Джени Колган
Сватбата на Аманда (9)

9.

В работата изпитвах отчаяна нужда да поговоря с някого, но възможностите бяха доста ограничени. Единствено Плъхчо се поинтересува как е минало ергенското парти.

— Страхотно… — промърморих. — Оказа се, че стриптийзьорката беше лесбийка и аз намазах.

— Не думай! — ококори се Плъхчо. — Сериозно ли?

— Не. Шегувам се.

— Аз пък си казах: „Горката. Веднъж и на нея да й излезе късметът.“

— Много си се загрижил за мен. Не си прави труда. Аз лично пет пари не давам дали ще ти излезе късметът или не.

След което демонстративно му обърнах гръб и насочих цялото си внимание към Джейни.

— Как си? — попитах я с глас, който сестрите пазят за малките деца и безнадеждно болните.

— Добре съм — храбро отвърна тя. — Джеймс имаше билет за мача в събота, но предпочете да дойде с мен в Айкия.

— Ето, виждаш ли — и това ако не е доказателство, че те обича, здраве му кажи! А пък аз отидох на онова парти в събота и…

— Да, но категорично отказа да посетим изложбата „Наш дом“ — смънка тя.

— Искала си да го мъкнеш на тази изложба?! Ти луда ли си?! Не си го и помисляй! Дори и след година! Дори след две! Що за романи четеш ти? Оттам ли ти идват тези идеи? Много превратна представа имаш за мъжете, миличка! Та слушай — отивам, значи, на онова парти и там имаше един тип, с когото доста добре си побъбрихме и… в крайна сметка той си легна с най-добрата ми приятелка. Какво ще кажеш за това? Не че аз си въобразявах нещо, пък и си имам приятел, в който съм влюбена, но все пак не очаквах такъв развой на събитията… Обаче момчето е свястно и какво чак толкова — негова си работа с кого спи. Мисълта ми е друга — той си е наумил да провали сватбата на брат си и иска да действаме в комбина… Направо не знам какво да правя…

Джейни ме гледаше със зяпнала уста.

— Дали пък да не взема да го заведа на изложбата „Наш дом“ и да се отърва от него? Шегувам се — добавих бързо.

— Исках само да погледнем възглавниците… Престъпление ли е това?

Пак се започваше. Имах чувството, че се въртим в омагьосан кръг. Май не беше лоша идея да се обадим на самарянките. Или на телефона на доверието.

Въздъхнах.

— Джейни, не, не е престъпление. Но не е престъпление и един мъж да отиде на ръгби. Има далеч по-лоши неща от ръгбито, повярвай ми.

Тя примигна.

— Твоят приятел… ходи ли на ръгби?

— Разбира се!

— И няма никакъв проблем?

Свих рамене.

— Какъв проблем би могло да има?

Освен да се прави на шут, да влуди стриптийзьорката, да налита на бой и да си изповръща червата…

— Момичета, знаете ли какво? — подхвърли Плъхчо, който си драскаше нещо през цялото време, но същевременно успяваше да следи нашия разговор. — Би трябвало да се научите да играете ръгби. Така хем мъжете ще ви гледат как се млатите на терена, хем вие ще сте доволни, че ще можете да ги държите под око.

— Гениална идея, няма що! Притежаваш забележителна дълбочина на мисълта — сигурно като тийнейджър си прекарвал много време в стаята си, чоплейки пъпките си?

— Не позна — троснато отвърна Плъхчо, но гласът му трепна.

— Напротив, сигурна съм, че точно така е било. На грамофона се е въртяла плочата на Фил Колинс, а ти си мечтаел за деня, в който колата на Линда Лусарди ще се повреди точно пред къщата ви…

— Глупости!

— И от колата ще слезе самата Линда Лусарди с думите:

„О, Стийв, ако накараш тази кола отново да потегли, аз ще… ще направя всичко за теб!“

Плъхчо запуши ушите си с ръце.

— Не искам да слушам това повече!

После изхвърча от стаята.

Поклатих глава и включих телефонния си секретар. Имах оставени три съобщения. Едното беше от Фран. Чудела се какво да облече на „ергенското“ парти на Аманда. Е, аз пък се чудех дали изобщо да отида.

Второто съобщение беше от Алекс — искал просто да ме чуе. След изпълненията в събота звучеше доста гузно.

Третото обаждане започна със смутено покашляне, последвано от кратка пауза.

— Кхм… обажда се Ангъс… Ангъс Макконалд.

„А, този ли Ангъс, помислих си, който спа с най-добрата ми приятелка?“

— … Здравей, Мел. Как я караш? Питах се… дали не би искала да излезем някой път на обяд и да си поговорим? Ако не искаш, няма да говорим за сватбата, обещавам ти… Може би само мъничко, защото… те просто не могат… Както и да е. Е, това е. Ако искаш, позвъни ми на телефон 01715552127. Всичко хубаво. Ангъс.

Каква беше моята роля във всичко това? Ангъс, Фран и аз — страхотна комбина, няма що. Защо просто не ме оставеха на мира? И все пак… една част от мен наистина искаше да го види и да поговори с него. За всеки случай си записах телефона му в тефтера.

 

 

И така, събирахме се на военен съвет.

— Време е да пристъпим към решителни действия — заяви Фран. — Терминаторките! На война — като на война!

Алекс я изгледа изпод вестника си.

Фран се беше отбила, за да ме убеди, че е необходимо на всяка цена да присъстваме на „ергенското“ парти на Аманда. Аз й бях пуснала мухата и сама си бях виновна — бях й разказала за намеренията на Ангъс да попречи на сватбата и тя взе, че се запали от тази идея. Аз лично имах известни колебания, а Алекс не благоволи да вземе отношение.

Звънна телефонът. Беше Ангъс. Трепнах вътрешно. Търсеше ме доста настоятелно — може би наистина не беше съвсем безразличен към мен. И все пак като истински съвременен мъж това не го беше спряло да легне с Фран. Господи, мразех деветдесетте! Всичко беше толкова поевтиняло. Малко силни страсти от рицарските времена нямаше да ни навредят — тогава дори един поглед от любимия ти е бил достатъчен, за да се почувстваш на седмото небе… А сега си лягаш с някого и казваш — „това не означава нищо“. Не че и аз не го правех, но понякога този подход ме объркваше.

Закрих слушалката с ръка и прошепнах на Фран:

— Ангъс е! Да го поканя ли?

Фран сви рамене.

— Както искаш…

— Няма ли да възникне малко… неловка ситуация?

Алекс отново надникна иззад вестника си, но се въздържа да зададе въпроса си.

— Не смятам — напълно искрено отвърна Фран. — Ангъс е симпатяга и нямам нищо против да го видя. Освен това може да ни даде някои ценни съвети.

— Хмм…

Аз също нямах нищо против компанията на всеки един от двамата, но за предпочитане — поотделно.

— Ало? Ангъс?

Той търпеливо чакаше.

— Тук сме с Фран… Защо не наминеш — да пийнем по чашка и да обсъдим някои неща?

— Става.

Дадох му адреса, като предполагах, че доста ще се полута, докато ни открие, но грешах. Той се появи след не повече от двайсетина минути с бутилка вино под мишница. Двамата с Алекс се изгледаха изпод вежди, пуснаха по една насилена усмивка и си стиснаха ръка. След което Алекс каза:

— Е, аз ще ви оставя да си бъбрите…

И отново се зачете в спортната страница на вестника си.

— Господинът е над тези неща… — не пропуснала го жегне Фран.

— Вие двамата! Само не започвайте пак…

Фран хвърли на Алекс поглед изпод вежди и седна при нас на пода. Приближихме глави като трима съзаклятници.

— Е, какво следва сега? — попита Ангъс малко притеснено, както ми се стори.

— Ти какво предпочиташ? — погледна го Фран, но аз я сритах. После и двете се усмихнахме невинно, което окончателно обърка Ангъс.

— Как е Фрейзър? — бързо попитах аз, за да загладя нещата и да поведа разговора в желаната насока.

— Добре е. Може да се каже… В момента го разиграват да избира празнични менюта… Ако се спре на нещо, Нейно височество бърчи нос неодобрително и всичко започва отначало…

— Истински кошмар…

Фран се изтегна на пода с ръце под главата — любимата й поза за мислене.

— Виж какво, защо просто не му кажеш в очите какво мислиш за този брак и по-специално за Аманда? Кажи му: „Слушай, братле, тя е кучка. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но по-добре погледни истината в очите!“

— Фран — намесих се, — мислиш ли, че Ангъс вече не е казал на Фрейзър мнението си по въпроса?

Ангъс кимна.

— Е, не използвах същата дума, но мисля, че се изразих достатъчно ясно.

— И каква беше реакцията?

— Каква ли? Погледна ме в очите и каза прочувствено: „Братле, когато я опознаеш, ще промениш мнението си за нея.“

— Пфу! — възкликна Фран. — Чудя се как някои жени успяват да минат за ангели…

Алекс надзърна иззад вестника си.

— Е, на теб наистина ще ти е трудно…

— Може би трябва да потърся съвет от теб — ти си същият като Аманда. Дойде тук и успя пак да влезеш под кожата на Мел, като се правиш на света вода ненапита, но и двамата добре знаем какви си ги вършил в Америка, нали, каубой?

Затаих дъх. Фран не казваше нищо случайно и думите й жегнаха Алекс повече, отколкото можеше да се очаква. Но и аз бях като ужилена. Досега, съзнателно или не, бях отпъждала мисълта за „американския“ период на Алекс, въпреки че не си бях въобразявала, че е живял като аскет. Погледнах го. Очите ми бяха премрежени от сълзи. Той срещна погледа ми и наведе глава.

— Мелани… — обезпокоено ме докосна по рамото Фран, усетила, че е казала повече, отколкото трябва.

Алекс захвърли вестника и изхвърча навън. Не знам защо изпитах чувството, че този път ще си тръгне завинаги. Нещо ме стисна за гърлото и въздухът започна да не ми достига.

В този миг Алекс подаде глава от вратата и ми направи знак да отида при него. Стоях като парализирана.

— Ела, Мелани — дрезгаво рече той.

Тръгнах към него като сомнамбул, с невиждащи очи. Той ме издърпа в антрето и ме привлече към себе си. Остана така, вкопчен в мен, допрял чело до моето.

— Тази твоя приятелка… Какво толкова съм й направил, че не може да ме гледа?

Хапех устни.

— И все пак… беше права за Америка, нали?

Гласът ми трепереше.

— Мел, отидох в Америка, за да открия себе си… Да разбера какво наистина има значение за мен… Дълго се лутах, но сега вече знам: мястото ми е тук, при теб.

Мълчах.

— … Вярваш ли ми?

Много бих искала…

— … Ти означаваш толкова много за мен — казвал съм ти го и преди. Ти беше причината да се върна — ти и никой друг. Разбери го най-после! Не съм безгрешен, затова пък винаги съм бил искрен с теб. Нямаш причини да се съмняваш в чувствата ми, Мел!

„Нямам ли?“, щях да попитам, ако бях Фран.

Но аз бях Мелани и като гледах пълните му със сълзи очи, сърцето ми се сви от жал.

Алекс ме гледаше втренчено.

— Не ме отблъсквай, Мел. Моля те!

Как бих могла?

Преглътнах сълзите и казах храбро:

— Миналото си е минало. Трябвала гледаме напред. Радвам се, че се върна.

— Мислех за теб през цялото време…

— Така ли? Аз пък съвсем те бях забравила… — пошегувах се мрачно.

— Знам, че не би могла. Ние с теб си принадлежим. Но Фран… тя наистина ме мрази. Това ще ме подлуди.

— Алекс, тя е най-добрата ми приятелка…

— Знам, но присъствието й ме изнервя…

— Единственото, което има значение, сме ние двамата, нали? И нищо не може да застане между нас.

Лицето му се поразведри, изопнатите черти се отпуснаха, той се наведе и ме целуна. Светът сякаш отплува изпод краката ми.

— Алекс, кажи, обичаш ли ме?

— И още питаш?!

После Алекс си тръгна, а аз останах сама в антрето, облегнала гръб на стената. Още не ми се връщаше в хола. Изчаквайки пулса ми да се успокои, хвърлих поглед на масичката под закачалката, където оставяха пощата. Това най-често бяха рекламни брошури и сметки, за които Линда имаше грижата, но този път два големи бели плика привлякоха вниманието ми. Най-странното беше, че единият беше адресиран до Алекс, лично и персонално. Всъщност нищо чудно — това по всяка вероятност бяха поканите за сватбата — индивидуални, както сигурно според Аманда изискваше етикетът за несемейни. Какво пък?

Грабнах пликовете и се върнах в хола.

Фран скочи.

— Извинявай, Мел! Не исках да прозвучи така…

— Всичко е наред — казах уморено и си налях чаша вино.

Ангъс ме наблюдаваше загрижено.

— Фран, моля те, ела за малко. Искам да ти покажа нещо.

Тя побърза да ме последва.

— Не се притеснявай за онова, което се случи. Между нас с Алекс наистина всичко е наред… Рано или късно все щеше да се стигне до този разговор, така че дори съм ти благодарна.

— Сигурна ли си?

— Да. Фран… мисля, че Алекс наистина ме обича.

— Да бе! Тоя дръвник не обича другиго, освен себе си.

Стрелнах я предупредително с поглед.

— Добре, добре. Радвам се за теб, Мел…

— И още нещо… Наистина бих искала да започнеш да се държиш с него по-човешки…

Фран въздъхна.

— Ще се постарая… Заради теб.

— Ще ти бъда много благодарна.

— Но да знаеш, че това ще бъде издевателство над собствената ми природа… — добави тя мрачно.

Засмях се.

— Фран, обичам те, но никога ли не ти е минавало през ум, че собствената ти природа е като на дива котка… Готова винаги да покаже ноктите си.

Фран се озъби шеговито. Върнахме се в хола при Ангъс. Той замислено въртеше в ръце чашата си.

— Всичко ли вършите с такъв драматизъм… вие двете?

— Чакай малко — ти явно също си по тая част, иначе нямаше да кроиш планове как да бойкотираш сватбата на брат си. Което ми напомня, че…

Размахах пред очите на Фран двата плика.

— Поканите ли пристигнаха?! И от къде на къде две отделни?

Свих рамене.

— След като явно може да си го позволи, защо не?

Отворих плика, адресиран до мен, и пробягах с очи по златистите букви.

— … Кучка!

— Я да видя! — грабна поканата от ръцете ми Фран и след малко възкликна ожесточено: — Наистина… каква кучка!

Поканата гласеше буквално:

„Джоан и Дерек Филипс ви канят на приема, който дават в чест на сватбата на своята дъщеря Аманда Серена Филипс и Фрейзър Алисдер Макконалд на 21-ви декември вечерта в дома си в Пирфорд. За гостите е предвиден специален автобус, който тръгва от Централен Лондон в 4:30 ч, следобед. Официалното облекло не е задължително.“

Както вече можех да се досетя, текстът на поканата, адресирана до Алекс, беше малко по-различен:

„Джоан и Дерек Филипс най-любезно ви канят на сватбената церемония на своята дъщеря Аманда Серена Филипс и Фрейзър Алисдер Макконалд, която ще се състои на 21-ви декември в 12:00 ч, в църквата на Пирфорд. Церемонията ще бъде последвана от тържествен обяд с танци в ресторант «Ле Ког Фантастик».“

Двете с Фран се спогледахме.

— Е, казвайте, какво ще предприемем? — заявих най-после. — Наистина сме длъжни да провалим тази сватба.

— Точно така — кимна Фран. — И Аманда напълно го заслужава. Така ще й го върнем за всички онези години, през които ни тъпчеше… За номерата, които ни погаждаше…

— За оня път, когато накара момчетата да ни държат, а тя ни скубеше косите… — Потръпнах при този спомен.

— За оня път, когато прибра парите ни за обяд, за да ги даде „за благотворителност“…

— За оня път, когато открадна линията на учителя, но не си призна и аз го отнесох…

— За оня път, когато каза на Стейси Нортън, че съм искала да я бия…

Ангъс ни гледаше смаяно.

— За оня път, когато те издаде, че си откраднала червилото от „Уулуъртс“ — сетих се.

— О, да! И за оня път, когато ни се ходеше на кино, а на нея — не, и тя се престори, че й е зле, докато не изпуснахме филма!

— И за оня път, когато я пуснаха да влезе в оня бар, а мен — не, и тя ме заряза!

— И за това, че тръгна с Легси Фортърс само защото ти го харесваше!

Зарових лице във възглавницата и заблъсках с юмруци.

— О, да! Легси! Легси!

Вече нищо не можеше да ни спре.

— Ще го направим! — изкрещя Фран. — Ще й го върнем тъпкано, нали?

Кимнах яростно.

— И още как!

Ангъс поклати глава.

— Момичета, плашите ме! Нали само ще провалим сватбата, няма да ги вдигаме във въздуха?!

— Няма — изсмя се мрачно Фран.

Отворих третата бутилка шампанско.

— Ето какво, нужен ни е план.

— Планът е следният — отиваме на „ергенското“ й парти…

— Не! Не отиваме — прекъснах я решително.

— Ами както искаш — сви рамене Фран. — Остани си у дома и се гушкай с Алекс, но аз лично ще отида. И то със скрит микрофон.

Двамата с Ангъс зяпнахме.

— Моля?

— Чухте ме много добре. Ще отида с микрофон и ще запиша всичко, което казва, и после ще го пуснем на Фрейзър. Мисля, че ще има какво да се чуе. Може да е малко драстично, затова пък ще подейства.

Отново замълчахме.

Най-после Ангъс възкликна:

— Идеята е гениална! Браво, Франческа!

Очите им святкаха съзаклятнически, но нямаше и намек за сексуално напрежение, можех да се закълна в това. Все едно нищо не се беше случило.

— Е, в такъв случай май все пак ще се наложи и аз да дойда, за да те прикривам…

— Както искаш — повтори Фран. — Ако се наложи, ще се справя и сама.

— Във всеки случай трябва да си с по-широчки дрехи, за да не личи…

— Хмм… Мадамите по телевизията са доста разголени — трябва да има някаква хватка…

— Ще го измислим. Но не бива да рискуваме. — Изведнъж се сепнах. — Чакай малко, каква е гаранцията, че ще сме близо до нея? Кой знае колко хора е поканила…

— Е, ще трябва да се навъртате около нея… И поне за една вечер да се опитате да се държите приятелски.

— Победата иска жертви… — изпъшка Фран. — Дано само не ме предизвика.

— Мисли си за крайната цел.

— Сетих се! — възкликнах. — Ще се престориш на мъртвопияна и ще паднеш в краката й под масата. Така ще си близо до нея, без да се налага да разговаряте.

Двамата ме изгледаха.

— Ти би се справила по-добре от мен с това изпълнение — подхвърли Фран. — Тъкмо няма да се налага да се преструваш.

— Ха-ха. Много смешно.

— Добре, момичета, от това може да излезе нещо — потри ръце Ангъс. — Във вас ми е надеждата. Дано като чуе записа, Фрейзър се осъзнае.

 

 

Седмица след това тръпнех от възбуда само като си помислех какво ни предстоеше.

На другия ден с Алекс седнахме в едно ресторантче и по време на романтичната ни вечеря той сподели, че планът ни му се струва детински, но аз не взех това присърце. Освен това имаше и добра новина — беше поканен за интервю в една звукозаписна компания, което означаваше, че хоризонтът започва да се прояснява. Засега Алекс си живееше безгрижно в апартамента на Чарли, но това не можеше да продължава вечно. Все някога трябваше да си стъпи на краката, въпреки че родителите му редовно го спонсорираха и нямаше да го оставят да гладува.

На другия ден с Фран излязохме по магазините, за да се снабдим с микрофон — задача, която се оказа по-трудна, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Имате ли малък микрофон?

Пъпчивият младок от магазина за електроника, на когото зададохме този въпрос, ни изгледа с празен поглед и притеснено започна да оглежда рафтовете с компактдискове. Имаше вид на човек, който изобщо не знае какво точно търси. След малко се почеса по главата и смънка:

— Ами… не… Нямаме…

— Така ли? — невинно попита Фран, която също се оглеждаше. — А какво например представлява ето това?

— Ами това е… микрофон, да — изкашля се младежът.

— А имате ли по-мънички? — търпеливо повтори Фран.

Продавачът чак се изпоти.

— Хмм… Не… Имаме само от този вид.

— Този като че ли ми се струва по-малък… Фран посочи един действително по-малък микрофон.

Момчето беше изгубило ума и дума. Стоеше насреща ни и само примигваше. Дожаля ми за него и смушках Фран да прекрати тормоза. Реших, че е време да се намеся.

— Вижте — обясних, колкото се може по-простичко, — търсим от онези миниатюрни микрофони, които се използват в телевизията, нали разбирате? Необходим ни е, за да направим един запис…

Продавачът като че ли успя да се концентрира и изведнъж се оживи.

— Разбирам… Ей сега ще проверя!

След което… просто изчезна.

Най-после Фран, изгубила търпение, успя да привлече вниманието на един от помощник-управителите и да получи каквото търсеше.

Изпробвахме микрофончето в тоалетните на първия срещнат бар. Прикрепихме записващото устройство под дрехите на Фран, след което включихме на запис и се въоръжихме с търпение. Не след дълго установихме, че микрофончето работи безупречно — бяхме успели да запишем скучния разговор на двама банкери в съседните на нашата кабинки. Качеството на записа надмина очакванията ни. Прегърнахме се бурно и побързахме да се махнем от смрадливата тоалетна.

 

 

— Довечера сме пак на купон, а? — смигна ми Плъхчо. Тънкият чорапогащник и миниатюрната дамска чантичка не бяха убягнали от вниманието му. — С това темпо, ако не внимаваш, скоро ще се превърнеш в истинска алкохоличка.

— Тъкмо сутрин всичко ще ми е размазано пред очите и няма да виждам толкова ясно физиономията ти.

— Мислиш се за много оригинална, нали?

— Нямам такива претенции — отвърнах скромно. — Достатъчно ми е само да те дразня.

Плъхчо стана и най-демонстративно донесе кафе за себе си и за Джейни. Глупак.

Но точно сега не ми беше до него. Вълнувах се как ли ще се развият събитията довечера. Ами ако Аманда пак си беше променила мнението и не ни пуснеше да припарим в заведението? Или ако цените не се окажеха по джоба ни, което беше твърде вероятно?

И изобщо, осъзнавахме ли в какво се впускахме? Не че Аманда не си го заслужаваше, но открай време се бях убедила, че събитията се развиват независимо и често пъти — въпреки нашите усилия. Тогава защо само си усложнявахме живота?

Въздъхнах, увесила нос над папките. Бих искала да разполагам с още малко време, за да обмисля спокойно нещата. Вместо това имах чувството, че ми предстои да се хвърля сляпо, с главата надолу по стръмна писта. Нямаше да има нито спиране, нито връщане назад.

Сърцето ми учестено заби. Затворих очи, облегнах се назад и се опитах да направя няколко упражнения за успокояване на пулса. В резултат съвсем се гипсирах. Най-после си казах: „Да става каквото ще става!“, и си забраних да мисля за довечера. В противен случай щях да се докарам до състояние на зомби или да ме изнесат с краката напред, а Плъхчо да цъка с език съжалително: „Знаех си, че това момиче ще свърши зле…“