще паднеш от собствения си меч — отрони неволно тя. — Като древните крале. Няма да видиш как плячкосват двореца ти и как обезглавяват статуите ти. Ще се пронижеш сам и ще седнеш до дясната ръка на Юпитер. Ще избягаш от всичко.

— Да — отрони той със стихнал глас. — Ще избягам от всичко. Ще избягам…

Той заспа, мърморейки. Марсела щеше да стои така цяла нощ, прислонила главата на императора в скута си, твърде вледенена да помръдне, но робите се спуснаха и го отнесоха сръчно, без да го събудят, по-свикнали с гледката от нея. Тя се заолюлява към къщи, влачейки като шлейф благовонията от ужасния въртелив таван. Прибра се при близките си, които не посмяха да я погледнат в очите. След два дни Сенатът обяви Нерон за обществен враг. Избраха Галба за император, а Нерон се скри и се самоуби, преди преторианците да го хвърлят в затвора. Избяга от всичко. Мълвяха, че последните му думи били: „Умира велик творец!“

„Успях“, помисли си Марсела. Само това не беше записала в хрониката за Нерон. „Мисля, че посвоему… убих император.“