Джени Колган
Сватбата на Аманда (2)

2.

В понеделник тръгнах на работа ужасно потисната. Всъщност това беше обичайното ми състояние на работното място — добре че на никого не правеше впечатление, тъй като не общувах с никого. С една дума — започваше една съвсем обикновена тягостна седмица.

Може би мрачният кабинет с мръсносиви стени допринасяше за унилото състояние на духа ми. Единствената мебелировка се състоеше от старо канцеларско бюро, отрупано с папки, като не броим саксията с изсъхналото растение в единия ъгъл на стаята. В задълженията ми влизаше да преглеждам и разпределям кореспонденцията — еднотипна и абсолютно безперспективна работа. С една дума — да си умреш от скука. Единственото предимство беше, че поне бях оставена на спокойствие. Секретарките, които работеха в общото помещение, демонстративно виреха нос, когато минаваха покрай кабинета ми, и стопроцентово злословеха по мой адрес. Сигурно обсъждаха каква е причината да разполагам със специални привилегии, след като така и така само се ровя в разни папки, докато те например бяха натоварени с по-отговорни задачи — печатаха на машина и провеждаха важни телефонни разговори. На всичко отгоре заплатата ми беше малко по-висока от техните. Коментираха под сурдинка тази несправедливост и си отмъщаваха, като тотално ме пренебрегваха. Не благоволяваха да разменят и дума с мен, но аз не страдах особено. В дни като днешния дори бях благодарна, че мога часове наред да си въздишам необезпокоявана, зареяла поглед през мътното стъкло на прозореца.

— Какво си оклюмала днес, кукличке? — стресна ме гласът на старшата секретарка Шърли. Пищна матрона, някъде към четиридесетте, с царствено излъчване и авторитетно държане. Тя обичаше да бъде в течение на всичко и щедро раздаваше съвети. Какво пък — след като Фран беше вдигнала ръце от мен, а Аманда щеше само да ми се изсмее, като разбере за терзанията ми, нямаше смисъл да отблъсквам протегнатата ръка. Освен това изпитвах отчаяна нужда да се доверя на някого.

— Заради приятеля си — подсмръкнах. — Бившият си приятел. Преди една година ме заряза и отпраши за Америка, а сега ми пише, че искал да се върне при мен и… право да си кажа, не знам какво да правя…

— Имаш ли деца от него?

— Ами! — подскочих като ужилена.

— А той… има ли пари?

— Ами… не може да се каже.

— Ясно. Кажи му да се разкара. И хич не се кахъри за някой, който се е отнесъл с теб като с парцал.

Звучеше съвсем логично.

— Ти така ли би постъпила? — държах да се уверя.

— Как иначе? Всеки път, когато моят Стан се върне пиян като свиня, му показвам вратата. После винаги се връща с подвита опашка, кротък като агънце. Винаги си плаща за дяволъка. Изкарвам му го през носа.

— В какъв смисъл си плаща?

— В буквалния.

— О… Значи това било…

— Това е изпитаната ми стратегия, душичко. С мъжете — само така!

— Разбирам… Благодаря ти, Шърли.

— За нищо!

Останах отново насаме с мислите си, поклатих глава отчаяно. Завиждах на жените, които можеха да бъдат толкова категорични, толкова наясно със себе си. Лично аз не бях сигурна дори какво искам да купя от супера, да не говорим за вземането на жизненоважни решения като това — дали да простиш на мъжа, разбил сърцето ти. За бога, та аз не можех да откажа дори на Никълъс — какво би трябвало да говори за мен това? Във всеки случай — нищо хубаво.

Направих си чаша силно кафе (това винаги ми помагаше да се взема в ръце) и седнах да прослушам телефонния секретар (славно изобретение, което ме избавяше от необходимостта да разговарям с някого, когато по-скоро ми иде да вия). Имаше оставени няколко съобщения — виж ти, направо можех да участвам в номинация за най-търсената личност на деня.

Живнах малко. От събота тая надеждата, че може да ми се обади Алекс. Той знаеше служебния ми телефон, а възможността да съм сменила работното си място беше минимална. От вълнение глътнах кафето си почти на екс — нямах търпение да прослушам съобщенията.

„Мелани, скъпа, гласеше първото, толкова се радвам, че се видяхме. Дано двете с Фран да сте си изкарали добре, след като си тръгнах.“

Аманда, разбира се. Знаех как ще продължи нататък, затова го превъртях. Идеята ми беше ясна — „обичана съм от един чудесен мъж, за когото скоро ще се омъжа и ще си живеем щастливо, хип-хип-ура“.

Да видим нататък… „Здрасти, Мел!“ Това беше гласът на Фран. Отдъхнах си. Имах нужда да я чуя. Бях готова дори да се вслушам в напътствията й.

„Обмислих ситуацията и съм още по-категорична. Допуснеш ли отново оня тип в живота си, с теб е свършено. Подписваш смъртната си присъда. Сега… по другия въпрос. Трябва сериозно да помислим ще ходим ли на годежа на Аманда. Мисля, че все пак ще отидем, както обикновено, и ще изкараме тъпо, както обикновено…“

Май трябваше да прослушам по-внимателно съобщението на Аманда. Явно ни се оказваше честта да бъдем поканени на някакво тържество, на което сто на сто щяха да присъстват онези надути пуйки — приятелките на Аманда, с които нямахме какво да си кажем… Съответно, щяхме да се напием, по липса на нещо по-добро, след което да се срамуваме от себе си… Фран беше права — винаги ставаше така и този път едва ли щеше да е по-различно.

„Здравей, Мелани…“ Мъжки глас, смутено покашляне, вежлива интонация. Та това беше шефът ми, Бърни — толкова фин и разбран човек, че се притесняваше да направи забележка дори за очебийно нехайство. Може би затова никой не го приемаше сериозно. „Извинявай, че те притеснявам, но би ли погледнала дали случайно онази брошура, която ти дадох преди шест седмици, още не е на бюрото ти? От търговския отдел се кълнат, че не са я получили… Възможно ли е да си пропуснала да я изпратиш? Моля те, провери. Ще ти се обадя по-късно. До скоро!“

Дявол да го вземе. Да открия в хаоса на бюрото си нещо от преди цели шест седмици, беше все едно да търся игла в купа сено. Само това ми липсваше.

Следващо съобщение. „Мелани, обажда се Флави от търговския отдел. Преди малко говорих с шефа ти и се чудя дали случайно…“

Поклатих глава. Съжалявам, Флави, но не ти ли е минавало през ум, че има и по-важни неща от някаква си брошура? Да ти имам проблемите…

Въздъхнах. Оставаше едно-единствено съобщение.

Ами ако все пак?…

„Мел, сладурче, обещах, че ще ти се обадя…“

Това беше. Надеждите ми току-що станаха на пух и прах, а противният тембър на Никълъс продължаваше да кънти в ушите ми.

„… Ама славно си изкарахме оня път, а? Тия дни сме решили с момчетата пак да се съберем по мъжки, но вечерта във вторник ми се очертава свободна… или може би евентуално сряда, а? Какво ще кажеш? Ще се чуем допълнително. Ако искаш, потърси ме на телефон…“

Никълъс, дръвник такъв, кога ще се научиш да каниш едно момиче на среща като хората? Настроението ми съвсем се скапа. Последната капка беше препълнила чашата. Време беше да погледна в лицето жестоката истина — аз, Мелани Пепър, бях обречена да върша работа, чието безсмислие осъзнавах, да излизам с мъже, които не можех да понасям, и да ходя на годежите на приятелки, които гледаха на мен отвисоко и навираха в лицето ми собственото си благополучие.

Захлупих глава на бюрото. Положението не изглеждаше никак розово. Посегнах да изключа телефонния секретар и в същия миг чух: „Имате ново съобщение.“

Нещо ме накара да настръхна. Преди да чуя гласовата поща, вече знаех.

„Мел… здрасти. Как си?“ Можех да си представя усмивката, озарила лицето му. Тя автоматично се изписа и на моето лице. Нещо в мен запя: „Алекс се връща! Алекс се връща! Моят Алекс…“ Чувах в слушалката някакъв шум и гласове на хора. „Обаждам ти се от… От къде беше?…“ „От Селцето“ — услужливо подсказа женски глас. По дяволите. „Точно така. От «Селцето». Тук е четири сутринта и купонът тече…“ Той запя: „Чакай ме, скъпа моя, връщам се при-и те-е-б.“ Разнесоха се смехове и бурни ръкопляскания. Алекс завърши: „Пристигам на летище «Хийтроу», бебчо. Още днес.“ Връзката прекъсна.

Облегнах се назад с разтуптяно сърце. Край. Възнаградена бях за безсънните нощи и пролетите сълзи. Божичко, чакаше ме толкова работа. Трябваше да си купя ново бельо, да почистя основно стаята, да сваля едно-две кила… стой, това последното беше изключено. Алекс пристигаше днес. Какво по-точно би трябвало да означава това? „Днес“ по американско часово време означаваше ли „днес“ и по наше? Започваше да ме обзема паника. Божичко, не можеше ли просто да ми каже кога е полетът? Типично за Алекс…

Естествено, щях да отида да го посрещна на летището. И нямаше да мога да си намеря място дотогава. Само през последните няколко минути нивото на адреналина в кръвта ми се беше повишило неимоверно. Алекс се връщаше от Америка — връщаше се заради мен. Любовта му към мен се беше оказала по-силна от страстта му към пътешествия и приключения. Чувствах се победителка — идеше ми да танцувам от радост. Дали още сега да не тръгна към летището? Едва ли някой щеше да забележи липсата ми. Пък и… подобни емоционални земетръси не се случват всеки ден.

Алекс се връщаше! Алекс ме обичаше! Погледът ми разсеяно пробяга по бележката, която шефът ми беше изпратил по повод деликатната ситуация между нашия и търговския отдел. В момента бях над тези неща — в живота има далеч по-важни неща от бумащината и ако някой не осъзнава това, толкова по-зле за него. Напуснах отдела, понесена на крилете на радостта, съпроводена от учудените погледи на секретарките. Чувствах се волна като птичка, неуязвима за дребните житейски грижи. Хвърчах една педя над земята.

Взех такси до летището — не исках да губя нито миг. Четвърти терминал беше доста оживен, но аз прецених, че разполагам с време да си купя няколко списания и ново червило — може би щеше да ми се наложи да почакам. Защото, като се замисли човек, от обаждането на Алекс не бяха изминали и два часа. В такъв случай… не беше зле да си измия и косата. Държах да се появя пред него в пълния си блясък.

Въздъхнах. Вече не се чувствах като излязла от орбитата си планета. Светът ми отново се въртеше около Алекс.

Ами ако ми се наложеше да чакам до вечерта? Стиснах зъби. Тази възможност всъщност беше напълно реална и само жалка глупачка като мен можеше да хукне, без да си е направила най-елементарна сметка. Замръзнах, скована от нерешителност. Една част от мен беше готова да чака тук, ако ще и цяла вечност, без да помръдне от мястото си. Друга част от мен тръпнеше, разкъсвана от желание, да полети насреща му. Само едно не бих направила за нищо на света — не бих се върнала обратно в офиса с подвита опашка.

Изпаднеш ли в безизходица, обади се на най-близкия си приятел.

И аз позвъних на Франческа.

— На твое място бих се вмъкнала в помещението, където охраната държи конфискуваното оръжие, бих свила един пистолет и бих се гръмнала. — Това беше съветът, който получих.

— Фран — простенах, — моля те, влез ми в положението. Ако трябва да чакам тук цял ден, направо ще полудея.

— Кога ще пораснеш, Мел? Кога най-после ще вземеш живота си в ръце? Кога ще слезеш на земята? Докато чакаш, би могла междувременно да помислиш по тези въпроси.

Осведомих я, че съм се запасила с няколко женски списания.

— Страхотно! — възкликна Фран. — Те изобилстват от статии на тема „Как да направим щастлив лъжливия негодник, с когото споделяме живота си“. Подходящ избор, Мел. Моите поздравления!

Подсмръкнах.

— А, не! — троснато заяви Фран. — Този номер не ми минава. Не мога да съчувствам на човек, който сам си съсипва живота. Ще имаш достатъчно време да рониш сълзи, когато отново се хванеш с Алекс.

Разбрах, че е време разговорът ни да приключи — и бездруго вече се чувствах още по-самотна и неразбрана, отколкото преди няколко минути. А като напук лицата около мен сияеха, пристигащите се хвърляха в прегръдките на посрещаните, обсипваха ги с целувки и плачеха от щастие…

Не биваше да падам духом. Алекс щеше да се появи рано или късно.

Реших да извлека най-доброто от ситуацията. Седнах във фризьорския салон и се оставих в ръцете им. Една прическа може да подобри настроението на жената като нищо друго — така поне пише в женските списания. Имаше нещо вярно в това, не може да се отрече. При това фризьорката наистина се постара, въпреки че с моята непослушна грива не можеше да се постигне кой знае какво. Излязох от фризьорския салон с ново самочувствие — чувствах се специална като телевизионна говорителка, заредена с решителност и добро настроение.

В главата ми нахлуваха спомени — за оня път, когато Алекс се беше появил в офиса като гръм от ясно небе, беше минал под кръстосания огън на любопитните погледи, беше влязъл при мен и беше дръпнал щорите… Или когато се бяхме напили безпаметно и кой знае защо, много държахме да се вмъкнем в катедралата „Сейнт Пол“… Или когато имаше повреда в отоплителната инсталация и ние го приехме като пръст на съдбата, вмъкнахме се под завивките и прекарахме в хоризонтално положение цяло денонощие… Или когато беше срещнал някакъв стар приятел и го нямаше цели три дни…

Стоп. Трябваше да отпъждам лошите спомени. Алекс се връщаше и всичко щеше да започне на чисто. Този път щеше да се играе по правилата — нямаше да отстъпя от това. Фран щеше да се гордее с мен.

Като начало… щяхме да прекарваме повече време заедно. Никакви инцидентни запивания „с момчетата“, никакви изчезвания… Въпреки че тогава съществуваше сериозната опасност да изпаднем в другата крайност — да се залепя за Алекс и да се превърнем в скучна порядъчна двойка, чието общуване се свежда до: „Какво ще кажеш да излезем тази вечер?“ „М-м-м, да…“ „Кой филм ти се гледа?“ „Все ми е едно…“ Бррр. Това ли всъщност исках?

Не точно. Исках Алекс да е мил с мен — имам предвид наистина мил. Не показно, но не и да се държи в компания така, все едно съм далечната му братовчедка от глухата провинция.

А също така да не настройва срещу себе си всичките ми приятели.

Много ли исках?

Реших отново да позвъня на Фран.

— Мел, не искам да те слушам повече. Щом искаш, троши си главата.

— Фра-ан… — прошепнах умолително.

Тя омекна.

— Добре. Тогава поне му направи един тест. Не сте се виждали от доста време, нали така?

— Да…

Цели десет месеца.

— Значи тази среща очевидно е по-специална?

— Да! Знаеш ли, направих си косата!

— Ето на. Имах предвид, че е редно да очакваш някакъв мил жест и от негова страна, най-малкото — букет цветя. Все пак е изчезнал най-ненадейно от живота ти…

— Нали ми изпрати картичка.

— А, да! Колко мило. Защото няма очи да се върне при Чарли, а знае, че ти няма да го оставиш да спи под открито небе.

— Не мисля, че…

— Знам какво си мислиш. Но фактите говорят сами за себе си. Ти си прекалено добра, Мел. Но мъжете злоупотребяват с това, не ти ли е известно? Да го видим колко се е загрижил за теб. Дали според теб изобщо му е минало през ум да ти вземе някакъв подарък?

— О, Алекс не е по тази част. Той смята подаръците за буржоазна отживелица.

— Нима? — Фран въздъхна. — Ти си непоправима, Мел.

— Аха…

— Между другото, уведоми ли Линда, че малкото ви сплотено семейство от днес ще има ново попълнение?

— О, Линда ли? Тя няма да има нищо против.

— Или поне ще преглътне и това, нали?

Започвах да се чудя с най-добрата си приятелка от детинство ли разговарям, или с личния си психоаналитик.

— Мел, говоря ти всичко това, защото съм загрижена за теб. Ако не бях, щях да си мълча и да ти гледам сеира.

— Знам… — промърморих. В момента обаче не изпитвах и капка благодарност.

— Кога горе-долу очакваш да пристигне?

— В някой от близките петнайсет часа.

— О… тогава мога само да ти пожелая приятно чакане. Ще ми звъннеш пак, нали?

— По някое време.

Разговорът с Фран дълго не ми излизаше от главата. Най-лошото беше, че тя беше абсолютно права. За повечето неща. Но тя не познаваше Алекс така добре, както аз го познавах, и не държеше сметка за някои подробности. Частното училище, хладните дистанцирани родители, разводът им (винаги болезнена травма за едно дете) — всичко това неминуемо беше оставило своя отпечатък върху него. Аз лично винаги се съобразявах с тези факти, нещо повече — за мен те бяха смекчаващи вината обстоятелства. Затова приемах с разбиране отчаяните опити на Алекс да открие собствената си идентичност, лутанията му, копнежа му за свобода, страха му от близост… Това, че можеше да поплаче на рамото ми, не означаваше, че ме е превърнал в кошче за душевни отпадъци, както Фран си мислеше.

Трябваше да убия някак времето до пристигането на самолета. Само няколко часа, какво толкова? Имах нужда да поприказвам с някого, който обаче нямаше да ми чете конско. Реших да позвъня на Аманда.

Чух в слушалката мъжки глас.

— Здравейте — едва можах да позная гласа си, звучеше толкова плахо. — В къщи ли е Аманда?

— Не, в момента я няма. Да й предам ли нещо?

— Фрейз — промълвих, — обажда се Мелани.

— Мелани?

— Мелани от университета, не си ли спомняш? Мел. Мелани Пепър…

Божичко!

— О, да. Да, разбира се! Здрасти, Мелани. Как я караш?

Как ли? Докарала съм я дотам, че вися на летище „Хийтроу“ като кон на празни ясли, в очакване на един мъж, който преди време разби сърцето ми, а сега се връща при мен. Реших, че това е достатъчно сериозна причина да си тръгна от работа, без да давам излишни обяснения, и… ето ме тук.

— Ами… карам я някак. Оправям се.

— Радвам се да те чуя. Наистина… Каква изненада.

— Разбрах за сватбата… Моите поздравления! Знаеш ли, ние с Аманда сме стари дружки…

— Така ли? — Той се засмя малко смутено, както ми се стори.

Опитах се да си ги представя в страстна прегръдка. Не успях. И по-добре.

— Да й предам ли да ти се обади?

— А, не… Не беше нещо важно. Исках просто да я чуя… Да си побъбрим.

— Добре тогава…

— Довиждане, Фрейзър. И… всичко хубаво.

— Доскоро!

В най-съкровените си романтични мечти често си представях как срещам някоя стара любов и как той ме поглежда с други очи, все едно за пръв път ме вижда. Как забелязва изумено, че грозното патенце се е превърнало в красив лебед, и в очите му най-после проблясва интерес… След което тръсвах глава и се връщах към реалността.

В случая един разговор с майка ми може би щеше да подейства наистина отрезвяващо. И бездруго отдавна имах намерение да й се обадя. Майка ми прекарваше по-голямата част от времето си в кухнята, препасала готварската престилка, но аз подозирах, че зад фасадата на безукорна домакиня се крие страстна, романтична душа. В противен случай просто не виждах как бих могла да се появя на бял свят такава вятърничава и отнесена.

— Здрасти, мамо!

— Мелани, точно си говорехме за теб…

Това не ми се стори чак толкова поразително съвпадение, като се има предвид, че ние с брат ми бяхме основната тема за разговор на майка ми. Като изключим готварските рецепти. Не бих се учудила и ако кажеше, че гледа телевизия или играе бридж. „Говорехме“ за теб означаваше, че тя говори, а баща ми слуша, сумти и от време на време отпива от бирата си, загледан в телевизора. С него например беше изключено да се разговаря по телефона — разстоянието доста затруднява безсловесната комуникация.

— Какво чувам? Вярно ли е, че Аманда Филипс щяла да се омъжва за онова момче, което ти веднъж беше довела у дома?

— Да, мамо. А Алекс се връща от Америка.

— Е, браво на нея. Стори ми се свястно момче, такова усмихнато. Шотландец, нали? И много добре възпитан…

— Какво значи „добре възпитан“, мамо? Той не е четиригодишен. Казах, че Алекс се връща…

— Тази сватба със сигурност ще бъде нещо изключително. Дерек Филипс върши нещата със замах… — замечтано продължаваше майка ми. — Не жали нито труд, нито пари…

— Радвам се за него. Между другото, Алекс се връща…

— Питам се кога най-после ще се омъжиш и ти? Нямам търпение да те видя булка. Току-виж си срещнала на сватбата някое мило момче.

Майка ми си знаеше своето.

Изскърцах със зъби.

— Не се знае дали изобщо ще ходя на сватбата на Аманда, мамо. Но сега съм на летището и…

— Не ставай глупава, Мелани! Как няма да отидеш?! Та вие бяхте първи приятелки! Все неразделни бяхте тричките… А как е Франческа? Тя има ли си някой… сериозен приятел?

— Не, но аз…

— Значи двете с Фран непременно трябва да отидете на сватбата. Може най-после да ви излезе късметът — млади сте, хубави… О, скъпа! Сложила съм да пека кифлички във фурната — страх ме да не ги изпусна! Трябва да свършваме. Ще ти се обадя…

Въздъхнах. Разговорът с майка ми изобщо не ме успокои. Защо двете никога не можехме да разговаряме нормално? Може би в това беше коренът на проблемите ми, както биха казали психоаналитиците.

Един от хигиенистите, когото вече бях успяла да запомня по физиономия, мина покрай мен и ми хвърли леко подозрителен поглед, както ми се стори. Може би аз също вече му се бях набила в очите. За миг изпитах желание да му обясня как всъщност стоят нещата — че не съм член на някоя терористична организация, нито съм бездомна, но размислих. Само му се усмихнах, сякаш за да го уверя, че намеренията ми са съвсем невинни, и се обърнах на другата страна. В момента ме занимаваше друг проблем — беше ми се пуснала бримка. Повече от наложително беше да си купя нов чорапогащник. Какво пък — разполагах с предостатъчно време.

 

 

Три часа по-късно още се въртях из чакалнята на летището, санирана от главата до петите. Прическа, червило, всичко беше тип-топ. Оставаше само да се появи Алекс. Безпокояха ме единствено обувките — и бездруго доста старички, сега те бяха изпотъпкани от притичващите покрай мен дами. Дали пък не бях станала невидима?

Още два часа и вече бях изхарчила за кафе дневната си надница, а дрехите ми бяха пропити от миризмата на чужди парфюми. Бях престанала да ходя напред-назад и се бях задълбочила в статия на тема „Какво всъщност се опитва да ви каже гаджето ви, ако се чука наред с всичките ви приятелки?“. Изпитвах неудържимо желание: а) да си тегля ножа; б) да си купя нови обувки; в) да завържа разговор с хигиениста, на когото гледах вече като на стар познат. За последното вече беше малко късно — смяната на хигиениста току-що беше приключила и той си тръгна. Минавайки покрай мен, още веднъж втренчено ме изгледа и поклати замислено глава.

В крайна сметка си купих нови обувки.

 

 

Самолетите кацаха и излитаха, а аз отчаяно се опитвах да различа в тълпата познатото лице. Имах чувството, че е изминала цяла вечност. Станах да се поразтъпча, защото съвсем бях оклюмала. Вече започвах да си мисля, че съм го изпуснала и цялото това чакане е било на вятъра. Не беше изключено — един-два пъти бях ходила до тоалетната. Ако е пристигнал точно тогава и не е очаквал да ме види, се е качил на първото такси и се е отправил… един бог знае в каква посока.

При тази мисъл ме побиха тръпки.

И точно когато ми хрумна да направя последен отчаян опит да го открия сред тълпата, като го повикам по радиоуредбата на летището, той се появи.

Вместо да изтичам и да се хвърля в прегръдките му, замръзнах на мястото си. Та той изглеждаше великолепно — купонът до зори и дългото пътуване изобщо не му се бяха отразили. За мен обаче не можеше да се каже същото. Усмихнах се храбро и се опитах да залича като с магическа пръчица следите от безпокойството върху изтерзаното си лице. В този миг Алекс погледна в моята посока и дъхът ми спря. Той обаче още не ме беше видял. (Възможно ли беше прическата да ме е променила до неузнаваемост?)

Най-после изскочих буквално на пътя му и той едва не залитна.

— Мел?!

— Алекс… — успях да промълвя, преди да ме грабне в мечешките си прегръдки. Останала без дъх, но ликуваща, се притиснах към него, а той зарови глава в косите ми.

Да можеше оня проклет хигиенист да ни зърне отнякъде.