Кейт Куин
Дъщерите на Рим (25)

Епилог

81 година след Христа

„За пръв път от години сме в тон“, помисли си Корнелия. Четирите Корнелии, всички облечени отново в еднакви цветове. Като целия град между впрочем, защото император Тит беше мъртъв и всички граждани на Рим носеха черно.

— О, богове! — промълви Корнелия на многолюдното погребение. — Толкова надежди възлагах на Тит.

Жизнерадостен и енергичен, интелигентен и прям — и мъртъв само след две години на трона.

Най-голямата дъщеря на Корнелия се притискаше към нея, несигурна какво става, но диреща утеха. Корнелия опря буза в меката й кестенява коса. Друсус държеше момчетата — по едно във всяка ръка — и те махаха на преторианците, сякаш са на парад.

— Всички възлагаха надежди на Тит — въздъхна Лолия, премести бебето си на другия хълбок и изви врат да вижда по-добре. Малката Флавия стоеше до нея — петнадесетгодишна! Къде отлетя времето? Беше сгодена за братовчеда на новия император и беше много изтъкната личност, но не чак толкова, че да откаже да носи първото от златокосите си полубратчета върху раменете си. Тракс стоеше зад тях както винаги. Съпрузите на Лолия все така идваха и си отиваха — стигна до седем, преди дядо й да почине, и след това заяви, че си дава почивка. Тракс обаче беше постоянно присъствие като въздуха. Римското общество отдавна не се впечатляваше.

— А сега — заключи мрачно Лолия — си имаме Домициан.

Ликуващи възгласи се понесоха като вълни над тълпата. Домициан приближаваше на сив кон в генералска униформа, с венец върху главата. Понаедрял в сравнение с деветнайсетгодишното момче, оженило се за Марсела, ала дълбоките му черни очи изглеждаха все така непроницаеми, когато се усмихна и помаха на вече своите поданици. С всяка изминала година хората шушукаха все повече за порочния му нрав.

— Няма ли някой да го каже? — Диана погледна братовчедките си.

Изглеждаше по-екзотична отвсякога; сред ореола от светла коса лицето й беше добило загар като старо злато от дългите часове с жребчетата под палещото слънце. Изтъкнати мъже продължаваха да обсаждат дома й с надеждата да се омъжи за тях, но Корнелия отдавна се отказа да й търси кандидати.

— Всички си го мислим, нали? Марсела най-после успя. Императрица е.

— Да ни помага Бог. — Лолия докосна малкия златен кръст, който висеше на врата й — брат близнак на дървения около врата на Тракс. — Ето я.

Корнелия усети как гърлото й се стяга, когато погледна към жената в златната носилка зад император Домициан. Марсела махаше на множеството с хладна длан, с безучастна, еднообразна усмивка. „Малката ми сестра.“ Макар в това съвършено мраморно изваяние да не бе останало нищо от сестра й. През тези дванайсет години Корнелия не си бе разменила нито дума със сестра си извън задължителните безсмислени любезности.

Корнелия се протегна към ръката на Друсус и той притисна успокоително дланта й. Домициан изчезна от погледите им, сподирян от императрицата си. Овациите го следваха като грохот на лавина. Единайсетият император на Рим.

Многобройният му антураж се точеше като върволица след него. Корнелия забеляза императорския астролог в тогата му с избродирани звезди — хороскопът му й бе предсказал три дъщери и две момчета, тоест щеше да роди още една дъщеря. Е, ако можеше да се вярва на хороскопи… Диана помаха енергично на Маркус Норбан, назначен отново за консул. Никой друг не би могъл да накуцва толкова изискано.

— Питам се… — подхвана Друсус, но замълча.

Корнелия не полюбопитства какво го измъчва. Нито пък братовчедките, станали й повече сестри, отколкото родната й сестра. Всички си задаваха същия въпрос. И четирите помнеха как стояха на стъпалата пред храма на Веста, когато градът се беше разбунил, и споменът остави неизличима диря. Десет мирни години под властта на Веспасиан, още две мирни години под властта на Тит, но и трите неволно се питаха винаги когато на трона сядаше нов император.

Докога?

Диана сви ъгловатите си рамене.

— Елате на състезанията днес — предложи тя. — Червените са вечни.

За разлика от императорите.