Кейт Куин
Дъщерите на Рим (7)

Глава шеста

Януари 69 година след Христа — Април 69 година след Христа

— Припомни ми защо съм тук? — прошепна й Лолия.

— Защото Гай не искаше да ме пусне сама — все така шепнешком й отвърна Марсела. — Което всъщност означава, че Тулия, тази крава, не иска да ме пусне сама.

В дъното на дългата зала мъж в педантично надиплена тога говореше носово. „Добра аудитория е събрал“, помисли си Марсела — редици столове запълваха дългата зала и всеки стол бе зает от съсредоточен слушател. Или поне изглеждаха съсредоточени в началото. Сега всички се прозяваха и се въртяха на местата си.

— За какво говори? — въздъхна Лолия. — Забравих му името…

— Квинт Нумерий и това е новото му съчинение. — Марсела си водеше надлежни записки върху плочката. — „Административни проблеми на Северна Галия по време на консулството на Корнелий Малугиненсис.“

— Забележително — въздъхна отново Лолия.

— Той ни е предшественик.

— Той беше нетърпим досадник, също като Цизалпийска Галия.

— Дължиш ми го, Лолия! Колко пъти съм те изслушвала да възпяваш любимия си жребец за разплод.

Очите на Лолия стрелнаха едрия рус гал, който седеше до нея и й повяваше с ветрило.

— Не го наричай така!

Квинт Нумерий довърши поредния цитат и се поклони. Аудиторията го възнагради с отегчени ръкопляскания.

— Следва кратка пауза — обяви той и залата зажужа.

— Слава на боговете! — простена Лолия и огледа тълпата наоколо — сенатори, учени, историци. — Няма нито един под шейсет!

— Не са обичайната ти компания — съгласи се Марсела.

Атмосферата категорично не напомняше блестящите пиршества, които император Отон организираше всяка нощ, за да оживотвори Златния дом. Помещението не беше украсено, водеха се сериозни разговори, изобилстващи с цитати на гръцки, а тогите и плешивите глави надвишаваха значително копринените роби и гримираните лица.

— Не се прозявай! Поне не толкова очевидно!

— Трябваше да вземеш Корнелия. Тя никога не се прозява на публично място.

— Корнелия не излиза от спалнята си и продължава да замеря вратата с вази, ако някой се осмели да похлопа.

Марсела недоумяваше какво да прави със сестра си, а и как да й помогне, след като държи вратата си заключена.

— Искам да я посетя — въздъхна Лолия.

— Дай й още малко време. Откакто се омъжи за брата на Отон, отказва дори да спомене името ти.

— Ох… Та аз не го харесвам чак толкова! Красив е, но през цялото време си пука кокалчетата на пръстите…

— Е, не е само заради него. Сега ти си първа дама на Рим, понеже Отон няма съпруга или сестри. Зае мястото на Корнелия.

— Все едно съм го искала! Звучи внушително, но не е. Отон не ме кани да организирам празненствата му или да посрещам гостите му. Прави го сам. От мен се иска само да плащам за всичко. Това е ролята на първата дама на Рим — Лолия поклати глава, полушеговито, полуядосано. — Дори да не беше така, Марсела, аз не съм като теб и Корнелия. Не мечтая за обществено положение. Трябват ми само няколко хубави рокли, приятни празненства, където разказват весели истории, и привлекателен мъж, при когото да се прибирам у дома. Получават ли го императриците? — Лолия поклати глава. — Не мисля.

Марсела изгледа мълчаливо братовчедка си — всички в семейството ли бяха обзети от униние? „По-неразговорлива е след последната си сватба. По-неразговорлива от обикновено поне…“

— Лолия…

— Предположих, че ще дойдеш — прекъсна ги глас.

Марсела вдигна очи. В нея се взираше набит младеж в туника. Стори й се смътно познат.

— Разпитах за теб и ми казаха, че обичаш историята, лекциите и прочее. Затова дойдох тук да те видя.

Беше по-малкият син на губернатора на Иудея — Марсела си го спомняше бегло от вечерта, когато обявиха Пизон за наследник. Тит Флавий Домициан — непохватен, черноок, осемнайсетгодишен.

— Колко мило! — отвърна тя.

— И аз обичам историята — продължи невъзмутимо момчето. — Ще ти дойда на гости и ще я обсъдим.

Гледаше я втренчено, скръстил ръце зад гърба. „Като дете, вперило очи в играчка, която иска да занесе у дома.“

— Добре, погостувай ми някой ден — промърмори Марсела. — А сега ме извини… — додаде тя и стана: — Маркус Норбан! Надявах се да те срещна тук! — Стана, заобиколи Домициан и се запъти към първия познат, изпречил се пред очите й.

— Почитаема Марсела! — Сенатор Маркус Норбан сведе тъмнокосата си глава в поклон. — Очарован съм да те видя, разбира се.

— И аз теб — Марсела му се усмихна и подаде ръка за целувка.

Домициан я следеше с притъмнял поглед, Лолия разговаряше със своя гал, а Марсела улови Маркус за ръка и го поведе настрани.

— Но предпочитам да чуя твой труд, Маркус. Разбрах, че си написал трактат за реорганизацията на религията по времето на Август.

— Още не е завършен, опасявам се. Не намирах време да работя заради скорошните… вълнения.

— Вълнения? — засмя се Марсела. — Колко тактично! Да… Вълнуващо е да наблюдаваш как посичат римския император сред обезумялата тълпа.

— Сега поне настана затишие — Маркус махна леко с характерен, всеобхватен жест към множеството мъже в бели туники, прииждащи към редиците столове. — Това, че учените се срещат и обсъждат спокойно миналото е… добър знак, предполагам.

— Седни до мен през втората част — импулсивно предложи Марсела.

Мрежа от бръчици се появи в ъгълчетата на тъмните му очи.

— С удоволствие.

Домициан се намръщи, когато безмълвният авторитет на Маркус го отпрати на втората редица. Лолия се размърда нетърпеливо в стола си още преди домакинът им да се изправи и да подхване словото си с цитат от Сенека.

Диаграми. Жестикулации. Нови цитати.

— Ти пишеш по-добре насън — прошепна Марсела на Маркус.

Той сподави напушилия го смях, но не отговори. Марсела също се усмихна, ала усети как я загложди раздразнение. „И аз пиша по-добре насън“, възнегодува мислено тя, докато домакинът им каканижеше монотонно. Пак Сенека! Колко оригинално! „Но Квинт Нумерий събира публика за трудовете си. И издатели. Кой би дошъл да чуе мен?“

Е, навярно Маркус. Веднъж му показа пасаж от ръкописа си за император Август — царствения му дядо — и той я похвали сдържано.

— Стилът ти е малко цветист — разсъди той, сякаш разговаря с колега в Сената, — но заключенията ти звучат логично.

И тя се изчерви от задоволство.

Стрелна с кос поглед Маркус, който очевидно се прозяваше със затворена уста. Безценен талант, беше й обяснил веднъж, необходим на всеки сенатор. Не беше точно красив, но посребрените коси и аристократично изваяното като статуя лице му придаваха строго обаяние… „Дали ми се възхищава?“ Сигурно. Иначе младият Домициан не би му хвърлял толкова мрачни погледи от задния ред. Марсела си каза, че ще съумее да се впусне в дискретна афера, без Тулия и Гай да се досетят — далеч по-глупави жени от нея успяваха всеки ден. Лолия например, облегнала къдрокоса глава с премрежени очи върху ралото на своя гал.

Ала Марсела не беше привърженичка на любовниците. О, опита веднъж-дваж през първите години на брака си — Луций отсъстваше почти през цялото време и дори когато се връщаше, не проявяваше особен интерес към постелята й. Във всеки случай най-красивите гърди в Рим си имаха други обожатели, макар съпругът й да не бе сред тях — например висок широкоплещест трибун и едил^[1], с дарба да съчинява епиграми. Трибунът обаче не притежаваше кой знае какви добродетели, освен в раменете, а се оказа, че едилът плаща на поет под масата да му пише епиграмите. А и някак си й се струваше унизително да се измъква потайно от къщата за срещи в евтини ханове. Отегчени съпруги да си запълват времето с любовници, когато съпрузите им пътуват — има ли нещо по-банално? Марсела реши, че е далеч по-добре да се посвети на книгите и на писането, отколкото да се превърне в изтъркан виц.

Сега обаче книгите и писането също започваха да й се струват твърде еднообразни.

Внезапна шумотевица прекъсна поредния гръцки цитат и Марсела извърна глава. В залата нахлуваше тълпа закъснели слушатели — при това далеч по-бляскави. Жени с къдрави коси, гримирани лица и ярки копринени роби, красиви мъже в бродирани туники и със златни верижки, апатична актриса от Театър Марцелус, неколцина прославени колесничари и един мъж, който засенчваше всички.

— Много съжалявам за закъснението — ведро оповести император Отон, — но не исках да пропусна представянето на тази интересна творба. „Цизалпийска Галия.“ Колко вълнуващо!

Публиката зашумя, а робите отърчаха припряно за още столове. Привела глава, Марсела наблюдаваше как Отон пресича уверено залата — за пръв път го виждаше отблизо, откакто се възкачи на престола. Всичко у него сияеше — усмивката, черните къдрици, тогата от фин лен със златна бродерия. Той внасяше атмосфера на очарование и ведрост сред вглъбеното множество, атмосфера, съвършено режисирана като контрапункт на спомена за стария, навъсен Галба. Нищо чудно, че навсякъде го посрещаха с разтворени обятия.

— От кога е развил интерес към научните четива? — прошепна тя на Маркус.

— Какво те кара да смяташ, че е заинтригуван? — отвърна й тихо той.

— Скъпата ми нова сестра! — Отон изправи привелата се в лек поклон Лолия и я целуна по двете бузи. — Имам чувството, че откакто се помня, си част от семейството ни. И сенатор Норбан, да… Баща ви беше рожба на една от авантюрите на Август, нали? Трябва да го обсъдим някой ден. — Пак усмивка, все тъй ослепителна, ала някак си даде знак на Маркус да се оттегли с поклон. Марсела забеляза как погледът на младия Домициан потъмнява отново, когато Отон се обърна и целуна показно ръката й. — Прекрасна както винаги!

— Цезаре! — реверансът наруши равновесието й и тя изпусна плочката си.

— Бележки ли си водиш? — подаде й той плочката. — Колко съвестно.

— Обичам историята, цезаре. Дори пиша за нея.

— Нима? — погледна я той с известна изненада.

— Противно на всеобщото схващане — отвърна язвително Марсела — гърдите не изключват наличие на разсъдък.

Отон избухна в смях.

— Остър език имаш — отбеляза той и седна до нея. — Но ми харесва. Продължавай! — подвикна на смутения Квинт Нумерий, стиснал колебливо записките си в дъното на залата. — Проявих непростима грубост. Не биваше да те прекъсвам. Продължавай!

Нумерий прочисти гърло, позаекна веднъж-дваж, докато блестящите придружители на императора се настаняваха по столовете из залата и нареждаха да им донесат вино, и най-после поднови изложението си. Императорът послуша няколко минути, кимайки в паузите.

— Много интересно — заключи той и протегна ръка да му допълнят чашата.

— Нищо подобно — обади се Марсела. — Аз съм по-добра.

— Велики Юпитер! Нима? — Възнагради я със задушевна усмивка, която сякаш издигна стена между тях и залата. — Бих искал да те чуя!

„Реши ли, може да погледне всекиго така“, помисли си удивено Марсела. „Все едно сред стотиците гости човекът е единственият, когото е зажаднял да види. Полезна дарба за император, предполагам — като прозявката със затворена уста за сенатор.“

— Но съм разочарован, че не си в обичайния квартет — продължи Отон. — Току-що се сбогувах с малката Диана на състезанията. Тази сутрин заложи от мое име на червените жребци, които толкова обича, и спечели! Братовчедката ти е истинска бяла врана.

— Тя е дете — отбеляза Марсела, — независимо колко обожатели вехнат по нея.

— Не бой се — засмя се Отон и антуражът му се разкикоти в хор, въпреки че едва ли бяха чули шегата. — Не проявявам слабост към деца, дори да са неустоимо прелестни.

— Нерон би я пожелал.

— Наистина! За щастие аз не съм Нерон, нали? — Отон изръкопляска на поредния пресеклив цитат и Нумерий се усмихна свенливо.

Лекцията определено се оживи; императорският антураж си носеше вино и то се лееше щедро и между придворните, и между учените и мнозина историци със строги лица опитваха благодарно от чашите.

— Кога ще видя отново четвъртата от квартета ви? — попита Отон. — Клетата ти сестра! Искам да й поднеса съболезнованията си за злочестата участ на съпруга й. Нали знаеш, че не съм и помислял да убивам Пизон?

— О, хайде, хайде! — възкликна Марсела. „Да проверим дали наистина му допада острият ми език.“ — Лично си заповядал да го убият.

Императорът примигна, а по лицето му се изписа равнодушие, сякаш решава дали да се ядоса, или да се засмее. Заложи на веселието.

— Може би, умнице… Но съжалявам за сестра ти. Възнамерявам да й намеря благороден съпруг в замяна на онзи, който й отнех.

Марсела се почуди как ли ще приеме Корнелия идеята му. Ако отхвърли кандитата на Отон, поне Тулия щеше да умре в пристъп на гняв…

— Нещо те накара да се усмихнеш — констатира Отон. — Надявам се да съм аз. Умът ми сече като бръснач. Или поне така ми казват, откакто станах император. Дължа ти благодарности, между другото.

— За какво, цезаре?

— Задето изрази съчувствие, когато предпочетоха Пизон вместо мен за императорски наследник. — Златна гривна просветна около жилавата смугла китка на Отон, когато помаха на роба за още вино. Съдейки по развеселеното лице на роба, императорското вино очевидно си проправяше път и сред нисшите кръгове. — Чудех се как да ти се отплатя сега, когато положението ми го позволява.

Десетки сентенции нахлуха в ума на Марсела за двуострата признателност на всемогъщите.

— Не искам отплата, цезаре.

— Но аз съм ти длъжник не само за съчувствието, Марсела. Ти се пошегува как срещу подкуп свещеникът ще съзре лоши поличби и суеверните войници ще се намесят в моя полза. Да речем, че ми даде идея.

Мислите на Марсела секнаха.

Отон й се усмихна широко, присвил очи.

— Не изпитвай угризения — успокои я той, когато залата избухна в смях от някаква плаха шега на оратора, която едва ли беше особено забавна. — Сигурно и сам щях да се досетя.

Марсела поднесе чашата си към устните и този път не просто отпи, а я пресуши до дъно.

— Вълнуващо ли е, скъпа моя, усещането, че си допринесла за смяната на императора?

— Да — отвърна тя възможно най-небрежно. — Изключително вълнуващо.

— Харесвам жени, които говорят каквото мислят! И, както виждаш, скъпа, наистина съм ти длъжник. Какво ще поискаш?

— Пост в града за съпруга ми Луций Елий Ламия — отвърна бързо Марсела, отърсила се от моментната парализа.

— Само това? — изкриви лице Отон. — Надявах се да измислиш нещо по-интересно. Какъв пост?

— Какъвто и да е. Стига да остане в Рим.

— Толкова ли си привързана към него? — изви скептично вежди императорът.

В същия момент безучастната актриса от Театъра на Марцелус стана и каза на грейналия от щастие Квинт Нумерий, че ще издекламира лично последната част от трактата му.

— Луций не ме интересува ни най-малко — отговори откровено Марсела. — Но ми дотегна да живея при снаха ми. Назначи го да изгребва конски тор от императорските конюшни, ако щеш, стига да си намери къща. Трябва да се преместя, иначе ще убия съпругата на Гай.

Отон избухна отново в смях, привличайки ревностните погледи на придворните си, винаги нащрек да му угодят.

— Има по-лесни начини за бягство от досадни снахи. Да не говорим за отегчителни съпрузи.

Марсела го погледна. Той се беше облакътил нехайно върху облегалката на стола с небрежно поразрошени къдрици, а ръката му досягаше леко нейната.

— Например?

— Лесно ще ти намеря нов съпруг.

— Стига да ми осигури собствен дом, сегашният ме устройва напълно.

Луций поне й позволяваше да води свой живот — по-добре от някой непознат, който очаква божествена домакиня или неуморна организаторка на увеселения.

— А дали ще склони да те сподели? — Отон прокара показалец по бузата на Марсела към извивката на врата й. — Нерон те ценеше високо, а каквото и да се говори за него, той притежаваше изтънчен вкус. Веднъж хвърли око на съпругата ми и цял Рим знае, че това не свърши добре, но не мога да го виня, че я хареса. Ти също си прекрасна, скъпа моя. Държа да отбележа, че колкото и да се възхищавам от острия ти ум, гърдите ти са способни да разбунят цели легиони.

Марсела се усмихна, но се отдръпна.

— Вече изиграх ролята си на императорска прищявка, цезаре. Не ми допадна.

Лекцията приключи, домакинът им стоеше самодоволен и усмихнат сред обръч подпийнали доброжелатели, които не бяха чули и дума от изложението му.

— Не съди по пурпурната мантия, скъпа — Отон прокара два пръста по китката й, предизвиквайки нескрита ярост у Домициан на задния ред. — Съди по човека под нея.

— Един император ми стига.

— Може би някой ден ще успея да променя мнението ти. — Императорът отдръпна ръка от китката й и се изправи с добронамерено кимване. — Беше ми приятно да си поговоря с теб, уважаема Марсела.

— Затова ли дойде, цезаре? Съмнявам се, че е заради удоволствието от историята.

— Намирам удоволствия навсякъде, където мога.

— Жалко, че се наложи да потърсиш тук — отвърна Марсела, възприела нехайния му тон. — Заради твоите аплодисменти този скучен трактат ще пожъне огромен успех. А Рим вече изнемогва под бремето на лошата литература.

* * *

— Корнелия! Слез за вечеря! — хленчещият глас на Тулия долетя звънко през вратата.

— Не съм гладна.

Корнелия се сгуши още по-плътно в шала.

— Лолия и съпругът й ще ни гостуват…

— Няма да разговарям с този мъж. И никога няма да продумам на Лолия.

— Салвий Тициан е брат на императора! Не е разумно да го отбягваш, след като вече ни е сродник…

Корнелия изскочи от гнездото от шалове и възглавници, грабна бронзова купичка от тоалетната масичка и я запрати по вратата. От другата страна долетя раздразненото възклицание на Тулия.

— Как е тя? — попита Марсела с едва доловим глас.

— Невъзможна е! — извика Тулия. — Непоносима! Защо не се съгласи император Отон да й избере нов съпруг сред поддръжниците си, та да помогне на семейството?

— На твое място не бих й го предложила.

— Мисля само за доброто ни.

— От кога си част от нас, Тулия? Успя да стъпиш на врата на глупавия ми брат в един от многото му мигове на слабост, но това не те превръща в Корнелий. Семейството ни надживя Нерон. Ще надживее и теб. И ако трябваше да избираме между теб и този смахнат деспот, не знам кого щяхме да предпочетем…

— Гай!

Оскърбени стъпки заглъхнаха в далечината.

Корнелия се обърна и се уви в шала, когато гласовете съвсем стихнаха в дъното на коридора. Дни наред не бе напускала леглото. Собственото си легло с лилав балдахин в стаята, където живееше като шестнайсетгодишна. Преди да се омъжи. Твърде младежка за нея сега със сребристите орнаменти и нежнорозовите бродерии. „Но Тулия ме настани тук като малко момиченце, защото изгубих съпруга си.“

Корнелия протегна ръка със затворени очи и прокара пръсти по мраморния бюст до леглото. Бюстът на Пизон, изваян от чичо Парис за сватбата им — единственото, което успя да донесе от дома си. Дори на сляпо пръстите й познаваха извивката на носа му, овала на ушите му, очертанията на усмихнатите устни.

Вече не можеше да си представи усмивката на съпруга си. Виждаше само празните му изцъклени очи над посечения врат, устата, оголила паст на мястото, където преторианецът бе забил палец, за да отнесе по-лесно главата.

„Не беше той. Наистина не беше той.“ Тези устни никога не бяха се засмивали, никога не бяха я целували, никога не бяха се усмихвали пред множеството, когато го обявиха за бъдещ император. Невъзможно.

— Искам да дойда при теб — прошепна тя на съпруга си.

Ала сега той беше студен мрамор и бяла пепел — и в двата случая не можеше да я чуе.

— Спазихме поне благоприличие — констатира с огромно облекчение Тулия, щом погребалната церемония приключи и ужасяващата изцъклена глава на Пизон се приюти надлежно при тялото в спретнатата урна. — Трябва да благодарим на Диана, макар да се чудя с какъв ум е обикаляла преторианските казарми! Можеше да изпрати роби като нормален човек.

— Ужасно! — успя да изрече Корнелия и повърна върху мозайката на Тулия.

Повръщаше непрекъснато — във вази, в тоалетната, в леген до леглото. Толкова зле се чувстваше, че беше сигурна… все пак амулетът от храма на Изида още опасваше китката й. Явно беше подействал. „Фортуна ми отне съпруга, но ще ми остави детето.“ Не изпитваше никакво съмнение. Лежеше отчаяно неподвижна върху леглото, положила длани върху корема си, и си представяше момченце с името на баща му и с тъмните му коси.

Ала след седмица прокърви — като по часовник. Откъсна египетския амулет и го захвърли през прозореца. После пропълзя отново в леглото, обзета от желание да умре или поне да крещи, да крещи и пак да крещи. Жените от семейство Корнелий обаче не крещят. Не им прилича.

— Говори с мен — молеше я Марсела. — Сестри сме, нека ти помогна.

Корнелия продължи да захлопва вратата в лицето й. Какво знаеше Марсела? Тя не искаше деца, използваше мехлеми и тинктури да се предпазва от забременяване в редките случаи, когато делеше постеля с Луций. И това винаги изпълваше Корнелия с тайно облекчение, защото какво ли щяха да си шушукат хората, ако сестра й има рояк деца, а тя — нито едно?

„Засрами се, Корнелия Прима“, рече си. Марсела просто се старае да се държи мило.

Отвън долетяха ведри гласове. Корнелия чу кресливото цвърчене на Тулия и богатия тембър на Гай — упражняваше „властния“ си глас в банята и той отекваше в стените. Надигна се дрезгавият кикот на Лолия и Корнелия усети как я залива яркозелена вълна от омраза. Лолия също овдовя, въпреки че не й личеше по нищо. Ала Лолия беше плиткоумна, безмозъчна фуста, лишена от дълбоки чувства. Вече се омъжи отново, сякаш й е все едно.

Корнелия се измъкна от леглото и пристъпи мъчително до прозореца с изглед към атриума. Вечерта все още навяваше зимен хлад и кожата по ръцете й настръхна, но слънцето струеше през високия покрив и гостите се щураха из градината по тънки роби и обсипваха с комплименти орхидеите на Тулия. Лолия изпъкваше в роклята от светлопурпурна коприна. „Императорски пурпур.“ Новият й съпруг с брошки от оникс и неприлично къса тога в шафрановожълто стоеше до нея — висок и красив — копие на могъщия си брат. Стомахът на Корнелия се присви яростно. Тя преглътна жлъчката, борейки се с желанието да повърне. Горчивият вкус обаче се задържа упорито в устата й и тя усети, че не може да остане нито минута повече под един покрив с човек, в чиито жили тече Отонова кръв.

Грабна мантията си и, препъвайки се, излезе от стаята. Избегна смеховете, долитащи от атриума, и се измъкна през входа за робите. Заслепена и замаяна стигна ъгъла на улицата и едва тогава осъзна, че не е поръчала носилка. „Има ли значение? И без това няма къде да отида.“ А и кой би забелязал, че върви пеш? Преди три седмици беше бъдещата императрица — събираше погледите на всички, тълпата се разделяше да й стори път. Сега не представляваше нищо.

Отряд легионери минаха край нея в стегнат строй, поели нанякъде по заповед на центуриона си. Рояк момичета в копринени рокли и с панделки в косите притичаха засмени от другата страна на улицата. Наоколо се щураха буйни деца, преследвани по петите от намръщените си гувернантки. „Курви!“, прииска й се да им извика — и на момичетата, и на войниците, и на децата. „Всички сте уличници!“ Преди няколко седмици бяха поданици на Галба, римски граждани. Сега бяха курви на Отон. Отон, който я засипа с подсладени съболезнования, но побърза да конфискува къщата на Пизон, като й остави едно-единствено убежище — розовата детска стая.

Един мъж не им измени. Остана им верен, когато всичко се сгромоляса.

— Още ли не си благодарила на центурион Денсус? — попита я преди няколко дни Марсела. — С Диана го посетихме, а Лолия го е настанила в къщата на дядо си и му осигурява най-добрите лекари в Рим. Нали не си забравила, че ни спаси живота?

Да. Корнелия покри главата си с мантията, осъзнала, че ходи по улиците с разбулени коси като плебейка. Да, Марсела е права. Трябваше да благодари на центурион Друсус Семпроний Денсус.

Внушителното мраморно имение на дядото на Лолия не беше далеч — Корнелия зърна светлините, искрящи в здрача. Несъмнено и той забавлява шайка отонианци. Отново я обзе ненавист. Доскоро горещ привърженик на Галба и Пизон, дядото на Лолия набързо я сватоса. Носеха се слухове, че е натрупал още богатства: бил разпродал освободените от бирниците на Галба къщи на новозабогатели приятели на Отон. Но той — един роден роб — не разбираше смисъла на предаността. „Трябваше да се досетя, че Лолия с робската си кръв ще му е лика-прилика.“

Все пак се радваше, задето са приютили бившия й телохранител. Не се налагаше да ходи чак до преторианските казарми, за да изрази признателността си — не че би стъпила в свърталището на предателите.

— Да съобщя ли на господаря, че сте тук, домина Корнелия? — поклони се прислужникът. — Има гости, но сигурно ще поиска да ви види…

— Не, не го безпокой. — Тя се вмъкна през входа за роби. — Заведи ме при ранения центурион.

Пищна стая, разбира се, като всички останали в разточителната къща. Облицована в син мрамор и с разкошни драперии. През сводестите прозорци на запад се откриваше изгледа към Палатинския хълм и последните пастелни багри на залеза. Центурион Друсус Денсус, изглежда, се чувстваше неловко тук и се смути още повече, когато въведоха Корнелия.

— Домина…

Опита се да се надигне, погледна към разголените си, превързани гърди и застина. Черните шевове на раната под окото му пълзяха по скулата му като стоножка.

— Не се тревожи — успокои го Корнелия, когато той се озърна отчаяно за туниката си. — Робите ми казаха, че още си слаб.

— Възстановявам се, домина.

С поаленяло лице той потъна обратно сред възглавниците с гъши пух.

Корнелия се огледа за стол, но реши да не сяда. Все пак нямаше смисъл да се задържа повече от необходимото. Внезапно си припомни, че косата й се спуска невчесана по гърба, а старата й кафява вълнена роба е омачкана от двете нощи неспокоен сън.

— Искам да ти благодаря за усилията, които положи да спасиш съпруга ми.

Денсус сведе очи към завивката със синя бродерия, която бавно мачкаше с квадратните си длани.

— Провалих се, домина.

— Направи всичко възможно. — Искаше да изрече думите ведро, но те прозвучаха безизразно. — Остана предан — опита отново тя. — За разлика от всички други.

Пръстите на Денсус продължаваха да мачкат завивката.

— И спаси мен. — Къде, о, къде бяха изтънчените думи, които навремето съумяваше да намери за всеки случай? Навярно изчезнаха с шанса да стане императрица. — Съпругът ми щеше да ти е благодарен.

Денсус се взря през прозореца, отбягвайки погледа й.

— Не си виновен, че мъжете ти се оказаха изменници. — Корнелия отметна кичур разчорлена коса и усети как ледена треска се забива в гърлото й. — Не си предполагал…

Носилката, в която се возеха с Пизон, следваше отблизо Галба. Чувстваха се поуплашени от тълпите граждани, струпали се наоколо, но спокойни. Корнелия седеше по-високо, вперила очи над главите на хората, но Денсус пръв забеляза Отоновите убийци. Свали я толкова рязко от носилката, че синината се задържа върху ръката й цяла седмица. После изкрещя на Пизон да слезе. Мъжете му се скупчиха около тях и ги изведоха от Форума, преди събратята им да съборят Галба от носилката му. Щяха да се измъкнат невредими, ако собствените му войници не бяха нападнали Пизон, крещейки, че Отон ще ги отрупа с богатства, ако му занесат главата на наследника. Така започна преследването, завършило толкова кърваво на стъпалата пред храма на Веста.

Денсус обаче не носеше вина. В никакъв случай.

— Спаси сестра ми и братовчедките ми — тя впери очи във възглавницата над рамото на Денсус. — Семейството ми ще се погрижи да те възнагради.

— Не искам възнаграждение, домина — прошепна той. — Преторианците не служат за пари.

— Повечето ти приятели не мислят така — отсече Корнелия. Денсус отново сведе очи към завивките, а тя — към пода. — Не биваше да го казвам. Трябва да си вървя…

Обърна се към вратата и той за пръв път я погледна.

— Домина…

— Закле се, че са предани!

Думите излетяха по своя воля и Корнелия се извърна рязко към него.

— Знаех имената на всички, а съпругът ми им плащаше от собствената си кесия и ти се закле, че са добри, верни мъже!

— Мислех, че са… — тялото му изглеждаше тъмнокафяво на фона на плътните бели превръзки, опасващи гърдите му, ала очите му зееха като ужасени дупки в сивото лице. — Бяха ми приятели, домина…

— Значи не умееш да преценяваш приятелите си — Корнелия не успяваше да възпре думите, прокрадващи се край ужасната ледена отломка в гърлото й. — Обеща да опазиш съпруга ми. „С цената на живота си“, така каза…

— И го вярвах…

— Защо тогава си жив? — изкрещя тя. — Защо?

Тя се спусна към него и го заблъска с юмруци. Той улови китките й.

— Защо съм жива и аз? — Устреми се да го удари отново. — Защо не ги остави да ме убият?

— Домина… — подхвана дрезгаво той, стиснал здраво ръцете й. — Съжалявам.

— Не искам да слушам извиненията ти, центурионе! — изпищя Корнелия. — Искам си съпруга!

Стори й се, че го чува да хлипа, когато се откъсна от ръцете му и излетя от стаята. Очите й горяха като сухи кости.

Сълзите й бяха пресъхнали.