Джени Колган
Сватбата на Аманда (3)

3.

Бъбрихме си през целия път с метрото — имахме да си кажем толкова много неща. Алекс надълго и нашироко ми разправи за Америка, за новите си познанства, за странностите на нюйоркчаните, за английския музикант, на когото се натъкнал съвсем случайно някъде в щата Монтана и двамата още от първия миг се почувствали като братя… Гласът му сякаш беше придобил нов, американски акцент. Беше пропътувал Америка надлъж и нашир и макар според него да не му беше провървяло много, беше натрупал толкова нови преживявания, че аз направо се почувствах неудобно. Около мен нямаше нищо ново и аз направо се опитвах да изровя нещо по-пикантно, някаква свежа забавна история от застоялите води на така еднообразното си съществуване. Новото гадже на еди-коя си, събирането в дома на тази и тази… В отчаянието си стигнах дотам, че заразправях за лудориите на своенравната котка на Фран (измислена, разбира се). Единствената тема, която и двамата упорито избягвахме, беше неочакваното му заминаване. Имаше ли смисъл да задълбочаваме, нещата така и така бяха ясни.

Прибрахме се в къщи малко след полунощ. Беше подозрително тихо, което означаваше, че Линда най-вероятно лежи будна в леглото и слухти. Позволих си да взема бутилка водка от неприкосновените й запаси (случаят беше специален) и се търколих в леглото с виновника за импровизираното тържество. Изживяхме мигове на върховно блаженство, след което Алекс спа непробудно в продължение на четиринайсет часа. Събудих се в прегръдките му и цяла сутрин не откъсвах очи от моя спящ принц. Най-после той се размърда, разтърка очи и промърмори сънено:

— Мел… скъпа… Ще те обичам до гроб… ако ми направиш един сандвич с бекон, както само ти умееш.

Втурнах се към кухнята. Надявах се Линда да е напазарувала.

Двайсетина минути по-късно Алекс нагъваше последните остатъци от сандвича.

— Ето какво ми е липсвало през цялото това време… Американците понятие си нямат какво значи истински сандвич. Побъркали са се на тема здравословно хранене и не знаят какво изпускат…

— Затова пък знаят какво печелят…

Алекс се разсмя, стана от масата, дойде при мен и ме прегърна.

— О, Мел… Толкова се радвам, че се върнах. Рядко ще срещнеш някой американец, който да говори онова, което мисли. Докато ти… си толкова истинска.

— И толкова доверчива… — подхвърлих.

— Още ли ми се сърдиш за тогава? Всъщност… имаш право. Постъпих като пълен страхливец. Моля те, прости ми — дори не съзнавах какво върша… Опитай се да ме разбереш… чувствах се толкова объркан… Изобщо не помислих какво ще ти причиня… Нали знаеш, винаги съм се боял от обвързване… И сега заслужавам да ми обърнеш гръб, но те моля да ми дадеш втори шанс… защото ти означаваш много за мен.

— Така ли?

— Така е. Най-после го осъзнах.

— Надявам се. Заради собствената ти безопасност.

— Искаш да кажеш, че…

Кимнах мрачно.

— Няма да се стигне дотам — увери ме бързо Алекс.

— Дано.

 

 

Цялата седмица измина като сън — трескав, задъхан, озарен от щастие сън. Леглото ми стана нашето островче на блаженството. Сутрин тръгвах за работа, малко неохотно, но лицето ми още пазеше щастливото си, замечтано изражение и на устните ми играеше усмивка. Бях преобразена, сякаш някой беше запалил лампичка вътре в мен, и това не можеше да остане незабелязано. Секретарките се взираха в мен, гадаеха, шушукаха — отново бях дала храна на любопитството им, но това изобщо не ме засягаше.

В къщи спрях изобщо да вдигам телефона. Което означаваше, че честта се падаше на Линда. Тя не беше особено очарована от това — приятелите ми мразеха да разговарят с нея и обикновено затваряха, щом само чуеха гласа й.

Най-после Фран довтаса напушена. Отвори й Алекс — стана точно това, от което се опасявах.

— Здрасти, Фран — усмихна й се Алекс. Победителят не мрази победените.

Затова пък Фран… Стори ми се, че беше готова да го подмине като пътен знак, но размисли. Тръсна глава и му отправи най-милата си усмивка.

— Здравей, тъпо, лъжливо копеле! Радвам се да те видя отново.

Алекс ме погледна, но не прочете в погледа ми особено съчувствие. В края на краищата всеки сърба каквото си е надробил и това, че на мен ми беше минало, не означаваше, че Фран няма право да каже онова, което мисли.

Побързах да сложа чайника като добра домакиня.

— Е, какво, поживя ли си, скапаняко? — обърна се Фран към Алекс.

— Видях… доста свят… Обиколих няколко щата, не се застоявах…

— Хмм… не се и съмнявам.

— Мел — най-после се обърна към мен Алекс, — няма ли да й кажеше да престане?

— Защо? Не сме Америка, но и тук важат някои демократични принципи. Моля те, помогни ми за чая. И бъди мил с Фран.

— Да бъда мил? Да не би да съм я засегнал с нещо?

— Очевидно. Нали не смяташ, че винаги е такава?

Той въздъхна и взе подноса с чашите.

— Така си падам по новия ти американски акцент — безмилостно продължи Фран. — Винаги си ме изненадвал, конте. Помниш ли как веднъж ти беше хрумнало да се изживяваш като хипи и говореше само за кармата? Та ако пак тръгнеш да обясняваш, че си станал нов човек, разправяй го на старата ми шапка. Ти си си все същата хитра лисица, Алекс, и никога няма да се промениш.

— Фран, моля те, престани. Излишно е. Наистина съжалявам…

— О, така ли? Аз обаче не се казвам Мел.

— Не издържам повече… — И Алекс се надигна, очевидно с намерение да напусне стаята.

Фран не го оставяше на мира.

— И какви са най-новите ти планове, мекотело такова? Ще ги споделиш ли?

— Искам само… да изкупя вината си пред Мел, да не правя повече гафове, да си намеря свястна работа… Доволна ли си?

Фран ми намигна.

— Рано е да се каже.

Но явно се беше поуспокоила и реши да смени темата. Пък и… имаше доста новини за разказване.

Отдъхнах си. Може би все пак нещата щяха да потръгнат.

 

 

И наистина, двамата с Алекс сякаш карахме втори меден месец — размотавахме се по улиците, преоткривахме позабравени кътчета на Лондон, дори посещавахме заедно изложби! Аз усъвършенствах кулинарните си умения с всеки изминал ден — беше ми дошло вдъхновението. Вечеряхме на свещи, с бутилка вино и от учтивост винаги канехме и Линда, но тя, слава богу, промърморваше някакво извинение и оставаше в стаята си. Дори не ми даваше възможност да й благодаря, че е измила купчината чинии от предния ден. Междувременно беше получила още един огромен колет, но сега не ми оставаше време да си блъскам главата над тази загадка.

Алекс действително имаше някакви планове относно кариерата си. Свърза се със старите си познати от музикалния бизнес и очевидно от едно-две места дори му бяха обещали ангажименти, защото изглеждаше много въодушевен и нямаше търпение да събере отново старата банда. От моя страна срещаше пълно разбиране.

Най-после реших, че е време да позвъня на Аманда. Не можех да пропусна случая да я уведомя за щастливия развой на събитията. Поне веднъж и аз имах с какво да се похваля.

— О, Мел, ти ли си, скъпа? Би ли изчакала за момент — звънят ми по другия телефон…

Повече от ясно беше, че е чула новината — металната нотка в тона й можеше да се долови безпогрешно.

— Е, как е? Разбрах, че Алекс се е върнал и ти пак си го прибрала… Право да си кажа, доста се изненадах. Очаквах да постъпиш по-твърдо, въпреки че си те познавам…

О, не! Пак се започваше…

— Правилно си чула — отново сме заедно и изобщо не съжалявам — опитах се да звуча колкото е възможно по-бодро.

Този път нещата са наистина сериозни…

— Искаш да кажеш, че и вие ще се жените?! — възкликна Аманда. Можех да си я представя как се подсмихва лукаво.

— О, не — отвърнах небрежно. — Не бързаме, поне засега. Няма смисъл да насилваме нещата. Което ми напомня, че годежът ти май щеше да е скоро. В събота, ако не се лъжа?

— Точно така. В събота вечер. С официално облекло, нали скъпа? Знаеш как е…

— Ще имаме предвид — отвърнах хладно. Ако се опитваше да ми развали настроението, почти беше успяла.

 

 

До събота обаче ми мина и дори мисълта за годежа на Аманда не можеше да ми помрачи настроението. Тъкмо напротив, нямах търпение двамата с Алекс да се появим прегърнати и да привлечем любопитните погледи. Сто на сто някой щеше да подхвърли: „Ами вас двамата? Няма ли да ви женим?“ Алекс щеше да се усмихне, да ме притисне до себе си и да отвърне: „Някой ден и това ще стане…“ В този миг щях да се почувствам принцесата на вечерта… Представих си скептичната усмивка на Фран, за да се върна отново на земята, но какво пък — човек има нужда малко да помечтае. Още повече, че откак се беше завърнал, Алекс не ми беше дал и най-малкия повод за притеснение — бяхме като двете половинки на едно цяло, кой беше по-щастлив от нас?!

Годежът на Аманда наистина се оказа едно от най-бляскавите светски събирания, на които ми се удаваше случай да присъствам. Слава богу, въпреки обилното хапване през последните няколко седмици успях да се напъхам в сивата си копринена рокля — един от малкото ми официални тоалети. И ако държах дясната си ръка небрежно отпусната покрай тялото, петното от червено вино почти не се забелязваше. Алекс беше облечен по-скоро спортно, отколкото строго официално, но на него всичко му стоеше великолепно.

Фран категорично отказа да дойде въпреки увещанията ми. Според нея аз съм щяла да се мъкна по петите на Алекс, а тя щяла да си умре от скука, тъй като освен мен не познавала никого.

Приемът беше в един от елитните клубове край Темза — скъпи парфюми, светска глъчка и огромни букети от жълти цветя покрай стените… Всички се извисяваха над мен, всички бяха облечени по последния писък на модата и всички… се познаваха помежду си. Фран беше прекалено горда, за да се появи на такова място, но все пак ако беше тук, щеше да влезе с високо вдигната глава като кралица, а аз почувствах, че ме обливат горещи вълни, сякаш се бях превърнала отново в малката, закръглена и недодялана провинциалиста от подготвителния клас на гимназията и ми бяха избили младежки пъпки. Краката ми се подкосиха. О, боже, какво изобщо търсех тук?

Мястото ми определено не беше сред тези елегантни самодоволни представители на човешката раса, но вече беше прекалено късно за отстъпление. За миг зърнах обърканата си физиономия в едно от огромните огледала. Изглеждах така, все едно отивах на зъболекар и на всичко отгоре бях обула по погрешка обувките на по-голямата си сестра.

Единствената ми утеха беше, че бях с най-очарователния, най-зашеметяващия кавалер — това поне не можеше да се отрече. Но когато хвърлих триумфален поглед към него, усмивката замръзна на лицето ми. Как бих могла да забравя? Та Алекс беше един от тях, един от галениците на съдбата — съвършен продукт на частните училища, тенис клубовете и елитните ски курорти. Той се чувстваше тук като риба във вода и моментално беше наобиколен от себеподобните си.

— Ах, приятелю! Къде се губиш?!

— Алекс, стари мошенико, разбрах, че си се подвизавал в Ел Ей, а?

— Насам, Ал — ела да се видиш с Бенедикт и Клеър. Помниш ли, запознах те с тях на онова парти с басейн. Ама че веселба падна, а?

Спомних си онова злополучно парти. През цялото време бях мълчала като риба, чувствайки се встрани от общото веселие. Същото се получаваше и сега. Без да давам вид, че съм засегната от пълното пренебрежение към моята скромна персона, търпеливо изчаквах Алекс да ме представи.

— Момчета, а това е Мелани.

Кимнаха ми разсеяно, отправиха ми някоя и друга вежлива усмивка и… прецениха, че не заслужавам повече внимание. Затова пък Алекс, който се беше впуснал да разправя презокеанските си преживелици, жънеше овации. Всички го бяха зяпнали в устата и се заливаха от смях. Оказа се, че Алекс разполага с неизчерпаем запас от истории, които предизвикваха всеобщ интерес.

Аз обаче неусетно се озовах извън кръга, в който кипеше веселие. Потреперих като сираче, оставено вън на студа. Погледнах се отстрани и се засрамих от глупавите фантазии, с които бях живяла цяла седмица. Истината беше, че не означавах абсолютно нищо за никой от тези хора. Би трябвало да поднеса извиненията си на домакинята и да си тръгна, но Аманда не се виждаше никъде. Затова просто се отдалечих, давайки си вид, че търся тоалетна. Може би наистина имах нужда да се скрия вътре и да си поплача малко.

Обмислих тази възможност, когато изведнъж съзрях сред тълпата Аманда. Втурнах се насреща й. Тя все пак беше домакиня — редно беше да ми обърне внимание!

— Мел, скъпа, радвам се да те видя! — Аманда целуна въздуха покрай бузата им. За пръв път не се подразних от това, че говори прекалено високо. Дори й бях благодарна. С късата си полупрозрачна момичешка рокличка Аманда повече от всякога приличаше на кукла Барби. Помислих си, малко злобничко, че ако ще се кълнеш във вярност до гроб на един мъж, може би все пак трябва да се откажеш от тоалети от типа „ела, Вълчо, изяж ме!“. С очите си видях как един от сервитьорите щеше да изпусне таблата, минавайки покрай Аманда.

— Как е, скъпа? Забавляваш ли се?

— Партито е… фантастично — смотолевих.

— Нали? Специално съм поканила фоторепортер от списание „Хелоу“.

Естествено. Можеше да се предположи.

Аманда сияеше. Тя изглеждаше още по-миниатюрна и се държеше още по-превзето и наперено от обикновено. От време на време хвърляше поглед в някое от големите огледала, любувайки се сама на себе си.

— Значи двамата с Алекс пак се събрахте? — чуруликаше любезната домакиня. Явно беше преценила, че може да ми отдели няколко минути, без да навреди на реномето си. — Похвали се — как е сега?

Изведнъж установих колко трудно е дори и при най-добро желание да разкажеш за една щастлива връзка. Всичко, което караше дъха ти да спира, облечено в думи, щеше да прозвучи банално или направо смешно. Въздъхнах. Най-ужасното беше, че докато аз се напъвах да обяснявам колко добре си прекарваме, живото доказателство за това се забавляваше чудесно в другия край на салона, без изобщо да забележи липсата ми. Аманда ме слушаше с привиден интерес, но повече от ясно беше, че мислите й бяха другаде. Не биваше да я задържам повече. Но това означаваше, че пак ще остана сама като кукувица. Усещах, че още малко и ще заплача.

— А… къде е Фрейзър? — направих последно усилие да удължа разговора.

— Здравейте… — долетя току зад гърба ми познатият шотландски акцент.

Лицето ми се озари от първата за тази вечер искрена усмивка.

— Фрейз!

Не беше Фрейзър, въпреки шотландската поличка. Не можеше да се е променил толкова.

— Това е Ангъс — сухо каза Аманда, — по-малкият брат на Фрейзър. Ангъс, да ти представя Мелани, моя съученичка.

Братът на Фрейзър, с рижа коса и лунички, ме изгледа изпод вежди.

— Здравейте! — усмихнах му се дружелюбно. Вие ли ще кумувате?

Олеле. Веднага съжалих, че съм задала този въпрос. Ангъс, или както там му беше името, целият пламна, а Аманда процеди:

— Ще видим… Имаме да уточняваме още доста неща… Ще ме извините ли, трябва да обърна внимание и на останалите гости…

И ме остави в компанията на Ангъс.

— А вие… с какво се занимавате? — попитах.

— Инженер съм.

— О, и вие ли? — Господи, звучах като английската кралица.

— Само че моята специалност е друга. Но да не ви отегчавам…

Би трябвало да кажа, че не се отегчавам ни най-малко, но точно в този миг откъм групичката около Алекс прокънтя задружен смях. Очевидно някой беше предложил да играят на сляпа баба и идеята беше посрещната с бурен възторг.

Един от гостите вече обикаляше със завързани очи.

Разговорът ни с Ангъс, който и без това вървеше вяло, съвсем замря. Бяхме двама аутсайдери, които нямаха какво да си кажат. В отчаянието си зададох съвършено безсмислен въпрос:

— Значи сте от Шотландия?

Ангъс кимна.

Господи, как ми се искаше Фран да се появи отнякъде. Или поне Алекс да се втурне към мен и да ме завлече там, където кипеше веселието.

Май все пак щеше да се наложи да посетя тоалетната и хубавичко да си поплача.

Но преди това изгърмях последния си патрон:

— Радвате ли се за Фрейзър и Аманда?

По лицето му не личеше да се радва особено, но въпреки това изобщо не бях подготвена за онова, което последва. Кръвта сякаш изведнъж се оттегли от лицето на Ангъс и той избухна:

— Искате ли да знаете какво мисля? Мисля, че Фрейзър постъпва като последен глупак, а вашата приятелка е същинска змия. Извинете ме за откровеността.

— Защо мислите така? — заекнах.

— Защото върти Фрейзър на пръста си, държи се с майка ни като с парцал и се домогва до проклетата титла с нокти и зъби… Личи си, че е готова да продаде душата си на дявола само и само един ден да може да се похвали, че живее в истински замък… Направо ми се повдига от нея… Ще ме извините ли?

И той ме изостави, без окото му да мигне. Господи, и това ми било кавалер.

Прехапах устни, осмисляйки току-що чутото. Колкото и грубо да се беше изразил, Ангъс говореше самата истина — не можех да не призная това. Но това не оправдаваше отношението му към мен — що за светски обноски?

Стиснах зъби. Поне щях да опитам ордьоврите — и това беше нещо. А ако си бях взела и някакво списание, може би щях да си убия времето, без да стигам до ръба на истерията.

Компанията на Алекс вече беше на градус — превиваха се от смях, без да са съвсем наясно на какво точно се смеят. Моят любим ме обгърна разнежено с ръка през рамото и промърмори: „Къде се губиш, сладка моя?“ Опитах се да му се усмихна, но изведнъж срещнах смръщения поглед на Ангъс. Изражението му издаваше такова презрение към всички нас, такава зле прикрита досада, че аз се почувствах ужасно неловко. Очевидно слагаше и мен в общия кюп, но от това, странно защо, не ми стана особено приятно. Повечето от гостите, порядъчно подпийнали, се натискаха по ъглите и се кикотеха. Можех да си представя как изглежда това отстрани.

След малко дойде ред на речите. Фрейзър беше доста красноречив и Аманда очарователно се усмихваше, докато го слушаше. После бащата на Аманда произнесе някаква реч, но дотолкова се престара да докара изговора на аристократичен Лондон, че почти нищо не му се разбираше. След това се разнесоха възторжени възгласи — беше ред на танците и специално поканеният за целта оркестър засвири самба.

Всичко живо се изсипа на дансинга, а аз останах седнала на мястото си. Добре поне, че и бездруго изглеждах смъртнобледа — ако някой случайно се поинтересуваше защо не танцувам, щях да отговоря, че ми е прилошало. Дълго време не се наложи да давам обяснения, но в крайна сметка Алекс се сети да ме потърси.

— Да вървим на дансинга, бебчо… Голяма веселба пада, а?

Смънках нещо, но Алекс вече ме теглеше към дансинга.

— Хайде, не се дърпай, ела да потанцуваме…

И ако в душата ми трепна плаха надежда, че романтичните ми очаквания за тази вечер най-после ще се сбъднат, сладката илюзия трая точно две секунди. В следващия момент си спомних, че Алекс е най-безнадеждният танцьор, който изобщо може да съществува. Той нямаше никакво чувство за ритъм и само подскачаше от крак на крак като куче, което иска да бъде изведено на разходка. На всичко отгоре по нищо не личеше, че танцува с мен — все едно, че бях сама на дансинга. Подскачайки храбро, хвърлих поглед към стенния часовник. Беше едва полунощ. „Пепеляшке, що ти трябваше да ходиш на бала?“

Горчиво съжалих, че не бях приложила номера с прилошаването преди двайсет минути, когато все още имаше шанс да хвана метрото. Във всеки случай, време беше да пристъпя към решителни действия. Подръпнах ръкава на Алекс, за да привлека вниманието му.

— Тръгвам си — съобщих усмихнато.

— Какво каза?

— Отивам си! Чувствам се ужасно и искам да се махна от тук! — изкрещях, и то в мига, в който музиката спря и няколко глави учудено се обърнаха към мен.

Все едно, трябваше да доведа нещата докрай.

— Аманда, аз ще си тръгвам. Благодаря ти, прекарах чудесно. Ще се чуем тези дни…

Забързах към вратата, преди някой да е успял да ме спре, в случай, че се опиташе, и се блъснах с Фрейзър, който тъкмо беше изпратил други гости.

Той ме погледна, като че се чудеше дали не ме е виждал някъде. Стиснах зъби. Нямах никакво намерение да му припомням коя съм — и бездруго не бях оставила дълбоки следи в съзнанието му. Освен това щеше да е истинска мъка да си хванем такси по това време, затова просто му кимнах учтиво и минах покрай него. Алекс вече ме чакаше отвън на алеята.

— Мелани? — чух зад гърба си и едва не се препънах.

Извърнах се. Фрейзър беше със същата шотландска поличка като брат си, но тя не му придаваше комичен вид. Къдриците му бяха разрошени от танците и падаха над очите. С мъка потиснах желанието си да изтичам да го прегърна и да му кажа колко се радвам, че го виждам.

— Здравей — казах сухо. — Партито беше… страхотно.

— Предполагам… Радвам се, че ти е харесало. И… съжалявам, че в първия момент не можах да те позная.

— Нормално. От тогава мина доста време…

— Да… Наистина.

Поглъщах с поглед познатите черти. В полумрака Фрейзър ми изглеждаше странно близък и в същото време — някак чужд.

— Е, значи ще се виждаме?

— Сто на сто.

— Идваш ли, скъпа? — подвикна Алекс откъм тъмната алея.

Усмихнах се още веднъж на Фрейзър и последвах половинката си. Алекс изглеждаше леко обезпокоен. Имаше чувството, че с нещо ме е засегнал, но не можеше да разбере с какво. Или пък ревнувах от приятелите му? Глупости. Всъщност… не бях сигурна, че дори аз самата можех да обясня какво точно изпитвам. На кого се сърдех? На него? На себе си? На хората, които пращат децата си в частни училища? На това, че не съм случила на родители и не можех да се похваля нито с пари, нито с титла?

— Добре ли си? — попита ме Алекс. Долавях напрежението в гласа му.

За малко да отговоря: „Как ще съм добре?! Извън кожата си съм и не мога да понасям префърцунените ти приятели, които цяла вечер гледаха през мен като през стъкло, защото за тях съм никоя…“

Вместо това, като независима жена с характер, продукт на деветдесетте години, вирнах глава и отвърнах:

— О, да… Само че… нямах търпение да те измъкна оттам, за да останем само двамата.

След което се притиснах до него и палаво се засмях.

Бях се измъкнала с достойнство от положението и огромната празнично осветена къща беше останала зад нас. Две причини, за да се почувствам малко по-добре. Облегнах глава на рамото на Алекс и закрачихме нататък в хладната ноемврийска нощ.

 

 

Прекарахме чудесна, мързелива неделна сутрин в леглото, след което Алекс отиде да се види с приятели и се завърна късно през нощта, успявайки да събуди цялата къща, както обикновено.

Мина първо през кухнята с надеждата да открие нещо за ядене (трудна задача, освен ако Линда не беше напазарувала, тъй като аз вече се бях отказала да се правя на примерна домакиня). След малко влезе при мен в спалнята, седна на ръба на леглото, целуна ме по носа и тържествено съобщи:

— Познай какво! Намерих си квартира! По-точно… Чарли, бившият ми съквартирант, нали си го спомняш, вече не ми се сърди и няма нищо против да се нанеса там отново.

Веднага се разсъних. Та аз, макар и да не смеех да си го призная, вече бях започнала да мечтая за малък, уютен дом само за нас двамата… Вярвах, че е само въпрос на време Алекс да си намери работа в някоя музикална компания и всичко да се уреди… Ама че глупачка съм била! Неслучайно казват: — „Искаш ли да разсмееш Господ, прави си планове“… С Алекс никога не бяхме говорили за бъдещето, но все си мислех, че след като ни е толкова добре заедно, вече е време нещата да прераснат в нещо по-стабилно… Че и двамата изпитваме насъщна нужда един от друг… И ето че един прекрасен ден той идва и им заявява, че ще се изнася. При това с такава усмивка…

— О, така ли? — попитах сякаш между другото. — А Чарли още ли живее във…

— Във Фулъм? О, да. В стария апартамент. Страхотно местенце…

— Само че е на другия край на града! — не се стърпях. — Плюс това… винаги си казвал, че мразиш Западен Лондон!

— Да… защото е тежкарски квартал, но съгласи се, че тук… само ви притеснявам.

Въздъхнах.

— Не се оплаквам.

— Знам, бебчо, но… — той разроши косите ми. — Всичко ще си бъде както преди, уверявам те.

С това въпросът приключи. Гмурнахме се под завивките и лудувахме както обикновено, докато най-после заспахме прегърнати.

В три през нощта станах да пия вода и най-после дадох воля на сълзите си. Дълго стоях, опряла чело на стъклото. Пронизваше ме хлад и дори когато се мушнах под завивките и се притиснах до Алекс, усещането за всепронизващ студ не можа да се разсее.