Кейт Куин
Дъщерите на Рим (4)

Глава трета

Открай време Корнелия мразеше градския пазар за роби. Теснотията, блъсканицата, крясъците на търговците, сякаш продават добитък, подигравките на мъжете, дошли само да позяпат как разгалват робините. Толкова отблъскващо — тя винаги си избираше роби от частните разпродажби.

— Скъпи домини — поклони се сервилен дребосък пред Лолия и Корнелия. — Вашето покровителство е чест за мен. Тук ще видите само най-доброто — здрави и смирени роби…

— Знаеш ли кое ме потиска? — изхленчи Лолия. — Че разходката до тържището за роби е най-приятното ми занимание от месец насам.

— Сама си виновна — назидателно рече Корнелия, крачейки бавно край издигнатите платформи, върху които стояха робите. — Да целунеш колесничар пред очите на всички гости! Кой съпруг не би възроптал?

— О, той не роптае срещу целувката. Била съм неблаговъзпитана. „Не искам да смятат жена ми за уличница“ — Лолия разкриви лице, имитирайки съпруга си с гневно подражание. — „Понеже си неспособна да се държиш благоприлично, от тук нататък ще си стоиш у дома. С придружител можеш да посещаваш Форума, банята, роднините си и празненства, когато аз преценя, че е уместно.“ Повярвай ми, според него повечето са неуместни.

Корнелия огледа внимателно редицата роби и разсеяно прие чаша ечемичена отвара от суетящия се край тях търговец. И мъжете, и жените за продан бяха облечени в снежнобели туники, а намаслените им крака и ръце сияеха на светлината на лампите. Прислужници, секретари, писари… добър готвач… Това търсеше Корнелия. Настоящият й готвач не би се справил с банкет от четирийсет блюда. Не че собствените й вкусове бяха особено изтънчени, разбира се — или вкусовете на Пизон — ала императорският наследник трябва да съблюдава известни критерии, когато забавлява гости…

„Ако Галба го избере за наследник.“ Тя обаче отпъди категорично тази мисъл. Естествено, че императорът ще посочи Пизон. Не се очертаваха други вероятни кандидати. Някои изглеждаха по-популярни и обаятелни, някои пръскаха реки от пари, но в крайна сметка това нямаше значение. Характерът и почтеността винаги надвиват над чара и парите.

— Дали да не си купя нова прислужница вместо онази харпия, която Старият Флацид е натоварил да ме шпионира — проточи замислено Лолия. — Но май ми трябва и нещо друго. Нещо едро и красиво от мъжки пол, с чиято помощ да убивам времето.

— Лолия, моля те…

— Е, кой иначе ще ме забавлява, докато съм под домашен арест? Освен ако не ми заемеш якия си центурион, когато ми дойдеш на гости. Той ще ми покаже как умее да върти копието, а ти ще обсъждаш как Пизон ще стане император.

— Надявам се, че просто се шегуваш, защото ако наистина смяташ…

— О, не се наежвай — въздъхна Лолия.

Корнелия потисна раздразнението и спря пред закръглен роб с плешиво теме. Приведе се да прочете табелата, окачена на врата му: „Варо, грък, на четирийсет и три, готвач“.

— Какъв готвач, Варо? За еквитско домакинство или за сенаторско семейство?

— Готвил съм за губернатори, консули и императори, господарке. Император Нерон обожаваше варения ми щраус.

— Нима? Кажи ми с какъв сос би поднесъл печена сърна?

— С лучен сос — отговори бързо робът. — С йерихонски фурми, стафиди и мед.

— А какво меню би избрал, ако император Галба е поканен на трапезата ти?

— Медузи и яйца, варени гъби и сос от пипер и рибна тлъстина, печен папагал…

— Де да предлагаха и съпрузите с табелки! — Лолия протегна ръка да допълнят чашата й — с вино, забеляза Корнелия, а не с ечемичена отвара. — „Виний, римлянин, петдесет и седем годишен, мърморко.“ Развеждам се при първа възможност. Вече щях да съм се отървала от него, но заплаши, че ще настрои императора срещу дядо и ще конфискуват цялото му имущество, както направиха с горкия Маркус Норбан.

— Лошо е постъпил — съгласи се Корнелия. — Варо, какъв пълнеж е най-подходящ за печена катерица?

— Кълцано свинско и кестени, господарке.

— Стария Флацид със сигурност ще си получи заслуженото, задето заплаши дядо — предупреди Лолия със зловещ глас и продължи нататък край редицата роби. — Масажист, фризьор, носач на носилка…

— Върви с още петима, господарке — обади се търговецът на роби. — Готов екип…

— Ще взема този на изпитателен срок — реши Корнелия и се усмихна на нисичкия, закръглен готвач. — Добре дошъл в домакинството ми, Варо.

— Благодаря, господарке — поклони се той над ръката й.

— Хмм… — Лолия спря пред последния роб в редицата. — Кой е този?

Корнелия прочете табелата, провесена през врата на роба: „Тракс, гал, на двайсет и осем, личен роб“. Много учтив евфемизъм. Един поглед към роба — висок, широкоплещест, с пшеничноруса коса и мускули като на статуя — бе достатъчен да разкрие дарбите му.

Лолия го измери с очи от главата до петите.

— Тракс ли се казваш?

— Да, господарке.

Имаше дълбок глас със силен акцент.

— И си от Галия? Далеч е.

— Почти не я помня, господарке.

— Съжалявам, би ли…?

Лолия вдигна вежди с подкупваща усмивка. Тракс изхлузи туниката си през глава и застана гол за оглед. Корнелия извърна очи, изпълнена отново с неодобрение. Абсолютно нищо не налагаше да събличат робите — откриеха ли недостатък, винаги можеха да ги върнат. Защо тогава ги разгалваха на търговете, ако не за да позяпат? А дори робите имат гордост. Едрият гал поруменя леко, но се усмихна на Лолия с искрена, макар и свенлива дружелюбност.

Лолия се обърна към търговеца.

— Ще го взема.

— Робите не се купуват само заради красотата — отбеляза Корнелия, когато Тракс навлече туниката си и го отведоха. — Този гал ще разсейва всички жени в дома ти и половината мъже.

— Няма значение, стига да разсейва и мен!

— Трябва ли ти наистина личен роб?

— Определено се нуждая от такова тяло — Лолия огледа новата си придобивка, която чакаше в дъното на залата. Той отметна косата от челото си и мускулите на ръката му изпъкнаха под кожата. — Съвършено средство за разведряване на домашния арест!

Корнелия спря.

— Лолия, любовниците от твоята класа са едно на ръка, но да спиш с роб? Е… унизително е и за теб, и за него.

— Нямаше да говориш така, ако бях мъж — сви рамене братовчедка й. — Всичките ми съпрузи задиряха робините. И робите.

— Това не означава, че е правилно.

— Всеки роб, който изглежда като Тракс ей там, знае, че ще го купят за играчка в леглото — отвърна раздразнено Лолия. — Сигурно благодари на боговете, които почита, че го купих аз, а не някоя сбръчкана повлекана или някой противен стар сенатор.

— Радвам се, че се оценяваш толкова високо — сряза я отвратена Корнелия.

— Покупките ви ще чакат пред вратите ви след час — поклони се дребният търговец. — Домините искат ли да огледат още? За нова прислужница, която да ги разкраси още повече, или…?

— Мисля, че видяхме достатъчно.

Корнелия махна на прислужника си да спазари цената.

— Нова е — Лолия я улови за ръката и се взря в китката й. — Тази гривна изглежда египетска.

— Най-обикновена дрънкулка.

Корнелия си дръпна бързо ръкава и скри малкия бронзов амулет, опасал китката й.

— Прилича ми на талисман — намигна й Лолия, докато крачеха към преддверието на залата. — Нека позная… За късмет на Пизон? Или за дете за теб?

Корнелия се изчерви.

— Пизон не обича амулети. Нарича ги магьоснически суеверия за плебса.

Затова се почувства толкова виновна, когато отброяваше шепата монети в храма на Изида. Жрицата я увери, че ако го носи един месец и пришие същата гривна към възглавницата на съпруга си… Корнелия я заши старателно, но я скри от Пизон. Той не одобряваше чуждестранните богове. Нито пък тя всъщност, но за Изида и ритуалите й за плодовитост се носеха толкова окуражителни слухове…

— Не е твоя работа, Лолия.

— Не ми се нахвърляй, скъпа. Не разбирам защо те влекат толкова бебетата. Флавия е сладка, разбира се, но кръстът ми никога вече няма да е същият.

— Как е Флавия? — бързо попита Корнелия.

В преддверието беше студено, зимното небе сивееше оловно през открития покрив, но тя усети как страните й пламтят.

— Болна е — въздъхна Лолия. — Всеки би се поболял в къщата на Стария Флацид. И аз възнамерявам да остана на легло, когато пристигне Тракс. Ще ме мъчи главоболие, но няма да лежа самотна.

— Флавия е болна? — Корнелия спря. — Какво й е? Извика ли лекар?

— О, само е настинала. Прислужниците я наглеждат.

— Защо не я наглеждаш ти?

— Всяка сутрин й чета. Какво друго да правя? — примигна Лолия. — Робините знаят как да се грижат за нея по-добре от мен.

— Ако Флавия ми беше дете, нямаше да я поверявам на робите! Майките трябва да отглеждат децата си…

Лолия се разсмя.

— Нито една от нас не е отгледана от майка си, Корнелия. Ти, Марсела, Диана и аз — и за четирите са се грижили робини. И се справяме добре.

— Майките ни починаха млади, Лолия. Не разбирам защо Флавия трябва…

— А аз не разбирам защо ми се бъркаш. Флавия не ти е дете.

— Може би трябваше! — Корнелия избухна внезапно. — Дъщеря ти е болна, а ти си купуваш жребец!

— Дали пък, ако ти го дам назаем, най-сетне няма да родиш дете, вместо да ми завиждаш за моето! — разяри се Лолия. — Защото съпругът ти очевидно е безпомощен.

— Не смей да кориш съпруга ми! — нахвърли се Корнелия върху братовчедка си.

— О, той е безгрешен? — язвително възкликна Лолия. — Вири нос пред дядо, както и ти! Само защото е бивш роб, изкарва си прехраната с труд и печели всички противни пари, които цялото семейство взема назаем? Твоят Пизон определено не презира парите му!

— Ревнуваш — отсече Корнелия. — Понеже съпругът ми ще наследи Галба…

— Да, и ти ще ме гледаш още по-отвисоко, щом станеш императрица — Лолия скръсти разгневено ръце. — Мислиш ли, че не забелязвам как с Марсела се подсмихвате, когато заговоря. Презирате ме открай време. И мен, и Диана!

— Защо не? — възкликна Корнелия. — Не заслужавате ли презрение? Едната търчи насам-натам като робиня, а другата спи с роби!

— Защо не пробваш и ти? Знаеш ли изобщо какво е хубаво чукане?

— Съпругът ми ме обожава.

— Е, това очевидно е фатално. Обожанието не отличава добрите любовници, Корнелия. Върни се на пазара и си купи някой едър, надарен грък и ще видиш какво пропускаш!

— А се чудиш защо те презирам? Имаш уста на пристанищна курва! Робската кръв личи отдалеч! Някой ден ще разбереш каква повлекана си!

Търговецът на роби надничаше предпазливо през вратата към двете патрицианки, които си крещяха в центъра на преддверието все едно са рибарки.

— Моли се амулетът да проработи, Корнелия — присви очи Лолия. — На императорите не им трябват ялови жени. Безценният ти съпруг ще се разведе с теб и ще вземе някоя млада хубавица, която ще му роди синове, и тогава най-съвършената съпруга в Рим вече няма да ме гледа отвисоко!

Корнелия я зашлеви. Лолия й отвърна с плесница.

Застинаха, вперили яростни погледи една в друга.

Корнелия се извърна, преди Лолия да забележи как сълзите шурват по пламналото й лице.

 

 

„Е“, помисли си Диана, „най-сетне се случи.“

Завъртя се вихрено по тревата с непозната, мечтателна усмивка — най-после влюбена до полуда.

— Е, Ксеркс, разкажи ми за британеца, който не ти слиза от устата — подкани Диана директора на Червените, когато наетата носилка сви по по-тясна улица. — Мислех, че познавам всеки коневъд в Рим.

— Участвал в бунт някъде из Британия. Сега отглежда коне. Не продава много, но конете му са добри. Може да открием нещо подходящо за Червените — Ксекрс я изгледа раздразнено, когато носилката свърна по черния път. — Защо ли те доведох?

— Защото ще накарам благородните си роднини да ти помогнат да купиш новия си впряг.

Диана прокара пръст през един от състезателните медальони около врата си. Изгубиха два коня по време на първата надпревара през годината — още преди да започне състезанието. Червеният впряг се заплете лошо, когато омразният Дерек размаха камшика си със сини мъниста над главите на конете, подплаши ги и те си преплетоха паникьосано ремъците. Двата жребеца от вътрешната страна на впряга окуцяха.

— А щом помагам да ги купим, значи ще помагам и да ги изберем.

Ксеркс изсумтя недоволно. Диана знаеше, че не я харесва, но никак не се притесняваше. Не би посмял да я изгони от конюшнята, защото семейството й покровителстваше фракцията му, а само това имаше значение.

Обширната ферма, където най-после слязоха, се простираше докъдето поглед стига — над спретнатите пасища по дългия хълм се издигаше малко имение с колони. Най-добрите коневъдни ферми се намираха извън градските стени. Диана слезе от носилката и вдъхна блажено студения, чист въздух, толкова различен от пушека и вонята зад градските стени. Ако не беше Циркус Максимус, досега щеше да се е преместила в околностите на Рим, където въздухът мирише на чистота.

От вилата излезе да ги посрещне набит прислужник и двамата с Ксеркс заобсъждаха сделката. Диана се взря към подножието на хълма, където един мъж се бе облегнал върху парапета и наблюдаваше как две жребчета подрипват весело по поляната. До краката му стоеше черно куче с неопределена порода. Вдигнала червената си мантия, за да не се влачи в калта, Диана застана до него. Жребчетата бяха твърде малки за арената, но й харесаха.

— Добри крака — прецени тя. — Предлагате ли по-възрастни?

Мъжът се обърна. Беше свикнала да се изненадват, когато я зърнат, но той не изглеждаше особено изненадан.

— Коне за надбягване или за разплод?

— За надбягване — Диана се приведе и погали черното куче. — За Червените.

— Тазгодишният ви колесничар не ми харесва много. — Гласът на британеца беше дълбок и кадифен. — Не взема плътно завоя.

— Да — сви рамене Диана. — Аз бих се справила по-добре, но никой не ми предлага да карам.

По устните на британеца трепна усмивка. „Никой не би го взел за римлянин“, помисли си Диана. Косата му беше твърде дълга, металносива и буйна, бронзова огърлица опасваше врата му, носеше бричове вместо туника. Не беше възрастен, въпреки посивялата коса — на трийсет и пет — четирийсет, висок и широкоплещест, със спокойно лице и трапчинка на брадичката.

В този момент Ксеркс слезе при тях, следван от прислужника, и се представи припряно. Вместо да се поклони за поздрав, британецът го улови за китката.

— Аз съм Лин ап Карадок.

— Карадок? — попита Диана. — Чувала съм това име.

— Някои са го чували — отвърна британецът и се заизкачва по хълма, където се редяха конюшните. Крачеше бързо и тя подтичваше, за да не изостане.

Лин ап Карадок изкара четири сиви жребеца и им демонстрира уменията им. Ксеркс понечи да се спазари, но Диана се извърна неспокойно. Сивите препускаха прилично, но им трябваше нещо по-добро, ако искаха да победят свирепите ръждивокафяви жребци на Сините. Трябваше им нещо изключително.

Зад заграждение, разделено на четири с парапети, стояха четири коня. Диана се облегна на оградата.

Единият жребец ухапа съседа си и двамата скочиха към парапета с развети гриви. По-старият жребец в съседното ограждение им изцвили с присвити уши и те се отказаха да мерят сили и запрепускаха край парапета. Профучаха край Диана, сякаш са червена вихрушка — огненочервени като залязващо слънце.

— Чакай — викна Диана на директора.

Докато британецът и Ксеркс приближат до оградата, тя вече се беше шмугнала под нея и крачеше по тревата.

— Този — посочи тя жребеца, изцвилил на другите двама, — е по-стар, нали?

— Баща им е — отговори британецът. — Въдворява ред. Внимавай, не обича непознати!

Жребецът замахна с глава към Диана, но тя отбягна зъбите и улови дългата му муцуна. Огледа го изпитателно. Той прибели очи и зари с копита.

— Твърде е стар за арената — отсече неодобрително Ксеркс.

— Не е. Ще ги уравновесява — тя пусна главата на жребеца и се обърна към високия британец. — Да видим как тичат — нареди със свит стомах и пресъхнала уста.

Британецът вкара огненочервените жребци в конюшнята и тя се зае да му помага да ги впрегне. Той я изгледа втренчено, но тя продължи невъзмутимо да закопчава стремена и юзди и след миг той й подаде безмълвно сбруята на външния бегач. Обяздените коне пристъпваха нетърпеливо, а червените им гриви се спускаха като пламъци по извитите им шии.

Британецът скочи в колесницата и за миг Диана го намрази — би дала всичко на света да стисне юздите в собствените си ръце. Тръгна до колесницата, която подскачаше по неравния път.

— Разбираш от коне — констатира британецът.

— Огнените ти жребци са прекрасни. — Тя заподтичва, за да не изостава зад трополящите колела. — Състезавали ли са се? От големите галски коне ли ги развъждаш?

— От британски колесничарски понита.

— Понита? Много са малки.

— Увеличих размера, щом получих каквото исках. Британските колесничарски понита се отглеждат за битки и надбягванията са нищо за тях — той кимна с професионална гордост и сви по грубата импровизирана писта. — Тези четиримата ще запазят спокойствие дори на последната обиколка.

Той ги строи пред пистата, изопнал уверено рамене. Диана се облегна на парапета и задъвка буза. Конете се втурнаха напред — четири жребеца, политнали като червен облак. Британецът направи четири обиколки, но преди да довърши първата, Диана беше видяла достатъчно. Както и Ксеркс.

— Как взеха завоя!

Старият жребец, извил шия в хамута като бик, принуди другите три да го последват и колесницата свърна плътно по вътрешната дъга на завоя.

Диана скочи върху парапета, когато огненочервените жребци най-после забавиха ход и спряха. Дланите й бяха потни, виеше й се свят, а в корема й пърхаха пеперуди. Лолия открай време й повтаряше, че ще се почувства така, когато най-сетне се влюби. И тя най-сетне се беше влюбила.

Усмихна се широко на британеца, който слезе от колесницата. Усмихна се твърде широко, неспособна да се престори на равнодушна.

— Ще ги вземем! — възкликна с грейнало лице. — Ако не се съгласиш да ги продадеш на Червените, аз ще ги открадна!

Британецът се засмя. Застанала върху най-ниския парапет на оградата, Диана го гледаше право в очите.

— Ще тичат добре за теб — склони британецът.

Директорът драскаше нещо върху плочката си, пресмятайки цифри. Диана се прехвърли през оградата да поздрави огнените жребци. Те дори не бяха се задъхали и извиваха шии, сякаш са галопирали само от единия край на заграждението до другия.

— О, красавците ми! Ще направите Сините на пихтия! — Диана прокара пръсти по топлия копринен врат на външния бегач. — Как се казват?

— Не давам имена на конете — отвърна британецът и прокара загрубяла длан по муцуната на стария кон. — За да не страдам, ако ги изгубя в битка.

— В много битки ли си участвал?

— В достатъчно.

Британецът се обърна към директора на Червените, за да спазарят цената. Диана разпрегна жребците, улови юздите на двамата външни бегачи и тръгна между тях към полето. Вятърът духна поривисто и подплаши левия. За миг Диана изгуби равновесие, ала не изпусна повода. Зацъка тихо с език, докато той се успокои и отново я последва покорно.

— Обикновено не са толкова кротки — констатира британецът иззад нея, повел другите два жребеца. — Възнаграждават непознатите с ритници.

— Конете никога не ме ритат.

Тя се пресегна да изхлузи юздата над извитите уши на жребеца и освободи първо единия, а после и другия с по едно потупване по хълбоците. Британецът пусна своята двойка и, облакътени на оградата, двамата проследиха как огненочервеният квартет се спусна, пръхтейки, по тревата.

— Как ще ги наречеш?

— Лесна работа — отвърна тя, вперила очи в червените им гриви, лумнали като пламъци в лъчите на залязващото слънце. — Ще ги нарека Анемои. На четирите вятъра.

 

 

— Скрий ме — помоли Марсела сестра си. — Бягам от Тулия. Развика се, че някой е счупил плочките в атриума^[1] и аз се спасих с бягство.

— Винаги си добре дошла тук — целуна я Корнелия по бузата, привидно спокойна както обикновено, ала ръката й, уловила Марсела, беше влажна.

— Надявах се да поклюкарстваме порядъчно — призна Марсела и смъкна воала от косата си. — Да поседнем на спокойствие с кана вино като в добрите стари времена.

„Преди съпрузите и политиката да помрачат картината.“

— Не днес, Марсела — Корнелия хвърли поглед през рамо към пренаселения си атриум, гъмжащ от шумни роби, стражи и зяпачи. — Пизон замина за двореца. Императорът разчита на подкрепата му и той отиде при него веднага щом научи вестта…

— Как легионите в Германия рушат статуите на Галба?

— Шшт!

Корнелия я улови за ръката и с невъзмутимо лице я дръпна към дъното на помещението. Кимна на ковчежника на Галба, нареди на робите да донесат още вино, поздрави топло сенатор, подкупен от Отон с хиляди сестерции да злослови срещу Пизон в Сената…

— Обстановката се нажежи, щом новините стигнаха до войниците — тихо прошепна Корнелия, без да изтрива ведрата си общителна усмивка. — Ако германските легиони не признават Галба за император, преторианците също може да се разбунтуват…

— Е, имат достатъчно поводи. Галба отказва да им плати надниците.

— Защо да ги подкупва? Те са достойни воини на Рим, а не главорези.

— Да, но честта не плаща нито хазартни залози, нито халба вино в кръчмата, нали?

Напоследък Отон се възползваше с пълни шепи от този факт. Или поне така беше чула.

— Само подлеците недоволстват. — Корнелия млъкна да поздрави е въодушевен възглас новата съпруга на много стар враг, усмихна се и продължи напред. — Центурион Денсус ме увери, че неговите мъже са предани… Денсус е центурионът, назначен да ни пази. Истинско съкровище! Де да бяха всички като него…!

Марсела се усмихна.

— Него ли те молеше Лолия да й го преотстъпиш?

— Вече не разговарям с Лолия — изсумтя Корнелия.

— Не й се сърди твърде дълго. Животът е много скучен без Лолия.

Няколко натруфени матрони приближиха и засипаха Корнелия с комплименти. Тя целуваше бузи и разпитваше за децата им. Нито една от жените не поздрави Марсела — съпругът й все пак не беше особено знаменита личност. Най-после сестрите се освободиха от матроните и стигнаха дългия коридор, където бюстовете на Пизоновите предци се взираха в дълга редица покойни Корнелии. Корнелия дръпна Марсела зад строгото лице на бюста на бледнеещата в спомените им майка.

— Днес императорът ще обяви наследника си — прошепна Корнелия, впила пръсти в ръката на сестра си с нескрито вълнение. — Налага се… за да усмири легионите. Ще се успокоят, щом разберат, че след него идва друг — млад, енергичен и щедър…

— Значи Пизон е в двореца да заяви претенциите си?

— Не, разбира се. Той просто е… там. Уравновесен, предан, готов на всичко. Отон, естествено, също е там…

Корнелия загриза лакираните си нокти.

— Престани! — перна я по кокалчетата Марсела. — Подобава ли на императрица да е с нащърбени нокти?

— Не, разбира се.

С очевидно усилие Корнелия си възвърна предишния облик на въплъщение на хладнокръвието — тъмновиолетовата й стола намекваше за императорски пурпур (но не твърде безочливо), огърлица от аметисти и перли на сребърна верижка опасваше врата й, изражението й излъчваше спокойствие.

— Ще се върна при гостите. Всеки момент очаквам вест от Пизон.

— Домина? — Центурионът й се появи на вратата към коридора. — Робите питат дали да сервират още вино.

— Разбира се.

Корнелия отплава към тълпата, а преторианецът й я следваше като колона. Марсела си помисли, че сестра й никога не е изглеждала по-царствено.

И все пак… Ако зависеше от нея, навярно щеше да избере Отон за наследник. Той беше по-интересен от Пизон; на безкрайните увеселения през последните няколко седмици Отон сякаш не забелязваше сгъстяващото се напрежение; обсъждаше нехайно новата постановка на „Тиест“ и пресните клюки от Египет, докато някъде в мизансцена Пизон предъвкваше монотонно монетната система. След Нерон Рим жадуваше за остроумни и находчиви, а не просто достойни императори. Не че Нерон се отличаваше с кой знае какво остроумие — или поетична, или музикална, или политическа дарба — но притежаваше талант да се обгражда с умници. Като Отон.

Е, с чувство за хумор или не, Марсела бе длъжна да възлага надежди на съпруга на сестра си. „Да видим ще посмее ли Тулия да ме командва, щом сестра ми стане императрица…!“

Отмина още един час. Марсела забеляза как лицата наоколо се изопват, а гласовете на гостите зазвучават по-пронизително. Само Корнелия шестваше сред тълпата като богиня.

Нетърпелива ръка я побутна по лакътя.

— Донесох ти вино.

— Благодаря.

Марсела пое чашата от обожателя, с който незнайно как се беше сдобила — набито момче на осемнайсет с втренчени черни очи и груби маниери. По-малкият син на брилянтния Веспасиан, губернатор на Иудея… който също би могъл да претендира за престола, ако не беше роден в плебейско семейство и не се намираше на хиляди мили от тук.

— Виждал съм те преди — заяви синът на Веспасиан, впил очи в нея.

Как се казваше…? — запита се тя. Аха, Домициан.

— Съпруга си на Луций Елий Ламия, нали?

— Да, за жалост — Марсела потърси с поглед братовчедките си из препълнената зала.

Напоследък Диана беше полудяла съвсем; обсебена от новите бегачи на Червените, не би обърнала внимание дори Галба да посочи кон за наследник. Лолия обаче не би пропуснала толкова многолюдно събиране, независимо от спречкването с Корнелия. Но пък Лолия се застояваше напоследък твърде често у дома с мнимо главоболие.

„И аз щях да се поболея, ако бях омъжена за Стария Флацид.“

— Генерал Гней Корбулон ти е баща — продължаваше Домициан. — Възхищавах му се.

— Нима? — отпи от виното Марсела.

— И аз ще стана генерал. Като брат си. Тит — беше женен за кратко за братовчедка ти, богатата глупачка Лолия. Тит е много добър… добър генерал, искам да кажа, но аз ще го надмина. Несий го каза.

— Кой е Несий?

— Много вещ астролог.

— За пръв път го чувам.

— Е, той никога не греши! — възкликна предизвикателно момчето. — Казва, че един ден ще стана генерал, а после…

Марсела потисна прозявката.

— Разбира се…

Оповестиха новината — макар и съществена — твърде дискретно. Двама души влязоха в атриума. Сенатор Отон с лъскави, парфюмирани черни къдрици и с широка усмивка, озарила цялото помещение. Пизон, приглаждащ гънките на тогата си, с изморено и зашеметено лице. Марсела забеляза как сестра й застива, видя как гостите се люшват като вълна пред крачещия с бодра стъпка Отон, подхвърлящ поздравления наляво и надясно, сподирян от изтощения Пизон. Марсела заобмисля съчувствени речи, преди да осъзнае какво казват.

— Овации за сенатор Пизон! — отметна усмихнато глава Отон. — Нашият бъдещ император!

В залата избухнаха аплодисменти и Пизон придоби още по-замаян вид. Корнелия се озова някак си до него и го извърна леко, за да получи първата му усмивка. Прошепна му нещо и той най-сетне се усмихна широко. Тъмната му коса сияеше в светлините на лампите и изглеждаше далеч по-висок.

„Кой би си помислил?“, размишляваше Марсела. Галба беше претеглил двете възможности за императорски наследник и в крайна сметка бе предпочел потеклото и почтеността пред обаянието и популярността. Император Луций Калпурний Пизон Лициниан.

Помещението отесня и новодошлите се тълпяха в мрака отвън. Лолия пристигна със забележително закъснение, явно наконтена твърде набързо и с прекалено много смарагди, ала не пропусна да обсипе Корнелия с поздравления.

— Държах се ужасно с теб.

Разкаяният й шепот долетя до Марсела, а Корнелия я прегърна съвсем непринудено. Диана дойде и забърбори за досадните си нови коне, докато Марсела си пожела мълком да си счупят краката. Колкото и отегчителна да беше Диана, още двама сенатори й предложиха брак. Защо не? Вече не беше просто красива малка досадница, а красива малка досадница и сродница на бъдещата императрица на Рим.

„Като мен.“ Странна мисъл. Марсела обаче не виждаше с какво ще се промени животът й. Историята винаги продължава напред, независимо кой носи пурпурната тога, а историците са вечните наблюдатели.

Би могла всъщност да измоли от Корнелия пост за Луций тук, в Рим. За да получи най-сетне свой дом и да се отърве от Тулия…

— Позволете ми да ви поднеса поздравления, сенаторе — Отон стисна десницата на Пизон. „Сигурно вече го боли лицето да крепи тази усмивка“, помисли си Марсела. — Извадихте късмет, че императорът ви удостои с честта…

— Късмет? — повтори Пизон с властен, вече императорски, глас.

Марсела се запита дали не си е спомнил деня на състезанията с колесници, когато Отон го засенчи без никакво усилие пред собствените му гости.

— Фортуна облагодетелства достойните, сенаторе. Не глупците.

Звънък смях огласи залата — стотиците гости изгаряха от желание да възнаградят остроумието на императорския наследник. За миг усмивката на Отон замръзна. После той отметна глава и се засмя гръмко като всички останали.

— Добра шега, сенаторе. Надявам се да ви е доставила удоволствие. За в бъдеще няма да ви остава време да подкачате нищожните клети глупци.

Пизон вече се беше обърнал към следващия доброжелател. Отон остана сам. Марсела загърби импулсивно упорития черноок син на губернатора на Иудея и застана до Отон.

— Сенаторе?

Той веднага вдигна очи, все още ослепително усмихнат.

— Корнелия Секунда! Макар да предпочитам Марсела. Както предпочиташ и ти. Сестра ти е обсебила името, нали, а специална жена като теб заслужава свое име.

Думите му прозвучаха нехайно, но Марсела наклони глава на една страна и впери поглед в широкия безлюден кръг, който гостите бяха образували около Отон, кръжейки като рибен пасаж около Пизон.

— Виждам, че всички бързат да възславят изгряващото слънце и обръщат гръб на заника.

— Мислиш, че слънцето ми залязва? — попита Отон, все така широко усмихнат.

— А не залязва ли? — рязко отвърна Марсела. — Ти изгуби. И мнозина тук — включително Пизон — мечтаят да те видят в калта.

— Ще ме поздравиш, предполагам, колко добре го приемам. Лично аз смятам, че се представям великолепно.

— Е, нима имаш избор? — живо полюбопитства Марсела. — Какво ти остава? Да си блъскаш главата в стената и да рониш сълзи? Да подхвърлиш подкуп на жреца, за да обвея Пизон в лоши поличби и суеверните войници да се стълпят отново край теб?

Отон я изгледа стъписано.

— Скъпа Марсела, дори в най-смелите си представи…

— О, остави учтивостта! Просто признай, че изгаряш от желание да извиеш врата на Пизон. Ще ти олекне.

Отон се засмя.

— Понякога и на мен ми се приисква да извия врата на Пизон. Особено когато разказва дългите си, безсмислени смешни историйки…

Марсела се сбогува с усмивка с Отон и се вля в множеството. Дали не беше време да се прибира вкъщи? Гай и Тулия още не бяха научили добрите вести, а тя с радост щеше да ги осведоми лично.

„Освен това за нищо на света не бих пропуснала изражението на онази къдрокоса крава, когато понечи да ми заповяда нещо, а аз й кажа, че първо ще се допитам до сестра си. Бъдещата императрица на Рим.“