Кейт Куин
Дъщерите на Рим (15)

Глава четиринайсета

— Кажи му, че съм излязла — помоли Корнелия. — Кажи му, че съм болна.

— Глупости! — сряза я небрежно Тулия. — Защо не се преоблечеш? Синята стола например? Не, няма време. Закачи една брошка върху това черно нещо; разголи малко гърди. Новият ти съпруг ще иска да види какво взема.

— Не мога да сляза, не мога…

— Не ставай смешна. Радвай се на късмета си. Полезно е за семейството ни.

Тулия придърпа надолу деколтето на Корнелия, затършува из ковчежето за бижута, извади обеци от злато и абанос и й ги закачи. „Пизон ми ги подари“, помисли си Корнелия със свито сърце, „а сега ме разхубавяват за нов съпруг.“

— Тай чака да даде официално съгласието си. Ти само дай знак на роба — нареди й Тулия. — Сигурно ще организират сватбено пиршество във ваша чест…

Корнелия усети, че й се завива свят.

— Не мога…

— Можеш, разбира се.

Малките лакирани нокти на Тулия се впиха болезнено в китката на Корнелия.

— Длъжна си. Не ме разочаровай. Живееш в къщата ми, ядеш от моята храна…

— Имам ли избор? Конфискуваха дома ми!

— … дължиш ми един изгоден брак!

Тулия я улови за ръката, издърпа я от стаята и я повлече по стълбите. На площадката долу Гай пристъпваше нервно от крак на крак, когато Тулия профуча край него, помъкнала сестра му след себе си.

— Гай… — Корнелия се освободи от хватката на Тулия и се обърна към брат си. Не бяха близки като деца, но сигурно… — Сестра съм ти, Гай. Моля те…

Гай обаче само й се усмихна гузно. Тулия сграбчи отново ръката й я затегли навън.

— Ощипи се по бузите — нареди й Тулия. — Пребледняла си като мъртвец. Върви в градината! Чакат те до фонтана.

— Тулия, няма…

Корнелия се люшна назад, защото осеяната с пръстени ръка на снаха й се стрелна и я зашлеви — първо по едната буза, после по другата. От очите й бликнаха сълзи.

— Поне доби цвят — констатира Тулия и блъсна Корнелия към градината. — Усмихни се!

Двама офицери в тежки брони се извърнаха, дочули стъпките й.

— Домина Корнелия — усмихна се Фабий Валент и двамата се поклониха.

Лицето на другия се размазваше пред очите й. Насили се да възпре сълзите. Зад гърба й Тулия се отдалечи, трополейки по плочките. Пред нея фонтанът бликаше нависоко точно зад гърба на бъдещия й жених. Струята сияеше на слънцето като ослепителен ореол около главата му. Под краката й мъхът беше зелен и мек, цветове покриваха всички храсти, из въздуха се носеше аромат на жасмин. „Разцъфнала градина, прекрасен летен ден, възлюблен ме чака за среща“, помисли си като насън Корнелия. „Хиляди поеми започват така.“ Спусна се по двете мраморни стъпала към градината, без да усеща земята под краката си.

Фабий я стисна за лакътя. Кожата й настръхна от допира му, но днес той се усмихваше широко.

— Познаваш Цецина Алиен, разбира се?

Мъжът — следващият й съпруг — се поклони и Корнелия видя острите, красиви черти като през мъгла. Алиен, друг доверен съветник на Вителий, римлянин, живял толкова дълго в Германия, че не подстригваше късо косата си, носеше панталони като варварин и се наливаше с германска медовина на пиршествата, докато изгубеше свяст. Той се ухили, очите му пропълзяха по тялото й и обзелото я презрение се смеси с горчилката, надигнала се към гърлото й.

— Императорът ще ви организира сватбено пиршество, разбира се. Открай време те цени високо, Алиен…

Алиен наклони глава назад и поизви Корнелия да огледа хълбоците й. В гърдите й забушува гняв — гняв към Тулия и към Гай. „Бях съпруга на Луций Калпурний Пизон Лициниан, императорски наследник, потомък на Крас и Помпей Магнус. А сега ме продават на мъж като този.“

— … След сватбата я заведи в Бая, Алиен. Ако решиш да я изпробваш за няколко дни, аз ще поема делата тук…

Беше зима, когато Пизон дойде да поиска ръката й. Първо разговаря с баща й, както си му е редът, а после им позволиха да се поразходят няколко минути из замръзналата градина. От устите им излизаше пара, но от вълнение тя не усещаше студа.

— … Ще живеете в къщата на Авентинския хълм, онази с розовите мраморни колони. От нея се открива великолепна гледка към Тибър…

— Знам я — успя да каже Корнелия. — Не принадлежи ли на сенатор Септим Фулвий?

Фабий се усмихна.

— Сега принадлежи на новия ти съпруг.

Корнелия си искаше своята къща. Къщата, в която живя осем години със съпруга си. Искаше си мозайката с преплетени лозови клонки и пъпки, фреските с акантови листа и гроздове, статуите, които бе избирала лично за всяка ниша. Беше конфискувана отдавна и несъмнено приютяваше поредния блюдолизец.

— … Ще организираш много приеми, разбира се. Императорът очаква истинско пиршество, когато гостува за вечеря — поне шейсет ястия, — но ще се справиш. Далеч по-добре от глупавата уличница, за която се ожених.

Корнелия се посъвзе.

— Не наричай братовчедка ми…

— Трябва да уредя въпроса с брат ти — прекъсна я Фабий и стана делово от ръба на фонтана. — Зестрата и прочее. Няма да се бавя. Тъкмо вие двамата ще се поопознаете.

— Зестрата ми е скромна — успя да промълви Корнелия, отклонила очи от Фабий към мърлявия Алиен. — Ще си намерите много по-богата съпруга от мен.

— Искам теб.

Първите думи, които произнасяше. Говореше гърлено като германец.

— Ялова съм — отрони отчаяно Корнелия. — Бях омъжена осем години. Никакъв признак за дете. Сигурно предпочитате жена, която да ви роди синове?

— Ако пожелая синове — ухили се той, — ще си намеря друга съпруга. А теб ще задържа като конкубина.

Фабий се разкикоти и Корнелия го погледна. „Забавлява се дори повече от Алиен.“ Колко ли пъти Фабий Валент бе наблюдавал отдалеч патрицианските момичета като нея — надменни, недостъпни, които никога не би могъл да притежава. „Сега има всички ни и разполага с нас, както пожелае. Всички сме негови и го ненавиждаме. И това му харесва.“

— Цял следобед ще наглеждам преторианските префекти, но довечера ще вечеряте с мен. По здрач… не, нека да е час по-късно.

„Твой дълг е“, напомни си Корнелия. „Дълг.“

Тя кимна и грубите пръсти на Алиен се сключиха около нейните.

— Бъдещата ти съпруга е хубавица — Фабий прокара длан по ръката й. — Дали да не вечеряме само двамата с нея? Ще я изпробвам вместо теб.

Пръстите му досегнаха гърдите й и се сключиха върху зърното. Корнелия заби зъби в устната си. „Дълг, дълг…“

Той се усмихна още по-широко и я погали, втренчен в ухиления Алиен. Усещаше миризмата на помадата му.

— Ще я подготвя за първата брачна нощ.

Корнелия отблъсна ръката му и зашлеви ухиленото му лице, все едно е безочлив роб.

— Върви при Хадес, лепкав плебей! — Отдръпна ръка от Алиен. — И вземи германския си главорез!

Обърна се и закрачи с вдигната глава — покрай фонтана с блестящите му струи, покрай роба, който стоеше, стиснал празничната кана с вино, покрай Гай, готов да даде официалното си съгласие за брака.

— Корнелия? — възкликна озадачено той, но тя го подмина и тръгна към стълбите, към спалнята си и захлопна вратата.

Тишината вътре охлади кръвта, бучаща в ушите й. Сигурно последната тишина за дни напред. Седна на леглото и зачака. Не се наложи да чака дълго.

— Защо? ЗАЩО? — изпищя Тулия и заудря с юмруци по вратата. — Каза на човека, който е дясната ръка на императора, да върви при Хадес? Ти, егоистична, егоистична и неразумна…

— За в бъдеще, Тулия — студено я прекъсна Корнелия, — гледай да не подслушваш разговорите ми.

— Гай!

— Хайде, хайде… Сигурен съм, че нищо лошо не е станало — постара се да я успокои брат й. — Мъж като Фабий няма да се поддаде на женски прищевки. Тя ще се върне и ако се извини както подобава, Корнелия може…

— Няма да се извинявам — сряза го Корнелия. — Няма да се омъжвам. Няма да споря с вас. Няма да взема за съпруг никого от главорезите на Фабий и ако се върне, ще му го кажа отново…

— Но как? — Тай почервеня в тон с аленото лице на Тулия. — Знаеш ли какво ми каза на сбогуване? „Дръж по-стегнато юздите на жените си, сенаторе.“

— Мислиш, че човек като него няма да си отмъсти ли? — изпищя Тулия. — Ще изфабрикува обвинения срещу нас, ще ни конфискува имуществото…

— Съмнявам се, след като императорът е толкова благоразположен към Диана — отвърна Корнелия.

Ала Гай се нахвърли срещу нея.

— Да съсипеш семейството ли искаш? Живеем в други времена! Аз решавам за кого да се омъжиш…

— Да, и ще размисля, ако ми предложиш подходящ кандидат — не му остана длъжна Корнелия. — Но ти ме пращаш в леглото на някакъв германски варварин срещу услуга — две от императора… Не, не гледай към нея!

Очите му пропълзяха към Тулия.

— Знам, че идеята е нейна. Но тук ти си господарят, Гай, а не тя. Не се дръж като безгръбначно!

— Ти си виновен, Гай! — нападна го Тулия. — Ако не я беше разглезил, нея и всичките си братовчедки…

— Какви са тези крясъци? — примигна Марсела от прага, стиснала перо.

— Сестра ти отказа да се омъжи за приятеля на Фабий Валент! — извика Тулия. — Отказа!

Марсела стрелна с поглед сестра си.

— Не е много мъдро — произнесе се най-сетне тя. — Въпреки че и аз не бих искала някой от шайката му да ми стане съпруг.

Сбърчи съчувствено нос и си тръгна, затъквайки перото зад ухото си. Сред целия хаос за частица от секундата Корнелия се задуши от гняв към сестра си. Подкрепата на Марсела й беше необходима сега, искаше да усети как успокоителната й длан я обгръща през кръста, как гласът й пледира в нейна защита. Преди Марсела не би я оставила да се изправи сама срещу всички — щяха да застанат двете. Рамо до рамо срещу бурята. „Сега обаче я вълнуват само драсканиците и машинациите й.“

В този миг Тулия се спусна към Корнелия и започна да я налага с пестници по главата.

— Егоистична уличница! Трябва ти съпруг. Приятелят на Фабий щеше да защитава семейството. Олюляваме се на ръба при всеки нов император! За коя се смяташ? За каква се смяташ?

— Не съм като теб — успя да отвърне Корнелия, отклонявайки ударите. — Не съм курва.

Тулия захлипа и се задъха, лицето й поаленя като нар и Гай я дръпна настрани. Робите се втурнаха в стаята и зашъткаха успокоително, а Корнелия закри ушите си с длани и излезе от стаята. Спусна се отново по стълбите покрай втренчените погледи на робите, покрай малкия Паулиний, който продължаваше да обикаля самотно из къщата, докато баща му гниеше в затвора.

— Лельо Корнелия? — с надежда се обади той, лапнал палец.

Обикновено тя го прегръщаше, засипваше го с порой от нежни думи и си играеше с него цял следобед, но сега само го целуна по челото и излезе навън.

Мина покрай банята, която толкова често бе използвала като алиби, за да се среща с поддръжниците на Вителий и да предава сведенията, помогнали на Вителий и на Фабий Валент да завземат властта. „Каква глупачка съм била!“ Някаква позната й подвикна от портата на банята — достолепна матрона в синя стола — и Корнелия свърна в друга посока — по тясна улица с плътно скупчени къщи.

„Нищо чудно да ме изпратят в изгнание.“ Чувстваше се много спокойна и хладнокръвна. Тулия беше права — мъже като Фабий Валент си отмъщават, когато им отказват. Фабий щеше да потърси разплата въпреки благоразположението на императора към семейството им. Малък остров, осеян с водорасли може би. Поне ще бъде тихо. Корнелия копнееше само за тишина. Дочу шумотевицата от Форума срещу нея и сви по друга тясна, засенчена улица.

„Ако ме принудят да се омъжа за този варварин, ще се самоубия преди сватбата. Диана ще занесе главата ми на церемонията, та да я целуне младоженецът. Но това е всичко, което ще получи от мен.“

Корнелия спря и се озърна. Колко бе вървяла? Намираше се в непознат квартал. Квартал, който не искаше да опознае — занемарени сгради, надвиснали застрашително над главата й, миризма на нечистотии, процеждаща се от канавките. Бездомно куче притича, оголило зъби, тълпа голи деца профучаха край нея, гонейки се с крясъци. Две дрипави жени пред ниска врата си шепнеха, прикрили уста с длан, и Корнелия внезапно се сети за робата си от фин лен, за изящно изработените сандали и обиците от злато и абанос. „Може би ще ме ограбят и убият, преди Фабий да нареди да ме екзекутират.“ Тръгна назад, търсейки уличката, отвела я от Палатинския хълм в бедняшките квартали, но откри само още сгради, още мрачни улички, още задушлива воня. Група мулетари, оплескани с тор, минаха край нея и задюдюкаха сред облак от винени изпарения. Корнелия вирна брадичка и се насили да не бърза. Налагаше се да помоли да я упътят… Един мъж, седнал на табуретка, се облягаше върху стената на окаяна сграда и наблюдаваше улицата. Поне изглеждаше трезвен.

— Извинете — приближи тя и се закова на място, когато той я погледна. — … Центурионе?

— Не съм центурион — отговори Друсус Семпроний Денсус. — Изхвърлиха ме от Преторианската стража, домина. Не знаехте ли?

— Чух… Много несправедливо.

Той сви рамене, съвсем различен сега от гордия войник в ризница и с червенопер шлем. Просто широкоплещест мъж в груба туника, облегнат върху стената на съборетина в гетото. Очите му бяха равнодушни и неприветливи.

— Изгубих се — каза глупаво Корнелия.

— Така си и помислих. — От някогашния тон на непоклатима любезност нямаше и следа. — Патрицианките обикновено не се разхождат тук.

— Ще ме упътиш ли?

— Дай ми обиците си и ще те упътя.

Корнелия вдигна рязко ръка към обиците от злато и абанос, полюшващи се край врата й.

— Обиците?

— Вече не получавам центурионска надница, домина. Трябват ми пари.

Тя свали обиците, които Пизон й беше подарил, и ги пусна в мазолестата длан на Друсус Денсус. Той стана бързо и й махна към вратата зад него.

— Трябва да кажа на съдържателката, че тръгвам.

— Съдържателката?

— Почакай вътре. Ще те ограбят, ако останеш сама тук.

Корнелия го последва предпазливо през ниската врата. Зад нея се простираше мрачен коридор и ниши с парцаливи завеси. До първата имаше закачалка за мантии, но отблизо различи, че всъщност е недодялана статуетка на бог Приап^[1] с похотливия му поглед и огромен фалос. После видя избледнелите фрески по стените и усети как лицето й почервенява.

— Стаята в дъното — рязко посочи Денсус. — Чакай там, ако не искаш да те вземат за ново момиче.

Той изчезна в една от нишите и Корнелия побягна по коридора. Иззад тънките завеси долитаха стенания, накъсано дишане и ритмично похлопване. Подмина я мъж, наместващ колана си, и Корнелия се втурна благодарно в последната стая и затвори вратата. „Не си невинно момиче“, напомни си тя. „Знаеш какво е публичен дом.“ Но въпреки това страните й горяха. Огледа се припряно.

Стаята беше малка, болезнено спретната и мъчително гореща. Имаше тясно легло, провиснало по средата, табуретка и незапалена лампа. В стенната ниша стояха две грубовати статуетки. Взе ги. Марс и Минерва — боговете на войната и стратегията. Войнишки богове.

Вратата се отвори и Денсус влезе. Корнелия се обърна, стиснала статуетките.

— Тук ли живееш?

— Шокирана ли си?

Той затършува под тънкия дюшек.

— … Не.

— Изхвърлям клиентите, ако се държат грубо с момичетата. В замяна съдържателката ми предоставя стаята.

Извади късия си гладиус изпод дюшека.

— Задържал си го?

— Заслужил съм го. Дванайсет години служих в Преторианската стража.

Той огледа намръщено острието, затършува пак под дюшека и извади точило.

Тя посочи малката стая.

— Луксът не те влече много — Корнелия се опита да разведри разговора.

— Крадат всичко. Затова държа тук само боговете пазители и леглото. — Прокара острието по точилото. — Курвите задигат каквото им попадне пред очите.

Корнелия седна върху паянтовата табуретка.

— Дали не е опасно да ме изпращаш? Близките ми те познават. Робите — също. Някой може да те предаде.

— Ти можеш да ме предадеш.

Той захвърли точилото.

— Няма. И дори да поискам, никой няма да ме изслуша. Сега съм трън в очите на вителианците. Поне на част от тях.

— И ти ли си предателка?

Загърби я и затършува за мантията си.

— Вероятно. Генерал Валент иска да ме омъжи за един от командирите си.

— Това не е предателство.

— Може да стане, ако му кажеш да върви при Хадес — усмихна се Корнелия, чувствайки се някак лека като перце. — Нищо чудно да ме арестуват, когато се прибера у дома.

— Нямат право да те арестуват, защото си отклонила предложение за брак.

— Вече имат — сви рамене тя. — Имат право да те арестуват за всичко, което не е по вкуса на вителианците. Затова най-добре не идвай.

— Така или иначе няма да ти върна обиците. Поне да те изпратя. — Денсус се обърна, преметнал през ръка груба кафява мантия. — Да вървим!

Корнелия го изгледа от табуретката.

— Сестра ми беше в Бедриакум. Каза, че си се бил храбро.

— Няма значение. Да тръгваме.

— Обвинили са те несправедливо в предателство. — Корнелия стана и продължи: — Знам, че не продаде Галба и Пизон…

— Много благородно от твоя страна — лешниковите му очи се втренчиха в нейните. — Трябва ли да ти благодаря?

— Просто се опитвам…

— Радваш се, задето ме изгониха от Преторианската стража, нали? Намираш го за заслужено. Не спасих сенатор Пизон и не съм достоен да служа.

— Не!

Тя отстъпи крачка назад, стъписана от гнева му.

— Очакваш да се кланям и да ти бъда признателен, понеже не ме смяташ за изменник? Мислиш, че ще започна да се извинявам отново, задето убиха безценния ти съпруг? — Денсус захвърли мантията си на пода. — Писна ми, домина! Постарах се да го спася. Не успях, но се опитах. Приключих с извиненията!

Той се обърна. Дъхът му излиташе пресекливо и забързано в тясната стая. Корнелия видя как пръстите му се отпускат и свиват върху дръжката на гладиуса и проговори на изопнатия му гръб:

— Никога не съм си помисляла, че трябва да те изгонят от Преторианската стража. Няма по-добър войник от теб. По-добър си от префектите, чиито заповеди изпълняваш…

— Онези, на които позволяваше да ти смучат врата зад спуснатите завеси? — Обърна се рязко към нея със стиснати челюсти. — Не е кой знае какъв комплимент.

— Исках информация — нещастно отрони тя. — Префектът ми даде сведения, които предоставих на вителианците. Исках Отон да умре…

— Е, постигна го. Харесва ли ти резултатът? — Денсус захвърли прибрания в колчана гладиус през стаята. Той се блъсна в малката ниша и статуетките на Марс и Минерва се строполиха с глух тропот. — Капризни патриациански кучки… Играете си с живота…

— Не исках…

— О, да. Да… — Денсус рухна върху тясното легло и притисна квадратните си длани между коленете. Пръстите му трепереха. — Върви си. Намери си сама проклетия път до вкъщи.

С две крачки Корнелия прекоси стаята. Отвори уста, но никога не бе усещала съзнанието си толкова празно и опустошено от яростта му. Застана смутено до него. Де да знаеше как да постъпи! Виждаше само тила му, сведен между отпуснатите му рамене.

— Върви си вкъщи — обади се с удебелял глас Денсус. — Омъжи се за някой вителиански главорез и си мисли, че изпълняваш дълга си, когато нощем лежиш под него. Патрицианките винаги изпълняват съвестно дълга си.

— Невинаги.

Корнелия протегна ръка и докосна лицето му. Той се отдръпна, но тя пристъпи по-близо, обгърна главата му и я притисна до кръста си. Ръцете му се сключиха около нея болезнено силно. Корнелия прокара пръсти през къдриците му и раменете му се изопнаха. През тънките стени долитаха женски стенания и мъжко ръмжене. „Публичен дом в гетото, зловонен летен ден, набеден за предател войник…“, помисли си безучастно тя. „Нито една поема не започва така.“

Корнелия го целуна първа. Приведе се и обгърна лицето му с длани. Той я погледна стреснато, а тя поклати безмълвно глава и притисна устни към неговите. Грубата му скула одраска лицето й, когато се изправи и впи пръсти в косите й. Смъкна столата й от раменете и зарови лице в гърдите й. Тя падна върху тясното легло, помагайки му да свали туниката си през главата. „Толкова е странно“, обади се далечен глас в съзнанието й, докато го придърпваше до себе си, потърквайки буза о грубото му рамо. Единственото мъжко тяло, което познаваше, беше на Пизон. Денсус беше по-широк, по-смугъл, по-твърд. Толкова различен от стройната фигура на Пизон. Корнелия се опита да затвори очи, но Денсус улови лицето й в шепи.

— Не — прошепна той. — Не… — и я целуна по очите, за да ги отвори, докато влизаше в нея, бавно, много бавно. Тя го притисна, извика и Пизон изчезна.

Лежаха в душната стая върху тясното легло, преплели пръсти върху дрипавата възглавница. Той прокара нежно длан по извивката на хълбока й, блеснал от пот.

— Корнелия…

— Да?

— Нищо. — Лицето му изглеждаше сериозно, гневът се беше изпарил, лешниковите му очи бяха приковани върху сплетените им ръце. — Седмици наред те следвах, бдях над теб и мечтаех да те нарека по име. Корнелия…

— Друсус — отрони срамежливо тя.

Любиха се половин следобед в непоносимата жега и едва сега усети свян.