Джени Колган
Сватбата на Аманда (16)

16.

В събота се събудих замаяна, с натежала глава и с някакво мрачно предчувствие. Когато най-после си спомних какво ми предстои, съвсем се вкиснах. Най-после си казах, че е крайно време да спра да се вайкам — щях да прекарам няколко часа с майка си, какво толкова? Стават далеч по-страшни неща. Щяхме да си побъбрим в кухнята, да погледаме телевизия и може би да отидем на пазар.

Истината беше, че ако зависеше от мен, нямаше да мръдна от тази стая, нямаше изобщо да си подам носа навън. Щях да се просна по очи на леглото, да ритам с крака и да удрям с юмруци, докато най-после притихна, заровила глава във възглавницата. А вместо това трябваше да стана, да се измия, да се облека — изобщо да си дам вид, че върша присъщите за всеки човек неща. Нямаше да е лесно, когато в същото време Алекс и Фран не ми излизаха от главата. Виж, те сигурно щяха да си изкарат чудесно, не се и съмнявах. Вероятно щяха да се появят заедно на сватбената церемония и да привлекат вниманието върху себе си. Заедно щяха да бъдат великолепна двойка, трябваше да го призная. А един ден децата им щяха да играят заедно с децата на Аманда и Фрейзър. Двете семейства щяха да си гостуват, да обикалят заедно скъпите курорти… А аз бях излишният елемент от мозайката. Не се вписвах в тази идилична картинка и трябваше да се отстраня от пътя им.

Чух шум от разместване на мебели в съседната стая и това ме изтръгна от мислите ми. Странно наистина, какво ли замисляше Линда? Каква ли муха й беше бръмнала в главата?

Дрррр! Подскочих, разтърсена от оглушителен звън. Дрррр! Звънът не преставаше. Не ми се вярваше да е пощальонът и дано не беше Алекс. За негово добро. Затътрих се да отворя, както си бях по пижама. Едва ли търсеха Линда.

Тя надникна в коридора. Каквото и да правеше, не изглеждаше никак доволна, че някой я откъсва от заниманието й и че още се мотая пред погледа й въпреки изричната й молба. Естествено, щях да изпълня даденото обещание, но не можеше да се отрече, че тя имаше всички основания да се съмнява в мен.

Надникнах през шпионката. Отвън стоеше Ангъс.

— Какво има? — попитах с не особено дружелюбен тон.

— Здравей, Мел. Може ли да вляза?

Пристъпих от крак на крак.

— Защо?

— Ще ти кажа. Ще ме пуснеш ли вътре?

Хм.

— Какво си намислил?

Ангъс се усмихваше лукаво, но когато ме видя, усмивката изчезна от лицето му.

— Мел… Какво се е случило? Изглеждаш така, сякаш не си преставала да плачеш от седмици…

— Колко си наблюдателен. Ще ми кажеш ли най-после какво те носи насам? Няма ли да се стягаш за сватбата? Да не би… да са я отменили?

— Уви, не. Мел… да не те събудих?

— А, не, не се безпокой. Станах преди малко. Ще пиеш ли кафе, защото определено имам нужда.

Той погледна часовника си.

— Може. Благодаря ти. Здрасти, Линда.

Линда примигна и се свря като мишка в дупката си.

— Трябва да изчезвам оттук… — прошепнах. — Обещала съм.

— Добре де. След малко тръгваме.

— Накъде?

— Как къде? На сватба.

— Без мен!

Ангъс ме последва в кухнята.

— Напротив. Защо мислиш, че съм дошъл? Да те отведа оттук. Фрейзър ми разказа всичко.

Сложих кафеварката, след което се обърнах и го изгледах от упор.

— Мисля, че се изразих ясно — няма да ходя на никаква сватба. Плюс това… дори не съм поканена.

Ангъс извади чаши, като си тананикаше някаква мелодия, все едно изобщо не ме беше чул.

Най-после седнахме да пием кафе. Едва сега ми направи впечатление, че кухненската маса беше изчезнала. Виж ти. Сега обаче нямах време да се замислям над този факт — имах си достатъчно други грижи.

Като капак, Ангъс седеше срещу мен, облечен в шотландска поличка и си подсвиркваше най-невъзмутимо.

— Престани — помолих го. — Лазиш ми по нервите.

Той ме погледна.

— Бих искал да те поканя на сватбата. Имам право да заведа своя дама, така че, ако не възразяваш…

— Възразявам. Заведи Кайли Миноуг.

Той отпи от кафето, без да се засегне от троснатия ми тон.

— Защо се притесняваш? Алекс няма да бъде там.

— Алекс изобщо не ме интересува.

— Нито пък Фран…

— Е, и?

— Хайде, Мел, облечи се. Наел съм кола, така че ще пристигнем бързо.

— Ангъс, няма да дойда с теб на тази сватба, избий си го от главата! — Скръстих ръце на гърдите. — Е, тръгваш ли?

Той не помръдна. Гледаше ме, без да сваля очи от мен.

Въздъхнах.

— Ще ми обясниш ли защо толкова държиш да дойда с теб? Вече казах, че няма да участвам в хвърлянето на бомбички…

Той сви рамене.

— Независимо от това бих искал да дойдеш.

Гледаше ме така настойчиво, че пулсът ми се ускори.

— Ангъс, няма никакъв смисъл… И бездруго всички ще са научили, че Алекс ме е зарязал, и ще злорадстват или ще ме съжаляват…

— Не е вярно — разпалено възрази Ангъс.

— Недей… Излишно е да се опитваш да ме убеждаваш. Стига ми дори подигравателното изражение на Аманда.

— На нея пък точно сега изобщо няма да й е до това, не мислиш ли?

— Не знам… О, Ангъс, просто не бих могла да слушам как някой се заклева във вечна вярност на друг… Това ще ме довърши. Ще се изповръщам върху сватбената торта…

— Одобрявам.

— Не ме дразни. Казах ти, че няма да дойда. Излишно е да го говорим повече. Ще ида на гости на майка ми, ще си бъбрим, ще печем кифлички…

Ангъс поклати глава.

— И все пак ще дойдеш.

— Какво, насила ли ще ме замъкнеш?

— Не, ти ще дойдеш сама, след като ти изтъкна поне две сериозни причини. Първата е — точно сега е моментът да си кажеш „Било каквото било“ и да пристъпиш с високо вдигната глава и прочее… Схващаш ли идеята? Просто трябва да го направиш. После ще се гордееш със себе си.

— Хм. Давай втората причина.

Той ме погледна.

— Втората причина е, че аз наистина много искам да дойдеш. И ти го знаеш. И въпреки това се правиш на изненадана. Което означава, че не си изпаднала в депресия, следователно положението не е безнадеждно.

Говореше, без да откъсва очи от мен. Известно време издържах на погледа на тези ослепително сини очи. Най-после сведох глава. Сърцето ми беше ускорило пулса си.

— Хм — казах аз, без да го поглеждам. — Не мисля, че имам какво да облека.

Той грейна.

— Важното е, че ще дойдеш! Ако искаш, тръгни и по пижама.

— Да, но ти си с шотландска поличка.

— Добре де, облечи там нещо. Няма кой знае какво значение. Според мен всичко ти отива.

Изчервих се като малко момиченце от този комплимент. Още малко и щях да заподскачам: „Той ме харесва! Харесва ме!“

Изкашлях се.

— Добре… ще измисля нещо.

Той кимна, като че ли си е знаел, че ще дойда, още от самото начало.

— Аз пък ще сложа чайника. Линда, ще пиеш ли чай с нас? След малко се изнасяме.

— Не, благодаря — долетя приглушеният отговор, последван от някакво чукане. Какво правеше тази жена там вътре? Стените ли разбиваше?

Седнах на леглото в стаята си и се замислих дълбоко. Изведнъж усетих прилив на неудържима енергия, желание нещо да се случи. Ангъс беше прав — не бях изпаднала в депресия. Имах чувството, че съм на прага на нещо важно, и това усещане беше почти разтърсващо.

Освен това не беше съвсем вярно, че нямаше какво да облека. Имах една стара тъмновинена рокля от брокат и миналата седмица, когато още кипяха трескавите ни приготовления за сватбата, я бях взела от химическо. Имах и едни високи обувки с копченца, в стила на двайсетте години. Щях да мина и без шапка — имах подходяща панделка, която да придържа къдриците ми. Хвърлих поглед в огледалото и… най-неочаквано останах доволна от себе си. Очите ми сияеха, а от вълнение дълго не успявах да закопчая копченцата на ръкавите.

Най-после се появих пред Ангъс в целия си блясък. Той ме чакаше, без да проявява ни най-малко нетърпение.

Като ме видя, разпери ръце.

— Изглеждаш възхитително!

— Благодаря. Ти също изглеждаш добре.

Не го казах само за да си върна комплимента — шотландската носия наистина подчертаваше мъжествената фигура на Ангъс.

— Искаш ли аз да се обадя на майка ти и да я предупредя да не те чака? — жертвоготовно предложи той.

Божичко, това съвсем ми беше изхвръкнало от главата.

— Хм… Готов ли си да се подложиш на разпит като от времето на Великата инквизиция? Кой си, с какво се занимаваш, какво търсиш тук и изобщо — какви са намеренията ти?

Той се засмя. Позвъних на майка си и се оказа, че тя всъщност остана много доволна, като разбра, че все пак съм решила да отида на сватбата. Това било по-важно, а с кифличките щяла да се справи и сама. Дори пожеланието й и на мен най-после да ми излезе късметът, не ме подразни, а само предизвика усмивка.

Погледнах към Ангъс, който миеше чашките от кафето и свих рамене.

— Знам ли? Защо пък не?

— Ще тръгваме ли? — попита Ангъс, когато затворих телефона.

— Готова съм — отвърнах малко нервно.

— Хайде, чао, Линда!

Тя промърмори нещо.

— Благодарим! И на теб приятно изкарване!

 

 

По пътя към Уокинг и двамата не бяхме особено приказливи. Беше ми нервно и пръстите ми нервно барабаняха по коляното. По едно време Ангъс хвана ръката ми.

— Мел, не се притеснявай… И не забравяй — горе главата! Ще става, каквото ще става!

Изведнъж се сепнах.

— Чакай… Нали се отказа от онази безумна идея?

— За бомбичките ли? Не съм се отказал, но идеята може и да пропадне, което би било жалко. Муки не беше много сигурна, че ще успее да ги вземе, Франческа няма да дойде, ти не искаш да участваш…

— Но ако Муки ги донесе, това значи ли, че…

— Че ще си опитам късмета? Определено. Рискът си заслужава.

Той гледаше право пред себе си.

— На какво разчиташ, Ангъс? — попитах меко. — Знаеш, че това няма да ги спре, нали?

Този път той ме погледна. Очите му се смееха.

— Не, но поне ще ги вбеси…

Не можах да не се засмея.

— Знаеш ли… можеш да броиш и мен.

— Наистина ли?! — оживи се Ангъс.

— Щом ти казвам. Малко пушек няма да навреди на Фрейзър. Мозъкът му и бездруго е достатъчно размътен, щом е решил да се жени за Аманда.

— В такъв случай назначавам те за член на екипа, който отговаря за безопасното изтегляне на бабичките.

Кимнах. Нервите ми бяха опънати до крайност, но в този момент имах чувството, че съм готова на всичко. Нямах какво да губя. Щеше да става, каквото има да става.

Ангъс явно подозираше какво става вътре в мен, защото ме погледна заинтригувано.

Усмихнах му се.

 

 

Времето беше доста мрачно. Слънцето от време на време се опитваше да пробие облаците, но без особен успех. Църквата обаче беше красива като картинка. Едно от множеството „райски“ кътчета в добрата стара Англия. Над вратата имаше венец от глог, бръшлян и бодлива зеленика. Наоколо цареше предпразнична суетня. Гостите, дошли от близо и далеч, се тълпяха в дворчето, събираха се на групички, едни бъбреха оживено, други — очевидно изнервени от пътуването, стояха по-настрани. Най-любопитното, разбира се, бяха възрастните роднини — никой не можеше да се отърве от тях, без да го разпитат надълго и нашироко.

Към мен никой не проявяваше особен интерес, затова можах да разгледам останалите гости необезпокоявана.

Забелязах, че поканените от страна на Аманда значително се отличаваха от гостите на Фрейзър. Едните бяха по-шумни, по-нагласени и слизаха от по-скъпи автомобили. Другите… изглеждаха по-нормално, като, разбира се, не се смята това, че мъжете бяха с шотландски полички.

Отидохме да поздравим майката на Ангъс, очарователна дама с топла усмивка. Забелязах и други познати физиономии — Повечето от ергенското парти. Те също си ме спомняха и ми кимаха усмихнато. Зърнах Наш, облегнал гръб на едно дърво. Помахах му. Стори ми се доста пребледнял. Явно вече осъзнаваше, че да си кум не е шега работа.

— Как е, Наш?

— Горе-долу…

Нещо ми изглеждаш притеснен.

— А… не. Само малко…

— Подготви ли речта си?

Той съвсем позеленя. Явно го бях улучила по болното място.

— Скалъпих няколко изречения. Тук някъде е… по джобовете.

— Спокойно, сигурна съм, че ще се справиш. А къде е Фрейзър? Не трябваше ли да е вече тук?

— Ами… сигурно ще се появи всеки момент… Не остава много време…

Горкият Наш. Не му завиждах.

Но къде ли наистина беше Фрейзър? Хората вече започваха да се оглеждат и да правят шеговити коментари. До началото на церемонията оставаха десетина минути и беше малко странно младоженецът да не се е появил до този момент. Погледнах Ангъс, но той само сви рамене.

По пътя не се задаваше никаква кола, а повечето гости вече бяха пристигнали. Някакъв фотограф крачеше напред-назад и очевидно започваше да нервничи. Като ни видя, той се запъти към нас.

— Вие ли сте братът на лорд Макконалд?

— А вие сте…

— Джоф де Бувоар. Фотограф от списание „Хелоу“. Потомък на граф Съфолк.

— Много се радвам за вас — каза Ангъс и двамата като по даден знак обърнахме гръб на фотографа и се отдалечихме.

Шаферките вече бяха в пълен състав — шест блондинки с размерите на манекенки и две малки куклички — за разкош, също блондинки. Двете малки шаферки тичаха като мишлета наоколо, криеха се зад гърбовете на възрастните и се плезеха една на друга. Големите си поправяха грима и не им обръщаха никакво внимание.

Малко по-встрани беше застанал някакъв човек, който държеше навързани осем снежнобели охранени гъски с папийонки.

— Дявол да го вземе! — възкликнахме едновременно двамата с Ангъс.

— Няма да се омъжа, ако на сватбата ми няма гъски! — заявих тържествено.

— Като гръмнат бомбичките, ще се разхвърчи перушина — промърмори Ангъс. Той поглеждаше неспокойно часовника си.

— Ето ме и мен! — изскочи отнякъде Муки.

Разцелувахме се и тя прошепна:

— Успях! В мене са…

След което отвори елегантната си дамска чантичка на „Шанел“, за да ми демонстрира за какво ставаше въпрос.

— Въпреки че като гледам, може и да не се наложи да ги използваме… О, тези гъски — толкова са сладички!

След малко викарият покани гостите да заемат местата си в черквата.

— Много съжалявам, но в два часа е следващата церемония… Благодаря ви… Наистина ужасно съжалявам…

Аз лично нямах нищо против да влезем вътре — беше ми хладно. Ангъс прошушна нещо на Наш и последвахме останалите гости.

Църквата изглеждаше приказно и отвътре, както и отвън. Може би украсата беше малко в повече — всички тези панделки и венчета… но това си беше лично мое мнение. Навсякъде горяха свещи, а пътеката, по която щяха да минат младоженците, беше посипана с розови цветчета. Всичко беше толкова смайващо, че когато някой ме попита: „А вие? От страна на булката или на младоженеца сте?“, само преглътнах.

— Тя е с мен — притече се на помощ Ангъс. — Мел, сядаш до мен.

Местата ни бяха най-отпред. Ангъс седеше между мен и майка си.

Органистът подхвана някаква тържествена мелодия. Ушите ми кънтяха. Различих преплетените инициали на Фрейзър и Аманда в украсата пред олтара. От другата страна на пътеката Муки ни правеше някакви знаци. Ангъс й кимна и посочи алармата. Стомахът ми беше свит на топка.

Черквата беше пълна с народ и фотографът от списание „Хелоу“ щракаше насам-натам, колкото да не стои със скръстени ръце. Обективът му следеше най-вече едната от шаферките.

Седящите на първите редове обръщаха назад глави неспокойно. Наш не се виждаше никъде. Майката на Фрейзър не изглеждаше притеснена, поне външно. Почти всички останали си шушукаха, озъртаха се и се подсмиваха. Вече беше дванайсет и петнайсет. Церемонията трябваше да започне преди четвърт час. Майката на Аманда нервно мачкаше в ръце кърпичката си и се поклащаше напред-назад.

Да си призная, самата аз бях озадачена. Наведох се към Ангъс и прошепнах:

— Да не си завързал брат си някъде?

Той се засмя.

— Честна дума, не съм. И аз бих искал да знам къде е.

Времето напредваше. Вече беше почти дванайсет и половина.

Изведнъж вратата в задната част на черквата се отвори с трясък и всички глави се обърнаха натам.

В дъното на пътеката, красива като принцеса от приказките, стоеше Аманда. Облечена беше в прилепнала по тялото рокля в бяло и златисто и приличаше на изящно, оживяло цвете.

Лицето й обаче беше восъчно бледо и разкривено от ярост. Всички изведнъж притихнаха. Тя тръгна по пътеката. Устните й бяха решително стиснати. В първия момент шаферките понечиха да я последват, но спряха разколебани. Органът също изведнъж замлъкна — явно някой беше сръчкал органиста.

Аманда се беше насочила… точно към нас. Очите й мятаха мълнии.

— Ти… — изсъска тя на Ангъс. — Къде е брат ти?

— Нямам представа — спокойно отвърна Ангъс.

— Шибано копеле! — извиси глас Аманда, вън от себе си. — Ти ли не знаеш?! Ти ли?! Ти си ми погодил този номер! Казвай къде е шибаният ти брат!

— Съжалявам, Аманда — все така спокойно отвърна Ангъс. — Уверявам те, че наистина не знам. Може би просто е закъснял и ще се появи всеки момент.

— Майната ви! — изхриптя Аманда. — И на теб, жалък палячо, и на заспалия ти брат, и на тая глупачка, дето се увърта около вас… Мелани… фурнаджийската лопата… Кретени!

Разтреперана, наведох глава. Отново се бях озовала в центъра на скандал и този път част от нападките бяха насочени срещу мен.

Аманда явно реши, че не си струва да си хаби патроните за мен и отново се нахвърли върху Ангъс, а аз, като не знаех къде да се дяна, се озърнах неспокойно.

И в този момент видях нещо, от което направо настръхнах. В дъното на черквата ми се мярна позната къдрава глава, снежнобяла риза, шотландска поличка… Фрейзър! Косата му беше разрошена от вятъра, а устата — стисната някак сурово. Освен мен още никой не го беше забелязал — всички бяха погълнати от онова, което се разиграваше пред олтара.

— Предай от мен на оня скапан, долнопробен идиот, че вече не искам и да го знам! Разбира се, ще го осъдя да ми изплати част от разноските за сватбата, няма да му се размине току-така, какво си мисли той?! Нещастник! Като си помисля с какво семейство щях да се свържа… Слава богу, че се отървах навреме!

Ангъс нищо не казваше — само я гледаше втренчено. Обхваната от безсилна ярост, Аманда замахна с букета си и… по погрешка удари мен. Тълпата ахна. Попипах бузата си — бодлите ме бяха одрали по лицето.

Аманда се завъртя и… си тръгна, също като злата фея от приказките. Но преди това се обърна към гостите, които седяха като втрещени.

— Какво сте ме зяпнали?! Майната ви на всички!

И изведнъж се вцепени. После изпищя и писъкът й премина в пристъп на кашлица. Останалите гости също започнаха да се давят и да кашлят. Черквата се изпълни с лютив, задушлив дим. Настана голяма суматоха.

— Мел — прошепна Ангъс с грейнали очи, — започва се! Следи за изтеглянето на бабичките!

Един през друг гостите се тълпяха към вратата. Паниката нарастваше. В блъсканицата се събориха няколко от високите сватбени свещи и с уплаха си помислих, че скоро ситуацията ще излезе извън контрол. Оставаше само да се подпали някоя от дългите рокли… Гъските се разхвърчаха с оглушителни крясъци. Добре че мъжът, който отговаряше за тях, не изпускаше от ръце поводите.

Опитвах се да насоча част от хората към страничния изход. С периферното си зрение видях Ангъс с пожарогасителя в ръце. Дано да успееше да овладее положението. Майката на Аманда се въртеше като обезумяла и само кършеше ръце. Добре че Муки се погрижи за нея.

Горкичкият викарий си скубеше косите, побелял като платно. Дожаля ми за него.

— Не се безпокойте, сър… Всичко ще се оправи…

— Един ден ще има какво да разправяте на внуците си — добави Наш, изскочил дявол знае откъде.

Чух сирената на пожарната и си отдъхнах, но мисълта, че могат да ни потърсят отговорност за целия този хаос, не ми даваше мира.

Ангъс изскочи отвътре със зачервени от дима очи, като не спираше да кашля.

— Всичко е наред… — каза, въпреки че едва дишаше. — Огънят е загасен.

Аманда мина покрай нас с вирната глава, без да поглежда никого. Фотографът Джоф щракаше бясно с камерата, но Аманда му се закани с юмрук и той бързо се отстрани от пътя й. Шаферките тръгнаха към нея — изглеждаха доста по-раздърпани, а две-три имаха гъша перушина в косите — но Аманда им хвърли убийствен поглед.

— Какво още търсите тук? Не разбрахте ли, че сватба няма да има?!

Фрейзър отново беше изчезнал — като че ли се беше изпарил.

Аманда хвърли поглед през рамо, като предводител на вражеска армия, решил да се оттегли от бойното поле. Никой не смееше да я заговори. Тя се качи в лъскавата лимузина, хлопна вратата и даде някакво нареждане на шофьора.

Баща й махаше след нея и викаше отчаяно:

— Успокой се, миличко! Ще му дам да се разбере на този негодник! Ще го накарам за всичко да си плати!

Тя не му обърна никакво внимание. Лимузината профуча надолу по пътя и се размина с приближаващата пожарна.

Поклатих глава.

— Не съжаляваш, че дойде, нали? — смигна ми Ангъс. — Виждаш ли какво щеше да пропуснеш?

Но точно когато се канех да му отговоря нещо, думите заседнаха на гърлото ми. Забелязах до входа на черквата две познати фигури. Те също гледаха към мен и дори тръгнаха към нас.

Обърнах се към Ангъс, обзета от паника.

— Спокойно — окуражи ме той. — Рано или късно ще трябва да поговорите.

Фран изглеждаше уморена и без настроение, но направи плах опит да ми се усмихне. Аз не отвърнах на усмивката й. Алекс определено ми се стори притеснен.

Скръстих ръце на гърдите и зачаках.

— Здравей — каза Фран най-после.

— Здравей…

— Ние… аз… мислех, че няма да искаш да говориш с нас по телефона…

— Правилно.

— Но знаехме, че тук ще можем да те намерим…

— О? Вече станахте „ние“ — отбелязах мрачно.

Фран преглътна.

— Не, Мел… Не е това, което си мислиш… Имам предвид, че аз… нито пък той…

Тя съвсем се оплете.

— И… кога започна всичко? — осведомих се делово. — Просто за информация. Още преди да заминеш за Америка ли?

— Не! Разбира се, че не.

— О? Значи само тогава, на партито, така ли? По случай „сдобряването“?

Алекс наведе глава.

И тогава изведнъж всичко си дойде на мястото. Дори се учудих как може да съм такава глупачка?!

— Станало е… вечерта, когато си изкълчих крака, нали?

Изражението на Фран ми показа, че не греша.

— Кажи ми — настоях.

— Бях отишла да се видя с Чарли, но него още го нямаше… — започна Фран.

А Алекс е бил там. Ясно. Нямаше нужда да казва нищо повече. Попипах драскотината на челото си. Кръвта беше засъхнала и се беше образувала коричка.

— Не разбирам само… Защо точно вие двамата…

— Съжалявам — този път Фран ме погледна в очите. — Онази вечер искахме да поговорим… Не знам как стана.

Поклатих глава.

— Ти беше най-добрата ми приятелка… Както и да е. Станалото станало. Целият е твой.

Алекс ме погледна стреснато. Държеше се като човек, който има чувството, че е излишен. Това беше нещо между мен и Фран и каквото и да решехме двете, неговото мнение не беше от значение. Много неизгодна позиция. Като че ли моята беше за предпочитане.

Фран също не изглеждаше особено щастлива от развоя на събитията. Погледна умърлушения Алекс, после мен и тихо каза:

— Предпочитам да си останем приятелки…

— Не вземаш ли това решение малко късничко?

— Може би, но вече съм сигурна за себе си.

Изглеждаше отчаяна. Отстъпвах й Алекс, какво повече искаше от мен? Би трябвало да се чувства победителка.

Нямахме какво повече да си кажем. Върнах се при Ангъс, който търпеливо ме чакаше в другия край на алеята. Бащата на Аманда току-що беше направил съобщение, че обядът не се отменя, въпреки че церемонията не се е състояла. Така или иначе всичко вече било поръчано — нямало смисъл да се губи. Новината значително подобри настроението на повечето от присъстващите. Те се раздвижиха и забързаха към колите си.

С периферното си зрение видях, че Алекс понечи да хване Фран подръка, но тя го отблъсна. В този момент дори малко ми дожаля за нея. Не си ги представях да изкарат дълго време заедно.

Изведнъж се разнесе оглушителен писък на спирачки. В църковния двор беше влетяла спортна кола последен модел и от нея изхвръкна… Чарли! Божичко! Приличаше на обезумял.

Той се втурна към Фран. Ставаше интересно…

— Знаех, че ще те намеря тук — започна отдалече Чарли и изведнъж, за всеобщо удивление, падна на колене. — Моля те, Фран. Не ме измъчвай повече! Знам, че не го обичаш…

— Не, не го обичам — тихо каза Фран.

Алекс, горкичкият, изглеждаше шокиран от това признание.

— И въпреки това… не мога да ви гледам заедно! Това ме подлудява! Просто не издържам… Фран, ние сме създадени един за друг!

— Да, но ти си един наперен, вироглав, безчувствен негодник!

— Именно! А ти си наперена, вироглава, лъжлива кучка. Точно затова си подхождаме идеално! Моля те, Фран, зарежи тоя мухльо и ела с мен! Да се махаме оттук и да отидем някъде, където никой няма да ни пречи…

Ангъс поклати глава невярващо. Двамата се спогледахме. Фран погледна първо Чарли, после Алекс и накрая мен. После каза с оня сдържан, леко нехаен глас, който така добре познавах:

— Ами това е… Аз ще тръгвам… Всичко хубаво, Алекс, беше ми приятно.

Алекс отвори уста като риба на сухо. Току-що се беше озовал от два стола на земята.

— К-какво? — заекна той. — Къде, по дяволите, отиваш?!

— С него — простичко каза Фран. — Истината е, че нямам представа къде. Довиждане, Мел. Наистина много съжалявам. Дано някой ден ми простиш…

— Довиждане — отвърнах. И този път почти успях да й се усмихна.

— И не забравяй какво ти казах за братята Макконалд! Довиждане, Ангъс!

Той й помаха, ухилен до ушите.

После Фран седна в спортната кола на Чарли, сложи си тъмните очила и омота шала около главата си като Одри Хепбърн. Гледаше право напред.

Чарли даде газ до дупка и скоро малката спортна кола изчезна от погледа ни в облак прах.

 

 

Тримата се спогледахме. Най-после не издържах и дадох воля на напушилия ме смях, въпреки че Алекс представляваше жалка картинка.

Той пристъпи към мен, но Ангъс застана на пътя му.

— Съжалявам — избърбори Алекс и отстъпи назад.

— Аз също, братле.

Ангъс ме наметна с палтото си. Тъкмо навреме — отново бях започнала да зъзна. Тръгнахме към колата, а Алекс остана да гледа след нас.

— Добре ли си, Мел?

— Мисля, че да — отвърнах, разтърсвана от смях. — Мисля, че да. Съжалявам… След малко ще ми мине.

Когато седнахме в колата, Ангъс ми подаде малка бутилка, която измъкна отнякъде.

— Пийни си една-две глътки. Бях я взел за Фрейзър, но ти май имаш по-голяма нужда.

Отпих здрава глътка и мигновено усетих как по цялото ми тяло се разля чудодейна топлина. Това същевременно ме поуспокои. Изведнъж задишах по-леко.

Помълчахме малко.

Най-после Ангъс попита:

— За какво си мислиш сега, Мел?

— За Фрейзър. Чудя се къде ли е сега. Предполагам, че в края на краищата сватба няма да има.

Ангъс ме погледна.

— Можеш да си абсолютно сигурна в това.

И в този момент сърцето ми отново ми погоди номер — заподскача като лудо.

Ангъс ме гледаше внимателно.

— Значи си мислеше за Фрейзър?

Изкашлях се смутено.

— Да…

— А не за Алекс, нито пък… хм… за мен?

Погледнах лицето му, което ми беше станало толкова близко.

— Безпокоя се за Фрейзър… Как ли се чувства след всичко, което се случи?

Ангъс въздъхна и простичко каза:

— Аз пък през цялото време си мисля за теб.

Зяпнах. И изведнъж онемях, въпреки че можех да му кажа толкова неща — че съм привързана към него, че го обичам като брат, че той е най-добрият, най-милият, най-благородният мъж, който…

Не казах нищо.

— Но ти си влюбена във Фрейзър — продължи Ангъс. Не го каза с горчивина, а като неоспорим факт.

— Глупости!

— Няма смисъл да го отричаш. Дори аз ти станах симпатичен не защото притежавам някакви прекрасни качества, а просто защото ти напомням за него…

— Това пък изобщо не е вярно! — запротестирах. — Дори и да не беше брат на Фрейзър, пак щях да те харесвам поради куп други причини.

— Да ме харесваш…?

— И да те обичам… само че не по този начин…

— … по който обичаш брат ми.

Последното не прозвуча като въпрос. Ангъс не очакваше потвърждение.

Наведох глава.

— Разбрах го отдавна — продължи Ангъс. — Нали виждам как цялата засияваш, когато се появи Фрейзър. Но все си мислех, че имам някакъв… макар и нищожен… шанс. Още повече, че Фрейзър възнамеряваше да удържи даденото обещание и беше готов да се ожени за Аманда. До преди около час… Наистина беше глупаво от моя страна да се надявам. Глупаво и… егоистично. От една страна, го съзнавах, но, от друга… не можех толкова лесно да се откажа от теб. На моменти разбирах, че е безсмислено — както онази вечер, когато занесохме касетата… Погледнах разплаканото ти лице и изведнъж осъзнах всичко. Тогава си казах, че дружиш с мен само защото не можеш да бъдеш с Фрейзър…

Говореше, без да ме поглежда.

— Не е вярно, Ангъс. Не можеш да си толкова несправедлив към себе си!

Ушите му пламтяха.

— Много съм мислил затова… Знам какво говоря.

— Ангъс, приятелството ми с теб няма нищо общо с чувствата ми към Фрейзър. Не съм те подвела нито за миг, уверявам те!

— Знам — тихо каза той. — Съжалявам, Мел. Трябва да се науча да губя с достойнство.

— Не, Ангъс… Аз съм тази, която губи. Виж ме само — губя приятелите си един след друг… Дори Фрейзър няма да иска да ме погледне отново — след всичко, което се случи. По-скоро би се сдобрил с Аманда — нищо чудно вече да е у тях, да я моли за прошка…

— Много ме съмнява — поклати глава Ангъс.

— Затова, моля те, не казвай, че съм се сближила с теб със задни мисли… Заклевам се, че никога не съм те използвала! О, Ангъс… не искам да загубя и теб!

Той ме погледна. Очите му отново се смееха, макар и не с предишната веселост.

— Колкото до това… можеш да бъдеш напълно сигурна.

После ме прегърна. Зарових глава на гърдите му и останахме така дълго време.