Кейт Куин
Дъщерите на Рим (16)

Глава петнайсета

— Каза какво?

Марсела наподоби безучастния глас на Диана:

— „Намери си курва. Никога няма да се омъжа за почитател на Сините.“

Корнелия сбърчи чело.

— Звучи типично. Кого от командирите на Вителий отхвърли?

— Същия германски главорез, който ти предложи брак — усмихна се Марсела. — Два отказа един след друг! Оставям на въображението ти сцената, която последва. Тулия каза…

Марсела вдигна ветрилото си от пера, за да прикрие шушукането. Театърът на Марцелус гъмжеше от народ, защото както никога императорът седеше в ложата си, вместо край състезателната арена, и знойният въздух беше нажежен до бяло. Актьорите се потяха под маските и грима, декламирайки на сцената репликите си от някаква високопарна драма, а ветрилата се развяваха апатично по препълнените със зрители редове — патрициански ветрила от пера и плебейски хартиени ветрила долу. Никой — включително императорът — не обръщаше особено внимание на представлението.

Марсела продължи шепнешком:

— Сега поне знаем, че Вителий не иска Диана за себе си. Иначе приближените му не биха посмели да й хвърлят око. Мисля, че това разяри Тулия най-много. Разруши съкровената й мечта Вителий да се разведе със смирената си съпруга и да направи Диана императрица.

Марсела погледна към червендалестия император, който се заливаше в гръмогласен смях, заобиколен от командирите си в императорската ложа само на един ред от тях. По правило мъжете и жените заемаха различни места в театъра, но Диана седеше на ниско столче в краката му както винаги напоследък и поаленялото от пиене лице на Вителий беше сведено към русокосата й главица.

— Ако знаех, щях да кажа на Тулия, че Диана не го интересува по този начин. Потупва я понякога по задника, когато се напие, но мъже като Вителий се интересуват само от ядене, повръщане и конни състезания, които Сините печелят. — Марсела подбели очи. — И той ни е император, представи си!

Корнелия само кимна разсеяно и Марсела потисна въздишката си. Този следобед доведе сестра си в театъра, надявайки се да я поразведри — Гай и Тулия почти не й говореха все пак — но Корнелия само се въртеше на стола и потупваше нетърпеливо с пръсти по дръжката от слонова кост на ветрилото си. Нехарактерно за нея, ала тези дни всички в Рим изглеждаха прегрели и отнесени. Лятото се търкаляше към септември, жежко като разтопен метал, и най-малкият повей вдигаше вихрушки прахоляк по улиците. Всички се оплакваха от горещината, киснеха по цели часове в басейните в баните и скърбяха за хладните си крайречни вили в Тоскана или в Тиволи.

„Всички освен мен.“ Марсела се чувстваше студена като лед под палещото слънце и не би напуснала този врящ, кипящ и сплетничещ град за цялото злато на Египет.

Очите й се насочиха умислено отново към Вителий. Боботещият му глас се извисяваше над декламацията на актьорите и дори да шепнеше, пак щеше да го чува. „Ушите ми долавят всяка мълва в Рим“, мислеше си понякога Марсела.

— … тези твои жребци, които си нарекла като ветровете… — казваше Вителий на русокосата главица до него. — … Страхуваш се да ги пуснеш срещу моите Сини.

— Цезаре — отвърна бързо Диана, — твоите Сини са куци мулета в сравнение с моите Анемои.

Другите гости в императорската ложа се спогледаха. Марсела разбираше, че не вярваха на ушите си колко свободно изразява мнението си Диана пред владетеля на Рим. Вителий обаче бе служил дълги години като губернатор в диви места като Германия и Африка, обичаше да му говорят открито и харесваше Диана. Избухна в смях и приятелите му тутакси запригласяха.

— Очаквах да е по-угрижен — разсъди Марсела на глас. — Заради новините от Иудея…

Корнелия примигна, изтръгната отново от унеса.

— О, да…

— Изобщо ли не те интересува, че са провъзгласили Веспасиан за император? — Марсела не разбираше сестра си. Преживяваха вълнуващи времена, но Корнелия тънеше в униние и току отскачаше до обществената баня. — Нали съзнаваш, че това означава война?

Корнелия отметна кичур коса зад ухото си.

— Воюваме цяла година…

— Но Веспасиан командва Източните легиони! Десети, Четвърти, Дванайсети и Петнайсети… — изброи ги доволно Марсела. — Ще тръгне към Рим и Вителий ще трябва да събере армия, за да го срази. Питам се… — тя замълча замислено.

— Разказвал ли съм ти как окуцях, момиче? — В императорската ложа Вителий се надигна тежко от резбования стол.

— В битка в Африка, нали? — Императорът залитна и Диана го улови за ръката. — Велики Юпитер, прекалили сте с виното. Облегнете се на мен, цезаре.

— Обяснявам на всички, че е било битка. Но истината е, че ме ритна кон — ухили се Вителий на Диана. — Не казвай никому.

— Гледай, цезаре — Диана повдигна края на червената си копринена роба и разголи невидим за Марсела глезен. — Казах на семейството си, че съм се препънала на слизане от носилката, но всъщност… — тя се изправи на пръсти, за да му прошепне на ухо.

— Нима? — разсмя се той. — Каква палавница!

— Не казвай никому, цезаре.

— Няма, ако и ти си мълчиш — той разроши косите й. — Какви мошеници сме с теб, а?

„Усмивката му излъчва известно обаяние“, помисли си Марсела. Въпреки грубоватите обноски Вителий притежаваше някаква привлекателна откровеност — смееше се, когато му е забавно, ядеше, когато почувства глад, пиеше, когато го измъчва жажда, и рядко се ядосваше на някого. Освежително след толкова много изтънчени политици, кроящи подмолни ходове, докато всички сплетничат зад гърба им. Дали обаче тази сърдечна прямота ще е достатъчна да удържи предаността на генералите? „Непостоянна шайка са те.“ Ако Веспасиан привлече още легиони на своя страна, плъховете щяха да започнат да се питат чий кораб е на път да потъне…

Пиесата прекъсна за малко, понеже императорът напусна ложата си да се облекчи. Залата зашушукаха енергично. Диана седна на табуретката и попита Фабий:

— Къде е Лолия? Обича да ходи на театър.

— Кучката твърди, че главата я боли от жегата — оплака се съпругът на Лолия.

— Глупаво е да се отнасяш толкова зле с нея — спокойно го предупреди Диана. — Но амбициозни нищожества като теб обикновено са глупави.

Фабий изгледа Диана с омраза.

— Невинаги ще си императорска любимка, момиче.

— Горката Лолия — изкоментира Корнелия, дочула разговора. — Само плаче, откакто Фабий наложи с камшик роба й. Вече се чудя дали не бие и нея. Прикрива синините с пудра и гривни и отбягва дядо си. Сигурно за да не види белезите. Той и без това не искаше да я омъжва за Фабий, а сега ще се измъчва, че е безпомощен.

Марсела изгледа замислено Фабий, когато императорът се появи отново в ложата, пристягайки в движение тогата си. На Вителий скоро щеше да му се наложи да свика войска и щеше да разчита на Фабий. Каква ли армия щеше да поведе? Източните легиони бяха несломими, калени в битки бойци — германските варвари и дворцовата стража нямаше да са достатъчни…

Императорът седна, махна раздразнено с ръка и потните актьори наместиха маските си.

— Безбожно дълга пиеса! — оплака се гръмогласно на Диана и си наля още вино.

Изгубили всякаква надежда, актьорите подхванаха отново декламацията, заглушени отново от острия глас на императора.

— Предпочитам състезанията с колесници. И не смей да се цупиш, когато Сините ми спечелят на Виналиите^[1] Победените трябва да се усмихват!

— Нима ти се усмихваше, цезаре? — попита с нежен гласец Диана. — Когато Сините останаха последни след всички отбори?

— Остър език имаш, момиче. Баща ти е пестил пръчката, когато си била малка.

Марсела слушаше с половин ухо препирнята между Вителий и Диана, все още претегляйки възможностите предаността на императорските генерали да се пречупи.

— Ако те са непостоянна шайка, питам се що за птици са генералите на Веспасиан? Домициан сигурно знае. Той, разбира се, е отегчителен и непрекъснато се опитва да ме вкара в леглото, но ако не мога да изстискам малко информация от осемнайсетгодишен хлапак…

Нещо прошумоля до нея и Корнелия стана рязко.

— Прибирам се вкъщи.

— Добре ли си? — погледна я Марсела, отпъждайки размишленията.

— Заболя ме главата. Мразя горещините. Извини ме.

Корнелия изглеждаше по-отнесена отвсякога. Отметна влажен кичур от врата си и се втурна навън.

Марсела се почуди за миг дали да не тръгне със сестра си — да й предложи да я заведе на баня, за да се поразхладят във фригидариума — залата със студена вода — и да поклюкарстват като в добрите стари времена. Ала унилата й сестра не изглеждаше примамлива компания на фона на всичко, което се случваше и предстоеше да се случи. „По-късно ще й отделя повече време“, зарече се Марсела разсеяно, „когато нещата се поуспокоят. Дали ще се успокоят?“

Изслуша още няколко реплики на апатичните актьори, окончателно заглушени от боботенето на императора и от звънливия глас на Диана, спорещи отново за коне. Някой се намести до нея.

— Не бива да сядаш тук — размаха вяло ветрилото си Марсела.

— Императорът не дава пет пари за правилата — дланта на Домициан се отпусна върху коляното й, влажна и гореща. — Защо аз да ги спазвам?

Марсела се усмихна и се отмести пъргаво.

— Дръж се прилично!

— Защо? — отвърна задъхано той. — И ти не спазваш винаги етикецията.

— Сгреших. Чувствах се много потресена след видяното край Бедриакум.

След бързата и яростна размяна на ласки в градината с изглед към града Марсела внимаваше да не позволява на Домициан никакви интимности. Поставен под напрежение, той работеше далеч по-добре за нея. А да го поставиш под напрежение не беше никак трудно. Той се облегна мрачно назад и й зашепна последните новини от баща си в Иудея, но Марсела го слушаше само с половин ухо. Очите й бяха вперени в едно недоволно лице сред тълпата долу — лице, което бе виждала и преди.

— Извини ме — промърмори тя на Домициан, стана и заметна бледозеления си воал върху косите. — Връщам се веднага…

— Цецина Алиен! — усмихна се Марсела и седна до мъжа, когото и сестра й, и Диана бяха отхвърлили. — Не знаех, че си такъв привърженик на театъра.

— Дори войниците намират време за изкуство, мадам.

Плътният му глас с германски акцент прозвуча кисело — едва ли се радваше да види още една потомка на семейство Корнелий след злощастния опит с първите две — но все пак кимна рязко на Марсела, преди да насочи вниманието си отново към сцената. Неколцина от офицерите му играеха на зарове до него, отегчени до смърт.

— Фабий не е ли в Сената сега? — попита невинно тя. — Ти не беше ли малката му сянка?

Алиен се намръщи. Марсела знаеше, че е мъж със значително могъщество, но Вителий бе по-благосклонен към Фабий Валент. Освен това Алиен несъмнено се чувстваше огорчен от отказа — на всичкото отгоре на всеослушание — на две патрицианки.

— Очевидно имаш добър вкус — подхвърли Марсела, веейки си с ветрилото. — Театърът е за изискани мъже. Не подхожда на елементарни типажи като Фабий. И като Вителий всъщност.

— Ммм…

Алиен впи гневен поглед в сцената.

— Мисля, че и други неща не подхождат на Вителий — продължи Марсела. — Добри мъже като теб например.

Очите му я стрелнаха бързо изпод гъстите вежди.

— Искам да ти съобщя нещо, генерале — сниши глас тя. — Всички знаем, разбира се, че преди няколко седмици Източните легиони са провъзгласили губернатор Веспасиан за император. Но вероятно не знаеш, че и Мизийските легиони са го обявили за император преди пет дни.

— Какво? — Алиен наостри слух и присви тъмните си очи. — Преди пет дни… Как си разбрала?

— От малкия син на Веспасиан — Домициан. Луд е по мен — усмихна се Марсела, без да нарушава равномерния ритъм на ветрилото. — Тоест разбираш, че знам какво говоря. Веспасиан има четири легиона в Иудея, но ще им отнеме много време да стигнат до тук, нали? Легатът на Мизийските легиони обаче е убедил хората си да тръгнат към Рим… и те са доста по-близо.

— Не ти вярвам.

— Защо да ми вярваш? — сви рамене Марсела. — Аз съм просто жена, която разпространява слухове в театъра. След няколко дни обаче слуховете ще се потвърдят и тогава сигурно ще дойдеш да си поговорим.

Тя стана.

— Защо да го правя? — настоя Алиен.

— Защо ли? — Марсела погледна през рамо. — Защото, за разлика от Вителий, Веспасиан не е император, който пренебрегва достойните мъже. Обмисли го.

Върна се на мястото си, където намусеният Домициан я улови за ръката.

— Какво те забави толкова?

— Нищо съществено.

Прегърна го и го погали по тила, а той се стрелна напред и зарови устни в гърдите й. Тя погледна над рамото му към Алиен, който я наблюдаваше с присвити очи. Марсела вдигна вежди. „Виждаш ли, амбициозно нищожество? Наистина имам източници!“

— Домициан… — промърмори тя и го отблъсна леко. — Няма да е зле скоро да подшушнеш нещо на Цецина Алиен.

— На Алиен? — Домициан отлепи устни от рамото й. — Защо на Алиен? Ако спиш с този главорез в панталони…

— Нямаш съперник, глупаво момче! — перна го тя по върха на носа. — Просто усещам кога се открива възможност. Алиен е могъщ мъж, но напоследък на два пъти отхвърлиха предложенията му за женитба. Фабий Валент го унижава, а императорът го пренебрегва. Мисля, че се чувства… неспокоен.

— Е, и? — намръщи се Домициан.

— Трябва да го използваме. Организирайте вечеря с чичо ти и го поканете. Сложете го до мен и аз ще му подшушна това-онова за баща ти. Колко щедро възнаграждава поддръжниците си. После ти ще добавиш убедителни подробности.

Черните очи на Домициан просияха.

— Доведи и астролога си — предложи Марсела. — Сигурно преживява тежки времена. Вителий не обича астролозите. Ще каже няколко окуражителни думи за съдбата на онези, които служат на баща ти…

— Ти си богиня — задъха се Домициан.

— Може би — усмихна се Марсела.

 

 

Корнелия си припомни първите дни на тази странна година, когато посещаваше брата на Вителий, за да му предава сведения за Отон. Колко лесно се измъкваше тогава от дома на Гай за тайните срещи! „Семейството ми ще узнае последно, дори да преспя с половин Рим“, мислеше си тогава, надсмивайки се вътрешно на патрицианските матрони, които се оплакваха колко им е трудно да се виждат с любовниците си.

Сега разбираше защо се жалват.

— Семейството ми смята, че съм на театър със сестра си — обясни Корнелия задъхано, когато се втурна през паянтовата врата на публичния дом и се хвърли в прегръдките на Друсус.

— Добре — той я притисна към стената на стаята си, отметна воала от косите й и я целуна по врата. — Колко ще останеш?

— Час… — прошепна тя между целувките. — Може би два…

Два часа обаче не бяха достатъчни и Корнелия прекоси тичешком улиците със сърце, биещо като чук в гърдите, шмугна се през входа на робите и се помоли никой да не е забелязал колко отдавна я няма. Два откраднати часа, три откраднати часа — никога не стигаха.

— Бъди предпазлива — настояваше Друсус. — Рискуваш повече от мен.

— Ти рискуваш живота си.

Тя извърна глава върху възглавницата и го погледна.

— Вече съм го изгубил — сви рамене той. — Само дето още не са платили наградата. — Обгърна с длан лицето й и тя потрепери. — Ти трябва да внимаваш. Поне…

— Какво?

Лицето му поаленя, но лешниковите му очи не трепнаха.

— Вземаш мерки, нали? — Загрубелите му пръсти я погалиха безмълвно по корема. — Съдържателката каза, че патрицианките знаели какво да правят…

— Няма нужда — поклати глава Корнелия. — Ялова съм. — Сърцето й все още се свиваше при тези думи, но тя се насили да ги произнесе равнодушно. — Така е по-лесно, нали? Иначе щеше да се наложи да разпитвам братовчедка си Лолия за египетските трикове, които спестяват главоболия, а Лолия не може да пази тайна, дори животът й да зависи от това.

— Внимавай и за всичко друго.

Той я целуна по върха на носа.

— Аз съм истинска патриацианка. Знам как да се прокрадвам.

Но предпазливостта някак си не й се удаваше.

През следващата седмица Тулия заяви, че е болна, и й повери домакинството. Четири безкрайни дни да определя менюто, да наглежда робите, да се грижи за малкия Паулиний и никакво време за порутения публичен дом в гетото. Когато Тулия най-сетне реши, че е оздравяла, Корнелия се втурна натам още на сутринта, видя усмивката, грейнала по лицето на Друсус, улови го за ръката и го повлече по тесния вонлив коридор към стаичката му, смъквайки робата от раменете си, преди паянтовата врата да се затвори зад гърба им.

— Липсваше ми! — простена той, впил устни в нейните, и те дори не успяха да стигнат до леглото.

Четири дни беше безкрайно много, три дни беше прекалено дълго. Корнелия идваше всеки ден с пресъхнали устни, с разпалена кожа.

— Мислят, че съм на баня… мислят, че съм на състезания с колесници… мислят, че съм си легнала рано…

Всички оправдания вършеха работа.

— Трябва да тръгваш — Друсус прокара ръка по извивката на гърба й в края на поредния дълъг и жарък следобед. — Кой се къпе по пет часа?

— Ммм… никой… — тя обаче облегна глава върху твърдото му рамо и вместо да стане, се унесе в дрямка в горещината. — Милостива Юнона! Свечерява ли се вече? — възкликна след половин час, взряна в косите лъчи, струящи през тесния му прозорец. — Къде ми е робата?

— А казват, че патрицианките се обличат по цели часове — усмихна се Друсус, наблюдавайки я как се щура из стаичката.

Корнелия му се намръщи, прибра косата си в кок на тила и заподскача на един крак да си завърже каишките на сандала.

— Утре… — взе мантията си и протегна ръка за бързо сбогуване. — Утре ще дойда пак. Помолих да не присъствам на семейния банкет.

— Утре…

Пръстите му стиснаха нейните — топли и твърди. Корнелия го погледна. Седеше на ръба на леглото с разчорлена кестенява коса, с меки и спокойни очи. Тя захвърли мантията на пода, приседна в скута му и отново се любиха, пламенно и безмълвно. После Корнелия се втурна обратно към Палатинския хълм и се прибра у дома далеч по-късно, отколкото беше редно. Тази нощ се погледна в огледалото и не позна лицето си. Порозовелите скули, искрящите очи и буйната коса не биха могли да принадлежат на невъзмутимата и елегантна Корнелия Прима — безупречната съпруга, която никога не постъпваше непристойно и неправилно, която би сбърчила нос само при мисълта, че ще се влюби в обикновен войник. Тази жена беше съвсем друга.

„Ще забележат“, помисли си ужасено. „Милостива Юнона! Някой непременно ще забележи!“ Но за нейно удивление никой не забелязваше. Гай не се прибираше от сутрин до здрач, стремейки се да спечели благоразположението на Вителий или поне да следва буйното темпо на пиршествата му. Марсела беше обсебена от слуховете за военния поход на Веспасиан към Рим. Обикновено Лолия усещаше и най-дребния намек за любовна афера; Корнелия очакваше с тревога да й намигне насмешливо и да й прошепне: „Е, кой е той?“ Ала дори Лолия изглеждаше вглъбена в собствените си мрачни мисли. Останалите — начело с Тулия — бяха толкова заслепени от новия статут на Диана като любимка на императора, че не им оставаше време за нищо друго.

— Дали Диана ще успее да уреди Гай за губернатор… — задъхваше се Тулия. — На Долна Германия… Императорът спомена, че му трябва нов губернатор за провинцията…

— Не знам дали искам да съм губернатор на Долна Германия — осмели се да отвърне Гай. — Неприятно, студено място.

— Гай, не ставай смешен! Искаш, разбира се! Или на Панония…

— Никой не намира време за мен в цялата суетня около Диана — каза Корнелия на Друсус. — Семейството я преследва денем и нощем и я моли да им издейства постове, назначения и услуги от Вителий. И още — настояват да си намери влиятелен съпруг. Тя обаче отхвърля всички ухажори и роднините ми агонизират.

— Кого отхвърли?

— Отказа на главния командир на Фабий — Алиен. Неприятна сцена. Седмица по-късно един от германските му офицери я улови след състезанията и се опита да я убеди със сила. Тя счупи колесничарски камшик в главата му и му обеща да го прободе с кама, ако опита пак.

Друсус примигна.

— Откъде дребосък като нея знае как се размахва кама?

— Всички знаем — Корнелия му показа. — Под гърдите, право в сърцето. Бързо и чисто. Всички патрицианки знаят как да умират.

— Що за варвари сте вие!

Той сложи закрилническа длан върху заплашената гръд.

— Диана е варварка наистина — съгласи се Корнелия. — Слава на боговете, че Вителий я намира за забавна и не се обижда. Само повтаря, че има жребчета, които никой не може да обязди.

— Ами ти? — усмихна се Друсус.

— Аз съм потомка на рода Корнелий — заяви гордо Корнелия. — Определено отказвам да ме яздят.

— А да те боготворят?

Той я претърколи по гръб.

— Странна представа имаш за боготворенето, Друсус…

Корнелия подкупи портиера. Подкупи иконома. Подкупи прислужницата си. Те се преструваха, че не се кикотят зад гърба й, когато се прибира вкъщи разчорлена и отмаляла. И все още никой не успяваше да разгадае признаците.

— Какво искаш да кажеш? — Корнелия се постара в гласа й да не прозвучи тревога.

— Винаги си гризеш ноктите, когато си нещастна. А виж ги сега — гладки като стъкло за пръв път от месеци насам! Значи си щастлива.

— Е, щастлива съм, че се отървах от онзи германски главорез — отвърна ведро Корнелия и се подготви за многозначителния поглед на сестра си.

Не умееше да пази тайна — особено от по-малката си сестра — но Марсела само сви рамене. Не беше характерно за нея да подмине улика, вместо да я разбули, ала Корнелия реши да не предизвиква съдбата. По-добре да страни от проницателните очи на Марсела.

„Глупачка!“, кореше се тя в притихналия мрак на спалнята си. „Знаеш какво ще стане, ако някой разбере.“ Афера с мъж от нейната класа беше едно. Гай щеше да я изгледа яростно, а Тулия да я засипе с язвителни забележки за разпуснатите вдовици, но Лолия щеше да й намигне и да й пожелае късмет — като мнозина други, — стига Корнелия да е дискретна. Ала обикновен войник, който изхвърля пияници от публичен дом в бедняшките квартали? Мъж, обвинен в предателство и осъден на смърт, задето не е успял да защити съпруга й?

„Ще трябва да напусна Рим, ако истината излезе наяве.“ Всяка нощ Корнелия се насилваше да си го представи — шушукането, кикотенето, унижението. „Семейството ми ще потъне в земята от срам. Гай ще ме лиши от наследство.“ И ще заловят Друсус, ще го зарестуват и ще го екзекутират. „Ще умре заради мен.“

Всяка нощ Корнелия насилваше въображението си да съживява с мъчителни подробности позора, срама и смъртта, докато потъне изтощено в сън. „На сутринта ще се вразумя. Ще осъзная колко глупаво постъпвам.“ Но сутринта идваше и робите донасяха поднос с плодове и яйца за закуска и преди дори да стане от леглото, Корнелия започваше да обмисля как по-бързо да се измъкне от къщата и да отиде при Друсус.

— Всеки ден ли идваш вече, домина? — Крещящо гримираната съдържателка на публичния дом вдигна боядисаните си вежди, щом Корнелия пристъпи в коридора. — Леле, леле! Това момче сигурно си знае работата. Вдигаш повече шум от курвите ми.

Корнелия вирна брадичка и я изгледа студено, но съдържателката се разкикоти невъзмутимо.

— Не си играй на благородна матрона с мен. Тук си заради същото като тях. — Махна към мъжете, вмъкващи се през завесите към тесните ниши, нетърпеливи да сграбчат леките жени или закопчаващи заситено колани в коридора. — Единствената разлика е, че това момче е твърде заслепено да ти иска такса.

— Добра идея — съгласи се Друсус, когато Корнелия му предаде думите й, разпенена от гняв. — По колко да започна да ти вземам?

— Защо да не ми плащаш ти? — Корнелия се отскубна от ръцете му, но той я повали обратно върху леглото. Тя се възпротиви, ала той я усмири бързо и се усмихна широко. — Плащай поне носилките, които наемам да ме докарват до тук?

— Възможно ли е да се разплатя с услуга?

Разпери ръцете й и впи устни в шията й.

— Не по врата! — засмя се Корнелия. — Остават белези. Лолия ще забележи!

— Лолия ли беше любителката на конете?

— Не, Диана. Тя не би забелязала белег, освен ако не е върху шията на безценните й Анемои. Лолия обаче е наблюдателна.

— Добре де, ще страня от врата ти тогава — промърмори Друсус, притиснал устни към кръста й. — Жалко… толкова красив врат!

Вече знаеше всичко за семейството й. Потни, толкова сгорещени в задушната стаичка, че не можеха да търпят дори чаршаф, те лежаха голи в тясното легло, провиснало по средата, и разговаряха.

— Разкажи ми за твоето семейство — помоли Корнелия, подпряла брадичка в шепа.

— Отраснах в Тоскана — той скръсти ръце под главата. — Татко имаше виночерпница. Много хубава виночерпница — добави доста отбранително Друсус. — Преди три години си откупи статут на еквестрианец^[2].

— Еквестрианец? — усмихна се Корнелия. — О, чудесно!

— По-добре от плебей, нали? — пощипна я леко по хълбока той.

— Е, ако беше плебей, срещите ни щяха да са не само неразумни, но и незаконни.

Тя заизрежда различните закони, забраняващи връзки между плебеи и патриции, но Друсус й запуши устата с целувка.

— Снобка! Но ти прощавам заради трапчинките — целуна ги една по една. — Знаеш ли колко често се опитвах да те разсмея, когато ти бях телохранител, само и само да видя тези трапчинки? Дълбоки са като кладенци…

— Разказваше ми за семейството си — напомни му Корнелия след малко.

— Да… Сега майка ми има къща с атриум. Много се гордее с него. А малката ми сестра ще си намери добър съпруг. Всички се гордеем с това. Имам и по-голям брат в легионите. Служи някъде в Дакия. Може да стане оптио, но му е все едно. Харесва войнишкия живот.

— Значи ти си гордостта и радостта на семейството? — Корнелия прокара пръсти през косата му. — Центурион в Преторианската стража на трийсет и четири! Сигурно се пръскат от гордост!

— Да — усмивката му се стопи. — Тази година странях от тях. Не исках да ги повлека надолу.

Корнелия го целуна безмълвно. Доскоро охранявал императори, сега — скрит в публичен дом. Корнелия разбираше, че още пламти от унижение, макар тя да е с него.

— Значи сестра ти ще се омъжи скоро? — смени темата тя. — Има ли си любим или родителите ти ще й намерят подходящ съпруг?

— Харесва едно момче — усмихна се отново Друсус. — Син на съдия. Баща ми предпочита да се омъжи за едил, но тя ще постигне своето.

— Баща ти трябва да й уреди брак — заяви Корнелия. — Младите момичета са толкова лекомислени, че не могат да си изберат рокля, камо ли съпруг! И не само младите момичета. Избира ли някой разумно за себе си? Лолия си харесва роб от Галия, Диана по-скоро би се омъжила за кон…

— А аз избрах теб — Друсус отметна мократа от пот коса на Корнелия от врата й и я уви около ръката си. — Семейството ми би се ужасило. Да ухажваш потомка на семейство Корнелий? Права си, никой не избира добре за себе си.

— Да — тя се намести върху рамото му. — Аз оставих татко да ми избере съпруг и бях много щастлива.

— Сенатор Пизон?

Корнелия кимна. За пръв път споменаваха това име. Пръстите на Друсус застинаха в косите й.

— Често ли… мислиш за него?

— Никога тук. — Тя прокара показалец по гърдите му. — Тук сме само ние.

— Стаичката ми е твърде малка да побере трети. Дори да е бълха.

— За бълхите винаги има място! Прислужницата ми ги намира в робите и все се оплаква. Трябва да я подкупвам да си мълчи и за това…

Друсус се засмя и придърпа Корнелия върху себе си. Но по обратния път тя мислеше за Пизон, докато носачите я отнасяха у дома. Той се бе прокраднал тихомълком в съзнанието й.

Нямаше го от осем месеца. Ако превратът на Отон бе претърпял неуспех, досега Галба можеше да я умрял от естествена смърт и Пизон да е станал император. Император Луций Калпурний Пизон Лициниан застава пред Сената и поздравява ликуващото множество. Със сигурност не би се любил със съпругата си посред бял ден; не беше прилично, а и нямаше да му остава време. Би се намръщил, ако я види разчорлена, нали съпругата на владетеля никога не бива да се разхожда рошава. Тя щеше да е императрица на Рим, да прекосява улиците, обсипана с бижута и сподиряна от овации, вместо да се прокрадва по глухите улички. И през ум не би й минало, че центурионът може да й бъде нещо повече от телохранител.

„Съжалявам“, каза Корнелия на съпруга си. „Съжалявам.“ Ала не знаеше за какво съжалява. Струваше й се невъзможно да е загинал едва преди осем месеца. Все още помнеше ясно красивото му смугло лице, стройното тяло, което изглеждаше толкова добре в плисетата и диплите на тогата, изящните ръце и беглата усмивка. „Ще остане поразен, ако ме види сега.“ Сдържаната му, безупречна съпруга, която винаги прикриваше свенливо голото си тяло под завивките, винаги спокойна, винаги изрядна, сега се хвърляше като безумна в прегръдките на някогашния му телохранител, лежеше гола, потна и безсрамна в тясното легло с дъх на плесен.

„Пизон нямаше да ме хареса такава“, помисли си горчиво Корнелия. „Щеше да си помисли, че се държа като Лолия, като лека жена.“

Пизон обаче щеше да остане още по-поразен от събитията през тази година, ако бе доживял да ги види. Императорите се възкачваха един след друг на трона, всички патрициански семейства в Рим се надпреварваха да печелят благоразположението им, хора с древно потекло и неопетнени служители на Империята като сенатор Маркус Норбан гниеха в затвора, докато впиянчени самозвани плебеи от рода на Фабий Валент благоденстваха, сякаш са принцове. Това щеше да порази Пизон дълбоко. И може би, понеже целият свят беше полудял, той щеше да прости на съпругата си. „Дори да се стъписа, навярно би се зарадвал, че съм щастлива.“

Август се изтърколи и дойде септември. Марсела им съобщи, че Мизийските легиони са провъзгласили Веспасиан за император и Вителий няма избор, освен да се бие. Вителий продължаваше да гуляе в Златния дом всяка нощ и настояваше, че ще срине Веспасиан със земята, но Рим се тревожеше. Рим се разтревожи много, когато Фабий Валент започна да събира армия. Всички се тревожеха освен Корнелия… и още някой, както разбра през един жарък следобед.

— Вчера те видях — каза без предисловия тя на Диана вечерта, докато чакаха да ги откарат на императорския банкет. Марсела се беше появила без бижута както обикновено, а Лолия заяви, че изглежда твърде скромно и я отмъкна да я екипира с обици и брошки. Диана и Корнелия останаха сами. — Знам тайната ти.

— Нима? — Диана завъртя един от колесничарските медальони около врата си.

— Баща ти казва, че всеки следобед се срещаш тайно с някакъв колесничар от Британия. А вчера те видях с него на Марсово поле.

Корнелия бързаше към Друсус и избра по-пряк път. В жестоката жега на Марсово поле беше почти безлюдно. С едно изключение — самотна колесница и впряг изтощени коне, край които крачеха две фигури. Малката светлокоса братовчедка на Корнелия и по-висок силует.

— Обикновено карам в имението му — обясни невъзмутимо Диана. — Но в горещините никой друг не използва Марсово поле, та той ме доведе в града да се упражнявам на истинска арена.

— Само се упражнявате? — попита меко Корнелия.

Видя ги отдалеч, но между дребничката и високата фигура цареше неподправено разбирателство. Диана изля весело половин мях вода върху врата му, а той се усмихна, грабна я съвсем непринудено и я метна върху колесницата.

— Изглеждахте много… хмм… близки.

Диана се усмихна.

— Няма да те издам — въздъхна Корнелия. — Трябва, но няма.

— Добре. Защото няма да се откажа.

Корнелия погледна най-младата си братовчедка — толкова дребничка и толкова смела да се среща тайно с колесничар. „Знам, че съм длъжна да я порицая, но не мога. Милостива Юнона! Просто не мога!“

— Корнелия? — Друсус беше мъглив силует в мрака. Изправи се в леглото и посегна механично към сабята. — За пръв път идваш през нощта? Колко ще останеш?

— До сутринта — прошепна Корнелия и пропълзя гола в леглото до него в горещата стаичка, опиянена от собствената си дързост. — Ще остана цяла нощ, Друсус. Всяка нощ.

Тя го прегърна и го целуна на фона на долитащите през тънките стени стонове и пъшкане и разбра, че е щастлива.

Надяваше се Пизон да се радва поне мъничко.