— Ние? Вие сте любимка на императора, домина, но не сте една от нас. — Обикновено Ксеркс изтърпяваше стоически Диана, но сега й посочи вратата с лице, напомнящо каменна маска. — Вървете си, домина. Мястото ви не е тук.

Изгубила дар слово, Диана излезе в двора, където коняри и пажове подтичваха напред-назад. Беше есен и из кристалния и хладен въздух се носеха слухове. На север се е водила битка. Победа? Поражение? Никой нямаше представа. Дори Марсела, която напоследък знаеше всичко. Вителий обаче реши, че е победа, че армиите му са разбили Мизийските легиони и по този повод украсиха Циркус Максимус пищно като за честване. Цветни знамена плющяха върху всеки пилон, спината с делфините бе окичена с цветя, а море от плебеи в празнични дрехи и патриции в най-фина коприна изпълваха трибуните. През целия ранен следобед щеше да има по-маловажни надбягвания, но победителят в главното състезание щеше да приеме палмовата клонка от ръката на императора и да отнесе най-тежката кесия с монети в историята на Циркус Максимус.

В такъв ден Диана би трябвало да се вълнува, да се щура насам-натам, предвкусвайки нетърпеливо надпреварата. В такъв ден конярите би трябвало да се тупат в гърдите и да залагат дръзко, момчетата, прислужващи в конюшните, да подтичват възбудено и едва след няколко плесника да запретнат ръкави, а колесничарите ту да се перчат, ту да отправят безмълвни молитви, докато чакат последни указания. Но пред очите й се мержелееха само състезанията на Вулканалиите, когато нейните Анемои поведоха, но на последната обиколка ги обуздаха, за да ги изпреварят Сините. Диана побягна от императорската ложа и тича по целия път до вкъщи, обляна в яростни сълзи. Помръкна дори радостта й от уроците с Лин.

— Какъв е смисълът да се уча да вземам плътно завоите? — избухна тя, когато британецът я разкритикува, че не държи правилно поводите. — Днес римските колесничари знаят само как да губят!

Той я погледна спокойно.

— Или се научи да вземаш плътно завоя, или си върви у дома.

— Лесно ти е да го кажеш — изстреля Диана. — Все ти е едно дали състезанията са честни.

— Да — кимна той. — Все ми е едно кой печели и дори кой е император. Когато обаче уча някого на нещо, държа да го усвои правилно.

Диана знаеше, че ще съжалява, но краката я понесоха към конюшните на Сините. Тук всички крачеха наперено — вече подпийнали, конярите си подаваха сбруите и прословутите кафеникави жребци отмятаха възбудено глави. Дерик чакаше нетърпеливо, надянал кожената си ризница и мантията на сини райета, прикрепена на раменете със златни брошки, оформени като конски глави.

— Да, да… — той слушаше с половин ухо указанията на директора на фракцията. — Няма да ги преуморявам. Няма смисъл.

Изпусна шлема си, увенчан със сини пера, и докато се навеждаше да го вземе, забеляза Диана. В двора на конюшнята, където всичко беше синьо, червената й копринена роба се набиваше в очи.

— Домина Диана! — ухили се той. — Дойдохте да ми пожелаете късмет ли?

— Не е необходимо — отвърна студено тя. — Не и за такова състезание.

— Не бъдете язвителна, домина. Дарете ме с усмивка.

— Не се ли срамуваш от себе си? — изгледа го свирепо тя. — Колесничар с такава репутация да участва в уредени надбягвания!

Усмивката му се стопи.

— Дори да не ми харесва особено, домина, победата си е победа. Кесията си е кесия. Някои от нас го правят за пари, а не за забавление между банкетите.

Усети, че остане ли още миг, ще се нахвърли върху него, и изхвърча гневно от двора на Сините. Тресеше я дива ярост — явеше ли се сега в императорската ложа, щеше да налети и на Фабий Валент. Възстановен след хранителното отравяне, сега той движеше делата на Вителий в града, макар да тръбеше, че ще тръгне на север да оглави армията, щом се носят толкова упорити слухове за сражения. Диана се надяваше да замине скоро, надяваше се и да умре, но днес той беше тук, придружен от Лолия. Всички други също щяха да дойдат — Марсела, Гай, Тулия, дори Корнелия, която от седмици не се беше мяркала на обществено събитие. Нямаше сили да ги погледне в очите и затова се върна в двора на Червените да наблюдава как впрягат Анемоите.

Изведоха ги един по един — нейните четири вятъра. Зефир, танцуващ от вълнение, външен бегач и най-бързоног от всички, наречен на лекия западен вятър… Еврус, който галопираше до Зефир, почти толкова бързоног като него, но по-кротък и кръстен на постоянния източен вятър… Нот — вторият вътрешен бегач, стабилен като могъщия Южняк… И Борей — неумолимият северен вятър, нейният любимец. Диана го прегърна през мускулестата шия и му зашепна тихо. Той беше най-старият, вътрешният бегач, покрит с белези, с буен характер и непоклатим като скала на завоите. Не хапеше Диана толкова често, колкото другите, и тя го приемаше като знак за привързаност.

Анемоите подбелваха блеснали очи и с присвити уши риеха неспокойно с копита, докато конярите се суетяха около тях с хамутите; Борей оголваше зъби към всеки, осмелил се да пристъпи по-близо. Подобно на всеки добър впряг те разбираха, че днес е ден за надпревара; разбираха какво означават хамутите, суетнята и въодушевените възгласи и пръхтяха, разширили ноздри, докато ги впрягаха в колесницата. Диана се срамуваше да ги погледне. Още не бяха научили, че бързината им е непотребна, не знаеха, че се очаква да изгубят в името на императорското задоволство.

Ксеркс стоеше намръщен до колесничаря — строен грък на име Сикулус.

— Дръж ги отпред до края — апатично занарежда директорът. — Но ги пришпорвай плавно. Борей ще се втурне като подивял, ако не внимаваш.

— Разбира се.

— О, пусто да остане! — Ксекрс се отдалечи тежко. — Оправяй се както знаеш. Аз отивам да се напия.

— Ей, ти! — Сикулус улови един коняр за яката и му подаде кесия. — Занеси я под статуята на Нерон, където приемат облозите, и заложи всичко на Сините!

— На Сините? — примигна конярят.

— Защо не? Те ми печелят лесни пари. Дори не се налага да се състезавам за тях.

Конярят изгледа погнусено Сикулус, а двама други се спогледаха зад гърба му.

— Тръгвай! — подкани го Сикулус и в този момент Диана застана пред него.

— Домина Диана! — поклони се колесничарят и я погледна изненадано, когато тя се надигна на пръсти и му зашепна в ухото.

— Сикулус… — подхвана задъхано тя. — Твоя съм цялата, ако победиш.

Той се отдръпна.

— Домина, наредиха ми… Фабий Валент каза…

— Фабий Валент заминава скоро, а императорът е толкова пиян и щастлив днес, че никой няма да помисли за отмъщение. Спечели надбягването — повтори тя — и съм твоя както ме поискаш — отпред, отзад, с главата надолу…

Сикулус се озърна и задъвка устни.

— Не знам, домина…

Беше й хвърлил око, знаеше го. Като мнозина други колесничари.

— Искаш ли нещичко в предплата? Ела с мен.

Тя го улови за ръка и го поведе към малкия навес, където държаха колесниците. Сега беше празен — вече бяха извадили колесниците — и Диана се надигна да го целуне, още преди да стигнат сенките в дъното.

— Само затвори вратата — промълви задъхано тя, когато ръцете му задърпаха робата й.

Той се обърна да я залости. Диана грабна един от тежките камъни, с които подпираха колелата на колесниците, и го удари по главата. Сикулус се строполи като бик пред жертвен олтар; тя го халоса още веднъж, за да е сигурна, че няма да се събуди скоро и запретна ръкави. Не разполагаше с много време.

Свали кожените му наглезенки и ги закопча около краката си. Вдигна червената роба над коленете си и след няколко секунди дърпане и теглене на безжизнените крайници успя да свали и кожената ризница — прекалено голяма за нея, но по-добре, защото щеше да прикрие гърдите й. Надяна собствените си ръкавици и взе шлема с червени пера. Натъпка косата си под него. Надяваше се да прикрива повече лицето й, но колкото — толкова. Сикулус беше строен и слабоват като повечето колесничари; разликата в ръста почти не личеше. Всеки, зърнал я отблизо, щеше да разбере, че нещо не е наред, но тя не възнамеряваше да позволява на никого да я види отблизо.

— Къде е проклетият Сикулус? — Долетя разгневен глас на коняр отвън. — Вече изкарват колесниците!

Диана изчака още малко. И още.

— Зелените и Белите вече излязоха. Потърсете в двора.

В последната минута Диана излезе тичешком от навеса, залоствайки резето отвън, в случай че Сикулус се събуди, и се втурна към впрегнатите Анемои. Към нейните четири вятъра с блеснали очи и огнени тела, нетърпеливи да потеглят с леката колесница зад тях, увенчана с образа на пламтящия бог на огъня.

— Съжалявам — измърмори тя възможно най-дрезгаво и скочи в колесницата.

— Закъсня — отбеляза конярят и й подаде червените поводи, за да ги завърже около кръста си. — Ще излезеш последен, но…

Той млъкна и Диана задърпа трескаво юздите. Бързаше да излезе на арената, преди конярят да вдигне тревога.

— Сикулус… — рече той накрая. — Смалил си се. — Подаде й камшика с червени мъниста. — Дано те закриля Фортуна!

Диана вече подкарваше впряга си напред към арената.

— Внимавай! — просъска й колесничарят на Зелените и тя върна Анемоите в строя.

Изискваше се ловкост да държат четирите впряга на една линия, докато обикалят тържествено арената преди началото на състезанието. На завоя най-вътрешният впряг трябваше буквално да тъпче на място, а външният — да ускори ход, за да останат шестнайсетте конски глави съвършено изравнени. Диана никога не се бе упражнявала да взема бавно завои и сега нарушаваше външната линия. Дланите й вече се потяха в ръкавиците, усещаше как овързаните юзди се впиват в кръста й. Устата й пресъхна и някъде дълбоко в себе си дочуваше как семейството й крещи поразено; дори собственият й глас й нашепваше, че ще разбие колесницата и ще убие Анемоите и после никога няма да си го прости. Ала най-ясно долавяше гласа на Лин — спокоен както винаги.

„Ама че глупачка!“, каза й той, когато четирите впряга стигнаха последния завой. „Ако аз бях предприел първото си нападение над римляните, когато бях толкова неопитен предводител, нямаше да доживея да се срещнем.“

— Не — прошепна тя, стиснала съсредоточено зъби.

„Нали знаеш, че ще изгубиш?“

— Поне ще изгубя честно — изрече гласно тя.

Анемоите заслужаваха колесничар — макар и непохватен — който поне да се опита да победи. Диана взе прилично последния завой и четирите впряга започнаха да се подреждат на старта. Някъде горе от императорската ложа ги наблюдаваше Вителий, който несъмнено подхващаше втората си кана вино за деня и се питаше къде е малката му любимка.

„Не се старай да контролираш прекалено конете. Те си знаят работата. Довери им се.“

— Да.

Анемоите се напрягаха от другата страна на поводите, проверяваха я. Усещаха непознати ръце и бяха предпазливи. Ала искаха да препускат и след сигнала този стремеж щеше да надделее над всичко.

Четирите впряга застанаха на една линия. От трибуните долитаха възторжени женски викове, окуражаващи Дерик. През процепа на шлема Диана забеляза как фигура в пурпурно пристъпва напред в императорската ложа.

„Успех!“, пожела й с вътрешния й глас Лин и толкова. Той изчезна и тя остана сама. Издърпа медальоните на Червените изпод ризницата си и ги целуна за късмет.

Сигналният шал полетя, уловен от есенния ветрец, и се заспуска надолу… Падна и шестнайсет коня се втурнаха напред.

Червените закъсняват с частица от секундата и остават последни, преди колелата да успеят да се завъртят. Диана обаче не се притеснява. Не иска да я въвлекат в борбата за вътрешното трасе край спината; няма опит да си проправи път в блъсканицата. Има само необузданата бързина на четирите си вятъра. Колесницата се клати под краката й, въздухът замъглява очите й през цепките на шлема, поводите са обтегнати до болка в ръцете й, и, о, богове!, никога не си е представяла, че Четирите вятъра са способни да препускат толкова бясно. Изопва ръце, подпира се на предницата на колесницата, впива брадичка в гърдите, за да отклони въздушната струя от очите си; кратки движения, превърнали се вече във втора природа за нея след дългите месеци под зоркия поглед на Лин. Диана осъзнава, че се усмихва дяволито под шлема.

— Бавно, красавци — припява тя на Анемоите, които се борят с хватката й. — Бавно.

Влизат последни в завоя, но Диана не иска да прибързва. Първият й завой на Циркус Максимус — о, божества!, ако го подсече грешно от нерви, ще разбие колесницата и вероятно ще убие конете. Зъбите й се впиват в устните, сърцето й бие като чук, когато дръпва вътрешните поводи и Борей свежда глава в сбруята като бик и колесницата свива като по конец и те отново препускат по правата отсечка. Още един завой — съвършен като предишния — и първата обиколка приключва. В миг Диана съзира как в златна вихрушка делфинът свежда нос.

„Не беше толкова трудно.“

Чува глух ропот някъде иззад вятъра, свистящ в ушите й, и разбира, че тълпата крещи. Зелените водят, Сините ги следват от вътрешната страна, а Белите — някъде от външната. Ако наблюдава от обичайното си място на трибуните, сега и тя щеше да крещи, да умолява колесничаря да препусне по-бързо, но иска да измине още една-две обиколки, за да свикне с впряга. Месеци наред е гледала Анемоите от трибуните и ги познава добре — знае точно колко бързина е способен да набере Зефир на пистата, знае как Еврус и Нот галопират в съвършен синхрон, сякаш са едно тяло с осем крака, знае как Борей се накланя почти хоризонтално на завоя, за да издърпа колесницата. Но никога преди не ги е управлявала и й остават точно шест обиколки да ги опознае. Не, четири — още две отминаха мигом — и навярно седем обиколки не са чак толкова много, защото почти са преполовили състезанието.

„Време е да напредна.“

Отпуска два сантиметра от поводите и Анемоите подскачат напред. Ужасно силни са, по-силни от спокойните жребци, с които обикновено се упражнява при Лин, и юздите вече се впиват в кръста й и я притискат към предницата на колесницата, но тя не им отпуска повече. Напълно достатъчно, те напредват. Насочва ги далеч настрани, за да изпреварят Белите. Отнема й цяла обиколка, но когато златният делфин свежда нос, Червените вече са трети.

Сините са поели водачеството — цяла глава пред Зелените, а още една-две обиколки те ще се преструват, че се борят. Диана застава зад тях и Анемоите я намразват за това; искат да бягат и когато отмятат глави да ги освободи, тя усеща как дланите й се покриват с мехури под ръкавиците, ала още не е време.

— Чакайте! — крещи им тя и вятърът понася думите.

Ръцете й пищят от болка и тя си спомня как преди време Марсела констатира презрително, че Диана е твърде дребна да удържи четири коня.

Пета обиколка. Зелените изостават. Диана вижда как колесничарят дърпа поводите, за да възпре впряга. Известно време препускат един до друг и после Зелените остават зад нея и само Сините препречват гледката напред. Дерик шиба жребците си и напредва с лекота. Делфинът свежда отново нос и докато минава край императорската ложа, Дерик размахва обсипания с мъниста камшик, а Диана отпуска юздите.

Анемоите се втурват напред толкова рязко, че погледът й се размазва. Залепят тялото й в предницата на колесницата и камшикът излита от ръката й и изчезва за частица от секундата. Тя стисва отново поводите, когато Червените почти догонват Сините в средата на пистата. Три дълги разкрача и изопнатите огненочервени муцуни се изравняват със сините колела. Дерик се озърта назад, вижда я и размахва нехайно камшик над главите на жребците си.

„Мога да победя.“

Мисълта изниква ненадейно и ръцете й се сключват по-здраво върху поводите — изранени и пламнали под ръкавиците. Искаше да победи, разбира се, още щом стъпи в колесницата, но й се струваше невероятно. Неопитните колесничари никога не печелят първата си надпревара. Дерик обаче все още смята, че Червените ще изостанат накрая. Почти не пришпорва впряга си, а Зелените и Белите вече са се отказали.

„Мога да победя.“

Шеста обиколка. Диана отпуска още няколко безценни сантиметра от поводите и Анемоите откликват като шестнайсетокрака машина. Политат хълбок до хълбок със Сините — осем коня на една линия. И тогава Диана загърбва всякаква предпазливост и ги освобождава. Те изпреварват Сините като мълния и преди Дерик да успее да пришпори впряга си, завоят се появява срещу тях. Сините почти опират в спината и се налага или да забавят, или да се блъснат. Диана взема завоя с главоломна скорост по средата на пистата, шибайки безмилостно Борей и той привежда широкия си врат и поляга почти хоризонтално върху пясъка, за да й даде бързината, която иска. Тя изостава малко на завоя, но Червените са все още една глава напред, когато профучават край императорската ложа, закрили мрачните жребци на Сините от вътрешната страна.

„Последна обиколка.“

Дерик я настига и крещи нещо, но Диана не го поглежда. Вижда само четирите червени муцуни пред себе си, гладките червени юзди, жулещи разранените й длани, които вече кървят под ръкавиците. Кръстът й е болезнен обръч от преплетените поводи, конете я прерязват наполовина и ръцете й едва ги удържат, но тя се смее зад шлема и най-после пришпорва Анемоите с пълна сила.

Сините удържат темпото за миг и Диана забелязва зейналата уста на стъписания Дерик. „Разбрал ли е коя съм?“ Може би… но в този момент идва първият завой и, Борей свива диво, повличайки останалите след себе си, и когато излиза на правата, впрягът й застава до спината, защото Сините са изчезнали и отпред са само Червените, само Червените ще водят до финала и никой не може да ги спре. Диана знае, че трябва да ги забави, да запази силите им — ако бягат така, после ще са неспособни да се състезават месеци наред. Но те препускат волно; и да иска, не може да ги обуздае. А тя не иска. Иска да тичат завинаги, да опозорят Сините. Насочва ги към последния завой — ловка, съвършена дъга, както я е учил Лин, и после се навежда напред и шибва гърбовете им с поводите. Борей залита изморено, но непоколебимият Зефир подскача напред от външната страна, издърпва останалите и те се носят по последната права сам-сами, четири червени вятъра, политнали към вечността.

Последният делфин спуска нос. Сините изостават с пет дълги секунди, Зелените и Белите се суетят след тях, а Червените вече са преполовили последната си победна обиколка. Разкъсват изранените длани на Диана, които се опитват да ги подкарат ходом. Току се спускат напред, извили шии, цвилейки, и за пръв път Диана чува хвалебствените викове, валящи от трибуните, усеща розовите листенца, обсипващи главата й. Червени розови листенца. Протяга зашеметено длан и улавя цяла шепа, докато двеста и петдесет хиляди гърла надават възторжени викове.

— Червени! Червени! Червени!

Плебеите се спускат по трибуните и заливат като море арената, тичат след нея, гребат шепи пясък за спомен, протягат се да отскубнат косъм от опашката на Зефир или да остържат боя от осите на колесницата. Ръце се пресягат към туниката й и ушите й звънтят от крясъците.

— Червени! Червени! Червени!

Светът отново се прояснява и тя го осъзнава.

Пожънала е победа на Циркус Максимус.

Диана спря колесницата до финала, където я чакаше тълпа възторжени коняри в червени туники. Пусна поводите, когато те се втурнаха напред да уловят оглавниците на конете, и осъзна, че ръцете й треперят. Напорът на Анемоите беше обтегнал толкова силно поводите, че възлите се бяха впили в плътта й и едва се освободи. Слезе замаяно от колесницата и светът се килна настрани, но конярите се трупаха около нея и крещяха радостно:

— Домина! Домина!

Явно всички са знаели, че не е Сикулус.

Свали ръкавиците и видя огромните мехури, разпукани върху дланите й. Вече се тресеше цялата, не само ръцете, но заобиколи колесницата и застана до Анемоите, докато ги разпрягаха. И те трепереха, увесили носове към пясъка. Никой кон не бива да препуска, както те бяха препускали сега; бяха изчерпали всяка капчица сила и бързина и бяха намерили още, когато тя поиска. Седмици, може би месеци нямаше да се състезават, но какво от това? Колкото по-дълго отлагаха момента да ги принудят да изгубят от Сините, толкова по-добре. Нали днес победиха? Днес победиха и го разбираха, нейните смели ветрове.

Диана едва си поемаше дъх под шлема. Свали го, глуха за ропота, който се надигна, когато множеството зад Червените забеляза лицето й и дългата, потна коса. Допря буза до муцуната на Зефир и му благодари, че е ги е повел след себе си на последния завой; подръпна ушите на Нот и му пошепна, че може да надбяга слънчевите коне на небето; отметна заплетената грива на Еврус от очите му и го похвали, че никога не е препускал с по-сигурна стъпка; накрая прегърна възлестия врат на Борей и захлипа върху покрития му с пот и пяна хълбок.

— В името на Фортуна, момиче! — изръмжа някой.

Тя вдигна поглед и видя намръщеното лице на Ксеркс.

— Разбрах, че си ти на втората обиколка. От днес нататък ти забранявам да се качваш на колесниците ми.

— Добре — тя изтри очи и се усмихна щастливо.

— Нали ще кажеш на императора, че нямам пръст в ужилването?

— Да.

Тълпата я вдигна и я понесе към стъпалата, отвеждащи към императорската ложа. Тя прокара за последно изранени пръсти по носа на Борей и им позволи да я отнесат. Зърна бегло Дерик, застанал до жребците си с напрегнато, яростно лице.

С последни сили изкачи стъпалата до императорската ложа. Би лазила на четири крака като куче, ако ръцете не я боляха колкото краката. Зърна императора в пурпурната му мантия — замъглена и неясна фигура в резбован стол, стиснала чаша с вино — и ненадейно вихрушка от коприна и благовония се спусна върху нея.

— Диана, глупачка такава!

— Милостива Юнона! Какво те прихвана…

— Разбрахме, че си ти чак накрая… Щяхме да припаднем, ако…

Братовчедките й. Лолия кършеше ръце, Марсела приглаждаше коси, Корнелия я прегърна и Диана се засмя пресекливо. Внезапно те също избухнаха в смях и тя осъзна колко отдавна не са се смели заедно. Залитаха, кикотеха се като хиени и потта на Диана ги мокреше пред неодобрителните погледи на всички. Най-сетне Диана се отскубна.

— Цезаре… — напуши я нов пристъп от смях, когато се поклони пред него. — Идеята беше изцяло моя. Не обвинявай фракцията на Червените.

Фабий Валент я гледаше втренчено. Ако очите можеха да убиват, досега да бе паднала мъртва върху плочките. Няма как обаче да убиеш патрицианка в някоя глуха уличка като клетия колесничар на Белите, осмелил се да надделее над Сините.

— Момиче! — избоботи Вителий. — Знаеш ли, че забраних с указ патриции да участват в надбягвания с колесници?

— Знам — тя отметна сплъстената си от пот коса от врата. — Но в указа не се споменават никъде патрициански момичета, цезаре.

— Милостиви Юпитер! Това не съм го предвидил! — Лицето на императора се разтегна в неохотна усмивка, когато блесна победната палмова клонка в ръката й. — Обещай ми отсега нататък да оставиш състезанията на професионалистите и ще ти простя.

— О, обещавам — усмихна се ослепително Диана и братовчедките й се спуснаха да я подкрепят, защото коленете й се подгънаха.

— Ръцете ти… — проплака Корнелия. — Станали са на парцали…

— Да беше видяла изражението на Тулия — додаде злорадо Марсела. — Императорът ти прости, но Тулия няма да ти прости никога.

Диана не ги чуваше. Само се взираше в клонката в ръката си. Малко палмово клонче с леко повехнали листа. До утре щеше да е сухо като свитък, по-леко от въздух. Палмовата й клонка за първата й и единствена надпревара.

— Хайде, момиче — Вителий се надигна тежко от стола. — Искам да сляза в конюшните. Дойде ми до гуша от благовония, закопнях за добрия почтен мирис на сено. Как наричаше онези твои коне?

— Анемои, цезаре, като четирите вятъра.

Със сгърчено от болка тяло, стиснала палмовата си клонка, Диана последва императора. Дерик тръгна след нея, все още мрачен, и в това възторжено настроение сърце не й даваше да го намрази. Подкани всички да влязат в конюшнята на Червените, където конярите очевидно си бяха организирали набързо пиршество. Скриха каните с вино, когато императорът и свитата му нахълтаха, но не успяха да скрият доволните си усмивки.

— О, какви красавци! — възкликна одобрително Вителий и спря пред Анемоите.

Вече ги бяха разпрегнали и ги разчесваха. Розови листенца все още осейваха тук-там гривите им, но доволните коняри ги бяха оставили нарочно.

— От къде са?

— От конюшните на Лин ап Карадок.

Диана издекламира потеклото на всеки кон, влачейки ведро с вода за Еврус. Конете вече се бяха охладили и нямаше опасност да се сгърчат в спазми, ако се напият. Еврус пресуши цялото ведро на няколко глътки. Диана се засмя и напълни ново — за Нот, който потърка муцуна в рамото й, след като се напи.

— Да… Харесват ми — Вителий прокара ръка по врата на Зефир.

Всички коне харесваха Вителий; дори злонравният Борей вреше муцуна в грубите длани на императора. Зад гърба на Вителий германците му се хилеха самодоволно и се обзалагаха, а сенаторите пристъпваха предпазливо от крак на крак, преструвайки се, че нямат нищо против да поизцапат сандалите си с конски тор.

— Да видим какво могат с истински колесничар, а? Не че ти не кара прилично днес, момиче, но знаеш, че донякъде и късметът ти помогна.

— О, знам, знам — усмихна се широко Диана.

— Добре. — Вителий се обърна към Ксеркс, който сияеше до разпрегнатата колесница, стиснал чаша вино. — Погрижи се да предадат конете на Синята фракция.

— Какво?

Диана се извърна, размахала щастливо в разранената си ръка ведрото, което Борей току-що беше изпразнил.

— Нямам търпение да видя как ще работят за Дерик! — възкликна доволно императорът и перна толкова силно брадичката на Диана, че главата й отскочи назад. — Добре се състезава, момиче. Странна птица си ти!

Той се разкикоти и докато се отдалечаваше, в очите му проблесна жестока искрица. Антуражът му го последва, а зад него на ледени вълнички се възцари тишина. Конярите се споглеждаха колебливо, стиснали винени чаши; Ксеркс изглеждаше окаменял. Скръстил ръце, Дерик стоеше облегнат на стената на конюшнята и се подсмихваше доволно. Само конете се движеха, пиейки жадно.

Най-после Ксеркс проговори.

— Стефанус! — извика той на един от конярите през устни, които едва помръдваха. — Отведи конете в конюшнята на Сините.

— Не! — Диана застана пред Борей. — Не бива… те са наши…

— Императорът може да прави каквото си поиска — нахвърли й се Ксеркс, оголил зъби. — И ако не бяхте се намесили, мадам…

Гласът му обаче замря. Слухът някак си вече бе достигнал до Сините; широко усмихнат, директорът на фракцията им се клатушкаше към тях да се увери лично.

— Е — просия той и прокара длан по хълбока на Борей.

Някой — не разбра кой — впи пръсти в лакътя й, преди да успее да скочи напред и да се опита да го убие.

„Сините! Сините!“

Дерик впи очи в палмовата клонка на Диана и избухна в смях.

„Сините.“

Диана проследи вцепенена как един по един намятат със сини чулове нейните ветрове и ги отвеждат.

Не помнеше как стигна до имението на Лин. Сигурно с носилка под наем или с каруца, или бе тичала по целия път. Просто се озова на хълма. Препъваше се нагоре и цялото й тяло трепереше. Изранените й пръсти туптяха, кръстът й се беше превърнал в колан от болка от заплетените поводи, краката й едва помръдваха, но тя усещаше само вледененото място някъде дълбоко в нея.

Лин излизаше от конюшните, понесъл скъсан оглавник, и разплиташе оплела се юзда, когато я видя. Спря.

— Мадам?

Диана застина, разтреперана като лист. Осъзна, че още стиска палмовата клонка.

— Мадам? — Лин пристъпи напред и тя се олюля към широките му гърди.

— Конете ми — прошепна, долепила устни към грубата му туника и вледененото място ненадейно се разтопи. — Взеха конете ми!

— Взеха ми всичко — каза Лин.

Изправен като колона, той придържаше Диана, най-после избухнала в плач.

Към следващата част или към съдържанието

Кейт Куин Дъщерите на Рим (18)

Метаданни

Данни

Дъщерите на Рим

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава седемнайсета

Кейт Куин
Дъщерите на Рим (18)