Кейт Куин
Дъщерите на Рим (11)

Глава десета

Най-трудната част от любовната афера е да се измъкнеш от къщи. Корнелия го беше чувала неведнъж от римските съпруги с по-нисше потекло. Някои наемаха носилки, за да стигнат по мъчително заобиколни алеи до мястото на тайната среща, други заемаха дрехи на робите си, за да излязат незабелязано, трети наемаха стаи в бордеи, четвърти харчеха цели състояния, за да подкупват прислужниците си да мълчат.

А всъщност се оказа много лесно.

— Отивам в банята — обяви Корнелия следобед.

Най-близката баня се намираше на пресечка от къщата — в хубав ден се стигаше пеш — и никой не я изгледа подозрително, когато вместо носилка, взе само една робиня да я придружи. Нареди на прислужницата да я чака, влезе през входа на банята, прекоси аподитериума, където се разсъбличаха дузина бъбриви жени, и веднага излезе през задната врата. Измина бързо още четири пресечки, почука веднъж по страничната порта на елегантна къща и веднага й отвориха.

— Моя скъпа Корнелия!

Мъж с широка сенаторска лента върху тогата си стана и улови ръцете й — малкият брат на провъзгласения за император от легионите в Германия Вителий, който сега напредваше на юг с армията си.

— Толкова се радвам да ви видя отново. Позволете да ви представя…

Половин дузина мъже в овалната библиотека закимаха, но никой нито стана, нито й предложи вино и Корнелия седна, без да сваля мантията си. Все пак не ставаше дума за приятелско събиране. Нито за любовна среща.

Ставаше дума за война.

— Отон е назначил и Марий Целсий за генерал — съобщи отсечено Корнелия. — Изпратил е вест и до дунавските легиони, но те едва ли ще успеят да го подкрепят навреме. — Разказа им всички подробности, които с нехайни въпроси бе научила от Марсела.

Сестра й се оказа източник на безценна информация. Тя притежаваше неоспорим талант да сглобява цялостна картината от дочути откъслечни слухове. Марсела, разбира се, се интересуваше от цялата картина, за да я опише в свитъците и хрониките си, но същевременно с радост обсъждаше с Корнелия всичко — от числеността на Отоновата войска до недостатъците на генералите и съперничествата помежду им.

— Отон възнамерява да предприеме и морска експедиция — добави друг сенатор. — Но не знаем къде. Ако разберем…

Още подробности. Корнелия попиваше всяка дума и кимаше бавно. Тези дни крайниците й тежаха като мрамор — статуя, преобразена наполовина в жива плът. Като легендата за Галатея — статуята, съживена от любовта на скулптора. Попитал ли беше някой Галатея дали иска да е жива, да крачи, бавна като мрамор и озадачена, сред забързания свят?

„Бъди мрамор. Бъди камък.“ Така е далеч по-лесно.

— Войската на брат ми прекоси Алпите в две колони — съобщи братът на Вителий. — Напредва бързо.

— Отон също няма да се бави — прекъсна го Корнелия. — Иска да пресрещне Вителий северно от Плацентия.

— Сигурно ли е?

— Научих го от братовчедка ми Корнелия Терция, която се омъжи за брата на Отон.

— Благодаря, домина Корнелия. Чуете ли още нещо…

Кимна му отсечено. Чуваше много и сега знаеше как да наостря слух. Край на скръбта, край на опитите да отиде при Пизон в подземния свят. Откри далеч по-добър начин да му помогне — откри го в нощта на Отоновия банкет след игрите, когато Марсела спомена за плановете на войската да потегли на север. Информация. Информация за Отоновата армия, за заповедите, които дава на генералите си, кога ще потегли на поход, как ще му доставят припаси, какви са условията по пътищата…

Корнелия познаваше отдавна брата на Вителий — приятел на Пизон и гост на трапезата им понякога.

— Поддържаш ли връзка с брат си? — попита го тя дръзко, пристъпвайки в просторното му антре.

В очите му просветна предпазливост.

— Не, разбира се, скъпа домина Корнелия. Аз съм верен поданик на император Отон…

— Ако не си, ще ти предоставям сведения.

— О!

Той, естествено, поддържаше връзка с брат си заедно с половин дузина римски благородници, преценили, че благосъстоянието им ще бъде в безопасност по-скоро при император Вителий, отколкото при Отон…

И неколцина като Корнелия, които просто искаха главата на Отон, започнаха да си разменят по няколко припрени думи и приключваха. Никога не се срещаха два пъти в една и съща къща и никога не се бавеха. Братът на Вителий се ръкува за сбогом с всичките си потайни гости.

— Домина Корнелия, приносът ви е неоценим. Дори само новината за маршрута на войската — стисна пръстите й. — Брат ми ще се погрижи да отмъсти за съпруга ви и да ви възнагради. Ще ви уреди прекрасен брак с някой от поддръжниците си…

— Не искам друг съпруг — отдръпна ръка тя. — Искам Отон да умре.

Корнелия се върна в банята, съблече се набързо и влезе в калдариума — залата с гореща вода. Въздухът тегнеше горещ и запарен. Неколцина жени лежаха върху мраморните пейки, без да спират да обсъждат вяло непокорните си деца и крадливите си роби, докато слугините обтриваха телата им. Корнелия остана колкото да се запоти лицето й и излезе. Натопи припряно косата си в басейна и се върна у дома навреме за вечеря с влажни коси и поруменели от парата скули. Дори зорката Тулия не я погледна подозрително.

„Бих могла да преспя с половин Рим“, помисли си Корнелия, застинала като статуя до масата, „и роднините ми щяха да разберат последни. Глупци!“

Слушаше внимателно и когато Марсела спомена, че на другия ден ще ходи на Марсово поле, Корнелия се окопити и пожела да я придружи. Скрита в спалнята си, не би могла да събере кой знае колко сведения.

— Радвам се, че започна да излизаш — потупа я Гай по ръката.

Неочакваната й жертвоготовност предизвика любопитство само у Марсела.

— Някой трябва да те придружава, както си му редът — с усилие придаде строгост на гласа си Корнелия. — Съпругът ти е в града. Не бива да обикаляш улиците сама като актриса.

— Колко мило, че се застъпваш за благоприличието — намеси се Тулия. — Защо не разубедиш сестра си да се откаже от налудничавата идея да потегли с войската на север?

Тази новина ги връхлетя като буря — Марсела някак си бе придумала императора да й позволи да придружава армията.

— Луций е бесен — изкикоти се Марсела в ухото на Корнелия. — Но е безпомощен. Обещах на Отон да напиша ярка хроника за величавата му победа. Той остана доволен и ми разреши да отпътувам, независимо колко змии и гущери ще избълва Луций.

Семейството жужеше като разбунен кошер, но и те се оказаха безпомощни. Корнелия не се съмняваше, че Марсела го е предвидила.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш — предупреди я Марсела, когато пристигнаха на Марсово поле.

— За нищо на света — усмихна се Корнелия и я улови за ръката, както се разхождаха в добрите стари времена.

Сега Марсела поглъщаше жадно всичко за похода и се превръщаше в неизчерпаем източник на сведения. Лолия можеше да й бъде още по-полезна в ролята си на съпруга на Отоновия брат, но разсъдъкът на братовчедка им беше същинско решето. Задържаше единствено информацията кой сенатор организира следващия банкет и чия преторска съпруга си има таен любовник. Маршрутите на войските и подробностите за обоза се стичаха през ума й като вода. Марсела обаче запомняше всичко.

Говореше за армията, за трудностите при доставките на припаси, за желанието на мнозина от антуража на Отон да ги придружават бръснарите и слугите им и да си носят собствената сребърна посуда. Корнелия задаваше съществени въпроси и складираше наум отговорите. Около тях на Марсово поле цареше оживление — групички наперени претори, млади трибуни, подкарали с бясна скорост колесниците си, кикотещи се момичета, вперили дръзки погледи във войниците. Небето беше прибулено от сиви облаци, подухваше остър вятър и развяваше мантиите на всички във въздуха, но нищо не помрачаваше възторжената празнична атмосфера.

— Домина Корнелия! — долетя дрезгав глас иззад тях и Корнелия се обърна.

От пищна позлатена носилка с небесносини завеси се приведе мъж и помаха с ръка, натежала от гривни. Прокул — новият преториански префект и генерал на Отон.

Този път усмивката й разцъфна без усилия.

— Префекте! — Протегна му топло длан. — Поздравления за новия ви ранг!

— Прокул, домина Корнелия, наричайте ме Прокул. И благодаря. Вино?

Корнелия прие чаша. Марсела спря, вдигнала учудено вежди, но друг познат я извика и Корнелия я отпрати с махване. Префектът наля чаша и за себе си, оплисквайки роба, който държеше каната.

— Отдавна не съм ви виждал на Марсово поле, мадам Корнелия.

— Армията ще потегли всеки момент и всички са тук. — Тя отпи от виното. — Кажете ми кога тръгвате вие!

— О, след два дни. Или три. — По брадичката му се стече вино. — Вече два пъти отлагахме. Фортуна знае дали ще се подготвим навреме. Легионите на север се бавят и не виждам защо да прибързваме, след като те ще закъснеят.

— Ще закъснеят? — Отново се усмихна. — Колко?

— Достатъчно. Седни до мен.

Той потупа възглавничките в носилката. Корнелия сви крака, сякаш гази през блато.

— Е, сигурно само преторианците са достатъчни да сразят Вителий? — пробва тя безизкусния подход на Лолия.

— Разбира се! — изпъчи се той. — Вителий е дебел пияница… Пирува по четири пъти дневно, чудно как не се е пръснал от ядене. Момчетата ми ще го направят на пух и прах.

„Момчетата ти убиха съпруга ми.“ Този глупак, разбира се, беше твърде пиян да си спомни.

— Отдавна ти се възхищавам — усмихна й се лениво с присвити очи. — Искаш ли да изпратиш стилно един войник на бойното поле?

Корнелия успя да се усмихне и му позволи да я издърпа по-навътре в носилката.

— А морските сили на императора? — прошепна тя. — Ще наклонят ли везните?

— Разбира се — той впи устни в сгъвката на лакътя й и спусна завесите. — Императорът иска да атакува Нарбонензис.

— Нарбонензис? — Корнелия съумя да не отскочи назад, когато устните му си запроправяха път нагоре по ръката й и стигнаха до врата. Светлината се процеждаше мъглива и водниста през копринените завеси. „Дали наистина не съм в подводен свят?“

— Нима? Кога?

— Юпитер знае! Дай ми целувчица…

Корнелия извърна лице и устните му засмукаха врата, вместо устата й.

— Защо Нарбонензис? — попита тя и го погали по тила.

— За да всее смут в Галия, естествено. Да забави армията на Вителий, която се движи на юг. Смъкни се по-надолу…

С усилие на волята тя се застави да лежи неподвижно, докато той смучеше врата й и издишваше винени изпарения в ухото й. Отдръпна се със звънлив смях, когато ръката му се заигра с гърдите й.

— Не тук… сестра ми ще ме търси.

— Ще дойдеш в театъра тази вечер, нали? Да си уредим среща после в Градините на Азиатик? — Прокул се пльосна по гръб, стисна ръката й и я плъзна нагоре по бедрото си под туниката. — Не би ме изпратила на смърт без подобаващо сбогуване, нали?

— Ще видим — Корнелия му се усмихна възможно най-обнадеждаващо, въпреки че в гърлото й се надигна жлъчка, и отдръпна длан, преди да докосне… каквото и да било. „Мрамор. Бъди мрамор.“ — Вдовица в моето положение… Разбирате…

— Естествено, естествено. Центурионе! — Прокул промуши ръка през завесите и щракна с пръсти. — Изпрати тази дама до дома й.

Сините завеси се разтвориха. Корнелия срещна кестенявите очи на центурион Друсус Денсус и тутакси извърна поглед.

— Да, префекте! — отдаде сковано чест центурионът.

Префектът махна разсеяно с ръка и нареди да му долеят още вино. Друсус Денсус протегна десница да помогне на Корнелия да слезе от носилката и горчилката отново се надигна в гърлото й.

— Марсела! — извика тя, но Марсела наблюдаваше съсредоточено строевата подготовка на преторианците. Несъмнено си водеше записки за следващата си противна хроника. — Марсела, да се прибираме у дома!

— Ти върви — разсеяно й извика тя, а вятърът развя светлокафявата й коса. — Аз ще дойда след малко.

Корнелия се усмихна сдържано на Денсус. Възможно най-сдържано, разбира се.

— Не е необходимо да ме придружаваш, центурионе.

— Изпълнявам заповед на префекта, домина. Улиците гъмжат от войници. Не е безопасно. — Той махна с ръка за носилка, но Марсово поле вече гъмжеше от носилки, все заети, разбира се. — Ще стигнем по-бързо пеша.

— Както кажеш.

— Вие… — заковал поглед над главата й, той безмълвно посочи към рамото й.

Корнелия сведе очи и забеля за, че брошката на черната й роба се е смъкнала, разгалвайки червен белег от пиявичестата уста на префекта. Дръпна нагоре черния вълнен плат и усети как гърдите й все още са неприятно изтръпнали от грубите ръце на префекта. „Струва си“, напомни си тя. „Всяка информация, която ще ни помогне да сразим Отон, е безценна.“

Центурионът й проправи път през Марсово поле към по-тихата улица отвъд парадната арена. Тази сутрин пак валя, затова навсякъде се бяха образували кални езерца. Корнелия се надяваше центурионът да изостане, но той вървеше редом до нея с развяна червена мантия.

— Иде още дъжд — вдигна той глава към небето, когато навлязоха във Форум Романум. На запад се скупчваха буреносни облаци, черни като въглени. — Небесата са разгневени.

— Центурионе — рязко го прекъсна Корнелия. — Дължа ти извинение.

Лицето му се изопна.

— Отношенията ви с префект Прокул не ме интересуват, домина.

— Наистина! — Тя спря пред колоните на базилика Емилия. — Как се осмеляваш? Нямах това предвид.

— Домина, аз…

Край тях изтрополи каруца и каруцарят наруга мулетата. Колелата вдигнаха кални фонтани и двамата отскочиха встрани. От устата на Денсус излетяха няколко войнишки ругатни, преди да се усети.

— Съжалявам, домина.

— Няма нищо.

Тя бръсна една кална пръска от ръкава си. Продължиха през Форум Романум покрай базиликата. Две проститутки с шафранени перуки и в тъмни роби заподвикваха насмешливо на Денсус, но замълчаха под свирепия му поглед.

— Дължа ти извинение за думите, които изрекох, когато беше болен. — Корнелия не отлепяше очи от улицата пред тях. — Не биваше да ти крещя. И не биваше да те отбягвам на увеселението в Златния дом, когато се опита да ме заговориш. Сгреших.

— Не успях да защитя съпруга ви!

— Не си виновен.

Корнелия усети как лицето й поаленява при спомена какво му наговори тогава. Държа се истерично, истерично и срамно като плебейка. От това се срамуваше повече, отколкото ако той беше видял как я опипва онзи пиян простак, наричащ се префект. Имаше оправдание, макар Денсус да не го знаеше. Ала не беше оправдано, потомък на рода Корнелий да се държи като плебей.

— Не е необходимо да се извинявате, домина.

— Тогава да не го споменаваме повече.

Продължиха мълчаливо напред. Центурионът й протегна ръка за помощ да прескочи широка канавка. Корнелия я пусна бързо. Призляваше й от червената му мантия и от шлема е пера. Все още й се повдигаше при вида на преторианските стражи.

„Но за това не е виновен той.“

Думите обаче не значеха нищо. Дължеше му извинение, ала не беше искрена.

— Възстанови ли се от раните? — Гласът й прозвуча сърдечно, но официално.

— Да, домина.

— Радвам се, че императорът те е възнаградил за предаността.

Пренебрегна протегнатата му ръка и прескочи сама прелялата канавка.

— По-добре да не беше го правил.

— Не разбирам?

— Преторианската стража не струва много напоследък — кратко отвърна той. — Знаете ли какви са задълженията ми, домина? Водя жени при префект Прокул.

Корнелия се изчерви. Намираха се в подножието на Палатинския хълм — оставаха само няколко пресечки.

— Той е лош човек — обади се Денсус. — Надявам се, че знаете.

Корнелия ускори ход. Няколко пресечки не беше достатъчно близо.

— Ще ти бъда благодарна, ако не…

— Ще бъда искрен, домина — той се обърна към нея със стиснати челюсти. — Сигурно се опитвате да защитите семейството си. Или си търсите нов съпруг. Може би сте самотна. Не ми влиза в работата.

— Наистина! — прекъсна го гневно Корнелия, но гласът на центуриона, кален в строеви подготовки, я надвика.

— Префект Прокул приема нова жена всяка нощ. И проститутки, и благороднички.

Корнелия стисна зъби, за да възпре горчилката, напираща в устата й. Още усещаше грубите устни на префекта върху врата си.

— Сутрин не помни имената им, мадам, каквото и да им обещава нощем — продължаваше упорито Денсус. — И никога не пожелава някоя втори път, независимо колко го умоляват. Смее се и ги нарича „нагли кучки“, ще ме прощавате, и поръчва други.

„Не!“ Горчилката се надигна като вълна. „Не! Бъди мрамор!“

— Каквото и да целите — сигурност, компания или социално положение, — намерете си по-добър мъж. И на собствената си сестра бих казал същото. Опознах сенатор Пизон добре и смятам, че и той би искал да ви предупредя…

Името му го отключи — името на съпруга й и белезите от другия мъж върху врата й. Корнелия се преви и повърна в канавката. Повръщаше отново и отново, впила пръсти в гърлото си. Олюля се и Денсус я докосна по рамото.

— Домина…

— Не! Стига си повтарял колко съжаляваш!

Корнелия отблъсна ръката му и си избърса устата. Чувстваше се омерзена и унизена, разтреперана и непотребна. Раздробени парчета мрамор, които не успява да сглоби. „Не ме съди“, прошепна несвързано на Пизон, „не ме съди. Правя го за теб.“ Но не можеше да го обясни на този обикновен войник. „Нямаш право да говориш от името на съпруга ми, Денсус.“

— От тук ще се прибера сама. — Корнелия изопна рамене и непоколебимите кестеняви очи се изравниха с нейните. — Сбогом, центурионе.

Обърна се и заизкачва тежко павирания склон покрай имението с груби колони от син мрамор към изискания дом на семейство Корнелий, който напусна като младоженка и където се върна вече вдовица. „Правя го за теб, Пизон.“ Вдъхна дълбоко студения въздух и крайниците й отново натежаха. Галатея наопаки — разтреперана плът, превърнала се с усилие на волята в студен мрамор.

Обърна се само веднъж пред портата на къщата, когато робите я отвориха, и видя Денсус в подножието на хълма. Чакаше да се увери, че ще се прибере у дома невредима. Загрижеността му не означаваше нищо. Нищичко.

Корнелия огледа лекьосаната си роба и вдигна очи към иконома.

— Произшествие с канавка — поясни тя. — Съобщете на домина Тулия, че веднага отивам в банята.

Братът на Вителий щеше да се зарадва на последните новини, които научи от префекта.

 

 

— Закъсня — поздрави Лин ап Карадок.

— Каза по пладне — примигна Диана.

— По пладне вчера.

— Вчера валеше.

— Колесничарите не се боят от дъжда.

— Да. Съжалявам.

Идваше всеки ден, учейки се да благославя дъжда, който отново се изливаше над Рим. Небесата се разтвориха, макар и по-милостиво отпреди, и баща й се затваряше в ателието по цели дни, заобиколен от длета и мраморни късове, а всички останали бяха твърде заети да следят кога тръгва и кога се прибира Диана. Императорът замина с армията си и с Марсела; Тулия се вайкаше от калта по подовете й; Корнелия пишеше писма от сутрин до вечер. Диана беше свободна.

Подкупи един от робите на баща си да я придружава до конюшнята отвъд градските стени. Изкачваше сама калния хълм и пристигаше стоплена, задъхана и подгизнала. Влизаше усмихната в конюшнята, приглаждаше с ръце мокрите си коси и Лин й подхвърляше четири юзди.

Учеше я да кара колесница с четири спокойни разноцветни скопени жребеца.

— Бавни са — възрази Диана първия път, щом ги видя.

— Ще стигнеш и до нещо по-бързо — Лин й подаде овехтял кожен шлем, — ако те бива.

Само след един къс следобед той изостави учтивото „домина.“ Корнелия би се ужасила, но Диана нямаше нищо против. Любезните обръщения не бяха необходими за Лин — тайнствената му външност и без това държеше на разстояние всички.

— Искам да се науча да карам колесница — сподели му откровено Диана, преди той да се измъкне от императорската ложа след игрите. — Ще ме научиш ли?

— Защо искаш да се научиш? — полюбопитства Лин. — Не можеш да се състезаваш.

— Не — поправи го Диана. — Нямам право да се състезавам, защото не допускат жени. Но това не означава, че не мога. Ще знам, че мога, макар другите да не знаят. — Тя скръсти ръце и го погледна решително. — Виж. Ще спя с теб, ако ме научиш.

— Не е необходимо да отиваме толкова далеч — меко отвърна той. — Ела утре.

Диана не разбра защо се съгласи, но й беше все едно. Най-после щеше да се научи да управлява колесница. Като истински колесничар.

Показа й как да пази равновесие в клатушкащата се колесница, как да овързва тежките поводи около кръста си, как да балансира с тежестта си напора на конете. Разбра колко сила се изисква да насочваш конете по тесния завой и да поддържаш посоката и пламна от унижение, когато при първия опит излетя от пистата сред фонтани от кал.

— Отново — извика Лин.

Крачеше по калта край пистата, скръстил ръце зад гърба, и подвикваше указания. От косата му се стичаха капки, а черното куче го следваше неотлъчно. Сред локва кал Лин изглеждаше по съвсем същия начин, както в императорската ложа под златните слънчеви лъчи — спокоен, сдържан, недостъпен. Диана си помисли, че ще се уплаши, ако изражението му се промени.

— Надбягванията с колесници са опасни — предупреди я той първия път, когато излетя от завоя, и безучастно превърза ожулените й ръце. — Счупиш ли си врата, няма да се извинявам на семейството ти.

— Хвърли тялото ми в конюшнята на Сините — предложи разсеяно Диана, оглеждайки разкървавеното си коляно. — Ако извадим късмет, ще ги набедят за убийци.

Лактите и коленете й се покриха със струпеи, бедрата й почервеняха от блъскане в предната стена на колесницата, а овързаните поводи очертаха постоянен колан от тъмни синини около кръста й. В края на дългите следобеди слизаше от колесницата, краката й се подгъваха, ръцете й трепереха под тежестта на сбруите, когато разпрягаше кротките жребци и поемаше, олюлявайки се, към къщи.

— О, красавци мои, напредвам добре! — шепнеше тя, когато се отбиваше при своите Анемои в конюшнята на Червените. Четирите огнени жребеца пъхаха нетърпеливо муцуни в шепите й, защото вече я познаваха добре. — Де да можех да ви подкарам в истинско състезание!

Сънуваше понякога как носи червена туника с избродирани златни пламъци около врата, как се изправя в колесницата с изрисуваната глава на огнения бог и пришпорва четирите си огнени стихии към победата. Как държи победната палмова клонка — тези прости листа, които дори не натежават в дланта, но значат всичко.

Знаеше, разбира се, че никога няма да подкара Анемоите или да стисне палмовата клонка. Млади мъже от патрициански семейства понякога се състезаваха по арените, ако семействата им не ги бяха изпратили в легионите или в Сената, или на някое друго престижно място, но жени от никоя класа не стъпваха на арената.

Е, поне се научи да кара колесница.

— Вече мога да управлявам по-бързи коне, нали? — опита се да придума Лин.

— Твърде дребна си за по-бърз впряг.

— Напротив! Укрепнах! — Тя улови дланта му и я стисна с всички сили.

Въпреки кожените ръкавици ръцете й загрубяха като рога. Твърди като дланите на Лин.

— Ще си помисля — отвърна с бегла усмивка британецът.

Обнадеждена, Диана поведе жребците към конюшнята. Освободи ги един по един и надникна в съседното отделение.

— Помона лежи.

— Помона? — извика Лин от другия край на конюшнята, където окачваше сбруите.

— За разлика от теб аз измислям имена на конете. Червеникавокафявата кобила с бялата муцуна — време ли е да ражда?

Той приближи с тихите си дълги крачки, влезе при бременната кобила и клекна до нея. Тя изви очи към него, когато прокара длан по подутия й корем.

— Така изглежда.

Диана погледна небето навън, вече сумрачно притъмняло. Обикновено се прибираше у дома след обучението, но сега застана до ограждението и се облакъти върху гредите.

— Да помогна ли?

— Дръж й главата. Непрекъснато се опитва да стане.

Диана влезе при него и коленичи в сеното, уловила муцуната на кобилата.

— Шшш… — зашепна й успокоително, а Лин свали туниката и гривните си и заопипва сръчно утробата й.

— Жребчето се е обърнало лошо — прецени той. — Винаги ражда трудно. Дръж я, докато оправя положението.

— Да, сър — отдаде чест Диана и той й се усмихна.

Тя приседна до кобилата и й зашепна тихо.

— О… — последва миг търпеливо опипване. — Така е по-добре. Остави я да напъне.

Лин изплакна ръката си във ведро с вода и нахлузи туниката през глава. По цялото му тяло личаха стари белези — прорез през лявата ръка, кратер върху едното рамо, зараснала пробойна рана от копие върху смуглите ребра. Колко странно, че бе прекарал младостта си на бойното поле и бе убивал римляни рамо до рамо с баща си. „Радвам се, че са го заловили. Иначе нямаше да имам Анемои и да се науча да карам колесница“, помисли си Диана. „Но по-добре да не му го казвам.“

Зачакаха в уютно мълчание: Диана дъвчеше сламка, Лин стоеше със скръстени ръце пред гърдите.

— Не бива да замръкваш тук — погледна той към здрачаващото се небе отвън. — Близките ти няма да останат доволни. Навремето се разправяше, че щом слънцето залезе, татко похапва млади девойки за вечеря. Сигурно съм наследил репутацията му.

— Не ме е страх — усмихна се тя. — Колко остава, докато се роди жребчето?

— Малко. — Лин прокара огрубяла длан по муцуната на кобилата, просната върху сеното до крака му. — Семейството ти може би не ти създава главоболия, но не ми се иска разяреният ти баща да ми конфискува къщата и конете, твърдейки, че съм изнасилил дъщеря му и после съм я хвърлил в пастта на някой друид.

— Баща ми се разярява само ако му се счупи длетото — уточни Диана. — Както и да е… Така или иначе не съм целомъдрена.

— Някой колесничар, предполагам? — Той поклати глава. — Римските домини са много интересни. В целия град няма нито един истински войник, та се надпреварват за всяко подобие, попаднало им пред очите.

— Прояви малко уважение, велики предводителю на бунтовници! — изсумтя Диана. — Не беше колесничар, а потен преторианец. Вонеше на бира и издържа колкото да се свари едно рохко яйце.

— А! — Кратко мълчание. — Надявам се семейството ти да го е хвърлило на лъвовете.

— О, семейството ми не знае. Не е тяхна работа.

След метежа на Отон тръгна да търси главата на Пизон и в крайна сметка я намери у един преториански страж. Наложи се да я откупи, но той не искаше пари.

— Беше въпрос на чест… Горе-долу — проточи Диана, забелязала втренчения поглед на Лин. Не разбираше защо откровеничи с него, след като никой от близките й не знае, но продължи: — Аз взех решението. Затова не засяга семейството ми.

Само щяха да вдигнат ненужна врява. А така сянката на Пизон най-сетне намери покой и Корнелия се умиротвори. Струваше си в края на краищата.

— Друидите наистина ли ядат хора? — попита Диана.

— С имелови филизи. Гледай! Кончето!

Кончето се хлъзна в света — безкрайни крака и лепкава грива.

— Имаш си хубаво жребче! — възкликна Диана, докато Лин го подсушаваше с наръч сено. — Червено-кафяво. Ще го поискам за Червените.

— Почакай първо да изсъхне.

Жребчето се озърна с ококорени очи, когато майка му го подуши.

— Това е по-приятно дори от състезанията — усмихна се Диана.

— Любимата ми част.

Лин приклекна отново. Жребчето се помъчи да се вдигне на крака, а кобилата го побутна окуражително. След половин час то стана, олюля се нестабилно, но се задържа право, а мъхнатата му кожа поизсъхна.

— Определено червено-кафяв — заяви Диана.

Лин се изправи.

— Да го оставим с майка му.

Излязоха навън, сподиряни от черното куче. Вече се беше стъмнило и нощта беше топла. Звездите най-сетне грееха, неприбулени от облаци, и Лин вдигна глава към тях. Диана се почуди дали изглеждат различно от звездите, под които е отрасъл.

Докосна го по ръката.

— Утре?

— Утре.

Баща й не забеляза колко е закъсняла за вечеря, но той никога не забелязваше. Диана подозираше, че е странен баща, но и тя се смяташе за странна дъщеря. По-скоро бяха като жребец и кончето му — кръвно родство и известна привързаност, ала не биха си помислили да се месят в живота си. Странно или не, това ги устройваше.

— Имало е битка — уведоми я мъгляво баща й. Светлата му коса беше покрита с мраморен прах след деня в ателието. — Някъде около Бедриакум, казват.

— Нима? — възкликна Диана, чудейки се без особен интерес къде се намира Бедриакум, и изкачи тичешком стъпалата до стаята си, за да си преброи синините.

Погледна се в огледалото от полирано сребро и не видя момичето от свила — Корнелия Кварта, ухажвана от половин Рим. Видя девойка в стара вълнена туника, прокъсана на коляното, коса, заплетена в нехайна плитка, спускаща се по гърба, лунички край носа и ръце, осеяни със синини. Девойка, мечтаеща не за съпруг, а за пестеливите похвали на размирен вожд, превърнат в дресьор на коне. Погледна в огледалото и видя колесничар.