Джени Колган
Сватбата на Аманда (12)

12.

За съжаление, на сутринта състоянието ми значително се беше подобрило, глезенът едва ме наболяваше и нямах никакво оправдание да не ида на работа.

Реших да си направя бъркани яйца — закуска, която напълно отговаряше на обърканото ми душевно състояние.

— Линда, искаш ли бъркани яйца? — провикнах се.

Тя надникна в кухнята още сънена, но като ме видя около печката, се разсъни окончателно.

Чувствах се настроена за приятелски разговор.

— Е, Линда, как я караш там, в банката?

— В банката?

— Ти не работеше ли в банка?

— Не. В застрахователна компания.

— Да де… И как вървят нещата при тебе?

— Нормално.

Отпих от чая си, като се чудех каква тема да подхвана.

— Апартаментът ще ми трябва за уикенда — каза изведнъж Линда.

— Тоест… искаш да се разкарам нанякъде?

— Само за уикенда.

— Ясно. Няма никакъв проблем — казах безгрижно. Това беше уикендът на сватбата, така че и бездруго щях да отсъствам.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

Тази жена все повече ме озадачаваше.

— Какво си намислила? — попитах я.

Тя само ме изгледа, сви рамене и излезе от стаята, без да благоволи да отговори. Страхотно, няма що.

Оставих й тигана от бърканите яйца. И без това вече закъснявах за работа.

На етажа се сблъсках със Стийв.

— Охо, в схватка ли пострада така? Приличаш на ветеран от войната.

— Позна, в схватка. Да беше видял обаче другия…

Отминах, накуцвайки, и се отправих към бюрото си. Изведнъж изпитах усещането за deja vu и едва не разтърках очи. На бюрото ми се кипреше букет, близнак на предишния, а Джейни подсмърчаше на съседното бюро.

— Какво има? — въздъхнах, като пъхнах цветята в кошчето.

— Мислех си, че са за мен… — изхълца Джейни.

— Искаш ли ги?

— Не, но… Ти дори не прочете картичката…

Свих рамене.

— Да ти кажа ли какво пише?

— Няма ли все пак да й хвърлиш един поглед?

Хвърлих й.

„Съжалявам за снощи, бебчо. Довечера ще мина да те взема.“

— Върви по дяволите… — промърморих и върнах картичката в кошчето.

Телефонът на бюрото ми звънна.

— Върви по дяволите — повторих мрачно, решена да не вдигам слушалката.

Тази сутрин телефонът звъня точно четиринайсет пъти. По едно време Джейни подхвърли плахо:

— Защо поне не включиш телефонния секретар?

Не я удостоих с отговор.

 

 

Към обяд в отдела влетя момичето от рецепцията.

— Мелани Пепър?

— Аз съм.

— Защо не вдигате телефона? Чакат ви на рецепцията. Велики боже!

— Мъж ли?

— Естествено.

— В такъв случай… можете ли да му кажете, че… съм заминала в командировка?

— Не може — троснато отвърна момичето.

— Моля ви…

— Елате вие да му го кажете!

Свих рамене. Този път нямаше да отстъпя и да се държа все едно нищо не се е случило. Щях да си му го върна, да му дам да разбере.

На рецепцията ме чакаше… Фрейзър. Четеше съобщенията на стената и изглеждаше доста напрегнат.

Едва не разтърках очи.

Промъкнах се тихо зад гърба му.

— Извинявай, че те откъсвам от приятното четиво, но какво търсиш тук?

Той примигна стреснато.

— Здравей, Мел. Ангъс ми каза къде мога да те намеря…

— Значи вече си говорите?

— Мел, можеш ли да ми отделиш малко време? Имам предвид, да излезем на обяд? Аз също работя наблизо и знам едно чудесно ресторантче…

— Да вървим — казах. — Благодаря ти за поканата.

Стийв тъкмо минаваше покрай нас.

— Стийв, моля те, би ли предал на Флави, че излизам на обяд?

— Заври си го… — сопна се Плъхчо.

— Взаимоотношенията ви са доста… неформални — забеляза Фрейзър.

— О, да — усмихнах се. — Направо сме като едно голямо семейство.

Италианското ресторантче беше зад ъгъла и ухаеше вълшебно. Поръчах си спагети карбонара, чесново хлебче, гъбена супа и чаша вино. Все пак снощи не бях вечеряла и щях да имам къде да побера всичко това.

— Как е кракът ти? Разбрах от Ангъс, че си го навехнала.

— Вече е по-добре, благодаря. А… за какво друго си говорихте с Ангъс, освен за глезена ми?

Фрейзър ме гледаше усмихнало как поглъщам чесновото хлебче.

— Виждам, че вече си във форма…

— Ти какво, дойде да провериш дали още мърдам ли?

Той се засмя.

— Нещо такова. Ангъс ме помоли, тъй като работя съвсем наблизо, в офиса на „Ксайлер“, сигурно го знаеш.

— Онази висока розова сграда ли? Разбира се. Значи така… Ангъс… Аз пък си помислих, че просто ти е хрумнало да се отбиеш и да ме поканиш на обяд… Но няма ли все пак да ми разкажеш как протече разговорът между вас?

— Сдобрихме се. Смяташ ли, че си в състояние да изядеш всичко това?

— Съмняваш ли се? Значи вече сте сдобрени?

— Да. Не е кой знае какво. Ние с него се караме през цялото време.

— Според него не е точно така…

— Как да не е? Откак се помня, все се спречкваме за нещо…

— Например — за момичета?

Фрейзър се усмихна.

— Виж, за това не се е случвало.

— Освен последния път?

— За теб ли?

Едва не се задавих със спагетите.

— Не, глупчо. Имах предвид Аманда. Ще ми разкажеш ли какво точно стана?

— Ами снощи, след като те е изпратил, Ангъс се върна и ми се извини. Всъщност… мисля, че се безпокоеше повече за теб, отколкото за мен.

— Хмм…

— И така, обеща повече да не ми се меси по въпроса за сватбата. Доволна ли си сега?

— А ти?

Фрейзър се усмихна.

— Разбирам загрижеността ви…

— И не ни мразиш?

— Разбира се, че не.

— Това е добре. Защото аз все пак продължавам да смятам, че не бива да се жениш за нея.

— Знам — тихо каза Фрейзър. — Чух касетата до края.

Подскочих.

— Така ли?

Той се подсмихна.

— И не ти се сърдя дори за онова, което каза за замъка…

— Че е само една купчина камъни?

— Да. Успях някак си да го преглътна.

Погледнах го в очите.

— Не се жени за нея, Фрейзър.

— Мел, с теб сме стари приятели… Брат ми обеща да спре, не започвай сега пък ти…

— Стари приятели сме, казваш? Независимо, че не сме се виждали, нито чували цели пет години?

Фрейзър разпери ръце.

— Ти не се обади след завършването. Просто… изчезна.

— Винаги съм ненавиждала сбогуванията.

Фрейзър си боцна от спагетите ми.

— Хей! Не те ли хранят вкъщи?

— С пет милиграма мазнини седмично не се издържа лесно…

— Заповядай, вземи си още. Само се шегувах…

„Правя го винаги, когато съм нервна“, ми се искаше да добавя, но нали Фрейзър твърдеше, че сме стари приятели? Би трябвало да ме познава.

Освен това, винаги когато някой ми е симпатичен или просто ми стане мъчно за него, изпитвам желание да го нахраня. Психолозите може би биха намерили някакво обяснение за това. А може би разрешението на загадката беше майка ми, запретнала ръкави в кухнята, с неизменната готварска престилка.

Може да бях ужасна домакиня, но наследствеността рано или късно си казва думата.

— Заповядайте някой път на вечеря — чух се да казвам.

— Ти какво? Да не се притесни за физическото ми оцеляване?

Засмях се.

— Отдавна се канех да организирам една вечеря…

— Кого смяташ да поканиш?

— Ами… — Ха сега де. — Ти си почетният гост, ти кажи. — Измъкнах се.

— Не, ти сериозно ли?

— Съвсем.

— Тогава… разбира се, Ангъс, Аманда…

Разбира се.

— … и ако може, Наш, един приятел, който най-вероятно ще кумува, тъй като Маклахлън би отбой…

— След ергенското парти ли?

Фрейзър мрачно кимна.

— В такъв случай обаче Аманда ще иска и някоя от шаферките да дойде…

— Ехей… Къде ще му излезе краят?

— Извинявай — сепна се Фрейзър. — Мислех, че става въпрос за повечко хора, но ако искаш да сме в тесен кръг…

— Не, не, нека дойде и шаферката. Но… ако може, нека да е Муки.

— За мен е все едно — сви рамене Фрейзър. — Аз и бездруго не ги различавам. Защо пък точно тя?

— Ей така. Стана ми симпатична…

— Разбирам. Да не би случайно да е онази, която звучеше в края на записа?

— Точно тя.

Фрейзър ме погледна усмихнато.

— Пак си помисли… Сигурна ли си, че искаш да се подложиш на всичко това?

— Имаш предвид — да напазарувам и да сготвя вечеря за шестима? Какво толкова?

— Много мило от твоя страна, че реши да ни поканиш.

Усмихнах се.

— За мен е удоволствие.

Фрейзър помълча и след малко изведнъж каза:

— Мел, мога ли да те попитам нещо?

О, не, определено не обичах този тип въпроси.

— Давай…

— Просто от любопитство… има ли нещо между теб и Ангъс?

Реакцията ми беше мигновена.

— Абсолютно нищо!

Фрейзър кимна.

— И той така казва. Което ме кара да си мисля…

— Божичко, всички ли в наши дни разбират от психология?

— Хейде, Мел… На мен можеш да кажеш…

— Няма нищо за казване. Освен това имам сериозен приятел.

— Който според Ангъс е леке.

— Ангъс може да си запази мнението за себе си — свих рамене, засегната заради Алекс.

Фрейзър се усмихна.

— И аз това му повтарям непрекъснато, но той, кой знае защо, се мисли за последна инстанция по тези въпроси. Но да оставим настрана твоя… сериозен приятел. Кажи, какво мислиш за брат ми?

— За Ангъс ли?

— Да.

— Защо? Той какво ти е казал?

— Нищо.

— В такъв случай не очаквай да чуеш от мен нещо повече.

— Значи все пак има нещо?

— О, не, не, за бога!

— Ясно… — усмихнало ме погледна Фрейзър.

— Нищо не ти е ясно! — сопнах му се. — Що за психолози сте се извъдили в тая фамилия?! Ако искаш да знаеш, в момента дори аз самата не съм наясно със себе си! Всичко е толкова объркано… Всеки излиза не с този, с когото трябва… Алекс понякога ме влудява, но същото може да се каже и за брат ти — в други случаи. Така че най-добре всеки да си гледа собствените работи и да не си пъха носа в чуждите.

Фрейзър, който досега ме беше слушал много внимателно, само кимна.

— Съгласен съм с теб.

— Значи… ти черпиш. По случай наближаващия щастлив поврат в живота ти.

— Май е редно ти да почерпиш — смигна Фрейзър. — Задето заедно с брат ми се опита да провалиш наближаващия щастлив поврат в живота ми.

— И все пак ти предложи да излезем на обяд, така че е редно ти да почерпиш — не се предавах.

— Редно е ти да почерпиш като компенсация за удара под кръста, който ми нанесохте снощи, при това — от засада, и то в собствената ми къща.

— Редно е ти да почерпиш, защото ме домъкна тук и започна да ми задаваш неудобни въпроси от личен характер.

Той се засмя.

— Не мислиш ли, че някой друг пръв започнала се меси в проблемите от личен характер?

— Ти ще почерпиш — казах тихичко, изваждайки последния си, съкрушителен довод, — защото портмонето ми остана в службата.

Фрейзър се усмихна.

— За мен ще е удоволствие.

— Тъкмо ще видя пише ли „лорд“ на кредитната ти карта — подхвърлих. — А следващия път е мой ред.

След малко излязохме от ресторанта и бавно поехме надолу по улицата.

— Благодаря ти, че ме изведе на обяд — казах.

— Можеш да благодариш на Ангъс — идеята беше негова. Той май много си пада по теб… — Фрейзър ме изгледа закачливо.

— Престани — заплаших го.

— Или какво? Ще има отмъщение?

Свих рамене.

— Не се налага. Ще си получиш наказанието през следващите петдесет-шейсет години от живота си.

Това трябваше да прозвучи като шега и, слава богу, Фрейзър го прие така.

Прибрах се в офиса в значително по-добро настроение, отколкото бях сутринта и изобщо от доста време насам.

 

 

На телефонния ми секретар бяха оставени цели дванайсет съобщения — отново рекорд. Лошото беше само, че до голяма степен се повтаряха — извиненията на Алекс се редуваха с настойчиви опити на момичето от рецепцията да установи контакт с мен. Имаше и едно обаждане от Фран. В мига, в който чух гласа й, се сепнах: Божичко, ами че аз изобщо не бях я включила в списъка на поканените у дома на вечеря. Как можах да я забравя?! Разбира се, че непременно трябваше да дойде, само че дотук вече бяхме шестима, без да броим Алекс. Да не говорим, че беше редно да поканя и Линда, въпреки че вероятността да откаже беше твърде голяма. Въздъхнах. В каква авантюра се бях впуснала? Та в целия апартамент имаше всичко на всичко пет стола, и то от най-различен калибър. Може би все пак беше по-разумно да не каня Фран и дори изобщо да не й споменавам за тази вечеря, въпреки че досега я бях държала в течение на всяка своя стъпка. Но как щях да премълча такова важно събитие? Та Фран ми беше като сестра, дори повече от сестра. Все щяхме да се сместим някак си… Или пък евентуално можех да се опитам да убедя Аманда да не кани Муки…

Прехапах устни. Едва сега осъзнавах с какво се бях нагърбила. Освен това… да сготвиш тържествена вечеря за седем души не беше шега работа. Дори за една добра домакиня. А моите кулинарни умения се изчерпваха със забъркването на яйца. Защо си бях въобразила, че само доброто желание е достатъчно? Едно е да нахраниш гладника Алекс, който беше в състояние да яде и сурови попови лъжички, и съвсем друго — да впечатлиш с изискано меню претенциозна гостенка като Аманда. Олеле… Ето докъде ме беше довело едно импулсивно решение.

Реших да позвъня на Ангъс и да го скастря за отстъплението от позициите. За съжаление не го намерих в офиса. Много исках да го чуя и нямах търпение телефонът отново да звънне, което той не закъсня да стори. Беше Алекс — за пореден път. Имаше дни, седмици, месеци, когато бих дала всичко, за да ми звънне, но този път дори не се зарадвах да го чуя.

— Още ли се сърдиш за снощи, бебчо? Моля те, не се цупи! Така се бяхме подредили… Седнахме с момчетата на по чашка и… нали се сещаш? Вярно че може би трябваше да ти изпратя такси, но просто… не се сетих. Много извинявай.

— За пореден път доказа, че си егоист, Алекс — въздъхнах уморено. — Срамувах се заради теб.

— Срамувала си се заради мен? С кого беше снощи?

— С приятели… Имали значение? С Ангъс, с Фран… Отидохме у Фрейзър да му пуснем записа.

— С Фран?

— Да. Защо? — бях изрекла лъжата, без да се замисля, може би защото ми беше неловко да обяснявам, че сме били двамата с Ангъс.

— Просто питам… Стори ми се, че снощи я зърнах в метрото, но сигурно съм се припознал…

Ядосах се сама на себе си. Една лъжа водеше след себе си втора.

— Тоест… исках да кажа, с Ходи. Фран не дойде. — Оплетох се като пиле в кълчища, но се надявах да съм загладила положението.

— Аха… И значи тримата ходихте у Фрейзър?

— Точно така. А на връщане се случи онова… Стъпих накриво и…

— Съжалявам, бебчо… как си сега? Боли ли те още?

— Малко, но не е там въпросът. Честно казано, дойде ми до гуша да ти прощавам за едно или друго… Вече взе да ми писва.

В този момент осъзнах, че Джейни и Стийв от двете ми страни попиват всяка изречена от мен дума. Какво пък… чудо голямо.

— Не съм сигурна, че искам това да продължава — чух се да казвам.

В този миг почувствах в себе си онази празнота, от която лъхаше смразяващ хлад — усещане, което вече ми беше познато.

— Бебчо, мисля, че трябва да се видим… Това не е разговор за телефон — Алекс се беше стреснал не на шега и определено беше разстроен, но едва ли беше очаквал, че търпението ми е безкрайно.

— Добре тогава, пак ще поговорим. Някой друг път…

— Когато кажеш. Искаш ли да дойда да те взема от работа? Ще седнем да хапнем някъде и…

Някаква ръка като че ли ме беше стиснала за гърлото. Какво ми ставаше? Само преди няколко минути бях безкрайно далеч от мисълта да скъсам с Алекс, а ето че сама бях повела разговора натам. Дали в крайна сметка не бях осъзнала, че не мога да го променя, а не мога и да се примиря с егоизма му? И все пак случилото се беше неочаквано и за самата мене. Усещах, че треперя като в треска.

— Мини, ако искаш — отвърнах без особен ентусиазъм. Този разговор беше неизбежен и трябваше да го проведем рано или късно.

Оставих слушалката и вперих невиждащ поглед пред себе си.

— Той… да не би да скъса с теб? — промълви Джейни.

— Не — троснато отвърнах. — По-скоро аз току-що скъсах с него. Или поне… нещата отиват натам.

Джейни зяпна.

— Но защо?

— Защото е долен кучи син, който мисли само за себе си.

Изражението на Джейни не се промени. Гледаше ме, като че ли вижда същество от друга планета.

— Джейни — попитах, — досега зарязвала ли си някого?

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре… А какво би те накарало да скъсаш с някого?

Тя сви рамене, окончателно объркана. Очевидно винаги я беше занимавал по-скоро противоположният проблем — как да задържи този или онзи мъж. Едва ли щеше да ме разбере.

Затова реших да сменя тактиката.

— Спокойно, имам си резерва.

Тя съвсем се ококори. Какво ли си мислеше — защо животът е устроен толкова несправедливо?

Плъхчо не вземаше участие в този типично „женски“ разговор, а само пренебрежително изсумтяваше от време на време.

Най-после се обърнах към него:

— Кажи, Стийв, а ти бил ли си някога зарязван?

— Глупости! — отвърна незабавно той, като при това се изчерви до мозъка на костите.

— А… изобщо някога имал ли си приятелка? — попитах кротко.

— Я се разкарай!

— Само питам… Щом работиш в този отдел, нищо чудно и ти като нас да имаш някакви проблеми от интимен характер. Разбираемо е — я погледни само цвета на стените — това не може да не се отрази върху психиката ти…

Плъхчо понечи да отговори нещо, но се отказа и само махна с ръка.

Почувствах се малко по-добре, но не се гордеех със себе си. Да, определено изживявах лош период, но, по дяволите, той все някога трябваше да свърши!

Имах чувството, че месеци от живота ми са отишли на вятъра, изгубени в копнежи по Алекс, хвръкнали като дим… А междувременно годинките си течаха, минаваха и заминаваха… Най-лошото беше, че се чувствах разцентрована, изгубила посоката, като малко момиченце, залутано в гората. Имах нужда някой да ме хване за ръка и да ми каже: „Насам, скъпа… Бедите ти свършиха. Спасена си.“

Понякога в такива моменти ми стигаше само да се чуя с Фран. Вдигнах слушалката и й позвъних.

— Знаеш ли, реших да скъсам с Алекс — започнах направо с голямата новина.

— Защо?!

— Какво значи „защо“? Точно на теб ли трябва да обяснявам!? Говорим за Алекс, който според теб винаги е бил „жалък мухльо“ и „скапан кучи син“.

— Което обаче не ти пречеше да си влюбена в него. Как така изведнъж реши да скъсате?

— Може би решението ми е назрявало постепенно и последната капка е преляла чашата, кой знае… Снощи му позвъних и го помолих да дойде да ме вземе — бях си изкълчила крака и имах нужда от помощ, но той изобщо не си направи труда… Оправда се, че били седнали на чашка с приятели и вече си бил пийнал, но аз си мисля, че просто го мързеше. Както обикновено. Истината е, че изобщо не го е грижа за мен.

— Хайде, Мел, знаеш, че това не е вярно.

— Откога се превърна в защитничка на Алекс?!

— Добре, искаш ли наистина да знаеш какво мисля? Започнала си, доведи нещата докрай, тегли шута на Алекс и се хвани с някой от братята Макконалд — те са точно твой тип и с който и да било от тях ще си много по-щастлива… Доволна ли си сега?

— Как така „с който и да било от тях“? Много добре знаеш, че само единият е свободен…

— Ето на. Това все пак е нещо.

— Какви ги дрънкаш, Фран? В момента изобщо не ми помагаш, знаеш ли?

— Не знам какво очакваше да чуеш, Мел, но аз ти говоря напълно сериозно. След като сама си стигнала до извода, че трябва да зарежеш Алекс, давай, направи го! Та ти дори вече не си сигурна дали още го обичаш — какво чакаш тогава? На света има толкова свестни момчета…

— Само че аз съм една страхливка…

— Точно затова сега е моментът — вече си направила първата крачка.

Въздъхнах.

— Не знам… Разбрахме се да се видим и да поговорим… След това пак ще ти звънна. Господи… направо не съм на себе си.

— Кураж, Мел!

— Ще имам нужда…

 

 

Денят ми се стори двойно по-дълъг от обикновено. Опитвах се да събера мислите си, но безуспешно. Сърцето ми сякаш препускаше и направо не ме свърташе на едно място. Една-единствена мисъл ангажираше съзнанието ми — не можех да си представя живота без Алекс. Наистина не можех. Но вече бях наясно, че не искам и занапред да продължава така.

Спомените нахлуваха хаотично, преплитаха се, един най-неочаквано изместваше друг. Главата ми сякаш щеше да се пръсне. Виждах пред себе си лицето на Алекс — такова, каквото беше, когато ми казваше, че ме обича — и кръвта бясно пулсираше в слепоочията ми. И в същото време се питах — ако наистина ме обичаше, защо толкова често нищо в държанието му не го показваше? Извиненията му вече не ми бяха достатъчни, дори разкаянието му не ми се струваше искрено.

Мислите ме задушаваха. Може би, ако можех поне да крача напред-назад, щеше малко да ми олекне и часовете до вечерта нямаше да се влачат толкова тягостно.

— Горе главата — смигна ми Стийв. — Не го преживявай предварително. Нищо не се знае…

— Точно неизвестността ме измъчва — отвърнах. — Бих искала този разговор да е вече зад гърба ми…

— Ще се справиш — убедено заяви Стийв. — Ти си мъжко момиче.

 

 

Най-после работният ден приключи. Слава богу! Вече си мислех, че този момент никога няма да настъпи. Изхвърчах на улицата. С Алекс имахме среща в един бар малко по-надолу и когато пристигнах, той вече беше там и ме чакаше.

Беше с гръб към мен, облечен в старото кожено яке, и седеше умислен пред чаша бира. Раменете му бяха отпуснати и от цялата му фигура се излъчваше отчаяние. Сърцето ми заби. Прииска ми се да изтичам, да заровя лице в косата му и да обвия ръце около него, но се сдържах. Тази вечер бях решила да не допускам никакви прояви на слабост.

Алекс изведнъж се извърна и срещна погледа ми. Спусна се към мен, протегнал ръце, и ме стисна в прегръдките си. Отпуснах се, затворих очи и дадох воля на сълзите си.

Не зная колко време останахме така, но най-после Алекс каза:

— Моля те, не ме оставяй. Моля те.

— Но докога ще продължаваш да се отнасяш с мен така?

— Няма вече. Обещавам.

Погледнах го. Имаше измъчен вид и беше смъртноблед.

Поклатих глава.

— Даваш ли си сметка за кой път говорим едни и същи неща? Докога ти ще се издънваш, а аз ще прощавам?

Той ме прегърна през рамо.

— Ела да поседнем… Ще пийнеш ли нещо?

— Едно кафе.

Алекс отиде да го донесе, а аз стоях, без да помръдвам, загледана пред себе си.

След малко Алекс се върна с кафето и седна срещу мен. И двамата мълчахме.

Най-после преглътнах тежко и казах онова, което се боях, че никога няма да посмея да изрека. Докато говорех, гледах Алекс в очите и като че ли изпитвах нужда бурно да ме увери, че се лъжа, че сме създадени един за друг и връзката ни има шанс. Очаквах изблик на чувства, който да стопи ледовете между нас и да прогони страховете ми.

— Алекс… мисля, че повече не бива да се виждаме… Поне известно време…

Външно Алекс остана спокоен, но гласът му звучеше умолително.

— Недей, Мел, моля те. Не ми причинявай това!

Преглътнах сълзите и продължих по-твърдо:

— И защо? Можеш ли да ми изтъкнеш една-единствена причина? Да ме убедиш, че връзката ни заслужава още един шанс? Само за да получа след някой и друг ден поредния шамар в лицето?

— Имаш предвид това, че бях прекалено пиян, за да дойда да те взема миналата вечер, нали? Но не можеш само заради това да сложиш край на всичко…

— Мислиш, че е само заради това? Да ти припомня ли много други случаи, когато си обиждал мои приятели с държанието си, когато си ме пренебрегвал, когато си ме наранявал?

Той се пресегна и взе ръката ми в своята.

— Мел… трябва да ти кажа нещо… Не знам как да ти го кажа, но ако това ще промени нещата…

— Ако ще ги промени, си струва да опиташ.

— Добре тогава… Ето какво… Не ме взеха в музикалната компания… Толкова се надявах, а и онзи приятел беше обещал да помогне, но сега дори не вдига телефона и изобщо не мога да вляза във връзка с него… Виждаш ли, всичко се изплъзва изпод краката ми… На двайсет и девет години съм, а какво съм постигнал? — той махна с ръка и горчиво се усмихна. — Никога за нищо не ме е бивало, никога нищо не съм успявал да доведа докрай… Ти си единственото хубаво нещо в целия ми скапан живот… Единственото, което ме държи на повърхността. Мислиш ли, че не съм се питал защо постъпвам така с теб? Защо създавам впечатлението, че изобщо не мога да те оценя? И знаеш ли, когато потърсих отговора на подсъзнателно ниво, стигнах до извода, че се опитвам да те отблъсна, защото си мисля, че не те заслужавам, страхувам се, че не би могла да ме обичаш, и колкото и доказателства да ми даваш, все не ми стигат, затова непрекъснато те предизвиквам, за да получа нови… Абсурдно ли ти звучи?

— Честно казано, да.

— Съжалявам, че мислиш така… — наведе глава Алекс, като въртеше в ръце празната си чаша.

— Наистина не разбирам защо, след като живееш с чувството, че си объркал живота си, се чувстваш длъжен да съсипваш и моя, само за да получиш доказателство, че те обичам.

— Знам… Знам… Права си. Непростимо е… Точно затова се опитвам да си изясня нещата за себе си. Уверявам те, ти си последният човек на света, когото бих искал да нараня, и въпреки това все така се получава — като че ли независимо от мен. Ужасно е… Но аз съм слаб, а ти си силна, аз се лутам, а ти си стъпила здраво на краката си…

— Не е вярно!

— … аз още търся призванието си, а ти тежиш на мястото си…

— Глупости!

Алекс прекъсна излиянието си и ме погледна учудено.

— Добре… дори и да не е точно така, опитвам се да кажа, че твоят живот тече в определено русло, в него има известна стабилност и затова ти като че ли не се нуждаеш от мен, колкото аз от теб. Ето защо непрекъснато се опитвам да привлека вниманието ти. И в същото време те отблъсквам с постъпките си, като че ли се опитвам да те предупредя, че не те заслужавам… Предполагам, че това е обяснението.

— След като толкова държиш на мен, защо веднъж не помисли как се чувствам аз? Не ти ли мина през ума, че може би и аз се нуждая от подкрепата ти? Например снощи…

— Напротив… — въздъхна Алекс. — Напротив. Цяла вечер не ми излизаше от главата. Точно тогава се опитах да преосмисля връзката ни.

— И не стигна ли до извода, че си безчувствено, егоистично прасе?

— Моля те, Мел… Всичко това е просто защото се боя… от дълбочината на чувствата си. Повече от всичко искам да бъда с теб, но се боя да повярвам в себе си…

Слушах го с присвити очи.

— Вече няма да се поддавам на своята слабост, на саморазрушителните си чувства…

— Няма ли?

— Уверявам те.

Той нервно въртеше в ръце чашката си.

— Не. Крайно време е да се взема в ръце, да хвана юздите на живота си. И… ако не ме мразиш толкова, колкото самият аз се мразя в момента, ако си в състояние още веднъж да ми подадеш ръка, въпреки че по-скоро заслужавам да ми обърнеш гръб, то, кой знае, може би… бихме могли да опитаме отново? Не мислиш ли? Може би дори е време да преминем към нов етап — да заживеем под един покрив, само двамата. Това може да се окаже здравословно за връзката ни.

Той отметна косите от челото си и ме погледна с надежда.

Това се наричаше изненада. Най-после доживях да го чуя, но можех ли да вярвам на ушите си?

— Мисля, че това, което в момента ни липсва, е пълноценното общуване — продължаваше Алекс. — Все бързаме за някъде, все тичаме да решаваме някакви чужди проблеми… Имаме нужда от по-голяма близост, от малко време за самите нас. Откак се преместих във Фулъм, се виждаме толкова рядко…

— И по чия вина? — не се сдържах. — На теб ти хрумна тази „велика“ идея.

— Беше свързано със стремежа ми да открия собствената си идентичност… Освен това не исках да пришпорваме нещата. Но вече знам, че ти беше права. И съм готов да се обвържа. Нека поне да опитаме, а? Какво ще кажеш? Още след Коледа.

Наведох глава и видях, че кракът му играеше неспокойно, като на конните залагания — сигурен признак, че моментът е решаващ. Изведнъж изпитах прилив на съчувствие към него, въпреки че бях си казала — никакво размекване.

— Изненадваш ме — казах най-после. — Толкова ме изненадваш, че направо не знам какво да кажа… Да не би през цялото време да съм излизала с лошия ти двойник?

Той се засмя.

— Може и така да се каже. Опознала си тъмната ми страна. Дай ми възможност да ти разкрия и другата.

Седях срещу него, забила поглед в покривката, и ушите ми горяха. Изобщо не бях подготвена за това развитие на нещата. Бях свикнала да понасям удари и да разчитам сигналите за приближаваща опасност. В моя свят дори фразата „Трябва да поговорим“ се тълкуваше като „Време е да си кажем, че пътищата ни се разделят“.

Интересно, как ли реагираха другите жени в подобна ситуация — „практичните“ като Аманда, красавиците като Лили? Изпадаха ли изобщо в подобни ситуации? Бих искала да знам. Не че това щеше да ми помогне особено. В какво ли се изразяваше за тях извинението? Как ли се измерваше прошката?

— Можеш… да не ми даваш отговор още сега, на минутата — опита се да ме извади от затруднението Алекс.

— Така ли?

— Разбира се. Помисли си… Не искам да те насилвам.

Гледай ти. Как се бяха обърнали нещата…

— Въпреки че няма да имам и миг покой, докато не получа отговора ти — усмихна се Алекс.

— Така ти се пада.

Той стана и отиде да донесе още кафе. Поклатих глава, загледана след него.

В гърдите ми, на мястото на ледената пустота, лека-полека започваше да нахлува радост. Мечтаните неделни следобеди, закуската в леглото, боят с възглавници, разговорите по цели нощи може би не бяха безвъзвратно изгубени илюзии. Завръщането ми в къщи, готвенето, пазаруването отново щяха да имат смисъл… Щяхме да правим купища неща заедно… О, божичко! Най-после щяхме да заживеем като нормална двойка! Колкото и банално и еснафско да изглеждаше това на някои, на мен тази идея, защо да си кривя душата, ми харесваше!

Алекс чакаше да приготвят кафетата и барабанеше с пръсти по бара. Горкичкият, какво ли му беше струвало да ми зададе този въпрос? Моят принц бродяга се завръщаше при мен. Душата ми ликуваше. Представях си реакцията на Чарли и на Аманда… Какви очи щяха да ококорят само!

Дори срещата с родителите му не ме плашеше. Щях да я приема като доказателство, че нещата между нас са навлезли в нова фаза.

А колкото до това, къде щяхме да отидем… Винаги щеше да се намери гнезденце, което да ни приюти. Поне на първо време, докато си стъпим на краката. Нашето любовно гнездо… Вече се виждах мислено да избирам плата за завесите.

Алекс се върна и седна срещу мен.

— Мел… моля те, кажи ми, че вече си представяш квартирата ни…

— Да не си луд? Ти как си го представяш — хоп! — и се хвърляш с главата напред… Това е сериозна стъпка и трябва първо да се обмисли.

— Какво има толкова да му мислим, бебчо? Не сме решили да се женим, я! Хайде, не ти ли е забавно да опитаме час по-скоро? Ще бъда примерен, обещавам — никакво ръгби, никакви събирания с Чарли и момчетата… Ще бъда на твое разположение по двайсет и четири часа в денонощието! Какво ще кажеш, а? Много жени биха ти завидели…

— Много хубаво не е на хубаво… — поклатих глава. — Знам ли какъв акъл ще ти дойде утре?

Алекс въздъхна.

— Защо просто не повярваш в добрите ми намерения и… да видим какво ще се получи. После, ако искаш, ме качи на бесилото, но не ме заклеймявай предварително…

— Свалих рамене.

— Какво пък… Не тръгвам с голяма кошница, тъй че най-много да остана приятно изненадана.

Алекс подскочи.

— Тя каза „да“! Хора, тя каза „да“!

Успяхме да привлечем вниманието на всички, но тъй като посетителите в бара бяха англичани, а не американци, бурни радостни възгласи не се чуха. Задоволиха се само да ни изгледат с любопитство.

През останалата част от вечерта си бъбрихме оживено и крояхме планове за бъдещето. Решихме да се спрем на някое уютно апартаментче в Северен Лондон. Голяма беше вероятността родителите на Алекс да ни подпомогнат финансово на първо време. Щях да предупредя Линда, че освобождавам стаята до два месеца, и още след Коледа започвахме да си търсим нещо подходящо. Идеше ми да затанцувам от радост! Имах чувството, че са ми поникнали крилца.

Прибрахме се в квартирата ми прегърнати и изкарахме една безсънна, лудешка нощ, за да отбележим новото начало.

Все пак не пропуснах да прошепна в ухото на Алекс, докато заспивахме, преплели тела:

— И не забравяй… Това е последният ти шанс! Следващ път няма да има.

— Знам, бебчо… — сънено промърмори той. — Знам. Бъди спокойна…