Кейт Куин
Дъщерите на Рим (24)

Глава двайсет и трета

Първият ден на новата година принадлежеше на Янус — бога на дверите, на началото — и както винаги Корнелия и братовчедките й си размениха монети с раздвоения профил на Янус. Едното лице гледаше напред, а другото — назад, и едва ли някой би съумял да намери по-красноречив символ за първия ден на тази година. Корнелия гледаше напред към бъдещето като целия Рим, гледаше обнадеждено към император Веспасиан, който влезе триумфално в града… но очите й неволно се обръщаха и назад и тя с трепет си припомняше как посякоха един император във Форума, как друг император пое на север към поражение и самоубийство и как трети император умря сам и уплашен в конюшня. Трима мъртви императори и хиляди, загинали в опит да ги защитят.

Император Веспасиан влезе в града днес, в първия ден на годината, и по-късно Корнелия чу колко шумно са го приветствали. Но тя не беше сред посрещаните, защото трябваше да изрече други, по-важни думи.

„Quando tu Gaius, ego Gaia.“ Ръцете на Друсус притискаха трескаво нейните, докато декламираше ритуалния обет, и дори през червената мъгла на сватбения воал тя виждаше сълзите в очите му. Скромна сватба, само семейството и приятелите, скупчени около светилището — Лолия се надигаше на пръсти, Диана закъсня както винаги, родителите и сестрата на Друсус изглеждаха горди и малко срамежливи. Марсела не присъстваше — дори съпругата на принца очевидно разбираше, че не бива да се явява там, където е нежелана. Корнелия й беше благодарна.

Ръката на Друсус притисна отново нейната, когато свещеникът доведе бялата жертвена коза и Корнелия погледна мраморната статуя на Юнона, която я наблюдаваше отвисоко. „Усмихва ли ми се?“ Навярно.

Козата се изплъзна от ножа на жреца и побягна, блеейки, по улицата. Жрецът изруга, Корнелия се разкикоти, а Друсус така се запревива от смях, че не можеше да проговори.

— Оставете я! — извика Лолия от кръга гости. — Някоя жена от гетото ще забогатее с пълно виме с козе мляко. Това е по-добра брачна поличба от козята кръв по краката ни!

Корнелия се съгласи от все сърце.

Сватбеното шествие потегли развеселено към къщата на дядото на Лолия, който бе предложил да домакинства на гощавката. Друсус прегърна Корнелия и отметна воала й, за да я целуне.

— Вече си само моя — прошепна й и дланта му погали леко окръгления й корем.

— Само твоя — промълви в отговор тя.

Друсус изглеждаше много представителен в униформата в червено и златисто — отново центурион в Преторианската стража благодарение на император Веспасиан. „Толкова щастлива ли бях, когато се омъжвах за пръв път?“ Не помнеше. На този въпрос навярно нямаше отговор. Сигурно беше достатъчно, че и двамата й съпрузи бяха добри мъже.

— Милостива Юнона! — възкликна Корнелия, когато пристъпиха през огромните двукрили врати на атриума.

Около колоните се виеха гирлянди от мирта и жасмин, от фонтана се лееше фалернско вино, нежна музика се носеше из въздуха, аромат на десетки изтънчени блюда гъделичкаше ноздрите…

— Лолия, не биваше!

— Сватбата ти е малко прибързана, скъпа, но ще я отпразнуваме, както си му е редът. Дядо надмина себе си — Лолия се огледа доволно. — Толкова е забавно да планираш сватба, когато не се омъжвам аз.

— Само най-доброто за теб, скъпа моя — дядото на Лолия щипна обичливо Корнелия по бузата. — Моето съкровище ми разказа как си я утешавала, когато беше съпруга на онзи злобен кучи син Фабий Валент.

Корнелия погледна кръглото лице на дядото на Лолия, озарено отново от щастлива усмивка, и го прегърна. Спомни си как собственият й баща не присъства на първата й сватба и едва ги различаваше със сестра й.

— Грижиш се за мен повече от собствения ми баща — каза тя и разцелува дядото на Лолия.

Той й се усмихна лъчезарно, улови Друсус за ръка и го поведе към другия край на атриума.

— Ела с мен, момчето ми! Много гости искат да се запознаят с нашия смел войник. Да видим какво можем да направим, за да те назначат за командир в Терачина…

В атриума прииждаха хора, дивяха се на цветята и виното. Корнелия обгърна Лолия през кръста.

— Предполагам, че скоро ще се омъжиш отново?

— Да, за някакъв братовчед на Веспасиан — отвърна небрежно Лолия.

Носеше яркожълта роба, поръбена с бродерия, по-семпла от пищните рокли, които предпочиташе миналата година. Вместо рубини яркочервени макове красяха косите й.

— Май се казваше Гней Флавий. Или Публий Флавий? Е, скоро ще разбера.

— Домина… — познатият златокос гал се поклони на Лолия. — Икономът пита дали музикантите да започнат да свирят.

— Да, Тракс. И налейте виното, моля. — Лолия се обърна към Корнелия с ослепителна усмивка. — Длъжна съм да казвам „моля“, защото Тракс вече е свободен мъж. Освободихме го миналата седмица! Старая се да съм много любезна с него, за да не ме напусне.

— Съмнявам се — усмихна се Корнелия. Робът, всъщност — свободният мъж — застана мълчаливо до тях, а когато Лолия пъхна длан в неговата, пръстите му загалиха нежно ръката й. — Нов пръстен ли имаш, Лолия?

— Да — Лолия огледа възторжено простичката желязна халка върху безименния пръст на лявата си ръка. — Красив е, нали? Тракс ми го подари, когато го освободих.

— Къде ще сложиш пръстена на новия си съпруг? — попита весело Корнелия.

— О, над този. За нищо на света няма да го сваля.

Диана влезе в атриума в златиста копринена роба, драпирана високо отпред и разгалваща гърба й почти до основата на гръбнака. Стискаше приятелски под ръка мъж в тога, с посребрени коси и изкривено рамо. Едва след миг Корнелия позна Маркус Норбан.

— Маркус! — възкликна тя, когато той се приведе над ръката й.

Очевидно беше понесъл тежко затвора. Корнелия веднага се зарече да му намери добра съпруга. Сега, когато отново беше омъжена, искаше целият свят да споделя щастието й.

— Твой ред е да вдигнеш сватба — усмихна му се тя.

— О, не мисля. Нямам късмет с жените. Онзи Несий, за когото всички говорят, след като Домициан го назначи за императорски астролог, ме предупреди, че ще е много лоша идея да се оженя пак. Обикновено не се доверявам на астролози, но… — очите на Маркус се стрелнаха към Тулия, която потупваше Гай по рамото с острия си маникюр. — Не искам да предизвиквам съдбата.

— Глупости, Маркус — укори го Корнелия.

„Може би Диана е подходяща за него…“ Двамата се отдалечиха, потънали в дружески разговор. Диана обясняваше нещо, а Маркус я гледаше с предпазливо удивление. Сякаш е интересен природен феномен — ненадейна буря или двуглаво теле.

Лолия плесна с ръце и барабанчиците завъртяха палки в такт, докато гостите заемаха местата си. Не след дълго сватбената гощавка се развихри с пълна сила. Определено най-хубавата сватба от година насам, макар да не бяха малко! Дори робите изглеждаха радостни, смееха се и си говореха, докато разнасяха вино, сребърни подноси с плодове, печено прасенце с листенца от салвия и чесън. Друсус и Корнелия заеха почетното ложе; той се засуети с чашата й с вино, разреждайки го точно както го предпочиташе заради бременността. Корнелия се разсмя и го замери с гроздово зърно. Лолия държеше малката Флавия в скута си и я гъделичкаше с пауново перо, Тракс се навърташе дискретно усмихнат зад тях. Дядото на Лолия окичи палаво перуката си с лавров венец и се заприказва с мъж със зорки очи в императорска тога, очевидно подготвяйки нова изгодна сделка. Родителите на Друсус седнаха на ложето до сина си, а Корнелия бързо ги улови под ръка и ги разведе из залата, за да ги запознае с гостите, и сконфузените им лица постепенно се поотпуснаха.

— Братовчедките ти имат прекрасни роби — отбеляза свенливо сестрата на Друсус и Корнелия се зарече незабавно да подари на момичето нов гардероб.

Диана стоеше, облегната на колона, подхвърляше гроздови зърна във въздуха и ги улавяше безпогрешно с уста. Корнелия я прегърна през кръста и така наруши добрия й прицел.

— Закъсня за сватбата ми! — порица я тя. — Как мина състезанието?

— Червените победиха. Седем от осем. — Диана я прегърна, но внимателно, за да не притисне корема й.

— Не съм от стъкло, Диана, въпреки че съм бременна.

— Знам как да се държа с бременни кобили, но не и с бременни братовчедки — оплака се Диана. — Едва ли мечтаеш да те храня с гореща овесена каша и да увивам копитата ти в затоплена вълна.

Корнелия се разкикоти.

— Трябва да ме заведеш на състезание, преди да се превърна в лоена топка. Ти, аз и Друсус. Ще намерим време, преди да заминем за Терачина. — Бяха назначили Друсус в тренировъчния лагер там и Гай съвсем неочаквано им даде вилата като сватбен подарък въпреки възраженията на Тулия. Същата вила, където си бяха откраднали две щастливи седмици и мечтаеха за деца, гонещи се из лозята. — Знаеш ли? С Друсус си мислехме да си вземем няколко коня — додаде доволно Корнелия. — И да отглеждаме лозя. Друсус е решен да произвежда най-хубавото вино в района… — Усети, че Диана сдържа прозявка, но не успя да млъкне.

Описа й подробно стаята, която вече бяха подготвили за бебето. То, естествено, щеше да се казва Друсила, ако е момиче, или Друсус, ако е момче…

— О, богове. — Сбърчила чело, Лолия приближи в яркожълтата си роба. — Познайте кой пристигна, за да помрачи веселбата.

— Не би посмяла — процеди свирепо Диана.

— Омъжена е за римския принц, скъпа. Всичко й е позволено.

Озърнаха се към другия край на залата, където избухнаха гръмки овации. Корнелия не беше виждала Марсела, откакто потъна гола в парата в банята; чу само мълвата за неочакваната сватба, която се носеше от уста на уста из града. Разпозна я след миг — стоеше пред портата, окичена с бижута, и държеше Домициан под ръка. Дядото на Лолия тръгна да ги поздрави и гостите сведоха глави в поклон. Силен шепот се понесе из залата като далечен грохот, когато Домициан поведе напред новата си съпруга.

— Не е честно! — избухна неволно Корнелия. — Веспасиан няма съпруга, нито пък Тит, и сега Марсела е първа дама в императорския дворец. Това ли е възмездието за всичко, което направи?

— И бъдеща императрица навярно — додаде Диана. — Ако Домициан облече пурпурната тога.

— Е, няма да стане — изсумтя Лолия. — На какво ни научи тази година? Никой наследник на трона не се добира до него. Марсела ще стане императрица, ако отстрани и Веспасиан, и Тит от пътя си.

— Говорим за Марсела все пак — напомни Диана. — Не забравяйте досегашните й постижения.

Спогледаха се. После впериха очи в Марсела: половината зала целуваше ръцете й, обсипани с украшения.

— Носи пурпурно — отбеляза малко тъжно Лолия. — Навремето се обличахме в еднакви цветове.

Четирите ослепителни потомки на рода Корнелий, винаги в тон. Днес Лолия и Диана носеха различни нюанси на жълтото и златното в хармония с шафрановия сватбен воал на Корнелия. Не и Марсела. Корнелия си спомни онзи ден на състезанията преди повече от година, когато и четирите бяха в червено, предвкусвайки безоблачно бъдеще. Тя изглеждаше строга и елегантна, както подобава на императрица, Лолия беше ярка и предизвикателна както винаги, а Марсела — сдържана и без бижута. Сега обаче Лолия излъчваше топлота и женственост, косите на Корнелия се спускаха като нежен водопад, а Марсела в другия край на залата плуваше в дипли от тежка коприна, плътни къдрици стягаха косата й, а около врата й висяха толкова огърлици, че едва го помръдваше. Погледна към Корнелия и Корнелия срещна очите й, но в следния миг ръката на Домицан се спусна собственически върху ръката на Марсела. Корнелия забеляза как сестра й заби очи в пода и го последва покорно.

— Какво ще правим с нея? — попита мрачно Лолия.

— Няма да й проговоря до края на живота си — тихо отвърна Корнелия, но не се сдържа и погледна към отсрещния край на залата, където след бързо разместване на гости Марсела и Домициан заеха почетното ложе. Корнелия бе придружавала сестра си на стотици пиршества; Марсела винаги се подпираше на лакът с недосегната чаша вино в ръка, наблюдаваше околните и се усмихваше леко. Сега се бе излегнала до Домициан, миглите засенчваха очите й и отпиваше жадно от бокала. Съвсем неподвижна. Съвсем притихнала.

— Не съм сигурна — обади се Диана след малко, — че трябва да правим нещо.

— Какво имаш предвид? — примигна Корнелия.

— Току-що си поговорих с Марсела! — притича до тях Тулия, развяла бродирани копринени дипли. — Толкова се радвам да я видя отново! Интересно защо не ни покани досега в двореца, но сигурно е била заета с новите си задължения. Е, с Домициан не биваше да се женят толкова сензационно, но младежите са толкова нетърпеливи… — Тулия говореше предимно на Лолия, понеже не одобряваше брака на Корнелия и странеше от Диана. — Представете си само! Син на император за нашата Марсела!

— Ти я мразиш — напомни й Диана.

— Сега се грижи за дъщерята на Тит — Юлия — отлична подготовка, докато си роди свои деца. Дори ми поиска съвет за менюто за императорската гощавка през следващата седмица. И се е отказала да пише. Знаех си, че ще стане порядъчна съпруга, стига да си намери съпруг с твърда ръка…

— Корнелия, поздравявам те! — долетя тих глас иззад Тулия. — Много се радвам за теб.

Марсела — изваяна като от мрамор и накичена с украшения, не приличаше никак на себе си. Отблизо Корнелия забеляза, че тежките й гривни прикриват синина върху китката.

— Донесох ти сватбен подарък — продължи Марсела и й подаде свитък, завързан с панделка. — Накарах Несий да ти разтълкува хороскопа. Каза, че бебето ще е момиче и ще имаш още две момичета и две момчета… Несий, разбира се, говори на хората каквото искат да чуят, но според него ти е отредена щастлива съдба.

Корнелия не посегна към свитъка. Марсела го връчи на първия роб, мярнал се пред очите й.

— Защо не ми дойдете на гости в Домус Ауреа? — предложи тя, вирнала брадичка, но Корнелия я гледаше безмълвно. — Домициан не ми… тоест не е редно да излизам сама от двореца.

— Много съм заета — отвърна студено Корнелия.

— И аз — добави Лолия.

— Корнелия… — Марсела протегна ръка. — Моля те, ела ми на гости. Ще си побъбрим за какво ли не. Помниш ли как като малки си отнасяхме тайно сладкиши в леглото и си говорехме за кого ще се омъжим, като пораснем?

Корнелия си представи Пизон, проснат в локва от собствената му кръв върху стъпалата пред храма на Веста. Видя Друсус с нож, забит в хълбока му, повален на колене, но решен да я защити. Усети обсипаната с пръстени ръка на сестра си да улавя нейната.

— Моля те — настоя Марсела. — Липсваш ми.

Корнелия се отдръпна.

— Нима?

Марсела се втренчи в нея.

— Аз ще ти дойда на гости — ухили се невъзмутимо Тулия. — Мина ли настинката на малката Юлия? Имам много добро лекарство за кашлица…

Марсела хвърли отчаян поглед през рамо, докато Тулия я дърпаше настрани, но Корнелия отвърна очи.

— Няма нужда да правим нищо за Марсела — обади се Диана. — Вече си е получила наказанието.

— Наказание? — горчиво се обади Корнелия. — Та тя е почти императрица!

— И е безсилна. — Очите на Диана се устремиха към Домициан и Корнелия също го погледна.

Набито момче, отпиващо вино. Излегнат на ложето, Домициан разговаряше дружелюбно с Друсус. Всички знаеха, че обича войници, понеже е решил да засенчи генералската слава на брат си. Черните му очи обаче бяха непроницаеми зад обаятелната усмивка.

— Напомня ми за колесничарите, които с нокти и зъби си проправят път нагоре от най-мизерните гета — изкоментира Диана. — Очите им светят гладно дори когато стигнат върха и се окичат с палмови клонки и слава. Нищо на този свят не е в състояние да ги засити.

— Преувеличаваш — подсмихна се Лолия. — Домициан е нищо и никакво момче.

Марсела се върна до съпруга си, безучастна и обсипана с бижута, и ръката на Домициан тутакси стисна собственически лакътя й. Той замлъкна по средата на разговора и я целуна — не, погълна я.

— Не допускам животът й да е кой знае какво от сега нататък — заключи Диана. — Менюта, роби, чужди деца… И безкрайна самота.

— Добре — отсече Корнелия и се върна при съпруга си.

Домициан беше станал от съседното ложе и, повлякъл Марсела след себе си, разпитваше дядото на Лолия. Корнелия се сгуши до Друсус и опря лице в рамото му.

Той я погледна.

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя. — Обичам те.

— Притесни те сестра ти, нали?

Познаваше я твърде добре.

Корнелия се поколеба.

— Не ревнувам. Не ми се зловиди, че има нов съпруг. За нищо на света не бих предпочела Домициан пред теб.

— Благодаря — кимна сухо Друсус.

— Но аз трябваше да бъда императрица! — избухна Корнелия. — А не малката ми сестра!

— Хмм… ти си императрицата на моето сърце — успокои я Друсус.

— Не е същото!

Друсус избухна в смях, прегърна я и я целуна по слепоочието. Неохотна усмивка трепна по устните на Корнелия и тя го остави да й налее още разредено вино.

След час Домициан стана да си върви внезапно, както беше пристигнал.

— Но ние тъкмо дойдохме — запротестира Марсела.

— Точно така. А сега си тръгваме. Споменах ли на всички? — обърна се той към гостите. — Смених името на жена си. Не харесвам Марсела и от сега нататък ще я наричаме Домиция. Като мен.

— Домиция — повториха всички и заръкопляскаха.

Корнелия забеляза как очите на сестра й започнаха да блуждаят уплашено из помещението и най-после я обзе съжаление. Марсела обаче си тръгна — към двореца и към живота, който някак си бе отвоювала със сплетните си, и Корнелия вече изобщо не я познаваше. Хиляди години деляха тази Марсела от момиченцето, с което дъвчеха сладкиши под завивките и се кикотеха, представяйки си бъдещето. По-добре, че имаше ново име. Марсела — нейната Марсела — все едно беше мъртва.

Слънцето се спускаше към покрива на атриума и гостите на сватбата се изтягаха доволно и безметежно върху ложетата. Лолия беше изчезнала някъде, след като отведе малката Флавия горе да подремне. Дядо й, подпийнал, влюбен в целия свят, бе накривил още по-палаво лавровия венец над ухото си. Танцьори забавляваха гостите, преди да сервират десерта. Корнелия затвори очи и се облегна върху рамото на Друсус, сънена и изпълнена с непомрачено доволство. Нещо изпърха в корема й — възможно ли беше да е бебето?

В този момент оглушителен крясък процепи залата.

Музиката заглъхна. Корнелия отвори очи — всички се озъртаха. Тулия стискаше ръба на вратата, отвеждаща към кухнята. Обикновено от там минаваха само робите, но сега бяха заети да поднасят десерта. Всички освен един освободен роб, висок и златокос и познат на всички. Той притискаше Лолия до стената й я целуваше страстно. Лолия беше вплела пръсти в косите му, а простичкият пръстен блестеше върху безименния й пръст.

— Е, Тулия — промърмори Лолия над широкото и ненадейно окаменяло рамо на Тракс, — никога ли не чукаш?

Тя придърпа главата на Тракс надолу и го целуна отново. Внезапно в залата избухна кикот. Корнелия усети как към гърлото й се надига мехурче смях и бързо закри уста с длан. Устните на Друсус трептяха.

Тулия захлопна вратата с трясък.

— Скъпа — обади се нервно Гай, но тя махна с ръка да смълчи залата, превърнала се в разбунено море от шепот и смях.

Корнелия преглътна с мъка мехурчето смях, стараейки се с всички сили да си придаде възмутено изражение. „Шокиращо! Ядосана съм. Много ядосана.“ Тя се разкашля.

— До гуша ми дойде! — възкликна Тулия. Не крещеше, а шепнеше. — Не мога повече. Опитах се да шлифовам нравите в това семейство. Не успях. Провалих се! И самата Юнона би вдигнала ръце! Всички сте развратници. — Изцъклените й очи измериха дядото на Лолия с накривения лавров венец. — И плебеи — впи поглед в Друсус. — И уличници — втренчи се в Диана.

— Защо да съм уличница? — полюбопитства Диана.

— Хайде, хайде… — запелтечи Гай, но Тулия му се нахвърли.

— Скъсвам с теб! С теб и твоето разюздано семейство. — Тя изхлузи задъхано брачната си халка и я захвърли в краката му. — Край!

Гай отвори уста. И я затвори. Поаленя. Корнелия му подаде безмълвно чашата си с вино и той я пресуши на една глътка.

— Е? — изпищя Тулия.

Гай посочи вратата.

— Върви си — прошепна.

Някой се изкикоти. Тулия позеленя. В залата избухна гръмогласен смях.

— Ооо… — устата на Тулия зейна в безмълвен писък.

Извърна се и излетя навън. Завинаги, ако боговете проявяха милост. Дядото на Лолия се подсмихваше, Диана ръкопляскаше, Корнелия отпусна глава върху рамото на съпруга си и се смя, докато й потекоха сълзи.

— Ето, братко — Друсус напълни чашата на Гай. — Пийни си.

— Да, да… — кимна Гай и грабна цялата кана.

 

 

Смрачаваше се, когато Диана успя да се измъкне. Гощавката очевидно щеше да се проточи дълго и вихрено. Лолия и Тракс изчезнаха отдавна, Корнелия продължаваше да държи глава в скута на Друсус. Той прокарваше длан по корема й, опитвайки се да усети бебето, защото Корнелия настояваше, че се движи. Императорският астролог Несий успя да се откачи от свитата на Домициан и щастливо предсказваше бъдещето на гостите.

— Не, не — цъкаше той с език, стиснал дланта на дядото на Лолия, — не инвестирайте в египетско зърно. Догодина египтяните ще пострадат от жестоки наводнения. Сребърните мини в Галия, там е истината…

Останалите гуляйджии — онези, които още се държаха на краката си — се въртяха около Гай, когото никой не бе виждал толкова пиян, откакто стана достопочтен и отговорен глава на семейство Корнелий.

— Диана — завалено нареждаше той, размахал чашата си с вино за сбогом. — Много си красива, да знаеш… Караш колесница като мъж, но си красива. Още вино! Остани да пийнеш още една чаша вино — той потупа възглавничките до него. — Дали да не се оженя за теб? Ти няма да вдигаш врява и да крещиш, нали?

— Не — отвърна развеселено Диана. — Но ти и без мен си изпати достатъчно от жените, Гай.

— Аз ще се погрижа за него — ухили се Друсус и дръпна чашата с вино на Гай точно навреме. — Излитай от тук, ако искаш, момиче.

Празничното настроение още витаеше из улиците, когато Диана излезе от къщата и се качи в носилката. Хановете бяха пълни с доволни клиенти, децата тичаха, размахваха ярки панделки и си подхвърляха монети с лика на Янус. Годината на четиримата императори, така я наричаха вече. Дали тази година нямаше да е Годината на шестимата императори, или на тримата, или може би само на един-единствен?

Император Веспасиан сигурно вече пристъпваше в Златния дом за императорското пиршество, изморен и триумфален като победителите в Циркус Максимус. Диана му пожела успех. Той влезе в града зад безупречните си легиони. Носеше бронята си като втора кожа и караше колесница с два коня с ловкост, която Диана не пропусна да оцени. Умното му червендалесто лице вече й беше познато — виждаше го всеки ден, изваяно от мрамор върху работната маса на баща си, който дялаше старателно бюста на новия император.

— Още ли не е готов? — попита го Диана след парада.

Беше издялал много по-бързо бюстовете на Галба, Отон и Вителий.

— Мога да се позабавя с този — отвърна Парис, прокарвайки фини прорези в усмихнатото лице на Веспасиан. — Години, ако трябва. Този император ще управлява дълго.

— От къде знаеш? — Диана седна на ръба на работната маса и размаха крака.

— Изписано е върху лицето му. Има чувство за хумор. Всеки император трябва да притежава чувство за хумор. — След кратък размисъл додаде: — И многобройни легиони.

— Щом казваш.

Усети как я пронизва тъга по дебелия, пиян, жизнерадостен Вителий, който подкрепяше толкова гръмогласно любимия си отбор… Днес обаче едва ли щеше да остане доволен. Анемоите спечелиха седем от осем надпревари, а Сините всеки път финишираха последни. Прочутите им кестеняви жребци бяха изчезнали по време на метежа и сега разполагаха само с кранти. Диана се засмиваше от сърце всеки път щом си ги представи.

След един безкраен час носилката спря и Диана слезе. Колесничарските й медальони просияха на фона на последните слънчеви лъчи. Червените бяха изсекли медальон в чест на победата й на Циркус Максимус — с нейния профил и датата, но тя никога не го носеше. Висеше на почетно място над леглото й, точно до победната палмова клонка.

— Сигурно вече няма да ти е интересно да гледаш състезания — пошегуваха се братовчедките й. Нищо не разбираха. — След като участва лично в тях.

— О, не — отговори им спокойно Диана.

Единствената победа с нейните Четири вятъра й беше достатъчна. Никой не й се присмиваше вече, когато обикаляше в копринена роба конюшните; никой не я поглеждаше накриво, когато Анемоите пъхаха нетърпеливо муцуни в дланите й, сякаш й казват: „Помниш ли как летяхме заедно?“ В спалнята й имаше изсъхнала палмова клонка, умееше да кара колесница и въпреки че Анемоите щяха да се състезават още стотици пъти, никога нямаше да препускат с другиго така, както бяха препускали с нея. Конете бягат така само веднъж в живота си… или два пъти. Тя се усмихна, спомнила си как галопираха по време на метежа. Може би Несий наистина излезе прав — беше участвала в две надпревари.

А сега… какво?

Препаса полите си с пояса и забърза по дългия хълм към имението на Лин. Влезе по навик в конюшнята. Обикновено по това време той вече подготвяше конете за сън, но този път не го откри вътре.

— Лин?

Излезе на двора и заслони очи с длан, вперила поглед към оградата, където той често стоеше и се взираше на запад към Британия. Но сега не го намери и там.

Диана тръгна към къщата, надникна през вратата и го повика отново. Никакъв отговор. Поколеба се за миг, спомнила си келтските закони за гостоприемството, ала все пак влезе. Къщата с колони, макар и твърде просторна и разхвърляна, беше уютна. Черното куче я погледна и пак отпусна муцуна между лапите си.

— Лин?

Двама роби само я изгледаха и продължиха мълчаливо работата си. Диана ги подмина и тръгна към атриума в средата на къщата. Никакви каменни саксии, никакви декоративни колони — само квадрат с трева и вместо обичайното езерце в центъра камък. Тъмен чуждестранен камък, грубо издялан и изгладен отгоре като олтар. От Британия? Някак си беше сигурна, че е оттам.

Видя нещо върху него и го взе. Една от бронзовите гривни на Лин с преплетени листа и усмихнати лица.

— Прекалено ведра е за теб — каза му веднъж Диана, взряна в плетеницата от бронзови овали. Лежаха в плевнята, потта съхнеше по голите им тела, а ръцете им бяха сключени под главите. — Очаквах мечове и черепи.

— Беше на татко — обясни той. — Беше предводител на всички вождове, избран от друидите. Властелин на войната. Властелин на смъртта. Един друид му я даде. — Той докосна усмихнатите, изгладени от времето лица. — Да му напомня, че е и властелин на живота. Подари ми я миналата година, преди да умре.

Гривната беше още топла. Нещо лежеше върху камъка под нея — восъчна плочица, подписана, нотариално удостоверена, съвсем официална.

— Ако нещо се случи с мен — каза й веднъж Лин, — конете ми са твои.

Ала той, живял достатъчно дълго в Рим, разбираше тежестта на правилата, затова беше узаконил думите си. Конете, конюшнята, къщата, робите — всичко й принадлежеше.

— Мислил ли си да избягаш от Рим? — попита го веднъж Диана, докато лежаха в сеното, проследявайки с показалец стария дълбок белег върху гърдите му. — Да се върнеш в Британия?

— Да. — Рамото под ръката й се размърда неспокойно. — Дал съм обаче обет. Император Клавдий ме принуди силом, но ги изрекох.

— Не си ли заслужава да го нарушиш? Вместо да забиеш нож в гърдите си след няколко години?

Той разроши крайчеца на косите й с пръсти — дълги пръсти, мазолести и с тъпи върхове.

— Обетът е единственото, което отличава хората от зверовете.

Диана седна върху ръбатия камък в атриума и завъртя бронзовата гривна. Тежеше в ръцете й и миришеше на него.

— Миришеш на бронз — осведоми го тя първия път, когато се озоваха в сеното. — И на слама.

— А ти миришеш на кон — отсече той и прокара широка длан по голата кожа на извития й гръб.

Изглеждаше смаян, все едно се съмнява, че е истинска. Усмихваше се тъжно, сякаш недоумява как се е озовал в копа сено с момиче, което не е съвсем истинско.

Стана лесно. Блъскаха се заедно в колесници, вдигаха се от паднали колесници, превързваха драскотините си и масажираха схванатите си мускули, пиеха вино, риеха конски тор и спореха как се развъждат коне. По някое време включиха съвсем естествено и любовта.

Черното куче притича в атриума и Диана го почеса зад ушите.

— Ама че година! — възкликна гласно. — Каква година!

Каза същото на Лин миналата седмица. Сеното боцкаше голите й крака, а слънчевите лъчи се процеждаха като сияйни пръсти през процепите в покрива на плевнята.

— Лоша година. — Изглеждаше толкова мрачен, че Диана се приведе и го целуна леко по устните.

— Не съм срещала по-унил човек от теб — каза тя. — Хайде. Трябва да нахраним конете.

Тогава той се засмя — засмя се истински за пръв път, откакто го познаваше, докато измъкваха туниките си от сеното и си помагаха да се облекат.

Обгърна я през кръста и я смъкна от лъчистата тъмнина на плевнята — винаги една и съща — и рамо до рамо тръгнаха да нахранят конете, спорейки кога жребчетата трябва да се впрягат за пръв път в колесница — на три или на четири години.

Този буен смях с пълно гърло… щеше да го запомни най-ярко.

Диана вдигна очи към открития покрив на атриума. Наситен императорски пурпур обагряше небето горе, но на запад — към Британия — личеше ивица оранжева светлина. Представи си го как върви към нея — с широки крачки, изяждащи разстоянията, с меч, провесен край бедрото в бричове. Запита се дали Британия ще му се стори непоносимо променена; почуди се дали се връща да продължи борбата на баща си, или да умре в мир. После се усмихна леко и взе восъчната плочица. Корнелия отново имаше дом и съпруг; Марсела притежаваше власт, макар властта да се беше оказала нож с две остриета. А Диана?

— Аз ще отглеждам най-добрите коне в Рим — каза тя и решението прозвуча съвсем разумно.

Мислеше си понякога, че Лин ще й помага, но сега явно щеше да е сама. И това й се стори правилно.

Стана и наниза бронзовата гривна с усмихнатите лица над лакътя си. Черното куче я последва мълчаливо по коридора към конюшните.