Кейт Куин
Дъщерите на Рим (22)

Глава двайсет и първа

— Къде сме? — примигна сънено Марсела в бледия утринен светлик и впери очи в прашните дъски над тях.

— В имението на Лин ап Карадок — прозя се Диана и се протегна, докато Марсела оглеждаше копите сено, куките за хамути и редиците дъсчени прегради. — Има иконом и няколко роби, но сигурно са избягали. Знам обаче, че Лин няма да възрази, ако отседнем в плевнята му.

— Защо не отседнахме в къщата му? — Марсела потрепери в утринния хлад и разтърка голите си ръце.

— О, няма как. Британците не обичат неканени гости. Никой не бива да влиза в дома им без разрешение.

— Какви странни неща знаеш, Диана.

„Е“, помисли си Марсела, „все пак копа сено е по-добре от нищо“. Въпреки че им отне половин нощ да стигнат до тук. По време на дългото пътуване в мрака Диана им обясни, че имението е близо до градските стени. Оказа се обаче доста отдалечено от Портата на Аврелий, през която избягаха. Диана спря конете в двора доста след полунощ и Марсела слезе доволно от колесницата след Лолия и Корнелия, добра се, куцукайки, до плевнята и се просна безмълвно в сеното.

Лолия спеше, сгушена на топка, и приличаше на връстница на Флавия, но Корнелия се разбуждаше. Марсела се прозя отново, а Диана подпря гръб с длани и се изтегна с гримаса.

— Никога не ме е боляло така — простена тя. — Дори след надбягването в Циркус Максимус.

Вдигна ръце в сивкавия утринен въздух и Марсела забеляза, че от покритите й с мехури длани се е стекла кръв към китките и е засъхнала на ръждиви ивици.

— Конете са ти разкъсали ръцете.

— Не им се сърдя. — Диана подръпна обичливо увисналите уши на стария жребец. — Препускат като богове.

Анемоите изглеждаха изтощени като Диана, все още впрегнати в колесницата, увесили муцуни до коленете. Бяха галопирали половин нощ и тичали в тръс още толкова, когато силите ги напуснаха, а дори след като ги прибра в плевнята, Диана не посмя да ги разпрегне.

— Ами ако се появят войници и се наложи да побегнем бързо?

Преди очите й да се затворят, Марсела видя как Диана се сгушва в краката на стария жребец, галейки едрия му нос, сведен до рамото й, и вперва бдителен поглед към пътя.

— Мисля, че вече може да ги разпрегнем — Марсела потърка отново голите си ръце. — Съмнявам се тази сутрин да ни нападнат мародери. Войниците ще се борят с махмурлука и ще гледат да си опазят плячката. — Тя махна към конете. — Да помогна ли?

— Ще им донесеш ли вода? Отвън има кладенец.

Марсела напълни четири ведра — по две наведнъж — а Диана започна да сваля каиши и ремъци. Първият жребец се отърси облекчено, когато хамутът се плъзна над ушите му и Диана му зашепна успокоително.

— Наистина си ненадмината, Диана — похвали я Марсела и остави ведрото пред коня. — Лолия каза, че си ги спасила с Корнелия. Не се съмнявам, че е вярно.

— Теб те грозеше истинска опасност. — Диана разкопча нагръдника от тежките гърди на стария жребец и погледна Марсела. — Какво правеше на Марсово поле?

Марсела сви рамене.

— Исках да видя какво ще се случи.

— Ами ако те бяха убили?

— О, не мисля — усмихна се Марсела. — Ти ме спаси, нали?

— Може би. — Диана погали копринената муцуна на втория кон, който залочи жадно от ведрото. — Всички щяхме да загинем, ако Вителий не ми беше дал конете.

— Вителий?

— Криеше се в конюшнята на Сините. — Диана метна настрани наръч сбруи. — Говорих с него. Беше…

— Какво? — припряно попита Марсела. — Разкажи ми!

Диана я погледна.

— Нищо. Даде ми конете. Сигурно вече е мъртъв.

— Защо си толкова потайна? — възкликна ядосано Марсела.

— Няма нищо интересно.

Диана преметна по едно въже около двете извити червеникави шии и жребците я последваха кротко като понита към конюшнята. Марсела подбели очи. Докато Диана настани конете в огражденията им и им сложи сено, засипвайки ги с още мили думи, Лолия и Корнелия се събудиха. Вече нямаше как да притисне Диана насаме и да я разпита за повече подробности. „За пръв път знае нещо любопитно“, помисли си Марсела ядосано, „и за пръв път си държи устата затворена.“

— Милостива Юнона! Кога намери време да приготвиш припаси? — възкликна Корнелия, когато Лолия затършува из вързопа си и извади хляб и сирене.

— Е, събирах сили да умра достойно, както си му е редът. — Лолия им раздаде по едно парче хляб. — Но си рекох, че ако случайно постъпим разумно, а не патрициански, и побегнем, няма да е зле да имаме нещо за хапване, малко пари и една-две допълнителни мантии…

Тя заизважда като фокусник монети, мантии и още храна.

Корнелия се засмя, но смехът й замря бързо и тя погледна през широките врати на плевнята към града.

— Тревожиш се за войника си? — попита Диана и се защура из плевнята да търси парцали, за да превърже покритите си със засъхнала кръв ръце.

— Войник? — Лолия бръкна до дъното на торбата.

— Не знаеше ли за любовника на Корнелия? — Марсела разстла мантията си върху сеното. — Тулия крещеше толкова силно, че сигурно са я чули чак в Галия.

— Знаех, разбира се. Много преди вас! Той е бил значи? Онзи войник в къщата. Дошъл е да те пази. Колко романтично! Кой е той? Кажи ни, скъпа — примоли се Лолия.

— Центурион Друсус Семпроний Денсус. — Корнелия отчупи парче сирене и отхапа малко. Марсела си помисли удивено, че дори да умира от глад, Корнелия никога няма да се нахвърли с вълчи апетит върху храната. — Бивш преторианец.

— Ето откъде го познавам! — възкликна доволно Лолия. — Беше ти телохранител! Отдавна подозирах, че ти е хвърлил око.

— Кога започна всичко? — почуди се Марсела. — Не си ми казала нито дума.

— Преди четири месеца — отвърна спокойно Корнелия. — И повече няма да го обсъждам.

— Дали е безопасно да се върнем в града днес? — Марсела разчупи на две парчето хляб и очите й проследиха пътя, отвеждащ към Рим. — Чудя се какво ли се е случило…

— Ако си толкова любопитна, върви си сама. — Диана превързваше разранените си ръце. — Ние ще останем тук няколко дни, докато нещата се успокоят.

— Кой те упълномощи да ни заповядваш? — настръхна Марсела.

Диана я изгледа невъзмутимо.

— Само аз мога да карам колесница. Пеша ли смяташ да се върнеш в града? Защото конете остават тук с нас, докато в Рим въдворят ред.

По лицето на Марсела се изписа гняв. Корнелия също не изглеждаше доволна — безпокоеше се за войника си — но Лолия се отпусна върху сеното с щастлива въздишка.

— Няколко дни сън в ароматното сено — истинско блаженство, въпреки че боде. Все ми едно дали ще ме изнасили някой легионер, стига да не ме буди. Бих могла да проспя дори секс с Фабий и това трябва да ви говори нещо. Богове! Надявам се наистина да е мъртъв. Ще ми подадете ли сирене?

Спаха почти през целия ден. Лолия се сприятели с безименното черно куче, което скиташе из плевнята, както и с конете, спасили живота им. Дори необузданият стар жребец не устоя на ласкавия й глас и й позволи да му сплете гривата на плитки.

— Явно — заключи Марсела — нито един мъжки екземпляр не е способен да устои на Лолия.

Марсела се взира дълго в шосето към града, прехвърляйки наум дузина различни варианти за изхода от стълкновението. „Веспасиан е император? Вителий е затворник? Вителий е мъртъв?…“

Собственикът на имението се върна едва по залез-слънце. Първа го забеляза Марсела — самотна фигура, крачеща по дългия склон на хълма към плевнята. Тялото й се напрегна в миг, ала после осъзна, че мъжът е само един. Държеше сабя, но вървеше твърде бавно за човек, жаден за битка.

— Диана! — извика Марсела. — Това ли е нашият… хмм… домакин?

Диана скочи от дървената ограда, откъдето наблюдаваше как Анемоите й подтичват във високата трева. Светлите й коси просияха под залезните лъчи. Погледна надолу към хълма, обърна се бързо и се спусна към наближаващата фигура. Пресрещна мъжа недалеч от входа на плевнята и Марсела ги чуваше, без да се напряга.

— Чудех се дали ще се върнеш, Лин.

— Върнах се — той я огледа и Марсела се запита дали не се кани да заопипва краката й, сякаш проверява мускулите и ставите на жребец. — Виждам, че си невредима.

— Аз и трите ми братовчедки — Диана посочи плевнята, а Марсела помаха леко от вратата и се оттегли в сянката, все едно не подслушва. — Настаних ги в плевнята ти. Нямаше къде другаде да се скрием. Не се безпокой — добави Диана, макар Марсела да не забеляза лицето на британеца да трепва, — не сме влизали в къщата ти. Не бих злоупотребила с гостоприемството ти. Но заех туниката ти. — Диана подръпна грубата тъкан. Стигаше й до глезените и тя я беше привързала на кръста със скъсан повод. — Дрехите ми са целите окървавени. Туниката висеше на пирон в плевнята, та реших, че правилото за неприкосновеността на домакина не засяга старите дрехи.

— Точно така — отвърна с официален тон британецът. — Сега ви каня — теб и братовчедките ти — в къщата си, въпреки че може да се върнете в града, ако искате.

— Защо? — Диана приведе глава към него. Непокорна къдрица се спусна над челото й като малък полумесец. „Олицетворение на богинята Диана повече от всякога“, помисли си Марсела. — Успокои ли се градът?

— Да. Вече усмириха легионерите. — Черното куче дотича при тях, размахало опашка, и Лин се наведе да го почеше между ушите. — Скоро ще свикат спешно заседание на Сената. Несъмнено ще потвърдят възкачването на Веспасиан на престола. Вече приветстват сина му Домициан в Домус Ауреа.

„Значи Домициан е оцелял.“ Марсела се изненада леко. И Сенатът вече се готвеше да даде благословия на Веспасиан? Тя пое дъх, молейки се британецът да продължи.

— Нов император… — Диана опря превързаните си длани в гърба си и го изви назад. — Винаги ще има император, със или без твоята намеса. Надявам се да го съзнаваш.

Британецът се усмихна и преметна дългата си сабя през рамо. Марсела ненадейно забеляза, че острието е потъмняло.

— Не си струваше — прецени Диана. — Надявам се да съзнаваш и това.

— Може би.

— Защо тогава?

Британецът помълча, прокарвайки пръст по опряното върху рамото му острие.

— От осемнайсет години съм в Рим — рече той най-сетне. — И всяка сутрин, когато се събудя, си мисля, че съм в Британия. Понякога ми се струва, че приятелите ми хлопат по вратата и ме викат на лов. Друг път е татко. Замислил е ново нападение срещу римска крепост и иска да поведа разузнавателния отряд, за да отклоним вниманието на противника. За миг-два усещането е съвсем реално. По-реално от всичко това — махна към хълма, конете, града. — По-реално от теб.

— И?

— Император Клавдий ни накара да се закълнем, че няма да напуснем Рим. Прииска ми се да го удуша. Татко спази клетвата, но той е мъртъв. Умря в плен. Бих убил Клавдий, ако беше жив, но… — Лин сви рамене. — И друг император върши работа.

Диана посочи сабята му.

— Най-добре я скрий.

Британецът не отговори. Клекна и напъха оръжието под купчина хамути в ъгъла на двора, без да отлепя поглед от нея. Марсела се почуди дали някога ще разбере цялата история.

 

 

„Свърши ли?“ Марсела чуваше този въпрос навсякъде, докато отмиваха кръвта и хората лека-полека се завръщаха към ежедневието. „Свърши ли?“ Не само дали е приключило кръвопролитието и дали е дошъл краят на управлението на Вителий, а дали всичко е свършило най-после.

Рим беше притихнал. Плебеите се прибираха забързано в залостените си домове, кръвта засъхваше в канавките, разбягалите се роби се връщаха засрамено при господарите си. Имението на семейство Корнелии представляваше развалина: мебелите — разбити или откраднати, половината статуи — счупени, вратите зееха. Къщата на дядото на Лолия се радваше на по-щастлива участ — избите с вино бяха пресушени, но задачата да ги опразнят очевидно е разсеяла войниците, та всичко останало бе недосегнато, с изключение на няколко счупени статуи, няколко откраднати дреболии и изпотрошената мозайка в преддверието.

— А за мозайката — поясни обичливо Лолия — е отговорна божествената Диана. Ще останете при мен, разбира се, докато разчистят всичко.

— Не мога — възпротиви се Корнелия. Макар и пребледняла от гаденето, което така и не успяваше да преодолее, тя забули коси с мантията си и се запъти решително навън. — Отивам да намеря Друсус.

— Какво й става? — почуди се Марсела и примигна, защото и двете й братовчедки се обърнаха към нея и я изгледаха странно. — Какво?

— Не се ли досещаш? — вдигна вежди Лолия. — Ясно е като бял ден.

— Кое е ясно?

— Бременна е — сви рамене Диана. — И кобилите изглеждат така. Напрегнати.

— Защо не ми е казала? — оплака се Марсела.

— Ти не казваш нищо на никого — напомни Лолия. — Защо ние да ти казваме?

— Но тя ми е сестра!

На другия ден Корнелия се прибра с омекнал, сияен поглед.

— Трябваше да ми съобщиш новината, Корнелия! — нахвърли й се тутакси Марсела.

Корнелия се изненада.

— Защо?

Марсела обаче забрави, че й се сърди, когато Корнелия й съобщи друга новина — че Вителий безспорно е мъртъв.

— Никой не знае как точно е станало — сбърчи чело Корнелия. — Скрил се в конюшнята и тълпата го е насякла на парчета или са го извели на стъпалата пред двореца и са го обезглавили. Както и да е умрял обаче, тялото му е хвърлено по Гемонийските стъпала. Друсус го е видял.

Марсела забеляза как Диана свежда глава. По-късно тя излезе, забулена с черен воал, и се върна с мрачно лице.

— Какво прави?

— Купих малък медальон на Сините — отговори Диана — и го погребах пред Гемонийските стъпала. На Вителий щеше да му хареса. — Изтри ръце в робата си. — Най-добре да му хареса, защото за пръв и последен път купувам медальон на Сините. Нищо чудно да се състезаваме заедно в отвъдното.

— И какво всъщност ти каза Вителий, преди да умре? — настоя Марсела.

Диана я изгледа презрително.

— Нали знаеш, че ще го изкопча от другиго?

— Но не от мен — Диана отметна черното було и излезе.

„Вителий е мъртъв“, помисли си Марсела. Беше се задържал на трона най-дълго от тримата императори през тази година, а сега идваше ред на четвърти. Сенатът определено не си поплюваше — обяви набързо Веспасиан за император и всички провинции го подкрепиха. Брилянтният му по-голям син Тит пристигаше да поеме командването на вразумените Източни легиони, а самият Веспасиан се очакваше само след няколко седмици. В Златния дом вече честваха Домициан като принц на Рим. Марсела го видя два дни след като се завърна в града. Крачеше като завоевател из атриума на Лолия, а шестима преторианци го следваха в стегнат строй.

— Стражите ми докладваха, че си тук — очите му стрелнаха робите, които събираха счупените мозаечни плочки под зоркия поглед на Марсела. — Наредих им да следят кога ще се върнеш.

— Невредима съм, както виждаш. — Марсела отпрати робите и се усмихна на Домициан. — Както и ти.

Беше чула, че се скрил в храма на Изида и се смесил с тълпата богомолци, докато насилието отшумяло. Не особено смело, навярно, но благоразумно.

— Сега съм принц на Рим. Разбра ли? — Върху туниката му вече грееше пурпурна ивица. — Казах ти, че един ден ще стана принц.

— Е, не си единственият принц на Рим — ведро отбеляза Марсела. — Кога пристига брат ти с войската си? Баща ти, предполагам, ще го обяви за наследник.

— Не разчитай много на това — намръщи се Домициан, сключи ръце около Марсела и я целуна.

Тя го остави да обсипе врата й с шумни целувки, питайки се кога ли ще угасне страстта му, щом вече е член на императорското семейство и нищо не му пречи да има всяка жена, която пожелае. „Аз притежавам най-красивите гърди в цял Рим“, рече си Марсела, „но сега той може да избира измежду всички гърди в Рим.“ Е, Домициан изигра ролята си и Марсела си помисли, че няма да се огорчи особено, когато хвърли око на някоя друга. Тя щеше да си намери нов поклонник, когото да насочи в интересна посока. Някой по-възрастен от Домициан, по-интелигентен и многообещаващ…

Големият син на Веспасиан — Тит — пристигна след седмица с първия от Източните легиони и продължи да въдворява ред, подготвяйки вещо празненствата, с които Рим щеше да посрещне баща му след още няколко седмици. Тит… Въображаемото перо на Марсела го екипираше замислено. Десетина години по-възрастен от Домициан, черноок и червенолик като брат си, но винаги усмихнат, за разлика от вечно намръщения Домициан.

— Тит беше най-добрият от съпрузите ми — Лолия сбърчи нос с известна симпатия към набития мъж, който влезе в Сената с бронята, която не сваляше от гърба си. — Почти не го виждах, но винаги се държеше мило. И изискано по свой начин. Домициан, разбира се, е пъпчив черноок грубиян. — Тя потрепери. — Винаги се вмъкваше в банята като малък, за да ме зяпа, докато се къпя. Още ли е влюбен в теб, Марсела?

— Няма да е задълго, сигурна съм.

Тит даде благословията си за официалното подновяване на търговията в Рим и дядото на Лолия се върна незабавно от Остия. Разпореди да възстановят мозайката и винарната още преди да е пристъпил прага, и след два дни организира пищно пиршество, за да скрепи връзките си с новия император. Почетен гост беше малката Флавия.

— Тя е изтъкната личност — повтаряше щастливо дядото на Лолия, наблюдавайки как правнучката му пришпорва Диана на четири крака в атриума, размахала дългостъблена лилия вместо камшик. — Внучка на императора! Това родство ще ти осигури какъвто жених пожелаеш, съкровище мое. Вече дойдоха да ти искат ръката, но отпратих всички. Никой не те заслужаваше. Сама ще си избереш съпруг и ще вдигнем сватба през новата година…

— Никой не ми е предлагал сама да си избера съпруг — оплака се Марсела. — „Ще се омъжиш за еди-кой си. Надявам се, че имаш подходяща роба; сватбата ще е след седмица.“ И толкоз.

Лолия обаче не я слушаше. Усмихна се замечтано, когато Тракс влезе в атриума, прегърна Флавия и я смъмри нежно.

— Благодаря — Диана се изправи и изплю панделката, която Флавия беше пъхнала между зъбите й вместо юзда. — Вече ще проявявам повече милост към впряга си.

Диана живееше отново при баща си, който се бе завърнал в Рим с току-що започнат бюст на новия император. Гай и Тулия се забавиха и Корнелия успя да разтреби цялата къща, преди да пристигнат. „Не че й благодариха“, помисли си Марсела, понеже Тулия веднага подхвана разпрата за развратното поведение на Корнелия, прекъсната в най-неподходящия момент от нашествието в Рим.

— Засега ще отложим спора, Тулия — Корнелия изгледа строго Гай. — Братко, искам да говоря с теб.

Вратата се затвори плътно зад гърбовете им.

— А аз ще огледам къщата! — обяви Тулия и изтрополи по коридора. — Не ми се мисли в какво състояние е. Кой знае в какво е превърнала свободните ми стаи тази разгулна уличница Корнелия.

— Всъщност всичко изглежда безупречно — обади се Марсела, когато Тулия се втурна към горния етаж. — Но ти несъмнено ще намериш за какво да се оплачеш.

— Почакай да кажа на Гай! — долетя гласът на Тулия отгоре. — От две минути съм си у дома, а ти вече се заяждаш!

— Само с теб, Тулия. Само с теб.

Същия ден посрещнаха гост — сенатор Маркус Норбан, освободен от затвора и дошъл да прибере малкия Паулиний.

— Маркус! — поздрави го въодушевено Марсела. — Радвам се да те видя отново.

— А аз се радвам на всичко, което не е каменна килия.

Той огледа атриума с петното зимна слънчева светлина и прозрачното езерце. Косата му — леко посребрена в началото на годината — беше побеляла напълно, а в ъглите на устните му личаха дълбоки бръчки.

— Болен ли си? — попита Марсела, забелязала, че накуцва по пътя към пейката, където го покани да седне.

— Счупиха ми рамото — отвърна кратко той, пусна пухкавата ръчичка на Паулиний и го побутна да отиде да си поиграе. — Тъмничарите не се държаха твърде любезно. Не го наместиха добре и сега ми пречи да пазя равновесие.

— Съжалявам, Маркус.

— Щеше да е още по-зле, ако братовчедка ти Лолия не ми беше изпратила тайно лекар.

Маркус завъртя болното си рамо и се усмихна накриво.

— Лолия ти е изпратила лекар? — примигна Марсела.

— Да. И кошници с храна и кани с хубаво вино. Не ми се мисли колко са й стрували подкупите. Сестра ти също ме посети няколко пъти да ми разкаже как е Паулиний — Маркус се усмихна отново. Този път нежно. — А дивата ти малка братовчедка Диана идваше всяка седмица и ми носеше книги от личната ми библиотека. Криеше ги под робата си и ги внасяше тайно, за да не полудея от скука.

„И аз трябваше да се сетя да го посетя“, помисли си Марсела. Да детронираш император се бе оказало толкова трудно занятие. Дали не можеше да направи нещо за Маркус сега, след като беше излязъл от затвора? Той наистина изглеждаше много достолепно в тогата — изкривеното рамо почти не се виждаше, а очите му бяха проницателни и будни както винаги. „Сенатор Маркус Норбан, потомък на император Август…“ Толкова интелигентен мъж, толкова уважаван в Сената, станал консул още на трийсет и три. Толкова уважаван, че трима императори тази година се бяха изплашили от влиянието му. Несъмнено се чувстваше оскърбен от причинените му злочестия.

„Чудя се дали си амбициозен, Маркус. Дали те блазни нещо повече от сенаторския пост.“

— Значи положението се е нормализирало — отбеляза ведро Марсела. — Но дали наистина е така?

Маркус наблюдаваше как синът му пляска с ръце във фонтана.

— Да се надяваме.

— Четирима императори! Милостива Фортуна! Какъв ли ще е Веспасиан? — Марсела си повя безизкусно с ветрилото. — Според мен никой от тях не може да ти съперничи.

— Нима?

Очите му не се отлепяха от малкия Паулиний.

— Да. И не съм единствената, която смята, че си достоен за император. Галба, Отон и Вителий несъмнено се плашеха от такава възможност. Не е ли жалко…

— Спри! — възкликна Маркус.

— Какво? — усмихна се Марсела. — Да спра какво?

— Не знам. Но стига — изгледа я със студени и изпитателни очи. — Никога не съм те харесвал, Марсела, и не разбирам защо. Умна жена си все пак, а аз винаги съм харесвал умните жени. Но не мога да се отърва от съмнението, че си интригантка.

Марсела отвори уста, ала за пръв път не знаеше какво да каже.

— Желая ти приятен ден. — Маркус стана и й протегна ръка, а малкият Паулиний дотича до него. — Не си добре дошла в дома ми.