Джени Колган
Сватбата на Аманда (5)

5.

На сутринта се опитвахме да се държим така, все едно нищо особено не се беше случило. Освен че вечерта бяхме препили.

Фран имаше прослушване, пожелах й успех и също тръгнах за работа. Шефът ме чакаше седнал зад бюрото ми. Само това ми липсваше.

— Добро утро, Мелани, радвам се да те видя.

За мен обаче не може да се каже същото. Насилих се да отвърна на усмивката му и със свито сърце чаках да чуя какво ще последва.

— Мелани… — той се покашля, — много ми е неприятно, че се получи такова усложнение, но от търговския отдел вдигнаха страхотен шум за изчезналата брошура… А и… в един от документите имало допусната правописна грешка в названието на един от продуктите „Фабрикон“. Много досадно…

Въздъхнах.

— Та тази дума е търговска измишльотина и дори я няма в книжовния език, а смисълът й е един и същ, какъвто ще да е правописът, нали така?

— И все пак, Мелани — шефът говореше твърде бавно, едва ли не разчленяваше всяка дума, което беше лош признак, — съгласи се, че това е названието на новия продукт, който фирмата лансира и че… твоите недоглеждания, съжалявам, че трябва да ти го кажа, напоследък зачестиха…

Наведох глава. Имах чувството, че отново съм се върнала в началните класове и учителят критикува нехайно написаното ми домашно. Работата ми беше оценена като незадоволителна, с други думи, лошо ми се пишеше, ако набързо не скалъпех някакво оправдание.

Все така, без да вдигам поглед, измънках най-патетичното, най-сърцераздирателното и безумно извинение, което ми дойде наум.

— Господи… наистина съжалявам… Всичко е заради това, че съквартирантката ми страда от булимия и се побърквам от притеснение за нея. Направо не съм на себе си.

Сълзите, при това съвсем истински, всеки момент щяха да закапят от очите ми. Подсмръкнах. Бях едно жалко нищожество, което не го биваше за нищо, и заслужавах да изгубя работата си, мъжа, когото обичах, най-добрата си приятелка, всичко.

— О, Мелани… Сега разбирам какво ти е било през цялото това време… — той помълча и добави. — Знаеш ли, преживял съм същото и на никого не го пожелавам. Сестра ми страда от булимия.

— О…

Той сложи ръка на рамото ми.

— Понякога е по-мъчително за тези, които са около болния…

Кимнах, като преглътнах сълзите си. Наистина ми се беше събрало прекалено много. Дано поне това ми се разминеше.

— Мелани, имаш цялото ми съчувствие и винаги можеш да разчиташ на моята подкрепа, но работата е там, че от търговския отдел настояват да те преместя… на долния етаж, за да си под тяхно пряко наблюдение. Така… ще можете да работите в по-тясно сътрудничество, за да се избегнат всякакви по-нататъшни недоразумения.

Нямах какво да отговоря на това, а и очевидно нямах право на избор. Отново подсмръкнах отчаяно.

— Съжалявам, Мелани. Ще изпратя хора да пренесат нещата ти на новото работно място. За мен беше удоволствие да работим заедно. Желая ти успех.

Поех машинално протегнатата ръка, а цялото ми същество се съпротивляваше на мисълта, че от утре съм в търговския отдел… Не, това не можеше да бъде истина! Сигурно сънувах… Онези оранжеви стени и онези пъпчиви младоци, които си придаваха важност… Не, мястото ми не беше там! Простенах мислено. Най-лошото беше, че в търговския отдел се работеше, и то яко. Имам предвид, наистина се работеше. Божичко!

Телефонът на бюрото ми иззвъня.

— Е, няма да ти отнемам повече време.

Шефът ми (би трябвало да кажа бившият ми шеф) тръгна към вратата.

Вдигнах телефона. Беше Фран.

— Какво стана? Говори ли с Алекс?

— Фран! Местят ме в търговския отдел!

— Това… повишение ли е или напротив?

Фран нямаше никаква представа за света на бизнеса — свят, в който хората със зъби и нокти се бореха за насъщния. Тя живееше ден за ден, като птичка божия, явяваше се на прослушвания и твърдо вярваше, че все някой ще оцени актьорската й дарба и нейният час най-после ще удари. Как можех да й обясня какво означава преместването ми от един отдел в друг? Нея я вълнуваше само къде мъжете са повече и заслужават ли изобщо внимание.

— Как да ти кажа… Това означава, че ще трябва да работя не на шега, а работата ми ще е дори още по-досадна от преди и през цялото време ще бъда заобиколена от множество хора и от оранжеви стени и ще обядваме сандвичи на крак и ще си дишаме във врата, и някой непрекъснато ще шушука зад гърба ми и…

— Разбрах… Но кажи, говори ли вече с Алекс?

— Нищо не си разбрала, Фран! Това е Ужасно!

— По-ужасно ли е от вероятността гаджето ти да съжителства с изнасилвач?

— Да, Фран! Още по-ужасно!

Тя замълча. Явно започваше да проумява сериозността на случилото се, въпреки че по принцип трудно можеше да допусне, че съществува нещо по-важно от взаимоотношенията между мъжете и жените. Известно й беше, че обикновено и аз споделям това схващане и точно това я притесни.

— Мел… Толкова ли е лошо?

— Забрави. Ще го преживея. Просто ме местят няколко етажа по-надолу. Сменям обстановката, това е всичко.

— Това… по-малка заплата ли означава?

Изпъшках.

— Фран, ще говоря с Алекс при първа възможност. Нали за това се обаждаш?

Разкаях се за резкия си тон. Не биваше да си го изкарвам на Фран. Още повече, че явно и на нея не й беше провървяло на прослушването, иначе щеше да се похвали.

Само че и тя трябваше да разбере колко зле се чувствам и че последното нещо, което ми се иска, е да позвъня на Алекс и да го измъчвам с неудобни въпроси. Виж, не бих имала нищо против той да позвъни и да заяви, че е променил решението си и остава да живее при мен, а Чарли е една отрепка.

Затворих телефона и добре си поплаках. Ако Алекс ме видеше в този момент — с подпухнали очи и размазан грим, щеше да побегне презглава. Добре, че нямаше такава опасност. Дори не се надявах, че ще ми се обади, но ето че той позвъни.

— Здрасти, бебчо.

— Здрасти…

Прозвуча доста троснато.

— Знам, сърдиш се за снощи. Чарли малко прекали, но…

— Малко прекали? Фран беше извън себе си.

— Хайде, хайде. Ако оня рижия не се беше намесил, Фран щеше да даде на Чарли да разбере. Тя прекрасно знае как да се грижи за себе си.

Това беше неоспорим факт.

— И все пак… Чарли се оказа голямо леке. Още ли възнамеряваш да се пренесеш при него?

Алекс въздъхна.

— Добре де, Чарли има известни слабости, но е мой приятел. Освен това… все трябва да се живее някъде. Имам предвид, че… не мога просто да се увеся на шията ти.

— Разбирам…

— Знам, че би предпочела да живеем заедно, но нека не пришпорваме нещата… Все пак са минали само две седмици, откак се върнах…

— Ясно. Добре. Трябва да затварям. Ще се чуем пак.

— Не, почакай. Виж нещата и от моята гледна точка… Мел, аз…

Затворих. О, дявол да го вземе, защо винаги ставаше така?! Май на челото ми беше написано: „Мъже, пазете се! Голяма лепка! Бягайте, колкото ви държат краката.“ Толкова много ли исках от един мъж?

Шефът ми мина отново и ме завари обляна в сълзи.

— Мел… успокой се. В търговския отдел ще ти хареса, ще видиш. Веднага ще свикнеш с работата. Освен това хората там са много мили… заповядай.

И той ми подаде изгладената си, безупречно чиста носна кърпичка.

— И… също така престани да се тревожиш за съквартирантката си. Всичко ще се оправи, уверявам те.

Отново изхълцах, като се опитвах да си спомня какво общо има с всичко това съквартирантката ми. Ах, да.

— Не можеш да поемеш всички проблеми на плещите си, затова би трябвало да се концентрираш върху своите… Впрочем, знаеш ли какво — той снижи глас заговорнически, — защо не си вземеш един почивен ден? На моя отговорност.

Ококорих очи.

— Да, да, говоря напълно сериозно. Свободна си. Разходи се на чист въздух, съвземи се. Рядко постъпвам така, следователно съм преценил, че наистина си заслужава.

Е, не беше ли най-милият човек на света? Дори ме изпрати до вратата, като обясняваше на висок глас, че имам целия ден на разположение, за да поработя на спокойствие върху „проекта“ си.

Изхвърчах навън като птичка, пусната от клетка.

 

 

И така, имах свободен ден, а нямах никакво понятие с какво да го запълня. Главата ми се пръскаше от мрачни мисли и нито ми се прибираше вкъщи, нито ми се разхождаше по улиците. Въпреки че… може би не беше лоша идея да пообиколя магазините — пазаруването винаги досега ме беше успокоявало. Наистина имах нужда да си доставя малко радост и можех да си позволя да похарча някоя и друга лира с чиста съвест. Финансовото ми състояние беше задоволително благодарение на факта, че Линда никога не ме притискаше за наема. Макар и да не бях с бельото за „специални“ случаи, се запътих с решителна крачка към „Риджънт стрийт“.

По улиците вече цареше предпразнично настроение или поне можеше да се види задължителната коледна украса, въпреки че беше едва ноември. Дори и това не повдигна духа ми, а само ми напомни, че предстоеше поредната дълга, самотна зима. Дали Алекс щеше да живее във Фулъм или чак в Америка, за мен нямаше особено значение, след като нямаше да е при мен. Горчивата истина беше, че отново бягаше от мен, защото чувстваше свободата си застрашена. А най-добрата ми приятелка бълваше огън и жупел по негов адрес и не можеше да се примири с мисълта, че още държа на такъв като него. А Аманда (към която изпитвах твърде противоречиви чувства, за да може да се нарече моя приятелка) се омъжваше и както обикновено, всичко при нея вървеше по мед и масло. Защо съдбата беше толкова благосклонна към някои? Едва не захлипах отново, насред улицата. За да се взема в ръце, прибягнах до старата изпитана мярка — представих си, че насреща ми идва моя бивша съученичка, преуспяла и доволна от живота, вижда ме и се ухилва подигравателно, след което обръща глава на другата страна. Това моментално оказа нужния ефект. Изправих рамене, вирнах глава и хлътнах в „Дикинс и Джоунс“.

Самият въздух в магазина, наситен с миризма на скъпи парфюми, имаше успокояващо, почти терапевтично въздействие върху мен. Зяпах отрупаните с елегантни дрехи и фино бельо щандове и размишлявах дали не е крайно време да променя имиджа си и как евентуално би се отразило това на живота ми. Защото не се и съмнявах, че би оказало влияние.

На първо време дори и една нова дрешка щеше да свърши работа. Но в никакъв случай нещо кафяво — този цвят съвсем ме обезличаваше.

Вниманието ми привлякоха розови панталони с дължина до средата на прасеца, може би защото бяха преоценени от 79,99 лири само на 14,99. Цената беше толкова примамлива, че дори ме накара да забравя особеностите на собствената си фигура и да пробвам нещо, което би стояло добре само на задничето на Фран (кльощава като малка, сега тя имаше съвършените пропорции на манекенка, при това, без да се подлага на каквито и да било мъчения).

И така, влязох в пробната и положих неимоверни усилия да се напъхам в проклетите панталони. Накрая, останала почти без дъх, успях дори да ги закопчая. И в този момент се погледнах в огледалото и осъзнах, че представлявам жалка картинка — потна, зачервена, с размазан по лицето грим, затова пък — накипрена като клоун.

Добре че Алекс не можеше да ме види отнякъде.

Затова пък ме видя Ангъс.

Имаше доста отнесен вид и се надявах, че ще отмине, без да ме забележи, но не би. В мига, в който ме зърна, ми се стори почти развеселен, но когато приближи, лицето му бе приело обичайното невъзмутимо изражение.

— Здрасти!

— Какво, по дяволите, търсиш в женския отдел? — Хваната натясно, аз веднага преминах в нападение.

— Търся подарък за рождения ден на майка си. Ами… ти? Нови панталони ли ще си купуваш?

— Разкарай се! О, боже, съжалявам… — Враждебността ми изведнъж се стопи, чувствах се само ужасно уморена. — Имах тежък ден и май си търся на кого да си го изкарам…

— Е, аз съм насреща. А междувременно може, ако искаш, да изпием и по кафе.

Оцених жеста. Сигурно му струваше неимоверно усилие да бъде любезен с една от приятелките на Аманда.

Кимнах.

— С удоволствие. Имам целия ден на свое разположение. А вече взе да ми писва…

Ангъс нищо не каза, но ме погледна разбиращо или поне така ми се стори.

 

 

В кафето беше доста шумно. Седнахме на една от свободните масички, а аз си зададох въпроса как ли изглеждаме отстрани и дали някой не се пита що за двойка сме. Самата аз често го правех. Е, каквото и да си мислеха, едва ли някой би могъл да предположи, че това е малкият брат на годеника на моята нещо-като-приятелка.

След като минах през тоалетните, свалих размазания грим от лицето и се наплисках с вода, се почувствах малко по-добре. Сините ми панталони може и да не бяха последния писък на модата, но с тях поне не приличах на наденичка. Аноракът на Ангъс също беше видял и по-добри дни, което донякъде ме успокои.

— Често ли купуваш тоалети на майка си? — попитах го.

— Всъщност… още нямам никаква идея какво точно бих искал да й подаря. Излязох да пообиколя магазините и се надявах, че онова, което търся, рано или късно само ще привлече погледа ми. Въпреки че обикновено се предавам и в крайна сметка купувам първото попаднало ми килимче за баня или нещо от този род…

Познато ми беше. При мен се получаваше същото. И след като дълго бях търсила нещо, което да грабне погледа ми и същевременно да ми е по джоба, връчвах на майка ми поредния роман на Делия Смит и с това се приключваше.

— Защо двамата с Фрейзър не се комбинирате и не й вземете билет за… екскурзия с кораб, да речем?

— Знам ли? Колко ти излиза обикновено подаръкът за майка ти?

— Трийсетина лири…

В настъпилото тягостно мълчание се запитах дали пак не съм объркала нещо. Започваше да ми става навик. Гафовете се превръщаха в мой специалитет, един вид запазена мярка.

— Това ще бъде твърде кратка разходка с корабче — най-после каза Ангъс, който явно досега беше пресмятал.

— О — отвърнах небрежно, — майка ми и бездруго си е домошар.

— Разбирам — усмихна се Ангъс.

— Трийсет лири за мен не са малко пари.

— Предполагам. Та това са цели два чифта от онези розови панталони…

Усмихнах се кисело, но не му останах длъжна.

— Радвам се, че ги оценяваш. Ти, както виждам, си експерт по стойностното в модата.

Той се засмя.

— Ако имаш предвид анорака ми, той е специален, като на Джеймс Бонд. В смисъл, че си има своите скрити достойнства, недоловими с просто око.

— Очевидно. Ангъс Макконалд, Супермен под прикритие.

— Именно — кимна той с лукаво пламъче в очите. — Това е идеята, започваш да схващаш.

И в този миг осъзнах, че тази странна птица, Ангъс Макконалд, изключително много ми допадаше.

Час и половина по-късно вече бяхме приключили с покупката на подаръка. Спряхме се на принадлежности за голф (оказа се, че това било едно от хобитата на майка им). Междувременно и аз все пак успях да си купя нови панталони — сини, като повечето тоалети в гардероба ми. Явно се бях отказала от идеята да предизвиквам света.

Може би причината беше в Ангъс, който ми действаше странно благотворно, успокояващо. Защо ли отначало го бях взела за намръщен темерут? Оказа се, че с него можеше да се бъбри на всякакви теми. Забавлявахме се чудесно до момента, в който вниманието ни не беше привлечено от млада двойка, спряла пред една от витрините.

— Маркъс, крайно време е да отидеш да поръчаш обзавеждането.

Гласът на момичето звучеше доста заповеднически, а Маркъс, който на външен вид приличаше на пораснало бебе, целият се изчерви и послушно кимна.

— Дявол да го вземе — промърмори Ангъс, — толкова малко ли са изгодните партии в Лондон, че момичетата им се нахвърлят като пирани? Та този дори не е достигнал възраст за женене, виж го само… Но за нея, разбира се, това няма абсолютно никакво значение.

— Познаваш ли я?

— Познавам такива като нея.

Нещо в тона му изведнъж ме ядоса.

— Какво чудно има — отвърнах заядливо. — Такива са правилата на играта. И аз не си губя времето напразно, но не съм хвърлила око на теб, не се притеснявай. Целя се по-нависоко. Наумила съм си да съблазня принц Уилям.

— Извинявай — усети се Ангъс. — Не исках да прозвучи така… Имах предвид друго.

Той се смути, изчерви се и… отново се затвори в черупката си. Щрак — и край.

Но и бездруго беше станало време да се прибирам.

— Радвам се, че се видяхме — избърборих, когато стигнахме до спирката на метрото.

Той се усмихна широко.

— Удоволствието беше изцяло мое.

Нямаше да съм аз, ако не изтърсех нещо.

— Винаги ли си… толкова галантен или само в определени случаи?

Ангъс се изчерви като рак.

— Ами… рядко, но все пак се случва… До скоро!

И се шмугна в тълпата.

— Ангъс! — извиках след него.

Зърнах за миг качулката на анорака му. Той спря, обърна се и ми помаха.

— Забравих да ти благодаря за снощи! От името на Фран…

Той отново се усмихна с игриво пламъче в очите.

— На вашите услуги, лейди!

След това се поклони дълбоко, насред площад „Пикадили“.

 

 

Алекс ми беше оставил съобщение, че отива на мач, така че когато двете с Линда се засякохме в коридора, физиономията ми беше унила почти колкото нейната. Въпреки това си спомних за самарянската кампания, която двете с Фран бяхме предприели, и поднових опитите си за сближаване.

— Здрасти, Линда! Излизаш ли?

Боже, отново въпрос от серията „тъпи“.

— А, не… — смънка тя. — Канех се да гледам видео. „Английският пациент“.

Какво пък. Всеки с навиците си и всеки със странностите си. Дали ще прекарваш времето си в гледане на сълзливи истории или в ронене на сълзи по вина на някой мъж, в крайна сметка пак си отчайващо сама.

Така че тази вечер реших да се отклоня от обичайната си програма и вместо да се напия в някой бар, реших да правя компания на Линда пред телевизора.

И все пак не можех да разбера тази жена. Когато я погледнах, цялото й лице беше мокро от сълзи. Тя беше в състояние да преживява една и съща драма отново и отново и не се уморяваше да съчувства на героите, въпреки че сигурно вече знаеше репликите им наизуст. В един момент, забравила за съществуването ми, захлипа неудържимо.

— Линда…

— О… толкова ми е… мъчно…

— Но ти си гледала този филм поне сто пъти! Какво, да не би да очакваше, че този път ще стигне до пещерата навреме?

— Стига! Остави ме на мира! Какво разбираш ти и кого изобщо го е грижа… — изхълца тя и отново заби поглед в екрана.

Прехапах устни. Май не постигнах много по отношение на разтопяването на ледовете. А днес отново бях забелязала в кошчето изхвърлена обвивка от шоколадов десерт.

— Успокой се, Линда — казах колкото е възможно по-съчувствено. — Аз също харесвам много този филм, но…

— Къде е Алекс? — попита тя, като подсмръкна шумно.

Този въпрос почти успя да ме извади от равновесие.

— Ами… на мач с момчетата… — измънках. — Всеки има нужда да се позабавлява малко. А, по принцип, той… отива да живее във Фулъм, с Чарли, бившия си съквартирант.

Тази новина би трябвало да оправи настроението й поне малко.

— О, така ли? — Тя избърса замъглените стъкла на очилата си и на свой ред ме изгледа съчувствено. — Горкичката… Сигурно много ще ти липсва?

— Честно казано, да.

Господи, за пръв път говорех с нея за нещо толкова лично. Та ние всъщност досега почти не бяхме разговаряли.

— Не сме се разделили… — добавих. — Това е само временно, после ще се преместим някъде двамата…

Тя ме изгледа и само кимна. О, не, това май беше прибързано, дано не го приемеше прекалено сериозно. След малко я погледнах крадешком — сигурно се радваше, че скоро ще се отърве от мен. Но не, тя беше изцяло погълната от онова, което ставаше на екрана. Любопитно ми беше чия ли съдба така дълбоко съпреживяваше, какво ли се криеше зад дебелите стъкла на очилата и пъпчивото лице. Живеехме под един покрив от толкова време, а тя си оставаше за мен една загадка, както впрочем и аз за нея. Във всеки случай загубих окончателно интерес към филма и реших да си направя чаша чай и да си легна. На Линда едва ли щеше да й липсва компанията ми.