Кейт Куин
Дъщерите на Рим (6)

Глава пета

„Ако на деветнайсет години си се омъжвала четири пъти“, размишляваше Лолия, „трябва някак си да открояваш сватбите“.

Най-напред, разбира се, беше Първата сватба, когато червеното було и сватбеният венец изглеждаха неописуемо свежо и вълнуващо. „Де да знаех!“ После идваше ред на Пиянската сватба, когато бъдещият съпруг на Лолия погълна толкова много вино на пиршеството, че го отнесоха на ръце в новия им дом и го положиха като труп върху брачното ложе. „Най-дългата нощ на света. Будех се през час от хъркането му.“ След това беше Древната сватба — едва преди няколко месеца с Флакус Виний, чиито приятели измерваха с неодобрителни погледи всички по-млади от тях — тоест всички. „Не че ни попречиха да се забавляваме.“

Тази сватба обаче безспорно беше предопределена да е Тихата сватба.

— Скандално! — изсумтя Тулия, когато научи, че Лолия ще се омъжва буквално десет дни след като овдовя. — Прахът на клетия сенатор Виний още не е изстинал!

Скандално. Лолия за пръв път споделяше мнението на Тулия. Не беше правилно, макар да не й хрумваше как другояче би могла да постъпи.

— Скъпа моя — въздъхна дядо й четири дни след като император Отон завзе престола със сила. — Не ми се иска да те пришпорвам, но… бракът с Виний те обвърза с фракцията на Галба. Трябва да обмислим нов съюз.

— Да.

Но…

— Все пак наследница като теб не бива да остава неомъжена. Започна ли да плета мрежите си още отсега, ще ти намеря най-добрия кандидат. Мъж, който да те закриля — потупа я по ръката. — Искам съкровището ми да е в безопасност.

— Да.

Но…

— А и едва ли скърбиш много. Знам, че не беше ужасно привързана към клетия сенатор Виний.

— Не.

Но…

Сетеше ли се за Стария Флацид, към гърлото й се надигаше горчилка. Той беше сбръчкан досадник, мразеше го от дъното на душата си… или поне я влудяваше… но не заслужаваше разгневените войници да го накълцат на парчета. „А и не беше много мило от моя страна да го наричам Стария Флацид на всеослушание. Въпреки че бях искрена.“

В крайна сметка Лолия реши, че макар да е свикнала да се развежда, ни най-малко не е свикнала да овдовява. Усещането беше съвсем различно. Изпитваше угризения. И защо? Виний искаше само парите й и ги получи — кой би могъл да я обвини в измама? Дали не я измъчваше споменът как най-сетне се прибра у дома и обяви пред ококорените слуги и зяпачи, че господарят им е мъртъв? Никой не отрони дума.

— Не ме гледайте като овце! — развика им се Лолия, оплескана в кръв — кръвта на Пизон, кръвта на центурион Денсус и кой знае чия още.

Те обаче я зяпаха като стадо глупави овце и ненадейно я напуши неудържим смях — овце — колко находчиво!

— Овце! — разкикоти се Лолия и не спря да се кикоти.

Те се взираха потресени нея, а тя се превиваше от смях и не успя да обясни, че е от ужас, а не от радост.

„Вдовица съм.“ Затова ли се чувстваше толкова странно сега, в навечерието на новата сватба? И Корнелия беше вдовица, ала поне изглеждаше така — просната с невиждащи очи върху леглото с черни завивки, потънала в скръб. Лолия се обърна към огледалото и видя младоженка с червено було — нагиздена, с лакирани нокти, гримирана, безупречна.

— Красива си — каза Марсела, когато прислужницата отнесе булото, за да го изчетка, но гласът й прозвуча неубедително.

Тя изглеждаше както обикновено — в бледозелена роба, с разголени ръце, без бижута и невъзмутима, окъпана от лъчите на зимното слънце, струящи през прозореца на спалнята. Напоследък обаче бе много мълчалива. Лолия не я притискаше — Марсела не се поддаваше на натиск. Разбра го в деня, когато я засипа с въпроси за инцидента с Нерон. Решеше ли, Марсела умееше да нареже всекиго с острия си като гладиус език.

— Кой от двата? — попита лъчезарно Лолия, вдигнала два молива за очи, но Марсела само поклати безучастно глава.

Гримьорката приближи до нея и Лолия затвори клепки да нанесе линията. Наистина се чувстваше приятно да се завърне в дядовата къща — в просторните, проветриви зали, в стаите, наподобяващи ковчежета за накити, при робите, които я познаваха от малка и я глезеха все едно е дете. Ала усещаше и нещо различно — като сянка в ъгълчето на окото, която изчезва, щом се обърнеш към нея. Нещо не беше наред. Може би я заразяваше атмосферата на римските улици, където плебеите сновяха, въодушевени от блестящото бъдеще на Отон и същевременно засрамени от кървавото минало на Галба. Невиждана досега гледка.

— Чичо Парис ти обещава да извае скоро бюст на новия ти съпруг — съобщи Марсела и запремята с пръсти украсените с мъниста ресни на възглавничката. — Салвий Тициан.

— Така ли се казва? — въздъхна Лолия. — Все забравям.

— Как го намираш?

— Изглежда прилично. — Беше го срещала два пъти — висок, елегантен мъж на четирийсет, посребрял по слепоочията и с издължено красиво лице, напомнящо много чертите на брат му. — Но все си пука кокалчетата на пръстите…

— Братът на императора има право на всякакви недостатъци — отвърна Марсела. — Дядо ти явно има висшестоящи приятели, щом ти е уредил съпруг, роднина на императора.

Новият годеник на Лолия — Луций Салвий Отон Тициан, се разведе с жена си рекордно бързо, щом научи, че Лолия си търси съпруг. „Да не забравяме зестрата ми“, помисли си Лолия. „Вили в Бая на Тиренско море, в Капри и Брундизиум, две мраморни мини в Карара, квартал с жилища под наем на Авентинския хълм, дялове в пристанището в Остия, шест търговски кораба, имения в Апулия, Пренесте, Тоскана, Терачина и Мизенум, лозя в Равена и Помпей, маслинови гори в Гърция, дялове в състезателните фракции и в гладиаторската школа на улица «Марс», процент от египетската зърнена флотилия, ренти от земите в Галия, Испания, Германия и Сирия…“ О, да, братът на новия император жадуваше с повече от нетърпение да сключат брак. Почти не погледна Лолия, но бъдещите й съпрузи рядко я виждаха, заслепени от купищата злато, греещи невидими около нея.

— Значи сега ти ще станеш първа дама на Рим вместо Корнелия — оживено вметна Марсела.

— Е, и?

— Не се ли замисляш какво означава това? Означава власт, Лолия. Престиж. Обществено положение.

— Означава, че ще домакинствам на безкрайните императорски увеселения, вместо да ме канят на тях. Повече задължения.

— А всички знаем, че си готова на всичко да ги избегнеш — подбели очи Марсела. — Лолия, любителката на празненствата!

„Вече не ми се ходи на никакви празненства“, помисли си Лолия, „дори на собствената ми сватба.“ Дори на тази сватба, която щеше да е още по-зрелищна от предишната, понеже се омъжваше за родственик на императора. „Защо ми е все едно?“, недоумяваше Лолия. Животът й наистина представляваше наниз от пиршества. Откъде се взе това безразличие? Мечтаеше просто всичко да е приключило, жадуваше за вино, копнееше с цялото си сърце Корнелия да се втурне в стаята и за кой ли път да й обясни колко различен ще е светът, когато смъкне червеното було. Но Корнелия нямаше да дойде.

— Как е Корнелия? — попита Лолия, когато прислужниците започнаха да сплитат косата й в традиционните шест плитки, вдигнати на тила. Скоро за всяка плитка щеше да има съпруг…

— Премести се при мен, Гай и Тулия. — Марсела застана до прозореца. — Тулия реши, че не подобава на млада вдовица да живее сама.

— Има ли значение какво мисли Тулия?

— Каквото мисли тя, го мисли и Гай, а той може да накара Корнелия да се върне у дома. След смъртта на Пизон той отговаря за нея. А и Корнелия няма къде другаде да отиде. Отон конфискува къщата на Пизон и цялата му собственост в името на Империята — Марсела сви рамене. — Поне е при мен и ще се грижа за нея.

Лолия неволно се зачуди дали Марсела е способна да се грижи за някого.

— Говори ли вече? Корнелия, искам да кажа. Твърде пресилено е да се надявам Тулия да млъкне.

— Не много. Стои си в стаята и се взира в стените. Едва успяхме да я убедим да погребем тялото на Пизон. Непрекъснато повтаряше, че няма да го кремира без главата. Ала цяла седмица не открихме и следа…

Марсела не довърши.

— Разпратих робите на дядо да я търсят… — Лолия заекна. — Главата на Пизон — довърши след малко. — Казах им да платят, колкото им поискат.

— Аз също — Марсела поклати леко глава. — Как е центурионът… забравих му името…

— Друсус Семпроний Денсус. Лекарите твърдят, че ще се възстанови.

Лолия нареди да настанят центуриона в дома на дядо й и най-добрите лекари в Рим дежуреха край постелята му денем и нощем. Дължаха му поне това. „Не успя да спаси Пизон, но спаси нас четирите.“

— Ами Диана? И без това беше смахната, сигурно съвсем е полудяла…

— Кой знае? — Марсела прокара пръст по малка статуетка от слонова кост върху изящна абаносова масичка до прозореца. — Все скита някъде тези дни.

— Отон поне ще възобнови състезанията. Това ще я зарадва.

Лолия застина неподвижно, докато прислужниците гласяха червения булчински воал върху главата й. Обичаят изискваше първо да разделят косите й на път с острие от копие на мъртъв гладиатор, за да й осигурят щастлив брак. Корнелия винаги настояваше да спазват ритуала. Според Лолия нищо не би могло да помогне на този брак.

Черен силует изникна в огледалото над рамото на Лолия. Тя се обърна и видя Корнелия, застанала на прага, облечена в траурно черно, с разголени ръце и плътно прибрана коса. Щеше да изглежда ослепително в черно, ако изтриеше писъка, застинал върху лицето й.

— Поздравления — каза тя. — Омъжваш се за брата на императора. Великолепно!

Лолия отвори уста, чудейки се как да отговори, но Марсела застана бързо до сестра си и й зашепна. Робите ги гледаха разтревожено, ала горчивите думи сякаш бяха изчерпали дар словото на Корнелия. Остави се Марсела да я отведе до канапето под прозореца и седна, вперила очи към атриума. Лолия си спомни колко се смяха след сватбата й с Виний… сълзи се надигнаха зад клепачите й, но тя запримигва силно и ги пропъди. Корнелия можеше да плаче и скърби на воля, налагаше се обаче някой да скрепи съюза, гарантиращ безопасността на семейството. „В жилите ми тече и робска, и патрицианска кръв. Патрициите не прекланят глава, но робите оцеляват стоически.“

Дядо й ги очакваше пред вратата на спалнята — широкоплещест и развълнуван — и Лолия облегна за миг глава върху едрото му, меко рамо. Обичаше го толкова силно, че беше готова да се омъжи сто пъти.

— Малкото ми съкровище — каза й той, както я наричаше от дете.

Навярно братовчедките й не разбираха непоклатимата й преданост към него, недоумяваха защо никога не проявява недоволство, когато й избира нов съпруг. Не осъзнаваха, че двамата с дядо й са сключили нерушим съюз — двамата срещу света завинаги. Бивш роб с такова богатство има врагове; ако не поддържа влиятелни приятелства, рискува да конфискуват земите и парите му. Бракът с брата на Отон щеше да защити дядо й, както и малката Флавия, а и нея самата. Тази цел оправдаваше всички средства.

Гостите се стълпиха край нея, сипейки поздравления. Лицата им се сливаха в неясна картина. Шафранената й булчинска наметка се изхлузи и Тракс я закопча отново около врата й. Незнайно защо отбягваше погледа му. Той беше толкова мил в деня, когато Виний умря. Когато Лолия се разкикоти необуздано, той я вдигна и я отнесе в леглото. Но не я обсипа с любовни ласки. Просто я прегръщаше, докато смехът преля в сълзи, а после я залюля и й заприпява нежно като на дете.

— Откъде научи тези приспивни песни, Тракс? — попита го тя.

— Пеех на сестра си — отвърна той неочаквано. — Когато беше малка. На четири годинки я отведоха на пазара за роби. Не пророни нито една сълза. Защото първо й попях.

Лолия се запита какво ли е станало със сестра му. Какво се е случило със семейството му? Той делеше постелята й, а тя не знаеше нищичко за него… Но той беше роб. Защо да знае нещо за него?

— Как така си толкова спокоен? — отдръпна се тя, триейки лице. — Светът свършва.

— Може би — той избърса сръчно очите й. — Тогава и аз ще свърша с него.

— Не се ли боиш?

— Моят бог умря. За добро — усмихна се и докосна грубото дървено кръстче, провесено през врата му. Беше свързано някак с неговия бог — дърводелец или бог на дърводелците, Лолия не беше сигурна. — А теб те чака добро, господарке.

„Защо е толкова уверен? От къде знае?“

Оттогава се затрудняваше да срещне погледа му. Необяснимо как очите му също й вдъхваха безпокойство.

Император Отон, брат му и сватбената им свита вече чакаха, когато Лолия излезе в градината — подредени артистично като статуи, всички се смееха и си разменяха елегантни шеги. По красота съперничеха на гръцки изваяния, ала безпокойството й нарасна. За пръв път в римската история император се възкачваше на престола със сила. Възможно ли е толкова много хора да са усмихнали и да празнуват, сякаш нищо не се е променило?

Дали всъщност не бяха прави? Щом те си позволяваха да се забавляват, значи можеше и тя — Корнелия Терция, известна като скандалната Лолия, която запълва времето си с увеселения и това й харесваше.

Изгълта на един дъх чаша силно вино под прикритието на червения воал, пристъпи навън и четвъртата й сватба протече като останалите. Ритуален сладкиш, думите „Quando tu Gaius, ego Gaia“, шествието до олтара на Юнона за жертвоприношението. Император Отон остана колкото за кратка благословия в храма и си тръгна — беше твърде зает, естествено, да утвърждава императорския си статут в Сената, та да губи време със сватби. Лолия изгълта още една чаша вино, забелязала сухото омерзение, с което го изпроводиха очите на Корнелия.

Лолия улови новия си приветлив и красив съпруг за ръката и коленичи пред статуята на Юнона. Опита се да се помоли, ала молитвата се стопи, преди дори да е започнала. Не Юнона, а Венера беше нейната богиня — красота и любов, а не брак и деца. Освен това Лолия се съмняваше дали може да се довери на Юнона. „Не отговори на нито една от молитвите на Корнелия.“

Жрецът тъкмо извеждаше белия жертвен бик, когато гостите се раздвижиха. Лолия се извърна и видя стройна фигура да си проправя път през множеството — Диана с обикновена вълнена роба, съвсем неподходяща за сватбена церемония. Държеше нещо, увито в брезент, и тръгна право към Корнелия.

— Нося ти нещо — каза тя. — Съжалявам, че се забавих толкова.

Подаде й торбата и Лолия забеляза, че е окървавена. Не тежеше, но Корнелия се олюля.

— Обиколих целия град — продължи упорито Диана с ореол от светли коси, облени от слънцето. — Разговарях с кого ли не в казармите, докато намеря преторианеца, когото търсех. Но накрая го открих.

— О, Фортуна! — възкликна Марсела, досетила се първа — преди жреца, който се засуети объркано, преди новия съпруг на Лолия, по чието лице се четеше недоумение. Лолия ги смълча и двамата, докато Корнелия разтваряше торбата.

Взира се дълго вътре.

После вдигна очи към Диана — толкова предана, толкова нетърпелива да я зарадва.

И в този миг лицето на Корнелия се раздроби на парчета.

— Не! — прошепна Лолия, когато из гостите се понесе шепот, а в очите им се изписа ужас — страхът още витаеше, готов да ги завладее, след лавината от убийства преди седмица.

— Не! — повтори безсмислено Лолия, когато новият й съпруг надникна в торбата, изплъзнала се от треперливите ръце на Корнелия.

Той изруга и отскочи назад, а Корнелия захлипа, сгушена в рамото на Диана.

— Не! — проплака Лолия, ала бе твърде късно.

Бяха убили император и тя никога повече нямаше да се залива в безгрижен смях на празненствата.

По-късно Лолия размишляваше, че първо го е забелязала именно тя — дори преди Марсела, която виждаше всичко. Беше забелязала първа как Рим се е наклонил върху оста си и предстоящата година няма да им донесе нищо добро. Тя се укори мислено — Корнелия Терция, известна като Лолия, която можеше да бъде по-грижовна майка, която можеше да бъде по-нежна съпруга, която можеше да се отнася към роба в леглото си като към човек, вместо като към жребец за разплод.

Силна ръка улови нейната.

— Господарке? — прошепна й Тракс.

Тя притисна силно дланта му.

— Наричай ме Лолия.

Сватбата продължи, но всички бяха сконфузени, смутени. Умът на Лолия витаеше надалеч. Толкова по въпроса за Тихата сватба. Благодарение на скъпата й, обична, необуздана малка братовчедка, тази сватба щеше да се прочуе като Сватбата с главата.

Изчерпателно наименование.