Джени Колган
Сватбата на Аманда (10)

10.

Въпреки студа в петък вечер в Уест Енд^[1] беше доста оживено. Всички изглеждаха твърдо решени да се забавляват и крачеха забързани нанякъде, като че ли се бояха да не изпуснат купона.

Фран ми се стори необичайно нервна, въпреки че ми смигна окуражително.

Не споделих с нея страховете си, но си личеше, че не съм в добро разположение на духа. И как иначе — онова, което ни предстоеше, напълно се разминаваше с представите ми за приятно прекарана вечер в края на седмицата.

— Как е? — прошепнах на Фран. — Готова ли си за ролята на живота си?

Тя се засмя.

— Моят дебют в Уест Енд… Дано не оплескам нещо. В такъв случай веднага се омитаме.

— Ще имам готовност, агент Мълдър.

— Отваряй си очите на четири, агент Скъли. И ми пази гърба.

Влязохме в ресторанта с бодра крачка. Следвах Фран, която се движеше така, все едно още от люлката е била заобиколена от подобен лукс и тези неща вече изобщо не й правеха впечатление. Тя се обърна към келнера с молба да ни упъти, като пусна в ход отработеното си „аристократично“ произношение и най-ослепителната си усмивка.

— Масата на мис Филипс, моля.

— Разбира се, мадам. Моля, последвайте ме.

Той ни поведе навътре, а аз поглеждах крадешком стилните дами и достолепните възрастни господа на минаване покрай масите. Тук нямаше нищо крещящо и лъскаво — само приглушени светлини и мек, изискан блясък.

— Никога вече „Макдоналдс“! — прошепнах в ухото на Фран. Тя се подсмихна.

В дъното на салона масите бяха събрани като за банкет и няколко почти еднакви руси главици стърчаха самотно. Това ли бяха гостите на Аманда? Всичко на всичко пет-шест души, при повече от трийсет сервирани прибора.

Аманда очевидно беше неприятно изненадана от този факт, въпреки че умело прикриваше безпокойството си.

— Добре дошли, момичета!

— Аманда, скъпа! — грейна насреща й Фран, която вече се беше вживяла в ролята си.

Аз обаче пак казах не каквото трябва.

— Къде са останалите?

— О, ще дойдат по-късно — кисело се усмихна Аманда. — Те са доста ангажирани, нали знаеш…

— Ах, да… — кимнах разбиращо, опитвайки се да загладя положението.

Фран зае стратегическа позиция непосредствено до Аманда. Черната й грива рязко се отличаваше на общия златист фон.

— Ще ни представиш ли?

— Разбира се… Това са Джакинта, Араминта, Вероника, Лариса и Муки.

— Здравейте, момичета! — Когато искаше да бъде мила, Фран определено успяваше.

Прелистих менюто доста обезпокоена. С Фран разменихме многозначителни погледи. Най-после се спрях на нещо, чиято цена беше сравнително приемлива и което вероятно щеше да представлява… гарнитура от сварени зеленчуци. Сърцето ме заболя, като си помислих каква разкошна вечеря можех да спретна за същите пари.

Аманда направи знак на келнера.

— Четири бутилки „Булинже“, моля. И бутилка минерална вода „Перие“ за мен.

Двете с Фран стояхме като на тръни. Това не убягна от вниманието на Аманда.

— Спокойно, момичета. Тази вечер аз черпя. Радвам се, че можах да видя кои са истинските ми приятели.

Стана ми малко гузно при мисълта, че очевидно слагаше и нас с Фран в тази категория. Изобщо това беше един от редките мигове, в които ми дожаля за Аманда, но не биваше да допускам никакво размекване. Затова побързах да съсредоточа вниманието си върху менюто. „Какво пък, казах си, сега ти е паднало, Мелани. Веднъж се живее.“

— Наздраве! За Аманда! — надигнах чашата си с шампанско.

— За лейди Аманда Филипс-Макконалд — припяха в хор блондинките около масата.

Поръчах си някакъв ордьовър с много сложно име и доста стряскаща цена. Фран също, без никакво угризение на съвестта, явно беше решила да се възползва от щедростта на Аманда и си избра някаква рядка риба и крехко агнешко филе. Блондинките обаче, загрижени за линията си, бяха решили да карат на салата.

— Чудя ви се, момичета — подхвърлих приятелски, — как издържате това? Пък и закъде повече ще отслабвате?! Я си отпуснете веднъж душата!

Те се спогледаха и захихикаха, все едно току-що бях казала нещо много смешно.

— Закъде ли? Снощи, като се погледнах в огледалото, направо се уплаших!

— И аз така… Наддала съм почти килограм, без да усетя…

— А аз не си позволявам повече от пет милиграма мазнини седмично до деня на сватбата — заяви Аманда.

— Та ти си… почти двуизмерна! — възкликнах смаяно. — Направо не ви разбирам! Не бих се подложила на подобно мъчение за нищо на света!

Аманда се усмихна снизходително и обясни, че в света на шоубизнеса и висшата мода имало хора, които се подлагали надалеч по-големи мъчения, за да са „във форма“.

Въодушевени от подхванатата тема, блондинките зачуруликаха една през друга. Еди-коя си живеела на диетична кола и декседрин…

Всичко това им се струваше безкрайно забавно, а аз, вместо да взема участие в общото веселие, изведнъж си помислих, че бедрата ми се трият едно в друго и се засрамих от собствената си лакомия. Погледнах поръчания от мен ордьовър почти с отвращение и се задоволих само да отпия глътка шампанско. Фран, която вече се беше нахвърлила на рибата, ме изгледа въпросително. В квартирата си тя имаше само едно котлонче и не й се случваше често да дегустира подобни специалитети.

Момичетата също ме гледаха очаквателно и съм сигурна, че се облизваха и тайничко ми завиждаха, че не се появявам на екран и не държа особено на перфектната си линия. Храната изглеждаше толкова апетитна, пък и… при лишенията, на които се подлагаха ежедневно, мисля, че дори и една препечена филийка би им се усладила.

В желанието си да разпръсна напрежението, се обърнах към най-близкостоящата до мен блондинка.

— С какво се занимаваш?

— Работя в телевизията.

— О? Какво по-точно?

— В документалните програми… Голяма скука…

— Защо? На мен ми се струва интересно… Върху какво си работила напоследък?

— Ами… разни проучвания… нали знаеш…

Не бях особено наясно, но Аманда ме смушка от другата страна.

— Араминта набира гости за „Триша“ — прошушна ми тя. — Но не обича много-много да говори за това.

— Ясно.

Араминта попиваше устата си със салфетка, при това — без абсолютно никаква нужда. Явно въпросите ми я бяха притеснили.

Е, не ми оставаше друго, освен да съсредоточа вниманието си върху храната пред мен, която наистина изглеждаше съблазнително.

Момичетата запалиха по цигара, като че ли се опитваха да се отделят с димна завеса от лакомия като мен.

— Ами ти с какво се занимаваш? — на свой ред ме попита момичето.

— О, аз организирам арктически биохимични експедиции.

— О? Така ли?

Тя не намери какво повече да каже, а и очевидно не проявяваше особен интерес към заниманията ми, защото счете разговора за приключен, и се обърна към стоящото от другата й страна момиче.

— Бях при Гучи… — говореше една от блондинките — и му заявих: „Щом Мег Матюз я носи, за нищо на света няма да я сложа.“ За нищо на света. Така му казах.

Русите глави закимаха одобрително. За свое изумление видях Фран също да кима.

— Пфу, Мег Матюз ли?! Не ми говори за нея! — намеси се друго момиче. — Кейт също я мрази…

— Аз пък и не разбирам какво толкова й харесват — добави друго. — Според мен тя е направо дебела.

— Вие сериозно ли? — не се сдържах. — Мег Матюз е същинска вейка.

Настъпи гробна тишина. Но тъй като бяха изискани, добре възпитани момичета, никой не се захванала спори с мен.

— О, да ви кажа голямата новина! — възкликна една от блондинките. — Ще участвам в един филм, момичета! Благодарение на татенцето, разбира се…

Фран наостри уши и усмивката й изведнъж замръзна. „Остави тази вилица!“ опитах се да й внуша от разстояние. „Само я остави, да не би някой да пострада…“

Може би нямаше причини да се безпокоя за нея — дотук се справяше чудесно, въпреки че усещах колко е напрегната. Никой, който не я познаваше добре като мен, обаче не би могъл да го предположи.

Мина ми през ум, че така и не я бях попитала дали смята да се вижда с Ангъс отново. Може би наистина всичко е било случайност, стечение на обстоятелствата. Странното е, че тя, която обикновено сама заговаряше за тези неща, без да чака да я молят, този път не беше пожелала да коментира случая.

Аманда беше започнала да разправя надълго и нашироко за сватбените приготовления. Зърнах острието в погледа на Фран и побързах да се намеся:

— А какво ще облече Фрейзър на големия ден?

— Ох… болната ми тема. Той изобщо не умее да се облича.

— Защо? Според мен небрежният стил му отива — отбеляза Фран. — Все пак едва ли ще се появи с маратонки…

— Според теб му отива… — свъси веждички Аманда. — Там е въпросът, Франческа. Според тебе и бирата си я бива, но някои хора предпочитат шампанско… Всичко е въпрос на стил, нали разбираш?

Фран ми смигна зад гърба й. Нещата отиваха в нужната посока.

— … Добре че баща ми го заведе при шивача си — продължи Аманда. — Така поне съм сигурна, че ще изглежда що-годе приличен.

— Вълнува ли се?

— Че ще има свестен костюм?

— Че ще се жени…

— Предполагам.

Аманда замислено играеше с чашата си.

Двете с Фран разменихме многозначителни погледи. Записът течеше.

— Двамата сте чудесна двойка — подхвърлих.

Аманда ме изгледа втренчено.

— Мелани, казвам ти го за твое собствено добро, понякога си ужасно наивна. Сключването на брак е важно решение и повече от всичко друго — въпрос на здрав разум. Вярно, че церемонията ще бъде доста пищна — добре е да се вдигне малко шум и татко няма нищо против да хвърли малко пари, но останалото са си чисто практични съображения — замъкът има нужда да се постегне и тъй нататък… Схващаш ли?

В първия миг си казах — ето го доказателството, което търсехме. В следващия ме порази мисълта — ами ако всичко това си беше в реда на нещата и повечето хора действително разсъждаваха така и това, че аз хвърчах във въздуха, си беше изцяло мой проблем? Какво тогава? Аманда си беше направила сметката — но нима беше единствената? Не постъпваха ли аристократите още от векове така? Кого осъждаше обществото — този, който беше попаднал на добра партия, или този, който не си знаеше цената и се хвърляше презглава в някоя „неразумна“ връзка? Изведнъж ми стана някак тъжно. Може би не бях изпила достатъчно шампанско.

— Значи ли това, че не си влюбена във Фрейзър? — попитах.

Аманда сви рамене.

— Харесвам го и мисля, че съм направила възможно най-добрия избор. Не е ли достатъчно?

Сигурно е, помислих си. Но тъй като нищо не казах, Аманда продължи, вече по-настъпателно:

— Нали не вярваш в холивудските измишльотини, Мелани? Това са сапунени мехури, които се пукат при първия сблъсък с реалността. В кой свят живееш? Отвори си очите и виж какво става наоколо. Мъжете само гледат да намажат, но истината е, че въобще не им пука за нас. Разиграват ни както си искат. Виж само какво ти причини Алекс… Е, аз предпочитам нещата да са ясни от самото начало. Да знам какво мога да очаквам. И двамата с Фрейзър сме зрели хора и знаем в какво се впускаме. Никой от нас не храни излишни илюзии и няма опасност да започне да усложнява нещата. — Тя се обърна към келнера: — Ако лимоновият сок няма да бъде разреден точно колкото трябва, не си правете труда изобщо да го носите.

Потърсих с поглед подкрепа от Фран, но тя сякаш не намираше в думите на Аманда нищо смущаващо. Вероятно това беше част от ролята, но вече просто не знаех какво да мисля. Треперех неудържимо и усетих как кръвта нахлува в главата ми.

— Аз пък вярвам в тези измишльотини, както ги наричаш. Или поне ми се иска да вярвам. Иска ми се наистина да съм влюбена в някой и на този някой също да му пука за мен. Защото иначе… изобщо няма смисъл. Твърдиш, че си доволна от избора си, но не бих искала да съм на твое място. Не и ако не можеш да оцениш Фрейзър, не и ако не можеш да го обичаш, със или без оня скапан замък, който е само една купчина камъни… Той би могъл да те направи много щастлива и е жалко, че досега не си го разбрала.

Станах с намерението да се махна от тук и забързах към изхода, но изведнъж се сетих, че чантичката ми е останала на стола и хлътнах в дамските тоалетни. Дишах тежко — гърлото ми беше свито и въздухът не ми достигаше. Уплаших се, като се видях в огледалото. Какви ги бях наговорила? Сигурно в момента ми се смееха… Какво се бях опитала — да защитя Фрейзър? Та той, както каза Аманда, беше възрастен човек и сигурно знаеше какво прави. Въпреки че не бях абсолютно убедена, че и неговите възгледи за брака съвпадат с тези на Аманда.

След малко Фран се втурна в тоалетната, понесла две чаши шампанско. Очите й сияеха.

— Божичко, Мел, да беше видяла лицето й! Само да го беше видяла! Как ти хрумна да й наговориш всичко това?

Поклатих отчаяно глава.

— Честно казано, изобщо не успях да се овладея. Казах го, преди да помисля, и сега съжалявам…

— Как само скочи срещу нея! Ако не те бях видяла с очите си, нямаше да повярвам…

— Дори не знам как стана…

— Е, тя си го търсеше.

— Не знам… Тя говореше искрено и изтъкна разумни доводи. Може би все пак това са основанията на Повечето хора да сключат брак, как мислиш? Или ако не точно тези, то — подобни?

— Нищо чудно. Чувала съм и далеч по-абсурдни основания.

— Например?

— Например брат ми, Брендън. Той сключи брак само защото му беше омръзнало сутрин да не може да си намери два еднакви чорапа.

— Ами?!

— Честна дума. Един прекрасен ден каза: „Дотук беше. Дойде ми до гуша.“ И хоп — ожени се.

— И… реши ли се проблемът с чорапите му?

— Ами! — изсмя се Фран. — Момичето веднага го разбра що за стока е — егоист, който мисли само за секс, плюскане и… изпрани чорапи.

— Чорапеното чудовище.

— Именно.

Разсмяхме се и отпихме от шампанското. Напрежението поспадна. Може би затова допринесе и фактът, че тоалетните в заведението бяха по-просторни и уютни от квартирата ми, както и от тази на Фран. Чувствахме се добре тук и не бързахме да се връщаме при другите.

Изкашлях се.

— А… какво смяташ да предприемеш по отношение на Ангъс?

Фран се разсмя.

— Знаех си, че ще повдигнеш тази тема рано или късно. Падаш ли си по него?

— Аз?! Глупости.

— Сигурна ли си?

— Щом ти го казвам.

— И не ме лъжеш?

— Върви по дяволите!

— Щом си толкова искрена и мила с мен, ще споделя с теб нещо. Ангъс ми се обади да се извини.

— За какво?

— Че нямало да ми се обажда.

— ?!

— Щом го познаваш, това не би трябвало да те учудва толкова. Момчето е джентълмен до мозъка на костите и смята, че така е редно. Да не би да стоя до телефона и да тръпна в очакване, разбираш ли?

— Хмм…

— И така, поприказвахме си, успокоих го, че не съм хлътнала по него, приключихме нещата цивилизовано и си останахме добри приятели. Какво, шокиращо ли ти се струва?

— Донякъде… Но като се замисля, би могло да се очаква от човек като Ангъс. Рицарят на днешното декадентско общество…

Фран поправи грима си в огледалото.

— Е, връщаме ли се? Какво смяташ да правиш с Аманда?

Смръщих вежди.

— Смятам да й се извиня, че съм се нахвърлила така срещу нея. Да й обясня, че нещо ми е станало и просто не съм успяла да се овладея… Те и бездруго си го мислят — сигурно са изпадали от смях, след като излязох.

Фран поклати със съмнение глава.

— Единственият начин да разсмееш тези момичета е да им кажеш, че Антея Търнър е качила някое и друго кило. Виж, това би предизвикало жив интерес у тях. Оставаме ли или си тръгваме?

Поколебах се.

— Направи ли записа?

— Съмняваш ли се? Всичко е точно.

— Тогава… май няма причина да оставаме. Или пък…

— Десертът винаги е хубав… — замечтано каза Фран. — Мярнах някакъв пудинг…

Потупах я по рамото.

— Четеш ми мислите, Фран. Е, мисля, че това е достатъчно уважителна причина да поостанем. Какво ще кажеш?

— Аз съм „за“!

* * *

Поех си дълбоко дъх и пристъпих навътре в салона. Момичетата разговаряха оживено, най-вероятно още обсъждаха нас двете с Фран, а салатите им бяха почти недокоснати. Чиниите с нашите недоядени специалитети също още си стояха на масата.

Хванах с две ръце облегалката на стола за по-голяма сигурност и се обърнах към Аманда:

— Искам да ти се извиня…

— О, моля ти се, не се притеснявай! — великодушно махна с ръка тя.

Седнах на мястото си доста смутена.

— Познаваме се отдавна, Мел. Ти винаги си хвърчала в облаците. Не съм и очаквала да се промениш. Но всеки е такъв, какъвто си е. Наздраве, момичета!

Фран се озъби зад гърба й. Стана ми малко по-леко.

— Келнер, моля! Още шампанско за моите скъпи приятелки…

Скъпите приятелки захихикаха като една. Зърнах встрани количката с пудинга и си казах, че ще изтърпя компанията им още половин час.

С Фран придърпахме порциите си и продължихме да похапваме, докато момичетата обсъждаха ентусиазирано автомобилите на своите приятели. Изведнъж в залата настъпи странно затишие. Вдигнах поглед от чинията си и се озърнах, за да видя каква е причината. Към нас, между масите, приближаваше едно ослепително вълшебно създание със златисти коси. Красавица в истинския смисъл на думата, висока, стройна, изящна, в тоалет, който подчертаваше меките извивки на тялото й. Тази богиня сякаш не се движеше, а плуваше из въздуха. Неслучайно всички я гледаха, затаили дъх.

— Ето каква искам да стана, когато порасна — прошепнах на Фран.

Тя кимна одобрително.

Тази съвършена жена беше придружена от мъж, направен като по нейна мярка — по-красив и от гръцки бог. Побиха ме тръпки. Дрехите му бяха безупречни и сигурно — скъпи, но единственото, което привличаше погледа, беше той самият. Изглеждаше ми смътно познат — сигурно от екрана, откъде другаде?

Аманда се изправи развълнувана, едва не литна насреща им. За пръв път забелязвах на лицето й подобно изражение.

— Лили! Скъпа! — изчурулика тя. — Толкова се радвам да те видя!

Определено беше така.

Лили едва изви лебедовата си шия и обгърна с поглед групичката ни. Погледът й мина през мен, без дори да ме забележи. Явно притежаваше таланта автоматично да изключва някои хора и неща от полезрението си. Почувствах се дребна, незначителна, някъде в дъното на хранителната верига.

Присъствието на Лили оказваше сякаш магическо въздействие върху Аманда. Тя кръжеше около нея като пеперудка около сиянието на свещ.

— Лили… познаваш Джакинта, нали? А това е Араминта… Седни, моля те! Какво ще пиете?

Лили проговори с напевен, леко дрезгав глас:

— О, не, за съжаление няма да можем да останем… Чакат ни на още едно място. Минахме само да те поздравим…

Тя се приведе в облак от благоуханен парфюм, разцелува бузите на Аманда и… отплува, следвана от великолепния си кавалер.

— Коя беше тази? — заинтригувано попита Фран и лапна последното късче от агнешкото.

— Забележителна е, нали? — възкликна Аманда. — И каква царствена осанка…

— А ти, изглежда, се радваш на особеното й благоразположение?

За мое голямо учудване една от блондинките, мисля, че беше Муки, се разсмя по собствена инициатива, но Аманда я стрелна с поглед. Явно не виждаше в току-що казаното нищо смешно.

— Всеки на нейно място би имал самочувствие — при нейната класа, при всички тези ангажименти… Но това, че уважи „ергенското“ ми парти, наистина значи много за мен.

Двете с Фран се спогледахме изумени.

— Но тя само мина и замина — подхвърли Фран. — Профуча като стрела, като метеор…

Сритах я под масата, но Фран не ми обърна никакво внимание.

Аманда също не изглеждаше засегната от забележката.

— Важното е, че се появи — натъртено каза тя.

Фран сви рамене. Очевидно беше, че вижданията ни с Аманда се разминаваха по много въпроси.

Аманда направи знак на келнера. Двете с Фран погледнахме с надежда към количката с пудинга.

— Не желаем десерт. Сметката, моля! — звънна гласът на Аманда.

— Ставаме ли? — прошепна Фран.

Кимнах мрачно.

— Може ли да поръчате и две лимузини? — добави Аманда.

Охо? Кой знае кога пак щеше да ми излезе късметът да пътувам с лимузина. Това все пак беше нещо.

Погледнах плахо Фран. Тя въздъхна, сякаш искаше да каже: „От мен да мине.“

— Е, момичета? Готови ли сме за тръгване?

Блондинките скочиха като една.

— Знам, че лимузините са разточителство — разсъждаваше Аманда, — но ако не си ги позволиш на „ергенското“ си парти, кога друг път? Хайде, момичета! Тази вечер сме луди и безразсъдни!

Седемте блондинки последваха Аманда в индианска нишка, потраквайки с токчетата и опитвайки се да изглеждат луди и безразсъдни, доколкото могат.

Отвън вече ни чакаха двете огромни, искрящо черни лимузини, които изглеждаха някак нереални.

— „Яна“, моля — даде нареждане на шофьорите Аманда.

„Яна“ беше елитен, изключително скъп клуб в Мейфеър.

Двете с Фран се спогледахме и се пъхнахме в първата лимузина. След кратко колебание една от блондинките, която вече можех да идентифицирам като Муки, се престраши да седне при нас. Останалите се бяха скупчили около Аманда като пилци около квачка.

Разглеждах с широко отворени очи вътрешността на лимузината. Тя беше издържана изцяло в стила на седемдесетте години — тъмновинени кожени седалки, килимче от бяла меча кожа, телевизор, телефон и дори миниатюрен хладилник с барче.

— Брр… Като във филма „Мечтата на гангстера“ — озърташе се Фран. — Кой знае колко старчоци са чукали дългокраки руси хубавици на тези седалки.

— Можем да попитаме шофьора…

— Сигурна ли си, че наистина желаеш да знаеш?

— Колко девойчета е обезчестил Мик Джагър на задната седалка? Няма да мога да заспя тази вечер, ако не науча.

Лимузината се плъзгаше достолепно по „Риджънт стрийт“, когато покрай нас мина групичка студенти. Един от тях изтропа с нещо по тъмните стъкла, а друг изкрещя: „Шибани богаташки копелета!“ Разнесоха се смехове и дюдюкане.

Смигнах на Фран.

— Чу ли за какви ни взеха?

Разсмяхме се, но Муки изглеждаше малко стресната.

— Познавате ли ги?

— Не. А ти? — учудено я изгледа Фран.

— Нито пък аз…

Е, това почти приличаше на разговор.

Реших и аз да положа малко усилие.

— Муки… забавлявали се тази вечер?

— Ами… да. Този ресторант сега е хит, знаете ли? Препоръчва го „Вог“, така че е почти невъзможно да си запазиш маса.

— Е, трябва да сме много щастливи, че се вредихме — подхвърли Фран.

— А… откога се познавате с Аманда? — попитах, като междувременно правех знаци на Фран да включи на запис.

— Ами… имаме много общи познати, нали знаете? Ние с Джакинта сме братовчедки, а Филипа (тя също има парти тази вечер) ни е съученичка. Тя обаче не харесва Аманда… — Охо? — А пък и мисля, че самата тя беше хвърлила око на Фрейзър. А той наистина е по-свестен от много други. — Тя въздъхна. — Имам предвид тези, с титлите… Те се хващат все или с модели, или са обратни… така че изборът не е кой знае колко голям.

О, така значи.

— Накратко, Врайкер-Лайънс са наши стари съседи и като била веднъж у тях, Араминта се запознала с Аманда и така…

— Ясно.

— А иначе двете с Аманда… добри приятелки ли сте? — полюбопитства Фран.

— Ами… ще бъда една от шаферките — кой знае защо се изчерви Муки. Май не беше очаквала такъв дъжд от въпроси. А и всъщност може да се каже, че беше дори симпатична. И доста притеснителна.

— Значи смяташ, че Фрейзър е свестен? — подхвърлих окуражително.

— Ами… да. Така мисля.

Фран услужливо доля чашата й с шампанско.

— Да? Какво по-точно?

Тя въздъхна.

— Нали няма да кажете на Аманда?

— Честен кръст — увери я Фран.

Муки, вероятно под въздействието на шампанското, изведнъж вдигна глава, погледна ме и каза:

— Мисля, че ти имаш право. Съгласна бях с онова, което каза тази вечер. За любовта и въобще… Че иначе няма смисъл… А и Фрейзър още в началото ми направи впечатление с това, че е по-различен от останалите, някак си невинен… Не беше свикнал да се движи в обществото и още не си беше изработил защита… въпреки че често го канеха по събирания. Аманда реши да се възползва от това, набеляза си го и направо го…

— Притисна в ъгъла? — подсказа Фран.

— Може и така да се каже. Ние бяхме в играта и отначало ни беше забавно, но после взех да си мисля, че Аманда е отишла твърде далеч. Особено след като още продължаваше да се вижда с онова момче от „Ле Ми“.

— Какво? Излизала е и с друг?

— Да… поне за известно време. После каза, че е приключила с другия, защото се омъжва за Фрейзър.

— Ясно…

— Но не ми харесва как се държи с него — командва го и винаги му се налага, въпреки че иначе е много миличка и отстрани изглеждат чудесна двойка…

— Виж ти…

Муки изведнъж се сепна.

— Боже, как се разприказвах… Сигурно е от шампанското. Момичета, нека това да си остане между нас, моля ви!

— Естествено. Не се безпокой за това.

— Та… така мисля. Не знам дали би трябвало да се жени за него…

Бяхме пристигнали и разговорът прекъсна дотук. Измъкнахме се от лимузината. Пред заведението вече се беше събрала цяла тълпа, но Аманда знаеше къде отива. Тя уверено си проби път през навалицата и се добра до „своите“ хора. Всички, които поради една или друга причина не бяха дошли в ресторанта, сега бяха тук. Можех безпогрешно да ги разпозная по марковите тоалети и по това, че се извисяваха поне една глава над мен. Последваха прегръдки, целувки и радостни писъци. Муки изчезна някъде в навалицата. Отвътре кънтеше оглушителен рок. Бях изразходвала прекалено много енергия да се правя на детектив и да защитавам принципите си и сега се чувствах изтощена. До мен долиташе гласът на Аманда: „Лили? Разбира се, че дойде…“

Нямахме повече работа тук.

Фран очевидно си мислеше същото.

Проснахме се в таксито като куфари и след около четвърт час си бяхме вкъщи. По пътя почти не бяхме разменили и дума, само като по даден знак въздъхнахме облекчено.