Кейт Куин
Дъщерите на Рим (13)

Глава дванайсета

Април 69 година след Христа — декември 69 година след Христа

Корнелия не успя да възпре усмивката си дори когато Лолия замери огледалото с гребена.

— Това е! — намръщи се Лолия, докато прислужниците шъткаха успокоително и метяха парчетата. — Край! Това е последната сватба. Дано Вителий да се задържи на трона, защото трима съпрузи за една година са предостатъчно!

Лолия продължи да се мръщи и след като прислужниците разчистиха счупеното огледало и започнаха да увиват къдриците й в червения булчински воал. Корнелия се изтягаше на ложето, усмихваше се към тавана от син резбован мрамор и подрънкваше с гривните върху китката си. Носеше светложълта рокля, златни гривни красяха и двете й ръце, а тъмната й коса беше прибрана със златна диадема, опасваща челото й. Свали черното в мига щом чу вестта за смъртта на Отон. В мига щом разбра, че Пизон е отмъстен.

Сега Корнелия вдигна безмълвен тост за това и изгълта до дъно чашата с ечемичена отвара. После стана припряно.

— Дай да ти оправя косата, Лолия. Плитките ти не са наместени добре на тила.

— Както желаеш. Трябва да съм благодарна, предполагам, че изобщо ми говориш.

— Е, разбрах, че не си виновна — отвърна благосклонно Корнелия и намести фибите върху непокорните плитки на Лолия. — Задето подкрепи Отон имам предвид. Все пак идеята да се омъжиш за брат му не беше твоя.

— Не беше — съгласи се лаконично Лолия. — Не очаквай извинение, защото не съм направила нищо лошо.

Погледнаха се за миг в огледалото, с което прислужниците замениха счупеното. Лолия перна един конец от ръкава си с ненужна сила. Корнелия плъзна осеяна със скъпоценни камъни фиба в събраните й червени къдрици.

— Ще присъства ли императорът на сватбеното ти тържество? — промърмори тя помирително.

— Най-добре да дойде — отвърна рязко Лолия. — Дядо похарчи двеста хиляди сестерции за тържеството само защото Вителий обожава деликатесите. Готвачите са изгубили ума и дума.

Корнелия си представи приятното месесто лице на новия император. След победата при Бедриакум Вителий прекоси триумфално Италия, спирайки във всеки град за тържествено посрещане и пиршество. Пролетта беше преляла в мокро, жежко лято, когато Вителий влезе в Рим — вървеше пеша, следван от гордите орли на легионите. Легионерите крачеха в елегантен строй, а германските подкрепления шестваха във вълчите си кожи. Корнелия наблюдаваше съсредоточено как новият император се изкачва по Капитолийския хълм, за да принесе жертва на Юпитер по случай победата — висок мъж с масивни рамене и масивен корем, червенолик, широко усмихнат и леко накуцващ. Едър, недодялан, добродушен любител на спорта, а не вероломен парфюмиран аристократ като Отон.

— Ще дойде ли Диана? — тросна се Лолия. — Много е странна напоследък. Изчезва и се връща цялата в синини. Е, май е по-добре да не идва. Император Вителий подкрепя Сините и няма да е приятно да го наругае в лицето. — Лолия изви глава, за да огледа начервените си скули в огледалото. — Ще дойде ли поне Марсела?

— Не знам. — Корнелия приглади за последно гъстата коса на Лолия и се върна на ложето. — Все още е много умислена след битката при Брикселум.

— Пострадала ли е в битката? — прекъсна я рязко Лолия. — Не ми се стори наранена, когато се върна. И сега не ми се струва. „О, клетата аз, наблюдавах истинска битка.“ Също като инцидента с император Нерон, каквото и да се е случило — удобно оправдание да отбягва всичко, което не й допада.

Корнелия се размърда неловко. Вътрешно споделяше мнението й, но както винаги защити сестра си:

— Не говори така, Лолия.

— Не е ли вярно?

— Не е, разбира се. — Корнелия си спомни последната тържествена вечеря у Гай, последните състезания в Циркус Максимус, последната сватбена церемония на Лолия — Марсела ги пропусна. „Не намирам сили“, оплакваше се Марсела, трепкайки с мигли, и всички побързаха да я насърчат да полегне и да отдъхне. Само че когато Корнелия се осмели да влезе в малкия й кабинет, тя не отдъхваше… а седеше пред бюрото с перо в ръка и с искрящи очи.

— Няма ли да ми разкажеш за Брикселум? — попита я Корнелия. — Ще те разбера… не съм Тулия.

— Няма нищо за разказване — сви рамене Марсела — „твърде енергично“, помисли си Корнелия. — Поредният император умря. Тази година се случва доста често.

— Смъртта на Отон не ме натъжава особено. — Варварско задоволство се надигна в гърдите на Корнелия. — Де да бях с теб в Брикселум! Щях да се изплюя върху трупа му.

— Едва ли — отвърна замислено Марсела. — Той умря доста смело.

— И моят съпруг загина смело!

Съзерцателността на Марсела се изпари с едно мигване.

— Разбира се.

Корнелия погледна безизразното лице на Марсела.

— Да те оставя ли сама?

— Много съм изморена — отвърна бързо сестра й. — След Брикселум…

— След Брикселум ме отбягваш! — сряза я Корнелия и излезе ядосано.

Лолия се взря в огледалото и нареди унило на прислужницата:

— Рубини. Трябва да напомня на Фабий колко съм богата. Само това го интересува.

Тя протегна ръце да закопчаят рубинените гривни около китките й и наклони глава назад да й сложат тежките, падащи до раменете обеци.

— Що за човек е новият ти съпруг? Допада ли ти? — Корнелия пропъди мислите за сестра си и се върна към любезностите. Месеци наред се чувстваше толкова угнетена от скръб, а после — обсебена от отмъстителност, че не й оставаше време за учтиви разговори — и, разбира се, изобщо не разговаряше с Лолия. Сега обаче всичко бе простено. — Генерал Фабий Валент — усмихна се Корнелия. — Дядо ти не е изгубил нито миг да го оплете в мрежите си.

— Дядо не е направил нищо. Фабий душеше за най-богатите наследнички в града и след няколко дни почука на вратата ми. И трябва да знаеш, че дядо не остана доволен — обича да проверява съпрузите ми. Винаги се уверява, че са благонадеждни, преди да стане и дума за сватба. Вителий обаче разрешил на генералите си да си изберат римски невести по свой вкус, та дядо беше с вързани ръце. Аз — също. — Лолия сви рамене. — Е, ако не беше Фабий Валент, щеше да е някой друг.

— Мъж със скромно потекло — изсумтя Корнелия, но незлобливо.

Макар и най-обикновен авантюрист, Фабий Валент беше дясната ръка на Вителий, генералът, удържал победата при Бедриакум, човекът, сразил Отон.

— Вителий го цени високо — Лолия намести огромния си пръстен с рубини и перли. — Засега ще живеем в Златния дом, но Фабий ме уведоми, че до края на седмицата ще си има свой дворец. Мисля, че ще прогони сенатор Квинтилий от огромното му ново имение на Целийския хълм. Онова с водните градини. — Тя въздъхна леко. — Вече е заграбил лятната вила на някакъв претор в Бая. И конфискува къщата на горкия Салвий в Брундизиум.

— Горкият Салвий! — След смъртта на Отон Корнелия бе склонна да прояви съчувствие към брат му. Той се завърна в Рим далеч по-скромно, отколкото го напусна — смирен и непретенциозен без властническия ореол на брат си. „Дори не си пука кокалчетата вече“, отбеляза тъжно Лолия.

Вителий го бе пощадил, поне засега, но всички в Рим го отбягваха. Дядото на Лолия благоразумно уреди развод на малкото си съкровище и си прибра зестрата до последната сестерция. Два дни по-късно Фабий Валент я поиска за съпруга.

— Готово — заяви Лолия и се огледа без особена радост. Прислужниците се скупчиха край нея да я понапудрят за последно или да добавят някоя декоративна фиба в косите й — козметичката, фризьорката, маникюристката, стилистката, шивачката и момичето, което се грижеше за кожата й, строени като центуриони. Зад тях на опашка се редяха робините като легионери, грейнали от гордост от съвършеното си творение.

— Не изглеждам ли чудесно — въздъхна без капчица ентусиазъм Лолия, но зараздава монети на жените. — Съжалявам за огледалото. Вземете си почивен ден. Вероятно ще се забавлявате повече от мен.

Корнелия побутна настрани чашата с вино и последва Лолия навън. На три от предишните сватби на Лолия тя придружаваше младоженката. Сега обаче Тулия очакваше Лолия при останалите й гости, гласеше припряно диплите на кораловочервената си роба и хокаше сина си Паулиний.

— Добре, добре… — Тулия огледа Лолия от главата до петите. — Нов съпруг за лятото. Да се надяваме, че ще го задържиш по-дълго.

— Изненадвам се, че Гай издържа толкова дълго — отвърна със сладък гласец Лолия. — Маркус Норбан явно е надарен с нечовешко търпение. Гласът ти стърже като нокти по мрамор.

Тулия тръсна изкуствените си къдрици, сляпа за решителните опити на малкия Паулиний да се изкачи по ръба на фонтана.

— Гай не се оплаква.

— Скъпа, ти не позволяваш на Гай да каже и дума. Вече никой не знае какво мисли.

— Толкова се радвам да видя отново малкия Паулиний — намеси се припряно Корнелия и свали сина на Тулия от ръба на фонтана. — И Маркус ли е тук?

— Не, не чу ли? — прозя се Тулия. — Вителий го хвърли в затвора за нещо си, та засега Паулиний ще е при мен. Чудя се дали да не го изпратя извън града за известно време. Не искам да свързват името Норбан с мен.

„Клетият Маркус.“ Корнелия остана поразена от тази новина и все още я обземаше безпокойство, когато се сетеше. Маркус Норбан — в тъмница заради престъплението да носи кръвта на император Август в жилите си. Вителий сигурно щеше да го освободи скоро. Нали започваше нова ера? Нищо лошо нямаше да се случи, щом Отон умря. Нищо лошо.

Е, най-малкото можеше да се погрижи за невръстния Паулиний, докато баща му е в затвора. Особено след като Тулия притежава майчински инстинкти на камък. Корнелия открай време обожаваше Паулиний — енергичен и забавен чаровник.

— После ще ловиш жаби — сгълча го тя и го свали пак от фонтана. — Олеле, Паулиний, трябва да те подстрижем! Ще го направя собственоръчно утре, а после обещавам да си играем дял ден!

— О, богове! — въздъхна Лолия и нервно отпрати един паж да извика дядо и от залата за приеми, където се суетеше около празничната трапеза. — Време е да започваме, а Фабий още го няма.

Тулия изгледа рубините на Лолия — по-големи от нейните.

— Сигурно му е писнало от теб по-бързо, отколкото на другите.

— Той иска парите ми, скъпа Тулия, а на кого му писва от пари? На теб — никога — усмихна се Лолия. — За щастие Фабий ще похарчи моите по-бавно, отколкото ти пилееш парите на Гай. Знаем как разори Маркус, преди да се разведеш с него.

— Аз предлагам на съпрузите си по-привлекателни примамки от парите.

— Например? — попита Лолия. — Най-скучният секс в Рим?

В този момент се появи дядото на Лолия, намести перуката си и ги изпепели с поглед. Тулия изсумтя неодобрително и млъкна, а Лолия целуна малката Флавия, която грееше в усмивка в прегръдките на дядо си, окичена с празничен цветен венец. „Велика Юнона!“, помисли си Корнелия, „само Флавия е засмяна!“ Сватбеното шествие се изниза мрачно пред вратата.

— Искаш ли да вървим заедно, Паулиний? — попита Корнелия, понеже майка му го бе забравила напълно.

— Да, моля — просия той и пъхна ръчичка в нейната. — Мама мрази сватбите.

— Така ли?

— Или мрази само сватбите на леля Лолия — замисли се той. — Или леля Лолия.

„Quando tu Gaius, ego Gaia.“ Поредната сватба. Корнелия настани Паулиний в скута си и зачака. Рубините на Лолия примигваха на слънцето като десетки алени очи, свещеникът се дразнеше, че младоженецът закъснява и бави церемонията. Фабий Валент най-сетне изтрополи по стъпалата, следван от група свои командири и германски военни. Странна сбирщина — груби провинциалисти с чорлави коси, покрити с белези ръце и недодялан латински. Съвсем различни от сенаторите в строги тоги от антуража на Галба и елегантните придворни от свитата на Отон. Дори не бяха римляни. Ала колкото и недодялан да беше, Фабий Валент и мъжете му сега владееха Рим. „Вчера е бил никой“, дивеше се Корнелия, докато поредният съпруг на Лолия повтаряше клетвата, намигвайки на хората си. „Нищо и никакъв командир на легион. Днес всички му се кланят доземи.“ В какви странни времена живееха!

„Фабий Валент поне е красив“, зарадва се Корнелия за Лолия. Беше висок и смугъл и добре сложен, в ризница, която не си бе направил труда да свали, на четирийсет и шест, но жизнен като наполовина по-млад мъж. Очите му измерваха одобрително рубините на Лолия, докато изпълняваше безучастно церемонията. Жертвеният бик се замята уплашено пред стълбите на олтара и едва третият удар на ножа разпори врата му. Лоша поличба, но нима някой предсказа краха на предишните бракове на Лолия?

Корнелия усети как сестра й застава до нея — мълчалива и безразлична в бледосиня роба с нефритени мъниста.

— Добре ли си? — прошепна й тя.

— Разбира се — отвърна равнодушно Марсела.

Със същия поглед измерваше всеки друг от семейството, осмелил се да любопитства, само че навремето ги издебваше и възнаграждаваше Корнелия с дяволит поглед зад гърба им. Сега обаче Корнелия не забеляза никаква следа от някогашните съзаклятнически искрици в очите й. „От кога ме приравни с другите? Кога станах поредният роднина, когото се налага да търпи?“

— Гай! — долетя иззад тях съскащият шепот на Тулия. — Защо не ми купи онези сапфири? Всички гостенки са натруфени като за коронация!

Диана дойде по средата на церемонията. При появата й сърцето на Корнелия се сви болезнено за миг. Диана закъсня и за предишната сватба на Лолия, понесла нещо неописуемо в кожена торба, нещо с ужасна разкривена гримаса.

— Лельо Корнелия, стискаш ме! — възмути се малкият Паулиний и тя отпусна смъртоносната прегръдка около пълничкото му телце.

Диана зае мястото си — този път с празни ръце.

— Трябва да се радваме, предполагам, че не носи отрязан крак — изкикоти се сподавено Тулия.

Диана се обърна и я изгледа втренчено.

— Мога да го уредя.

Лолия и Фабий Валент се уловиха за ръце; съюзът беше сключен. Семейство Корнелий заръкопляскаха, германците на Фабий нададоха нечленоразделни възгласи.

— А сега да празнуваме… — промърмори дядото на Лолия, въртейки гривните си. — Велики богове, готвачите ми…

Ала просторната зала беше подредена безупречно, когато сватбеното шествие се завърна. Копринените ложета — парфюмирани и осеяни с възглавнички, робите — усмихнати и изрядни, статуите — окичени с цветни гирлянди, а от фонтана навън бликаше златисто аминейско вино вместо вода. Дори небето блестеше безупречно синьо в тон със сините мраморни колони, опасващи залата, и с метличините, разпръснати по мозаечния под. „Дали дядото на Лолия е подкупил Аполон за слънчев ден?“, почуди се Корнелия, веейки си с една ръка. „Не бих се изненадала.“

Паулиний бе увиснал върху рамото й, сгорещен и раздразнителен.

— Тулия, Паулиний е изморен. Трябва да подремне.

— Е, извикай бавачката му!

— Не, аз ще го сложа в леглото…

Бавачката обаче вече тичаше към тях. Сбърчила укоризнено чело, грабна момчето от ръцете на Корнелия. Очевидно и тя споделяше мнението на Тулия, че на патрицианките не бива да се позволява да се грижат за децата си. Паулиний й се усмихна сънено, докато го отнасяха, и сърцето на Корнелия се сви. „Мечтаех за такъв син. Мечтаех, молех се и плачех, а Тулия…“

Не биваше да мисли за старите мечти. Никога нямаше да има деца; никога нямаше да се омъжи отново. Животът й принадлежеше на Пизон. Поне успя да отмъсти за него. Вече пораснали, Паулиний и всичките й неродени племенници и племеннички щяха да си шепнат за леля Корнелия — побеляла, но още в черно. „Щяла да стане императрица“, щяха да обсъждат с благоговение предаността й, „но съпругът й умрял и тя посветила живота си на паметта му. Минали са петдесет години, а още носи сватбената му халка…“

Германците на Фабий се втурнаха с дюдюкане към винения фонтан, грабейки сребърни чаши от ръцете на робите. Фабий поведе Лолия към почетното ложе, подвиквайки над главата й на подчинените си. Корнелия забеляза как сестра й погледна унищожително иконома, когато установи, че е настанена на ложето до Тулия.

— Чудесно! По-добре да ме беше хвърлил в змийско гнездо!

Корнелия извади по-добър късмет — седеше до Диана. Стъписа се обаче, когато шалът на Диана се смъкна от раменете й.

— Какво си правила? — възкликна тя, впила очи в моравите синини, осеяли ръцете на младата й братовчедка. — Да не би баща ти най-сетне да е решил да те вкара в правия път с колана?

— Не — сви рамене Диана. — Паднах от колесница.

— Всичко това от едно падане?

— Е, колелата минаха малко през мен.

Ордьоврите заприиждаха като върволица — зелени и черни маслини, врабци в пикантен яйчен жълтък, печени наденички с джанки и зърна от нар, рагу от стриди и черни миди. Лолия се обърна първо да си измие пръстите в купата с розова вода, но Фабий зарови нетърпеливо ръка в подноса с наденички. Подчинените му го последваха, подвиквайки си един на друг през ложетата. Не можеха да очакват, разбира се, легати^[1], прекарали половината си кариера в Германия, да спазват стриктно етикецията.

Трио флейтисти влязоха в залата и засвириха, ала ненадейно тръбен зов заглуши мелодията.

— Императорът!

Нов човешки поток — преторианци в червено и златно, още дузина германци във варварски панталони, тук-там някоя ярко гримирана жена, самият император — шумен и засмян в оплескана с вино тога. Дядото на Лолия се спусна към него, привел ниско глава. Придърпаха напред почетното ложе. Вителий се пльосна върху него с доволно ръмжене и махна на Фабий Валент да дойде.

— Булката е красавица, а?

Императорът потупа Лолия по бузата. Гостите заприиждаха да му предложат усмивките си, поклоните си, отчаяните си надежди, че никой няма да разбере колко ослепително са се усмихвали и колко ниско са се кланяли на Отон.

„След два месеца Отон ще потъне в забвение“, усмихна се Корнелия, наблюдавайки как Гай и Тулия раболепничат пред Вителий. Когато пристигна вестта на смъртта на Отон, настъпи час-два предпазлива паника — плебеите хукнаха по улиците да обезглавят статуите му, да трошат бюстовете му по градските форуми и да окичват с гирлянди статуите на Вителий. Извадиха дори старите статуи на Галба и ги окичиха, понеже Вителий обяви, че отмъщава за Галба. Всички приятели и познати, които по времето на Отон страняха от Корнелия, сякаш е чумава, сега се тълпяха пред прага й, стискаха ръката й и изразяваха съболезнования за загубата на Пизон. „Толкова достоен мъж, домина Корнелия. Щеше да стане велик император. Възнамерявах да ви посетя по-рано, разбира се…“

„След седмица никой не би признал, че е подкрепял Отон.“ Корнелия скъта дискретно тази мисъл. „А след месец ще го зачертаят от всички хроники и от всяко съзнание в Рим.“

Поднесоха основното ястие — фазан, изпечен с перата, печена свиня с печените й прасенца, подредени около нея, цяла змиорка, сервирана върху печени зеленчуци.

— Ще взема главата! — извика императорът и му я поднесоха върху сребърен поднос, инкрустиран с гранати.

Трупа африкански танцьори влезе в залата да забавлява гостите — вихрушка от позлатени къдрици и намаслена абаносова кожа — но барабанната музика едва се чуваше, заглушена от възторжените крясъци на германците.

— Скъпа домина Корнелия!

Императорският иконом се втурна напред. „Хитър грък, служил и на тримата императори с еднакъв плам“, помисли си презрително Корнелия. Сигурно щеше да служи и на следващите трима.

— Запознаха ли ви с генерал Фабий Валент? Той настоя изрично…

Отведе я до ложето на младоженците и я представи раболепно. Корнелия се поклони ниско на новия съпруг на Лолия.

— Генерале, искам да ви поздравя за грандиозната победа при Бедриакум.

Има ли значение, че бялата му ленена туника е осеяна с мазни лекета, а латинският му е малко недодялан? Той срази войската на Отон и короняса Вителий. „Фортуна не подбира инструментите на отмъщението. Не ги подбирах и аз.“

— Вие значи сте домина Корнелия?

Изтри длан в гърдите си и й помаха да се изправи. Лолия бе отишла до съседното ложе да поговори с приятели и Фабий Валент посочи на Корнелия да седне на мястото й.

— Казаха ми, че сте сред онези, на които трябва да благодаря за победата си. Информирахте ни добре за придвижването на Отон.

— Да, генерале — усмихна се тя. — Действах в името на императора.

— Нашият император.

— За мен, генерале, Вителий е единственият император.

Фабий се усмихна и я огледа от главата до петите.

— Бивша съпруга на Пизон Лициниан, нали?

— Да.

— За малко да станете императрица значи. Жалко за съпруга ви. Ще видим какво можем да направим по въпроса.

— Не искам награда — започна Корнелия, но Фабий вече се бе извърнал настрани да привлече вниманието на императора.

Тънка нишка безпокойство стегна сърцето й. Ако смяташе да остане неомъжен символ на трагедията до края на дните си, навярно трябваше да се облече в траурно черно…

Робите се появиха, олюлявайки се под тежестта на следващите блюда. Екзотични този път — фламингови вратове, паунски мозък, дроб от щука, езици от чучулиги, свински бъбреци, слонски хоботи и уши, обилно поръсени с магданоз. Когато се върна на канапето си, й сервираха кефал — рибата беше още жива, удряше с опашка и лениво отваряше уста в соса от минога. Някои твърдяха, че бавната смърт подобрявала вкуса на рибата.

— Установявам — посочи Марсела от съседното ложе, — че предпочитам храната ми да е мъртва, преди да се озове в чинията ми.

Тулия възклицаваше и цъкаше с език, но, сбърчила нос, Корнелия махна с ръка да отнесат блюдото. Дядото на Лолия, естествено, бе стигнал до известни крайности в стремежа си да впечатли императора.

„Никога не е стигал до крайности преди“, прошепна тих гласец в главата й. „Сервираше на Галба пестеливи вечери… на Отон организираше изискани пиршества… а сега за Вителий — такова разточителство. Точно каквото искаше всеки.“

Гръцки поет зарецитира ода, посветена на новия император, но от пияните германци не се чу нито дума. Започнаха да стават от ложетата и, олюлявайки се, тръгваха към градината, дърпаха танцьорките и припяваха пиянски песни. Двама се скараха за кана с вино и се вкопчиха един в друг. Дядото на Лолия нареди на неколцина яки роби да ги разтърват, ала из цялата зала избухваха пререкания. Корнелия видя, че чашата й е празна, но вместо вино помоли за ечемичена отвара.

— Прибирам се у дома — обяви Диана. — Това е нелепо. И отегчително.

Стана от ложето, отскочи от рус здравеняк от Агрипинензис, изблъска ръката му от гърдите си и изчезна.

Императорът захвърли оглозган паунов скелет и избърса мазните си ръце в сините копринени възглавнички.

— Къде е вомитариумът^[2]? — подвикна той на дядото на Лолия, който застина за миг, но се окопити и се усмихна.

— Позволете на домакина ми да ви придружи до банята, цезаре.

Дядото на Лолия не успя да прикрие напълно отвращението си и Корнелия не можеше да го вини. Никой от семейство Корнелий не използваше вомитариум. Император Вителий обаче се заклатушка през залата, продължавайки да дъвче залък от катеричово месо в сладък сос.

— Диана беше права — промърмори Марсела. — Хрониката ми за Вителий ще се обогати с интересна глава.

— Марсела, не ме оставяй сама!

Без да й обръща внимание, сестра й се смъкна от ложето, заобиколи олюляващ се германец, размахал ваза от алабастър над главата си, и излезе; дори не се обърна. Корнелия трепна обидено, но остана до Тулия и Гай и си залепи неловка усмивка в тон с техните.

Императорът се върна, клатушкайки се, облегнат върху рамото на Фабий Валент. Робите внасяха нови блюда — гъши яйца, сладкиши със стафиди и ядки, охлюви в сладък сос, подноси с лъскави плодове. Корнелия не вкуси нито залък. Едва се движеше от пресита. Императорът обаче се нахвърли отново на храната, тъпчейки се с фрикасе от бадеми и желирани рози.

Излегнат върху ложето, Фабий събори чашата си с вино и поля Лолия. Тя се подсмихна тъжно и започна да попива лекетата с червеното було, а съпругът й отпрати робите, притичали с чисти кърпи и легени с вода.

— Да смъкнем тези мокри дрехи — ухили се той и свлече бялата й туника по раменете. Впи устни в шията й, ръцете му заиграха по гърдите й.

Корнелия забеляза как по лицето на дядото на Лолия се изписва неприкрита ярост, но Лолия му кимна рязко да не се намесва.

— Ще се оттеглим ли? — предложи тя ведро на новия си съпруг.

— Да видим как изглеждаш под рубините.

Фабий я сграбчи за ръката и я повлече по стълбите. Другарите му задюдюкаха възторжено. Робите замръзнаха в коридора, където чакаха да съпроводят сватбеното шествие до дома на младоженеца. Стискаха запалени факли и кошници с орехи, които да хвърлят пред невястата за късмет, а флейтистите бяха готови да възпеят момента, когато пренасят булката през прага на новия й дом. Корнелия предположи, че за тази вечер сватбеното шествие се отлага. Дядото на Лолия извърна глава, потупвайки безцелно по чашата си с вино и Корнелия долови гневния му шепот.

— … вулгарни прасета… да залеят малкото ми съкровище с вино като уличница… не са достойни да целуват сандалите й…

Той излетя навън. Треперещите му устни бълваха безпомощна ярост. Корнелия огледа красивата зала от син мрамор. Цветята, храната, робите, музиката — съвършен декор за малкото му съкровище. „Татко никога не ме наричаше така“, помисли си Корнелия. Наричаше ли я другояче, освен „Ей, малката?“ Е, редно беше глава на патрицианско семейство да спазва известно благоприличие дори в дома си…

— Ще изляза да подишам чист въздух — каза Корнелия на Гай и тръгна към градината.

Небето вече чернееше — повече от пет часа ли бе продължило пиршеството? — и навсякъде гъмжеше от германци на Вителий. Двама се бореха, съблечени до кръста. Приятелите им ги окуражаваха с възторжени възгласи. Борците се блъснаха в каменна нимфа, поддържаща сандъче с летни орхидеи. Тя рухна и се превърна в отломки и смачкани цветове. Друг войник лежеше под люляков храст и хълбоците му подскачаха ритмично над една от танцьорките. Русокосият гигант, който се опита да сграбчи Диана, бе извадил камата си и дълбаеше очите от слонова кост на една от абаносовите статуи, опасващи стените. Локви повърната храна осейваха цялата градина. Някой беше повърнал и във фонтана, от който продължаваше да блика аминейско вино.

„Дядото на Лолия им даде точно каквото искат“, помисли си отново Корнелия. „А сега те съсипват красивата му къща.“

Е, пораженията не бяха сериозни. Те просто празнуваха. Какво толкова. Логично беше да са поразхайтени, разбира се — бяха надвили Отон все пак и сега искаха да се позабавляват на воля. Нищо лошо.

Някой повърна върху обувките й.

Дядото на Лолия въздъхна зад рамото й.

— Май наистина ще трябва да им инсталирам вомитариум.

— Е, това е по-добре — въздъхна облекчено Корнелия.

Преди празничните състезания с колесници в ложата на императора цареше оживление — гостите обявяваха залози на висок глас, смееха се, разменяха си грубовати шеги — но шумотевицата беше просто весела врява. Корнелия изобщо не възнамеряваше да гледа състезанията през този ден — деня на Лукария, празника на дъбравите, — винаги в разгара на лятото и винаги жежко. Книга и чаша студена ечемичена отвара в хладината на атриума бяха за предпочитане пред лепкав следобед край арената. Ала сутринта един безучастен преторианец донесе свитък, който Тулия разгърна и откри императорския печат.

— Фабий Валент ни кани в императорската ложа в Циркус Максимус — оповести доволно Тулия. — Особено теб, Корнелия. Слава на боговете за връзката ти с Галба и Пизон. Създаваше ни неприятности, когато Отон се възкачи на трона, признавам, но Вителий очевидно смята да почете всеки, дори съвсем бегло свързан с…

— Нищо чудно императорът да е решил да те омъжи за някой от поддръжниците си — намеси се Гай и дръпна свитъка от ръката на съпругата си. — Лолия не е единствената, способна да сключи изгоден брак.

— За пръв път си прав, Гай. — Тулия изгледа строго Корнелия. — Надявам се да проявиш благоразумие, Корнелия.

— Защо не намерите изгодна партия за Марсела? — Корнелия сложи ръце на кръста, за да не ги свие в юмруци. — С Луций не са си проговорили, откакто се върнаха от Брикселум — с радост ще се разведе с нея. Или на Диана — на седемнайсет е вече, крайно време е да се омъжи.

— Няма да те насилвам, разбира се — потупа я Гай по ръката. Сега лицето му беше покрито с набола брада по примера на Вителий, който за разлика от Отон не си правеше труда да се бръсне. — Но искам да те видя отново задомена, Корнелия…

— Гай, не изглупявай! — сряза съпруга си Тулия. — Важното е не щастието, а връзките! Трябва да използваш връзките си с Галба, Корнелия. В името на семейството!

„Не изпълних ли достойно дълга си?“ Корнелия се качи в стаята си и облече най-траурната черна роба, която успя да намери. Не сложи дори обеци да смекчат строгите одежди.

— Как ще си намериш добър съпруг, ако приличаш на оплаквачка? — скастри я Тулия. — Нямаш фигурата на Марсела, затова малко старание не е излишно. Гай, кажи й, че така няма да постигне нищо.

— Нищо няма да постигне, вярно — Марсела надникна иззад писалището в разхвърляния си кабинет и огледа весело сестра си от главата до петите. — Но по друга причина.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако искаш да не привличаш внимание, не носи черно. Много ти отива.

Корнелия се взря в отражението си в стъклото. Черната рокля превръщаше къдриците й в абанос — лъскав ореол от коприна и коса обкръжаваше бледо лице.

— Предполагам, че ти няма да дойдеш, Марсела?

— Боли ме главата.

— Често страдаш от главоболие напоследък — изплъзна се неволно от устата на Корнелия. — Поне когато става дума за състезания, игри или нещо друго, което те отегчава. Но никога не пропускаш императорските вечерни увеселения и дискусиите в Сената.

Марсела се усмихна и разклати мастилницата с ръка.

— Предай ми всички интересни слухове, които чуеш на състезанията, моля те. Разбрах, че губернатор Веспасиан е разбунил духовете в Иудея.

— Милостива Юнона! Стига метежи! — примигна ужасено Корнелия. — Кой ти го каза?

— Младият Домициан. Не бива да поддържа връзка с баща си, но го прави.

— Не бива и да разпространява такива слухове. — Корнелия загриза ноктите си. Пръстите й все още приличаха на разранени израстъци. — Още ли е влюбен в теб?

— Лудо. Съобщи ми, че най-късно след година ще е принц, щом баща му стане император. — Марсела се подсмихна, цялата оплескана с мастило и с коси, нехайно сплетени на плитка, спускаща се по рамото й. — Искаш ли да ти прехвърля Домициан? Щом ще те омъжват, най-добре си избери бъдещ принц на Рим.

— Защо не проявиш малко съчувствие? — скастри я Корнелия. — Съпругът ти вече спечели благоразположението на Вителий и замина за Крит. Не се налага да го търпиш и никой не се опитва да те сватосва!

— Да — Марсела се протегна лениво като котка. — Погрижила съм се да ги откажа.

— Напоследък изглеждаш много самодоволна, Марсела.

Излезе от стаята, сподиряна от кикотенето на сестра си.

Когато Корнелия пристигна, императорската ложа приличаше на синьо море — сини знамена, сини цветя по пода, сини сливи и черно-сини миди в купи от лапис лазули, сини рокли и сини мантии. Фабий Валент носеше небесносиня тога, а сапфирите на Лолия бяха по-големи от сапфирите на кротката, дребничка съпруга на Вителий. Огромното шкембе на Вителий се издуваше под синя туника. Около врата му висяха половин дузина колесничарски медальона, всеки символизиращ неговата легендарна подкрепа за Сините. Дерик — звездният колесничар на Сините — заемаше почетното място до императора, самодоволно ухилен в раирана синя туника. Корнелия се почувства като врана сред стадо пауни и благодарно се настани в дъното на ложата. Вителий обаче се обърна да поиска още вино, забеляза я и й махна да дойде. Тя пристъпи към него, привела глава в поклон.

— Домина Корнелия Прима.

Отблизо по червендалестото лице на императора личаха спукани вени и лоени бучки по врата, резултат от дългогодишното обилно пируване. Този следобед обаче около него витаеше съвсем лека миризма на вино и вдигнатата ръка не потрепери.

— Длъжник съм ти, скъпа.

— Изпълнявах дълга си, цезаре.

Очите й останаха сведени, както подобава.

— Не защото ни информираше. А понеже изгуби съпруга си. — Вителий сниши глас: — Много съжалявам.

Корнелия го изгледа стъписано. Отон й бе поднесъл изискани, неискрени съболезнования. Семейството й предложи сдържана утеха; сестра й и братовчедките й — безмълвни прегръдки. Никой не каза просто: „Съжалявам.“ В гърлото й заседна буца. Вителий се усмихваше мило.

— Ще те възмездя — обеща той и притисна пръстите й в масивната си длан.

Фабий Валент се ухили над рамото му.

Корнелия се оттегли с припрян реверанс. Стига да не възнамерява да ме възнагради с нов съпруг…

Диана, седнала в дъното на ложата, се набиваше отдалеч в очи. Седеше намръщена, сякаш не забелязва погледите на императорските офицери и придворни — като никога неодобрителни, а не възторжени. Сред морето от синьо тя изпъкваше — петно от безапелационно яркочервено, по един медальон за всеки от любимите й коне около врата, развяла червени поли и с алени панделки, вплетени в платиненорусата й коса.

— Няма да обърна гръб на Червените само защото императорът залага на противника — заяви тя, забелязала вдигнатите вежди на Корнелия. — А и ти не носиш цветовете на префърцунените Сини.

— Да — съгласи се Корнелия и седна. — Какво си направила с ръцете си?

Изглеждаха твърди като варовик и мазолести.

— Шшт! Парадът започва.

Конете поеха на церемониална обиколка по пистата от изравнен пясък — пет отбора, дефилиращи тържествено под знойното месингово небе. Сините излязоха първи. Дерик насочи камшика си към тълпата, а тя възнагради прословутия жест с възторжени възгласи. Жените възклицаваха и хвърляха цветя; Вителий изрева и стовари месест юмрук по облегалката на стола. Диана бърчеше чело и ръкопляскаше само на любимия си впряг от огненочервени коне, които бе нарекла Анемои като четирите вятъра. Корнелия призна мислено, че жребците са красиви — алени като хамутите си, те сякаш танцуваха пред колесницата, нетърпеливи да се впуснат в бяг. Когато заеха местата си на старта, Диана нададе вик, заглушен от гръмогласните облози на Фабий Валент и императора.

— Здравейте, любими мои — Лолия се настани до тях, размахала ветрило от паунови пера. — Милостиви богове, каква жега!

— Как е новото ти семейство? — попита Корнелия, понеже арената поглъщаше цялото внимание на Диана и не й беше до любезности.

— Новият ми съпруг е… енергичен. Неуморен по-скоро. Слава на боговете, че по цяла нощ играе на зарове с Вителий и се задява с уличници, иначе нямаше да ме остави да мигна. — Лолия надникна към пистата, където колесничарят на Сините — Дерек — се пъчеше в синьо-златистата колесница. — Надявам се Диана да не научи, че навремето пофлиртувах с Дерек. Никога няма да ми прости.

— Спала си с колесничар?

— Да. И от мен да знаеш — бързината е качество на арената, но не и в леглото.

Корнелия едва възпря напушилия я смях.

Кафеникавите жребци на Сините се втурнаха напред, преди сигналният шал да падне, та се наложи да ги обуздаят и да ги върнат обратно. Фалстартът изтръгна ропот от тълпата и за да я поразсея, Вителий заподхвърля номерирани дървени топчета към човешкото море долу. Всяко от топчетата в кошницата носеше награда — расов бик, впряг коне, дори лятна вила. „Новият ни император очевидно е щедър.“ Плебеите се хвърлиха в борба за топчетата и нетърпеливите възгласи прераснаха в крясъци, а после — в победоносни викове. Фабий нареди на Лолия да се върне до него и пъхна син шал в ръката на императора, когато конете се подредиха отново на старта. Диана се приведе напред, прехапала устни. Вителий хвърли шала и конете полетяха по пистата.

Трибуните ревнаха. Зрителите окуражаваха колесничарите, сключваха облози. Вителий се надвеси през парапета, крещейки за Сините. Диана задъвка устни. На първата обиколка Червените изпревариха всички след зрелищен остър завой и от императорската ложа проехтя само нейният радостен възглас. Фабий я изгледа намръщено.

— Ще подкрепям когото желая — невъзмутимо заяви Диана. — Божествени колела, какво ли не бих дала центурион Денсус да е тук!

Корнелия примигна. Отдавна не беше се сещала за това име. Откакто я придружи до дома й от Марсово поле преди битката при Бедриакум и й наговори толкова груби думи.

— Защо ти е точно той?

— Защото е почитател на Червените. На първото надбягване през тази година ги подкрепяше с мен. Щом посмя да се изправи сам срещу петима пред храма на Веста, не би крил предпочитанията си и сега, независимо какво смята императорът.

Диана скочи на крака и изруга, понеже Зелените взеха първи завоя, а Корнелия помаха на преторианския страж, застанал прав в дъното на ложата. Нов мъж, не го познаваше, но вителианците бяха внедрили много от своите хора в преторианската стража.

— Какво стана с центурион Друсус Семпроний Денсус?

Недоумяваше защо пита. Сигурно беше загинал в битката при Бедриакум. Иначе досега да го беше видяла да придружава Вителий с другите преторианци.

— Обвиниха го в предателство, домина.

— В предателство?

— Оцеля в битката, домина. Но после генерал Валент преся преторианците. Уволни мнозина, задето са предали Галба.

— Но защо повечето само са ги уволнили, а него са нарочили за изменник?

Трибуните скочиха с рев на крака, ала Корнелия нито виждаше арената, нито чуваше крясъците.

— Генерал Валент реши, че той е продал Галба и наследника, домина. Възможно е дори да е убил наследника, кой знае. Според Валент сега центурионът трябва да послужи за назидание, щом Отон го е превърнал в такъв герой.

— Това е нелепо!

— Кое е нелепо? — прекъсна ги глас.

Корнелия вдигна поглед и видя Фабий Валент, стиснал чаша от синьо стъкло.

— Центурион Друсус Денсус да бъде обвинен в предателство — отвърна тя откровено. — Категорично не е замесен в смъртта на съпруга ми. Бях там, знам какво се случи.

— Но не е успял да спаси Пизон — сви рамене новият съпруг на Лолия.

— Не по своя вина. — Денсус се държеше грубо понякога, но несъмнено не беше предател. — Екзекутираха ли го вече?

— Не. Така и не го заловихме. Разбра някак си и избяга. Няма значение. Вече никога няма да служи на императора.

— Но… — тя млъкна.

Фабий се усмихна.

— Смятай, че сме отмъстили за съпруга ти.

— Не търся отмъщение, генерале.

„Вече не. Не и след смъртта на Отон.“

— Аз решавам какво търсиш.

Корнелия обърна невиждащи очи към арената и попита Диана:

— Коя обиколка е?

— Петата.

Диана седеше на ръба на стола и безмълвно движеше устни. Сините и Червените непрекъснато си разменяха водачеството.

Фабий проговори много тихо, прокарвайки пръсти по ръката на Корнелия.

— Трябва ти съпруг, а един от приятелите ми си търси жена. Казва се Цецина Алиен.

Зрителите закрещяха, понеже Белите се опитаха да изпреварят Сините от вътрешната страна на пистата; колесничарят на Сините сви навътре и блъсна Белите. Колесницата се разпадна; едно колело се затъркаля бясно по пясъка, а цвилещите коне препуснаха на свобода. Втурнаха се право към Червените и Диана заруга ужасно, когато налетяха върху тях сред вихрушка от огнени гриви и червени юзди.

— Диана! — скастри я Корнелия, възползвайки се от възможността да пренебрегне сервилния глас на Фабий и да изнесе на братовчедка си стегната лекция за злините, които навлича лошият език.

По-къса лекция от обичайното — Корнелия също не беше на себе си.

Вителий се разсмя гръмогласно и заудря доволно парапета, защото Сините поведоха. Далеч назад Червените разплетоха поводи и препуснаха отново.

— Няма да наваксат дистанцията — простена Диана и потъна отчаяно в стола си.

Нейните ветрове обаче напрегнаха дълги муцуни в бесен галоп, залепили червени гриви към лъскавите си вратове, и разстоянието започна да се стопява. Изоставаха с половин обиколка, с една трета… Подминаха Зелените, които сякаш стояха на едно място. Кожите им изглеждаха по-скоро черни, отколкото червени от потта.

— Познаваш ли Цецина Алиен? — попита Фабий, доближил устни до ухото на Корнелия. — Чешит е, но е добра партия. На млада вдовица като теб… сигурно й текат лигите за нов съпруг.

Корнелия облиза устни, вперила отчаяно поглед в арената. Видя как колесничарят на Сините поглежда назад и размахва камшик над главите на кестенявите си жребци. И двата впряга взеха последния завой с главоломна скорост.

— Хайде! — крещеше Диана, но финалът дойде твърде бързо, изопнатите муцуни на Червените се изравниха с оста на Синята колесница. — О… — оброни глава Диана, а синьо-зелените й очи се просълзиха. — О, клети мои ветрове, малко не ви достигна.

— Наистина не бива да се разчувстваш толкова на състезания — порица я Корнелия.

Усети ръката на Фабий върху лакътя си и се впусна припряно в още по-дълга лекция за порядъчното патрицианско поведение. Диана седеше, оглушала и отпусната в стола; наблюдаваше как колесничарят на Сините поема на победна обиколка, поощряван от възторжени женски възгласи, и как императорът потупва приближените си по гърбовете. Корнелия почти не чуваше трибуните, обсебена от допира на Фабий. „Милостива Юнона! Той решава бъдещето ми. Не бива да го пренебрегвам.“

Дерик — колесничарят на Сините — скочи в императорската ложа, прашен и широко усмихнат, и императорът му връчи победната палмова клонка.

— На пиршеството довечера ще седиш до мен! — извика императорът, поаленял от задоволство, и го обгърна през рамо. — Ще вдигнем тост в чест на победата над страхливите червени копелета!

Премина вихрушка от червена коприна. Корнелия посегна към ръката на Диана, но закъсня. Вителий вече гледаше изненадано стройното алено момиче под носа му.

— Недей… — Диана насочи показалец към императора на Рим — да обиждаш моите Червени! Те се надпреварваха достойно. По-добри са от твоите Сини.

Дерик се засмя, вперил очи в нея изпод сърдечната прегръдка на императора.

— Домина Диана е почитателка на Червените — ухили се той. — И не умее да губи, но…

— Млъкни! — сряза го тя.

Гостите в ложата зашепнаха, а Вителий сбърчи вежди. Корнелия замръзна в стола. Гай застина със зяпнала уста. Лолия поклати умолително глава, но, приковала присвитите си синьо-зелени очи в императора, Диана продължи:

— Червените извадиха лош късмет, цезаре. Белите ги изблъскаха от пистата. Много впрягове биха се отказали от надпреварата, но не и моите Червени. Препуснаха отново и без малко да победят Сините ти, защото безценният ти Дерик беше толкова зает да брои палмовите клонки, че намали скоростта. Млъкни! — нареди тя на настръхналия колесничар. — Той караше лошо, цезаре, а това е по-зле от лош късмет. Затова не наричай конете ми страхливци. — Мушна показалец в масивните гърди на римския император. — Моите Червени могат да победят безценните ти Сини, когато пожелаят.

Гробна тишина. Диана стоеше, вирнала брадичка. Алените й поли се развяваха, косите й се спускаха по гърба като водопад от бяло злато. Червендалестото лице на императора беше застинало, очите му искряха и ненадейно Корнелия зърна човека, когото три легиона в Германия бяха провъзгласили за император.

Диана се взираше гневно в императора без капчица страх. Дерик я изпепеляваше с поглед. Корнелия пое вледенен дъх и се приготви да разведри мълчанието с някаква любезна реплика.

Внезапно императорът отметна глава и се засмя.

— Права си — съгласи се той. — Твоите Червени се състезаваха достойно. Не биваше да ги наричам страхливци. — Обгърна я през раменете и се обърна към императорския иконом. — Сложи и тази кибритлийка до мен довечера. Ще обсъждаме стратегии, домина, и ще те принудя да признаеш, че моите Сини са по-бързи от твоите Червени.

— Не са! — отвърна Диана изпод ръката му с пламнали очи.

Тих смях се понесе из ложата, когато Вителий й се усмихна и нареди да донесат вино. Корнелия също се засмя, усетила как коленете й се подкосяват. „Диана! Смахната малка глупачка!“ Само Диана е способна да се измъкне безнаказано. Само Диана.

Корнелия чу как Фабий шепне на иконома:

— Сложи домина Корнелия до Алиен на пиршеството довечера. Или до Суоний — и той ще оцени една сочна млада вдовица.

Смехът на Корнелия замря. „Първа дама на Рим“, помисли си тя. „Бях първа дама на Рим. А сега съм само сочна млада вдовица.“

Заповяда на пръстите си да не треперят, заповяда на очите си да не овлажняват, да не блуждаят и да не примигват. Спомни си как през мъчителните седмици след смъртта на Пизон си повтаряше: „Бъди мрамор. Бъди лед. Да видим колко сок ще изстискаш от колона от черен мрамор, Фабий Валент.“