Кейт Куин
Дъщерите на Рим (17)

Глава шестнайсета

— Флавия!

Корнелия проследи усмихнато как Лолия прегръща дъщеря си и я завърта в кръг.

— Ти ли си Флавия всъщност? — продължи Лолия. — Поверих малкото си момиченце на прадядо й, а сега намирам красива млада дама. Къде е Флавия?

Лолия се озърна шеговито и Флавия се разкикоти.

— На четири години — отрони Лолия. — Какво голямо дете! Хареса ли ти празненството?

— Прадядо ми подари пони! И перлена огърлица, и ветрило, и мънички нефритени животни…

— Празненството беше чудесно — обади се Корнелия. — Флавия се забавляваше много.

Отрупаха малката Флавия с подаръци; тя яздеше гордо раменете на прадядо си, обикаляше от скут в скут, впрегна Диана с панделка като конче и я подкара из градината. Лолия не успя да дойде; Фабий бе настоял да го придружи на поредния императорски банкет.

— Беше твърде заета и не усети липсата ти, Лолия.

— Не ме успокояваш много — отвърна Лолия, а Флавия улови майка си и леля си за ръцете и ги задърпа към покрития с плочки атриум. — Трябваше да бъда с вас.

— Не изпитваше угризения, когато пропусна предишните й три рождени дни! На първия беше в новата лятна вила в Бая, на втория обикаляше Крит на кораб с някакъв поет, а после…

— Струва ми се, че е било преди цяла вечност — въздъхна Лолия.

— Защо не вземеш Флавия при теб? — попита Корнелия. — Ще я държиш далеч от Фабий.

— Не смея. Напоследък гледа с подозрение на всичко, свързано с Веспасиан, а Флавия му е внучка. Не че Веспасиан я е виждал — въздъхна отново Лолия. — Аз самата съм се срещала с него само два пъти. Помня как ни поздрави с Тит за сватбата с най-силния провинциален акцент, който би могла да си представиш. Симпатичен мъж. С дядо се разбираха добре — и двамата са находчиви търговци.

— Опасяваш се Фабий да не сметне Флавия за заплаха? — примигна удивено Корнелия. — Момиченце на четири годинки…

— От къде да го знам какво ще си помисли? — напрегнато възкликна Лолия. — Но не искам да я доближава!

— Елате да видите рибките! — извика Флавия и ги повлече към малката си лична градина с бълбукащ фонтан, за който се излизаше направо от розовата й стая.

— Прадядо им сложи златни пръстенчета!

Тя настани Корнелия и Лолия върху ръба на фонтана и им заразказва развълнувано за краля риба и за кралицата риба и всички принцове и принцеси във фонтана. Светлите й къдрици подскачаха върху раменете й, а перлите от нейния обичлив прадядо сияеха около врата й.

— Милостиви богове! — възкликна Корнелия. — Не знаех, че рибите живеят толкова вълнуващо.

— Да! Да! И ако си събуеш сандалите, ще те погалят по стъпалата!

— Предложението ти е неустоимо — заяви Лолия, развърза каишките на сребърните си сандали и натопи крака във фонтана до пухкавите пръстчета на Флавия. — Хайде, Корнелия! Не се превземай!

Корнелия вече разкопчаваше сандалите си. Дълги пъстроцветни риби се плъзгаха бавно край глезените й, а върху перките им блещукаха златни пръстенчета.

— Наистина ли дядо ти е наредил да им ги сложат заради Флавия?

— Да. И й обещал да поръча малки златни коронки за краля и кралицата. Съвсем миниатюрни, за да не им пречат да плуват.

— Глези я.

— Някой трябва да я глези.

Лолия вдигна глава към дантелените корони на дърветата над тях. „Навремето настоявах да приеме на сериозно майчинския си дълг“, спомни си Корнелия, наблюдавайки братовчедката, която я дразнеше най-много… Сега обаче откриваше, че не харесва никак тази съкрушена версия на Лолия. Широките, щедри устни на братовчедка й не бяха създадени да се присвиват тъжно.

— Изглеждаш изморена — констатира накрая Корнелия.

— И ти, скъпа. Спиш ли изобщо?

— Разбира се — отвърна бързо Корнелия. — Не водя активен социален живот като теб. Всяка сутрин в Сената…

— Слушам как Фабий прокарва със сила поредния мъгляв указ на Вителий. Колко вълнуващо!

— Всеки следобед на Марсово поле…

— Гледам как Фабий се оплаква, че армията не се събира достатъчно бързо. Поне речникът ми с ругатни се обогатява.

— Всяка вечер на празненство…

— По-скоро на съревнование по повръщане, отколкото на празненство. Ястия по един милион сестерции, разплискани по дъното на вомитаирума… Не си виждала по-отвратително прахосничество.

— Не знаех, че си пестелива по природа — усмихна се Корнелия.

— И аз не знаех. Всичките ми рокли вонят на повръщано, главата ме боли непрекъснато като наковалнята на Вулкан и всяка нощ Фабий ме кара да се кича с бижутата си и да дефилирам гола из спалнята, повтаряйки му, че историята не познава по-велик политик от него… — Лолия млъкна и сви рамене. — О, стига…

Корнелия потърси по-ведра тема за разговор.

— Къде е дядо ти?

— Сключва сделки е търговците на жито. Префектът на Египет е заявил, че подкрепя Веспасиан и доставките на зърно може да секнат. Поне нашите наематели няма да останат гладни.

— Внимавай какво говориш — Корнелия цопна леко с крак към Флавия, която се опитваше да улови рибките, шепнейки си нещо на игра. — Фабий може…

— Да ме арестува? Арестува всеки, който се осмели да спомене, че Веспасиан е поел към Рим. Макар всички да знаят, че е вярно.

— Е, императорът твърди, че не бива да се притесняваме. — Корнелия прокара стъпала по надиплената водна повърхност. — Едва чувах актьорите в театъра, толкова шумно уверяваше всички наоколо.

— Вителий е яхнал тигър и не смее да погледне надолу — изсумтя Лолия. — Според Диана затова се напивал — за да се преструва, че нищо не го заплашва. Доста е наблюдателна, когато не бръщолеви за коне, нали?

Дълга шарена рибка докосна крака на Корнелия.

— Вителий обаче скоро ще изпрати войската си на север. — Обзе я облекчение, че този път Друсус няма да участва в похода. — Ще повери ли командването на Фабий?

— Ако боговете проявят милост. — Лолия се взря в покритата със зелен мъх нимфа в средата на фонтана, от чиито шепи бликаше водната струя. Малката Флавия си тананикаше, изправена върху каменните й крака, но Лолия не се усмихна. — Ако боговете са много милостиви, няма да се върне.

— Дори да се върне, няма да е задълго — отрони неволно Корнелия. Преди години би сметнала такава забележка за неуместна — дори пред братовчедка — ала преди години всичко беше различно. — Мъже като Фабий Валент изпадат бързо в немилост. И после дядо ти ще ти намери по-добър съпруг.

— Или просто няма да се омъжвам известно време. Изморих се от сватби.

Радостен вик — Флавия изгуби равновесие и цопна шумно във фонтана. Изплува засмяна и мокра до кости.

— Намокрих си роклята — възторжено заяви тя.

— Виждам — Лолия стана и зацапа през водата към нея, но изотзад долетя глас.

— Вън от фонтана, господарке Флавия! Ще те изсуша.

Едър златокос гал в поличка до коленете изскочи в градината, стиснал хавлия. Флавия излезе от водата и вдигна ръце да я подсушат. Когато робът се обърна, Корнелия забеляза ярките червени белези от камшик, полузараснали по гърба му.

— Радвам се, че оцеля след побоя — сподели тя с Лолия, извадила смутено стъпалата си от фонтана.

— Да, помолих дядо да му осигури най-добрите лекари. — Лолия се зае да завързва каишките на сандалите си. — Сега се грижи за Флавия. Обожава го.

— Виждам.

Тракс уви Флавия в хавлията и перна капка вода от върха на нослето й.

— Жалко за белезите. Цената му ще падне заради загрозения му външен вид.

— Не мисля, че е загрозен — възрази Лолия. — Харесвам мъже с белези.

— Той е роб — напомни по навик Корнелия.

Забеляза обаче как го прегърна Флавия, когато я вдигна, видя колко нежно отметна мокрите й къдрици от очите.

— Вътре, малката — подкани я той с дълбокия си галски акцент. — Изкъпи се като добро момиче и ще ти разкажа приказка.

— Онази за рибите и хлябовете! — Флавия се заигра с грубия дървен кръст около врата му. — Търсих хляб във фонтана при рибките, но нямаше.

— Ако искаш хляб, трябва наистина да вярваш. — Тракс стрелна с поглед Лолия, поклони се и отнесе Флавия вътре.

— На някаква странна религия ли я учи? — удиви се Корнелия. — Хляб и риба…

— Невинни приказки — отвърна гузно Лолия. — За иудейски дърводелец, който станал бог, или за бог, който станал дърводелец. Поне са красиви истории — за изцелени прокажени и за хора, които ходят по водата. По-хубави са от страшните истории за духове, които ни разказваха бавачките. — Гласът на Лолия прозвуча обидено и тя продължи припряно, преди Корнелия да я прекъсне: — Е, чу ли за новия указ на Вителий? Боже опази, да се заеме с финансовото блато, в което сме затънали! Но е намерил време да забрани на патрицианските момчета да карат колесници в Циркус Максимус! Нелепо е, но…

Тя избухна в сълзи.

Корнелия я обгърна и притисна главата й към рамото си. „Само преди няколко месеца й натяквах, че е празноглавка и нехайна майка, а сега плаче, сгушена в мен като момиченце.“ Лолия плака дълго и в гърлото на Корнелия също заседна буца.

— О, богове! — изправи се Лолия най-после и разтърка влажното си зачервено лице. — Мразя сълзите! Не помагат. Дори не съм от жените, които се разхубавяват, когато плачат. Превръщам се в подпухнала нещастница. Има ли смисъл да плача тогава?

— Няма — съгласи се Корнелия.

Лолия пое дъх пресекливо и дълго и погледна към вратата, зад която беше изчезнал златният роб Тракс.

— Аз съм виновна за белезите. Само аз. Умирам от срам всеки път щом ги зърна.

Корнелия се втренчи в стъпалата си, все още потопени във фонтана и вече позеленели и сбръчкани. Предположи, че откровението трябва да я стъписа. Не беше стъписващо, че Лолия спи с роб… а че безспорно изпитва чувства към него. Незнайно защо обаче удивлението й извираше някъде отдалеч, усещаше го притъпено, сякаш е под водата при стъпалата й.

— Влюбена съм във войник — изрекоха изненадващо устните й.

Подутите очи на Лолия се ококориха.

— О, Корнелия…

— Не бива да казваш никому. Никому!

— За каква ме вземаш? Лолия е вряла и кипяла. — Блясъкът в очите й се върна донякъде. — Кой е той?

— Никой.

— Кажи ми!

Корнелия поклати неотстъпчиво глава.

— Ще го изложа на риск, ако ти кажа. И не питай защо.

— Както искаш — Лолия потърка отново очи. — Надявам се поне да е забавен.

Корнелия се усмихна неволно.

— О! Забавляваш се значи! Браво, скъпа. Признавам, че те бях отписала. Ти и любовник!

— Тази година всички си изгубихме ума. — Корнелия прокара показалец по водната повърхност. — Първо ти, после — аз, а според чичо Парис Диана се среща тайно с някакъв колесничар…

— Ние сме просто трофеи за плячкосване — сви рамене Лолия. — Тоест трябва да плячкосваме всичко, което ни харесва, докато можем.

— Странна логика — въздъхна Корнелия. — Но съм твърде изморена за разсъждения.

— Разбира се, скъпа! Не си отспиваш и с право при това! Този твой войник може ли да се измъкне за няколко дни?

— Какво?

— Ако може, намери някакво оправдание и напуснете града за кратка идилия. — Лолия стана и изтупа длани. — Диана очевидно не среща проблеми за забежките си при своя човек, който и да е той. Чичо Парис не би забелязал, дори да вкара в спалнята си цял впряг плюс колесничаря. Но на теб сигурно ти е трудно да отбягваш зоркия поглед на Тулия. Уреди си екскурзия, ако можеш.

— Как? — Корнелия погледна безпомощно братовчедка си.

— Ще намериш начин. Явно си усъвършенствала тайните средства. — Лолия помогна на Корнелия да стане. — Да, ваканция. Ще ти останат красиви спомени, когато всичко се срине при Хадес.

— Ще се срине ли?

— О, скъпа… Винаги става така…

 

 

— Хайде! Моля те!

— Не мога — Марсела отблъсна ръката на Домициан, преди да се плъзне по бедрото й. — Защо ми създаваш неприятности?

— Аз ти създавам неприятности? — Той впи устни във врата й. — Ти ме измъчваш.

— Съпруга съм на Луций Елий Ламия…

— На думи! — настръхна Домициан. — А и той е в Крит… Защо не поискаш развод?

— Семейството ми няма да позволи. Докато не ми разрешат, си оставам омъжена жена, а не куртизанка. — Марсела се отдръпна, приглади коса и позволи на Домициан да зърне голото й бедро, докато си наместваше полите. Той простена и се отмести към своята страна на носилката. Марсела усети как носачите се олюляват леко за завоя.

— Някой ден — закани се Домициан с безизразен поглед — ще си само моя.

— Възможно е — усмихна се Марсела. — А дотогава? Мислех, че сме тук да обсъдим войската.

Мизийските легиони вече прекосяваха Италия и дори Вителий не можеше да се преструва, че всичко е наред. Набързо сформираната му армия най-после потегли на север.

— Сигурно е, че са в Хостилия — съобщи Домициан. — Лагеруват и преговарят. Преговарят! А ти се кълнеше, че ще предадат Вителий!

— Ще го предадат. Само почакай. Нали безценният ти Несий те увери, че всичко ще бъде наред?

— Ще повярвам, когато го видя. — Домициан скръсти ръце пред мускулестите си гърди и забарабани с пръсти по възглавничките. — Ами Фабий Валент? Той е верен на Вителий.

— И още е на легло след хранителното отравяне.

От блюдо с барбун на някакъв банкет — недостатъчно да го убие, но достатъчно да го задържи в постелята тук в Рим, вместо да потегли на север начело на войската на Вителий.

— Кой не би се натровил на безкрайните пиршества на Вителий? — бе въздъхнала Лолия. — Но не е чак толкова зле, че да не настоява да спя с него. Напоследък късметът винаги ми изневерява.

„Защото напоследък късметът винаги е на моя страна“, помисли си Марсела. Понеже Фабий, плувнал от пот в леглото, изхвърляше отрова, начело на войската пое… Цецина Алиен.

Е, можеше да стане още по-добре. Марсела мечтаеше да придружи войската на север, да присъства на битката, както край Бедриакум, където видя края на Отон, но този път нямаше никакъв начин да осъществи намеренията си. А и положението в града все още беше достатъчно вълнуващо.

В гласа на Домициан отново звънна обвинителна нотка:

— Не разбирам защо беше толкова сигурна за Алиен. Той нито веднъж не спомена, че ще мине на страната на татко.

— Не е словоохотлив — уточни Марсела, — но забави войската, нали?

— Щом ще се предава, защо преговаря?

— Защото иска да си извоюва силна позиция, преди да свали оръжие. — Тя прокара показалец по китката на Домициан. — Довери ми се. Ще се предаде. Не извадихме ли късмет, че той оглави армията на Вителий, а не Фабий? Ако баща ти надене пурпурната мантия, ще го дължи на развалена риба.

— Или на теб — черните очи на Домициан я изгледаха изпитателно. — Имаш ли пръст в това отравяне?

— Стига! — смъмри го Марсела. — Аз само разпространявам слухове. Допускаш ли, че съм способна да отровя някого?

— Не познавам по-умна жена от теб — отвърна Домициан. — Обикновено не харесвам умните жени.

Дланта му пак обгърна глезена й и се плъзна нагоре. Марсела го отблъсна, но не прекалено бързо.

— Време е да си вървиш. Носачите ми вече обиколиха пет пъти Форума. Някой ще забележи.

Той се намръщи и слезе, а Марсела се приведе и го целуна леко по ъгълчето на устата. Устните му се стрелнаха жадно към нейните.

— Не си пъхай езика в устата ми — предупреди го Марсела. — Ще се видим, когато науча повече.

Прибра се в носилката и спусна копринените завеси с безмълвен кикот. Кой би предположил, че осемнайсетгодишен хлапак, обзет от сляпа младежка страст, ще се окаже толкова полезен? Домициан тръпнеше във все по-напрегнато очакване, предвкусвайки скорошния сблъсък на двете армии — ту тръбеше, че ще стане принц, щом коронясат баща му, ту оплакваше горчивия крах на бащините надежди. Марсела, от своя страна, се чувстваше спокойна. Така или иначе не беше вложила нищо в никоя от страните. „Искам просто да видя какво ще се случи.“

Беше готова обаче да се обзаложи, че Алиен ще се предаде. Срещаха се пет-шест пъти преди похода и отначало той се държеше предпазливо, но тя го представи на Домициан, подшушна му няколко слуха за придвижването на войските на север, които се оказаха верни, и лека-полека Алиен започна да се вслушва в думите й как Веспасиан се нуждае от умни мъже и с колко награди ще ги отрупа, когато стане император.

— Всичко зависи от теб, нали? — прошепна тя на Алиен, когато го назначиха за командир на войската на Вителий вместо поваления на легло Фабий. — В твои ръце е да възкачиш Веспасиан на престола. Той ще го помни. За разлика от Вителий, който вече те е забравил.

— Не ме е забравил. Повери ми армията си…

— Защото се оказа, че не може да разчита на дясната си ръка. Не ти ли се иска за разнообразие и ти да си нечия дясна ръка?

Алиен не обеща нищо, когато войската му напусна Рим, но Марсела знаеше. „Ще свали оръжие“, помисли си тя. „Ще се колебае, но в крайна сметка ще се предаде. Заедно с цялата си армия.“

Вгледа се в ръцете си, треперещи в скута й. Не от страх обаче, а от опиянение. Не подозираше, че ужасът и вълнението ще се вкопчат в толкова яростна схватка в сърцето й, че дланите й ще се потят и с мъка ще удържа гласа си спокоен. И не подозираше каква вълна, какво море от задоволство ще залее пламналото й тяло, когато зърна замислените искрици в очите на Алиен.

Разбира се, все още всичко можеше да се обърка. Битките са непредсказуеми. Но ако Алиен се предаде, ако успее да предаде армията си на съперника на Вителий, ако Веспасиан надене пурпурната мантия заради това… е, не Алиен ще бъде човекът, възкачил го на престола. Тази чест ще се падне на Корнелия Секунда, наречена Марсела!

И досега прелистваше от време на време хрониките си, но думите й се струваха безжизнени върху страниците. Защо бе вложила толкова усилия в тези безинтересни, мъртви разкази? „Сега създавам нещо много по-вълнуващо от свитъци.“

Марсела приглади коса, пийна вода и дръпна завесите на носилката. Дали да не напазарува, преди пладнешката жега да налегне Форума? Слезе и различи позната светлокоса глава сред тълпата домакини и търговци.

— Диана!

Диана й помаха, крачейки енергично, следвана от двама роби. Марсела вече не изпитваше нито гняв, нито завист към нея. „Има цялата свобода на света, а я използва да пришпорва коне в кръг“, помисли си благоразположено Марсела. „Аз подкарвам императорите в кръг.“

— Пазаруваш ли? — попита братовчедка си. — Мислех, че не знаеш какво е пазаруване.

— Татко иска нов мраморен къс от Карара — сви рамене Диана. — Обещах да му поръчам. Кое е момчето, което слезе от носилката ти?

— Какво момче? — учуди се Марсела.

— Тъмнокосо. Ей сега мина от тук. Не беше ли син на Веспасиан?

— О, той ли? — засмя се с предпазливо нехайство Марсела. — От една година е влюбен в мен, не знаеше ли? Иска да се разведа с Луций и да избера живот във вечно блаженство.

— Ммм… — Диана прокара замислено пръст по дребна каменна статуетка на кон и Марсела пое бавно дъх. Диана беше глупава, вярно, но и наблюдателна.

— О, гледай! — Тя дръпна братовчедка си към сергия с купи и фигурки от полиран месинг. — После отиваш на арената, предполагам? — попита тя ведро и погали с показалец един блеснал поднос.

— Вече е безсмислено да ходя на състезания! — възкликна яростно Диана.

— Още ли си ядосана, че Сините спечелиха всички надбягвания на Вулканалиите^[1] — въздъхна Марсела.

Тази година отбелязаха много пищно Вулканалиите — хвърляха ритуално риба от Тибър в кладите, за да умилостивят Вулкан, бога на огъня и ковашките огнища. На Вителий не му потрябва оправдание да превърне фестивала в рибни пиршества из целия град. Всички се забавляваха, освен Диана. Тя ругаеше пиперливо при всяка победа на Сините, които спечелиха всички надбягвания.

— Невъзможно е винаги да си пръв — добави Марсела.

— Сините могат. — Диана се втренчи в разкривеното си от ярост лице, отразено в полиран меден тиган. — Знаеш ли, че проклетият Фабий Валент урежда всички състезания, за да остава доволен Вителий?

— Е, и? — сви рамене Марсела. — Уредени състезания има, откакто съществуват надбягванията.

— О, от време на време се случва — озъби се Диана. — Но невинаги. Не всяко състезание!

— Оплачи се на императора.

— Той само се смее и повтаря, че мразя да губя. — Диана скръсти ръце и забарабани с изранени пръсти. — Колесничарите губят не само защото ги подкупват. Миналата седмица умря колесничар на Белите. Осмели се да победи Сините и Фабий нареди на преторианците да го пребият до смърт. За да си вземат останалите поука.

— Няма да трае вечно — каза удивено Марсела.

— И как го преживяват моите Анемои? — продължи да беснее Диана. — Те не знаят какво е император. Не разбират, че се състезават за погрешната фракция. Те искат просто да побеждават. Знаеш ли какво става с конете, когато ги учиш да губят? Сърцата им страдат — тя поклати разярено глава. — Аз обаче няма да се примиря!

— Какво ще направиш? — засмя се Марсела, но Диана се устреми към следващата сергия и пред очите й се мярна само кичур светла коса и изчезна зад ъгъла като конска опашка.

Марсела я настигна и импулсивно я улови за ръка.

— Ще видиш, че скоро ще стане по-добре. — Ако Веспасиан свалеше от трона Вителий, никой нямаше да си прави труда да урежда състезания. — Обещавам ти.

— Да се надяваме — намръщи се Диана и те се върнаха ръка за ръка в къщата на чичо Парис, където Марсела разгледа удивено последните му творения.

— Но защо бюстът ми има змии вместо коса, чичо Парис?

Той я погледна с непроницаемите си синьо-зелени очи, същите като очите на дъщеря му.

— Ти ми кажи.

— Откъде да знам какво се върти в главата ти? — засмя се Марсела.

— Питам се дали някой знае какво се върти в твоята.

Марсела се засмя отново и пое към къщи. Трябваше да напише две-три дискретни писма, за да подтикне неколцина нерешителни мъже от антуража на Вителий да свърнат в друга посока…