Джени Колган
Сватбата на Аманда (13)

13.

Фран побесня, като научи новината. Досега не бях я виждала такава. Ходеше напред-назад и крещеше, че сама си съсипвам живота, че направо съм й паднала в очите, наричаше ме „мазохистка“, „бяла робиня“ и какво ли още не. Знаех какво изпитва и не й се сърдех, но и тя трябваше да се опита да ме разбере.

— Искаш ли да ти кажа за какво е всичко това? — най-после мрачно ме изгледа тя. — Чарли му е бил дузпата и нашият симпатяга отново е останал без покрив над главата. Нещата имат съвсем прозаично обяснение.

Възмутих се.

— Откъде си толкова сигурна?

— С Чарли… имаме едно споразумение…

— С Чарли?! Нали каза, че няма да се виждате повече?!

— Казах…

— Но ти… Как можа?!

— Добре, признавам. Наруших принципите си — въздъхна Фран.

— А аз съм била мекушава?! Значи все пак отиде у тях? Алекс… там ли беше?

— Господи… Знаеш много добре, че пет пари не давам за Алекс.

— Чудесно. Аз пък не давам пет пари за Чарли. Ако искаш, се чукай със Стивън Хоукин, все ми е едно — избухнах на свой ред. — Как веднъж не се зарадва за мен, ами все гледаш да ми вгорчиш радостта?!

Тя поклати глава.

— Искаш ли да поговорим за това по-късно? Когато и двете се успокоим?

— Едва ли ще е по-различно…

— Тогава просто да оставим настрана тази тема, за да не се караме. А след шест месеца, когато си търсиш рамо, на което да поплачеш, аз ще съм насреща.

— Винаги трябва да стане твоето, нали, Фран?

— И почти винаги става. Въпреки че, повярвай ми, наистина бих искала този път да не изляза права.

 

 

След този разговор настроението ми изведнъж се вкисна и когато разбрах, че Ангъс ми е оставил съобщение на телефонния секретар, нямах никакво желание да му отговоря. Не исках дори да мисля за онази вечер — това само щеше да усложни нещата, тъй като имах чувството, че се бяхме сближили повече, отколкото беше редно. Ангъс можеше да изтълкува това превратно и да реши, че му давам аванси. Освен това самата аз вече бях направила избора си, добър или лош, и не биваше да се раздвоявам.

Така че през следващите няколко дни продължих да не отговарям на обажданията на Ангъс и той, отначало озадачен от мълчанието ми, в крайна сметка явно си направи съответните изводи и престана да ми се обажда.

Може би щеше да ми липсва, ако си нямах толкова други грижи, които да ангажират съзнанието ми. Всъщност светът ми отново се въртеше около Алекс — обядвахме заедно, ходехме на кино, срещахме се с приятели или просто се мотаехме нагоре-надолу… оглеждахме се за апартаментче по наш вкус, планирахме отдалеч какво ще правим през свободното си време… И в края на краищата неизменно се озовавахме у нас. Нямах нищо против това, но заради намеците на Фран един-два пъти го попитах дали не са си развалили отношенията с Чарли. Той се изсмя и ме увери, че няма нищо такова. Просто искал да заздравим връзката си, а за тази цел сме имали нужда от по-голяма близост. Така беше, не отричах.

И така, с нежелание се откъсвах от него, за да отида на работа, но знаех, че ще ме чака у дома като вярно куче. Това сгряваше сърцето ми и разпръскваше всички съмнения.

Уведомих Линда, че напускам квартирата в двумесечен срок. Връчих й съобщението, написано черно на бяло. Оказа се, че този факт я зарадва извънредно много — удостои ме с такава широка усмивка, че направо не повярвах на очите си.

С други думи, като че ли всичко най-после си идваше на мястото и животът бе станал по-поносим. Точно когато се бях успокоила достатъчно, за да си го помисля, позвъни Аманда.

— Мел… Здравей, скъпа! Разбрах, че си решила да организираш някаква вечеря… Много мило от твоя страна.

Вечерята! Божичко… Съвсем бях забравила за нея. Краката ми се подкосиха.

— … За тази събота става въпрос, нали?

Олеле!

— Хм… Да. За тази събота.

— Поканих Муки, както си предложила. Радвам се, че двете сте си допаднали… Тя не е лошо момиче, въпреки че понякога е малко ексцентрична… Ще дойде и Наш, приятел на Фрейзър — той ще кумува, нали разбра? Съжалявам, че досега не ти се обадих, но Фрейзър винаги ми съобщава за тези неща в последния момент… Такъв си е, нали знаеш? Но няма какво да се прави. Пък и ти сигурно ще го защитиш както винаги — за Фрейзър или добро, или нищо — тя звънливо се засмя. — Трябва да съм си записала някъде адреса ти. В събота сме на линия. Някъде между осем и осем и половина, нали? Но ти… как така се реши? Направо ти се чудя. Готвенето никога не е било силната ти страна, пък и… къде ще ни побереш толкова хора? Но… ти си знаеш. Впрочем сигурна ли си, че наистина искаш и Ангъс да дойде? Добре си помисли. Ако е в типичното си „заядливо“ настроение, само ще ни развали вечерта. По-добре да поканим Чарли — той е далеч по-приятен за компания. Вярно ли е, че баща му притежавал коневъдна ферма? А, между другото, нали не става въпрос за официална вечеря?… Така си и мислех. Е, хайде, скъпа, да не ти отнемам от времето повече, ще се видим в събота. Чао!

Оставих слушалката замаяна. Отново бях изгубила контрол над събитията и реалността беше надвиснала като тъмен облак над главата ми.

И така, с какви факти разполагахме? Бях поканила на вечеря седем души, значителна част от които не можеха да се гледат и които не знаех къде ще побера, освен ако не седяха един върху друг.

Алекс намери, че идеята е страхотна, и изобщо не споделяше опасенията ми. Тъкмо сме щели да обявим решението си да започнем съвместен живот и да го полеем с приятели. Той очевидно не се стряскаше от факта, че компанията е доста разнородна, а колкото до приготвянето на вечерята — той щял да ми помогне, да не съм се притеснявала. След това му изявление едва не разтърках очи — вече почти бях склонила да повярвам, че идеята за подмяна на съзнанието не е само фантасмагория на създателите на „Досиетата Хикс“.

Поканих дори и Линда — нямаше за кога да го отлагам. Тя ме изгледа, без да мигне.

— В събота вечер ли казваш?

Кимнах.

— Да… е дойдат няколко приятели — ще се видим, ще поприказваме… — Знаех какво може да й мине през главата и побързах да разсея евентуалните подозрения, като я уверих, че всичко ще е мирно и тихо.

— Но уговорката за другата събота и неделя остава, нали?

— Да, Линда, както сме се разбрали. Бъди спокойна.

Другата събота с Алекс щяхме да заминем за сватбата и да си наемем стая в хотел. Разбира се, можехме да отседнем при моите родители, но ситуацията беше неблагоприятна — приятелката ми се женеше, а аз „живеех в грях“. Майка ми нямаше да е очарована да се запознае с Алекс точно в този момент.

— Добре… — въздъхна тя. — Благодаря ти за поканата, Мелани. Ще гледам да дойда.

Побързах да си придам зарадван вид. Не знам дали Линда действително възнамеряваше да дойде на вечерята, но във всеки случай още на другия ден видях, че най-добросъвестно си беше отбелязала на календара: „Събота 8:00 ч Вечеря с Мелани.“

 

 

В петък вечер ми се обади Фран. Не се бяхме чували цяла седмица. Още й бях сърдита и тя го знаеше.

— Здрасти, Мел! — каза с толкова ведър тон, че моментално усетих напрежението й. Когато всичко беше нормално, звучеше нехайно, дори леко троснато. — Какви са плановете ти за събота и неделя?

— Хм… нищо особено. Ще излезем с Алекс, ще свърша едно-друго…

— Защото момчетата споменаха за някаква вечеря…

Прехапах устни. Знаех си, че нищо не може да остане скрито и Фран рано или късно ще научи. Е, сега ми оставаше само да се измъкна по най-безболезнения начин. Което не беше лесно.

— А, да. Ти искаш ли да минеш насам? Ако нямаш други планове?

Затаих дъх в очакване на отговора й. Можеше да ми се обиди, при това с пълно право, но вместо това тя възкликна:

— О, да, непременно ще дойда!

Слава богу, беше ми се разминало. Фран дори обеща да дойде по-раничко, за да ми помогне в приготвянето на вечерята.

— Ставаме общо девет… — подхвърлих. — Нечетна бройка, но какво пък?

— Ако нямаш нищо против… можем да поканим и Чарли — за баланс.

— В никакъв случай! Ако ти трябва кавалер — Ангъс ще бъде на твое разположение. А колкото до Чарли… аз ли изпускам нещо, ти ли нещо премълчаваш?

— Имай търпение и ще научиш — увери ме Фран. — Значи ми преотстъпваш Ангъс, само и само за да му докажеш, че не се интересуваш от него и цялата вечер смяташ да го отбягваш, така ли?

— Нищо не искам да доказвам и никого не смятам да отбягвам — отвърнах, но не прозвучах особено убедително.

— Значи и аз нямам какво да ти разправям за Чарли.

— Не ти вярвам.

— Нито пък аз на теб. До утре!

 

 

От само себе си се разбираше, че ще напазаруваме заедно с Алекс. И бездруго скоро ни предстоеше да заживеем като истинска двойка — с общо домакинство, така че това щеше да бъде първа стъпка, нещо като генерална репетиция.

Трябваше да купим достатъчно продукти за „галавечерята“, както и свещи, цветя и, разбира се, вино. Една вечеря на свещи, в аристократичен полумрак, щеше да отвлече вниманието на гостите от невзрачната обстановка на разнокалибрените столове. Единият стол значително се извисяваше над останалите и удостоеният с честта да седи на него щеше да съзерцава компанията отвисоко, но какво да се прави. Събрахме една до друга две маси с различна височина и ги покрихме със старата найлонова покривка. Не беше най-доброто, което можеше да се желае, но все пак беше нещо. Вече можехме да вървим да пазаруваме. Чакаше ни доста работа. Трябваше да изберем и сватбен подарък за Аманда и Фрейзър, вратовръзка и нов панталон за Алекс, а аз имах нужда от нова шапка.

Тръгвайки по магазините в една от съботите преди Коледа, вече знаехме какво ни очаква. Централен Лондон беше същински мравуняк, затова атакувахме „Слона“ — големия пазарен център в Южен Лондон — чудовищна яркорозова сграда в модернистичен стил, която силно наподобяваше робот, оплискан с ягодов шейк. Предлаганите тук стоки не бяха с най-високо качество, но поне бяха по джоба ни. Ако, разбира се, си направехме добре сметката.

В продължение на повече от час се лутахме между рафтовете с домакински стоки от първа необходимост с надеждата, че желаният подарък изведнъж ще изскочи пред нас и ще ни избоде очите. Най-после се отчаяхме. Алекс едва сдържаше прозявката си, но се мъчеше да не издаде отегчението си и дори храбро ми предложи да обиколим и горния етаж, току-виж…

Към два часа следобед напрежението ми започна да прераства в паника. Особено като си помислих, че приготвянето на лазанята ще ми отнеме доста време.

— Би трябвало да издадат наръчник „Какво би зарадвало обитателите на старинен замък“ — въздъхнах, докато оглеждах една ваза с изкуствени слънчогледи поне за трети път.

— Добре де, от какво имат нужда? — опита се да подходи от практичната страна на нещата Алекс.

— Ти сериозно ли?! От абсолютно нищо! Аманда има свръхмодерен тостер, електрическа изстисквачка за лимони и всичко, което фантазията на една домакиня може да си представи. Освен това разполага със сметка в „Хийл“ и личен дизайнер по интериора. Как ти звучи това, а? Ако наистина искам да я впечатля с подарък, трябва да пръсна такава сума, с каквато ще се сдобия само ако продам някой от органите си, а аз не съм готова на тази жертва.

— Успокой се, бебчо — засмя се Алекс. — Да видим тогава… какво би харесало на Фрейзър?

— Един „Геймбой“ със сигурност — отвърнах, почти без да се замисля.

Алекс плесна с ръце.

— Виждаш ли?! Ето това е!

— „Геймбой“?!

— Защо не? Колко хора, мислиш, ще се сетят за това?

— Май ние ще сме единствените…

— Още по-добре! Това се казва оригинален подарък.

Речено-сторено. Аз платих за подаръка, но това се подразбираше от само себе си — все пак Аманда и Фрейзър бяха мои приятели.

— Видя ли колко просто било?! — възкликна Алекс. — Какво е следващото в списъка?

Решихме да икономисаме вратовръзката и моята шапка, с което освен всичко си спестихме и време. Оттук нататък приключихме пазаруването много бързо — пакет замразена спаначена лазаня, няколко бутилки евтино червено вино и… почти всичко в списъка с покупките беше отметнато.

— Виното… не е ли малко множко? — попитах неуверено.

— Напротив. Все пак чакаме доста хора… Колко каза, че ще сме?

— С Фран ставаме девет… Не можех да не я поканя — добавих бързо, тъй като ми се стори, че Алекс се намръщи.

— Че защо? Да не би да си вързана за нея? Ще видиш, че ще развали цялата вечер… Обади й се и й кажи, че събирането се отлага…

— Не мога да направя това! Защо винаги ми нареждате какво да правя?! И двамата сте ужасни! Повече няма да се застъпвам нито за единия, нито за другия!

— Слагаш ме под общ знаменател с нея?! Браво. Просто казвам каквото мисля. Според мен не е разумно Фран да идва довечера, но както искаш.

— Фран ще дойде. Вече е поканена. И няма да се заяжда с теб, изрично я помолих.

Алекс поклати глава.

— Не мислиш ли, че ставаме малко множко?

— Стига, Алекс. Ще се сместим. Освен това е добре да има някой, който да затвори устата на Аманда, когато се наложи.

— Да, само твоята скъпоценна Фран има право да говори какво си иска, нали?

— Алекс, сега не е моментът да спорим… На опашката сме и всички ни слушат.

Алекс побърза да се съгласи с мен, тъй като очевидно в момента го занимаваше друга мисъл.

— Слушай, бебчо… Ще платиш ли ти сметката, тъй като в момента съм на червено…

— Няма ли поне да си я разделим? Взехме вино колкото за цяла рота, само защото ти настояваше…

— Ако искаш, ще върна няколко бутилки.

— Остави — махнах с ръка.

Алекс ме прегърна през рамо.

— Благодаря ти, бебчо. Ще се реванширам някой друг път. А за довечера… не се притеснявай. Сигурен съм, че всичко ще мине чудесно.

Необходимо ми беше цялото присъствие на духа, докато плащах огромната сметка, и когато най-после замъкнахме пакетите вкъщи, се чувствах капнала. Алекс ме прегърна разнежен и се опита да ме замъкне в спалнята, но този път му отказах най-категорично.

— Алекс… сега не ми е до това. До вечерта остават само няколко часа, а още нищо не е готово и направо не знам откъде да почна. По-добре ми помогни с нещо…

— Целият съм на твое разположение, бебчо. — Той игриво ме целуна по врата. — … След секунда. Искам само да чуя резултата от футболните срещи.

— Алекс…

— Веднага се връщам, бебчо!

И той изтича в хола. След малко се върна, грабна една бутилка вино и отново изчезна.

— Само, моля те, внимавай! — извиках след него. После размислих и реших за по-сигурно да му прибера бутилката.

— Съжалявам, но нали си спомняш какво стана последния път…

— Всъщност нямам особени спомени — усмихна се той.

Линда, която тъкмо вадеше касетата с „Английския пациент“ от видеото, побърза да се прибере в стаята си и да ни остави насаме.

Времето напредваше. Върнах се в кухнята, налях си чаша вино, запретнах ръкави и извадих дъската за рязане. Чакаше ме дълга нощ.

Два часа по-късно в тенджерата на печката вреше някакъв сос, от челото ми се стичаше пот, а кухнята приличаше на бойно поле — цялата в доматени пръски и парченца накълцано месо.

Когато отидох да помоля Алекс да ми помогне за плодовата салата, намерих го заспал пред телевизора. Не просто задрямал, а потънал в дълбок сън.

Линда сигурно се тъпчеше с шоколад в стаята си — за кураж.

Въздъхнах и се върнах в кухнята. Нямах никакво време.

В шест часа звънецът на входната врата звънна като на пожар и аз в първия миг загубих ума и дума, да не би да е някой подранил гост. Добре че се сетих за уговорката ни с Фран.

И наистина това беше тя. Стоеше на прага, поруменяла от студа, въоръжена с бутилка джин. Очите й сияеха.

Поканих я в кухнята и налях на двете по чаша вино. След малко се появи и Алекс — очевидно звънецът го беше събудил, но имаше свеж и отпочинал вид. Двамата с Фран се измериха с поглед, без да разменят нито дума, след което Алекс си наля чаша вино и ни остави, тъй като „само щял да ни се пречка“.

Фран поклати глава.

— Е, разказвай — подканих я, докато режех на ситно поредното киви.

Тя се впусна в ожесточено описание на спора си с „тъпата кокошка“ в магазина, но след като се уверих, че момичето не е откарано в спешно отделение, аз я прекъснах:

— Имах предвид… да ми разкажеш за Чарли. Как точно стоят нещата между вас?

Тя въздъхна и си взе шепа фъстъци.

— Непременно ли държиш да го чуеш?

Кимнах.

— Иначе оставаш без вечеря — заявих неумолимо.

Фран си доля още вино.

— Чарли е пълен мухльо.

— Това вече сме го слушали.

— Искаш да знаеш как се развиха събитията ли? Горкият съвсем се побърка и не ме остави на мира… докато не излязохме още веднъж.

— Нали точно това беше идеята — да се побърка — забелязах. — Не биваше да отстъпваш.

— Знам. Не знам какво ми стана…

— Много просто. Той ти харесва.

— Глупости. Този устат перко?! Този…

— Харесва ти! Харесва ти! Много добре те познавам. Мен не можеш да заблудиш.

— Моля те, подай ми ножа.

Подадох й го, без да се замисля.

— О, Фран! Добре, добре! Спирам…

Тя остави ножа на масата.

Алекс намина — колкото да си вземе шепа ядки.

— Момичета… какво така се умълчахте изведнъж? Кого оглозгахте до кости?

— Никого — отвърнах. — Потънали сме в работа, не виждаш ли?

— Аха… Значи е ставало дума за мен или за Чарли. Познах ли?

— Не сме обсъждали теб.

— Тц… тц… тц… — Той посегна отново към ядките, но Фран го перна по ръката.

— Не прекалявай…

Алекс само я измери с поглед, взе си купичката с ядки и се оттегли.

— А с него как стоят нещата? — кимна Фран по посока на вратата.

— Алекс си е все същият… Зрял… Отговорен…

— Ясно.

— Ще ми помогнеш ли за рулцата със сьомга?

Фран въздъхна и напусна наблюдателницата си зад бар плота. После свали жилетката си. Отдолу беше с такъв разкошен тоалет в стила на трийсетте, че мигновено осъзнах цялата абсурдност на предложението си.

— Не, не, стой си там, да не се изцапаш… Грехота е да кълцаш шунка с такава рокля.

— Това е сценичният ми тоалет от „Мадам Елизабет“.

— Я се завърти!

Фран бавно се завъртя. Затаих дъх. Как бих искала и аз да можех да облека подобен тоалет, без да приличам на пухкаво, тромавичко петгодишно момиченце, накипрено с балетна рокличка. Мрачно занавивах рулцата. Наближаваше седем.

— Мислиш ли, че храната ще ни стигне?

— Шегуващ ли се?! Дори се чудя кой ще изяде всичко това. Аманда и Муки са на диета, нали не си забравила?

— Да, но момчетата… Фран, сетих се! Би ли прескочила до магазинчето отсреща за още една-две франзели?

— Смяташ ли, че ще се прибера здрава и читава?

— Ще пратя Алекс да те пази.

— Защо направо не отиде той?

— Защото ще се върне след три дни и ще каже, че си е купил нови въдичарски такъми. Алекс, моля те, ела за малко!

Той се появи и се стъписа, като видя Фран в пълния й блясък.

— Би ли придружил Фран до магазинчето? Ще вземете две франзелки, а освен това и кафето е на свършване… Какво друго… Ах, да. Вземете и още няколко свещи — за всеки случай.

Свещите бях набучила в стари бутилки от вино — също като в студентските години.

— Май все пак ще отида сама — каза Фран, като видя физиономията на Алекс.

— И после мен ще ме гризе съвестта… Да ги нямаме такива! — избутах и двамата през вратата.

Господи, защо не можеха поне веднъж да се държат един с друг като пораснали, добре възпитани хора?

Така ми се искаше тази вечер всичко да е наред — толкова горещо го желаех и бях положила толкова усилия. Отново се наведох над рулцата и започнах да майсторя украсата, прехапала език. След малко трябваше вече да слагам масата.

 

 

Половин час по-късно вече не бях толкова притеснена и дори си затананиках. Имах всички основания да се гордея със себе си. Дотук се бях справила доста добре, въпреки че имаше и критични моменти, когато едва не загубих присъствие на духа.

Влязох в хола с танцова стъпка и запалих всички свещи. Останах доволна от резултата — стаята загуби мизерния си делничен вид и по стените заиграха причудливи сенки. Кухнята може и да изглеждаше като след ядрен взрив, но тук бях успяла да постигна ако не изискана, то поне — артистична обстановка. Атмосферата напомняше малко на старите готически романи, от които те побиват тръпки, но какво пък? Масата се клатеше и бях подпряла крака й с няколко диска на Селин Дион. Започнах да нареждам купичките с ядки, когато изведнъж ми мина през ум, че Фран и Алекс всъщност отдавна вече трябваше да са тук. Магазинчето беше надве крачки.

Нещата все трябваше да имат някакво логично обяснение. Не биваше да се притеснявам, но не можех и да престана да ги мисля. С тези двамата човек никога не можеше да бъде спокоен. Ами ако Фран пак се беше спречкала с някоя продавачка и този път бяха повикали полиция? Ако Алекс я беше подразнил с нещо и се беше стигнало до бой? Ако…

Божичко, за малко да не чуя звънеца, въпреки че щеше да ми проглуши ушите. Спуснах се да отворя. На прага стояха Ангъс и Наш. Примигнах и за малко да хлопна вратата под носа им. Още нямаше седем и половина и изобщо не се бях привела в приличен вид. Стоях насреща им боса, по пижама, върху която бях нахлузила готварската престилка на Линда, цялата в петна. Косата ми беше разрошена като след схватка, което донякъде не беше далеч от истината.

Обзе ме паника. Ангъс и Наш бяха подранили с повече от половин час — този половин час, който смятах да отделя за себе си. И двамата бяха с костюми и изглеждаха като извадени от кутийка, а аз… Доплака ми се.

Двамата се спогледаха.

— Да не сме объркали нещо? Не ставаше ли въпрос за тази вечер?

— Здравейте, момчета! — опитах се да се усмихна. — Малко сте подранили, това е всичко…

Усетил притеснението ми, Ангъс се смути повече и от мен.

— Искаш ли… да слезем до кафето, докато се оправиш?

— Не, не, няма никакъв проблем… Влизайте — постепенно възвърнах самообладанието си и влязох в ролята на домакиня. — Сигурно сте премръзнали…

Взех палтата им и ги поведох към хола, зает почти изцяло от събраните една до друга маси.

— Заповядайте на… на дивана.

Момчетата послушно седнаха.

— Аз ей сега… Само ще ида да се пооправя…

— Аз пък си мислех, че лъжичката в косата ти е специален ефект… — усмихнало ме погледна Ангъс.

Господи, в косата ми наистина имаше лъжичка — сигурно приличах в главата на свраче гнездо. Опитах се да взема лъжичката и да попригладя с ръка косата си, но изтървах двете палта.

— Да ти помогна ли? — скочи Ангъс.

— Не, не, всичко е наред… седни си! — изврещях. След което отново си спомних кодекса на възпитаната домакиня и побързах да добавя: — Нещо за пиене?

Двамата смутено измънкаха, че идеята не била лоша, и извадиха бутилките вино, които бяха донесли. Ангъс беше взел и бутилка уиски. Връчиха ми ги, въпреки че още бях натоварена с палтата и тъкмо когато си мислех, че благополучно съм се добрала до кухнята, изпуснах всичко. Момчетата чуха шума и се втурнаха на помощ. Слава богу, бутилките се бяха приземили на меко върху палтата и нямаше нищо счупено.

— Мел, спокойно… Ние сме свои… Докато дойдат и другите, има още доста време и всичко ще е наред, сигурен съм — сложи ръка на рамото ми Ангъс. — Иди да се оправиш, а нас ни остави да се самообслужим, става ли?

Погледнах го с благодарност и изтичах в банята. След малко се появих, облечена в сивата копринена рокля. Чувствах се като Пепеляшка, нагиздена за бала и променена до неузнаваемост. Възхитените погледи на момчетата бяха достатъчно красноречив знак, че и те оценяват промяната. От Алекс и Фран все така нямаше и следа.

Споделих с Ангъс и Наш тревогата си.

— Чудя се дали да не позвъня в полицията.

— Няма смисъл. Няма да ти обърнат внимание, ако не са минали четиридесет и осем часа от изчезването.

— Много ме успокояваш…

— А възможно ли е те двамата… — Наш не довърши, защото Ангъс го стрелна с поглед.

— Изключено — отвърнах. — Те се мразят. Точно затова съм толкова притеснена.

Донесох от кухнята още една бутилка вино.

— Доколкото ги познавам… като нищо са сключили временно примирие и са седнали някъде на по чашка, за да не ги хванеш на работа — подхвърли Ангъс.

В себе си силно се надявах да е станало точно така. Поне беше за предпочитане пред някои други възможности.

— Нищо чудно — съгласих се и си взех шепа фъстъци — за успокоение.

На вратата се звънна.

Наш едва не изпусна чашата си.

— Какво беше това?!

— Звънецът. Хубавото е, че не можеш да не го чуеш.

Изтичах да отворя, готова да смъмря бегълците.

На прага стоеше Муки. Изглеждаше премръзнала, но се усмихваше лъчезарно.

— Докато се добера до тук…

Взех палтото й и я поканих в хола. Тя в първия момент не видя Ангъс и Наш.

— О, аз ли съм първа? Мислех, че ще закъснея, а то…

Момчетата надникнаха иззад масата и й помахаха долу от ниското.

— Какво ще пиеш? — попитах я.

— Мартини с водка, благодаря.

Замръзнах насред стаята и почти съжалих, че я бях поканила. Ама че ситуация — бяхме изпили всичката водка, а колкото до мартини — никой не се беше сетил да купи.

— Да можеше да се видиш колко смешно изглеждаш… — разсмя се Муки.

На мен обаче изобщо не ми беше до смях — страхотно начало, няма що.

— Абракадабра… Изненада! — И Муки измъкна бутилка водка, шише мартини и… буркан маслини. — Чудех се какво да взема и… Ако имаш лимонада и малко лед, ще направя страхотен коктейл.

Кимнах, все още изгубила дар слово.

Цялата компания изяви желание да опита специалитета на Муки и двете се отправихме към кухнята. Извадих чаши и оттам нататък Муки се справи с всичко без моя помощ. Действаше сръчно и бързо като някой факир. На мен ми оставаше само да похапвам фъстъци.

След малко се завърнахме в хола с напитките и седнахме при момчетата. В първия момент компанията се умълча. Търсех подходяща тема за разговор, но се чувствах малко неловко, че толкова време не бях отговаряла на обажданията на Ангъс, и не знаех откъде да започна.

Муки отново спаси положението.

— С какво се занимавате, Наш?

— Работя в една компания…

— Петролна? — оживи се Муки. — Баща ми също…

— Звукозаписна. В момента записваме един албум с кавъри на „Стоунс“.

— В този момент отново се позвъни. Аманда и Фрейзър приличаха на снежни човеци.

— Най-после на топличко…

— Завалял е сняг! — ахнах. — Много обичам зимата.

— Ужасно време… — промърмори Аманда, като изтръскваше палтото си. Въздухът се изпълни с аромата на скъп парфюм. — Здравей, скъпа! — разцелува ме тя.

Фрейзър ме прегърна.

— Благодаря ти, че си направи целия този труд заради нас… Дано не сме ти създали излишни грижи…

— О, не, не сте… — смотолевих, а мислено добавих „сама си ги създадох“. — Влизайте, много се радвам да ви видя.

— Е, скъпа Мел, най-после имаме честта да ти гостуваме… — Аманда с любопитство се оглеждаше наоколо.

— Бях те поканила за рождения си ден, ако си спомняш. Но ти не дойде.

Тя се направи, че не ме е чула, и мина навътре. Роклята с цвят на шампанско беше по последна мода и подчертаваше златистите отблясъци в косите й.

Наш и Ангъс се надигнаха, за да я поздравят. Тя им кимна царствено и разцелува Муки, която, браво на нея, незабавно се запъти към кухнята, за да приготви още коктейли.

— Това ли сме всички? — озърна се Аманда.

— Почти… Чакаме само Алекс и Фран.

— Къде са те?

Въздъхнах.

— И аз бих искала да знам. Изпратих ги за хляб преди около два часа, но както виждаш, още не са се върнали. Вече се притеснявам не на шега…

— За тях двамата? Излишно е. Може да им е хрумнало какво ли не — например да прескочат до Америка… Я да видим… каква е идеята? Направо около масата ли сядаме или…?

— Засега — на дивана — казах, потискайки желанието да я шамаросам. Вече не изпитвах почти никакви угризения за записа. — Малко е тесничко, но ще се сместим, а когато се появят и останалите, сядаме на масата.

— Между тях двамата ли да седна? Благодаря, скъпа, но май предпочитам да остана права… Тази рокля е от доста фина материя и ужасно се мачка, нали знаеш?

Тя пое чашата си от ръцете на Муки, без да си направи труда да благодари. След което наистина остана права и всички други също трябваше да станат. Наредихме се в кръг около масата, а Наш успя да събори една свещ, но, слава богу, мина без други инциденти.

Аманда незабавно се озова в центъра на вниманието и, разбира се, превключи на тема сватбени приготовления. Забелязах, че на няколко пъти погледна изпод вежди Фрейзър, който като че ли слушаше малко разсеяно.

Мен също ме вълнуваше друга мисъл — къде, по дяволите, се бяха дянали онези двамата? Сто на сто се бяха забили в някой бар, но как можаха да ме зарежат така, и то точно тази вечер? Хубавичко щях да ги насоля… когато се появят.

Купичките с ядки вече бяха празни и реших, че е крайно време да сервирам първото ястие. Закъснението на Фран и Алекс не биваше да провали вечерта.

 

 

Ангъс ме последва в кухнята.

— Мелани, исках да те попитам… да не би да ми се сърдиш за нещо?

— Глупости! Как можа да си го помислиш?

— Не знам… Какво друго можех да си помисля? Уж бяхме приятели, а изведнъж спря да отговаряш на телефонните ми обаждания…

— Съжалявам… Случи се нещо, което… почти преобърна живота ми. — Разправих му за разрива с Алекс, за последвалото сдобряване и за решението ни.

— Виж ти… — възкликна Ангъс. — А аз го мислех за пълен боклук и смятах, че е нещо временно в живота ти, нещо, на което самата ти не отдаваш особено значение. Заблудил съм се. Съжалявам…

— Няма за какво. Алекс не е Прекрасният принц, в смисъл, че често ги върши едни… но наистина… много го обичам. Освен това в момента преживява тежък период и аз му влизам в положението.

— Разбирам — тихо каза Ангъс. — Сигурно знаеш какво правиш, а аз все се меся, където не ми е работата, затова ще кажа само — дано да те заслужава. Съжалявам, ако съм те притеснил с този разговор…

— Не, Ангъс — уверих го. — Ни най-малко не ме притесняваш…

— Радвам се — малко тъжно се усмихна той. — Значи си оставаме приятели, нали?

— Да, Ангъс. Аз… — наведох глава. Какво бях тръгнала да казвам?

Той се засмя.

— Ей сега трябва да се позвъни на вратата.

На вратата се позвъни.

— Те са!

Хукнах към антрето.

 

 

— Къде се загубихте?!

Алекс и Фран влязоха, поруменели от студа, като се заливаха от смях. Снегът искреше в косите на Фран.

Алекс ме целуна по носа.

— Каква зима е навън, а? Извинявай, бебчо… заприказвахме се. Сключихме примирие.

— Излязохте само за пет минути, а ви нямаше цели два часа! Какво ли не ми мина през ума?!

— Хайде, бебчо, мислехме, че ще се зарадваш, като ти съобщим новината. Не сме закъснели кой знае колко. Още няма девет…

Какво можех да отговоря на това?

— И къде бяхте толкова време?

— Решихме да престанем с дрязгите. Заради теб, Мел. — Фран се усмихна смутено. За пръв път виждах подобно изражение на лицето й.

— Много мило от ваша страна, но не знам как ще стане това. Аз лично не си го представям. Та вие сте като куче и котка.

Алекс ме прегърна през рамо.

— Решихме да се постараем и се надяваме да се получи. След като с теб вече ще живеем заедно, а с Фран сте като сестри, ще ни се налага по-често да се виждаме и не може все да се гледаме на кръв.

— Дано… Ти го каза.

Изгледах ги невярващо. Защо ми се струваше, че тук имаше нещо гнило? Такава внезапна добронамереност…

— Сигурни ли сте, че междувременно не сте се превърнали във вампири? Или в зомбита? Нещо… не ми изглеждате съвсем наред.

— Между другото, в много древни култури вампирите… — започна Алекс, но двете с Фран го прекъснахме в един глас:

— Стига!

Той поклати глава, но моите съмнения вече се бяха разсеяли — това си бяха все същите Алекс и Фран и примирието им щеше да трае от ден до пладне.

Крайно време беше да обърна внимание на гостите си. Стори ми се, че в хола цареше някакво униние и това съвсем ме обезсърчи. Що за домакиня бях, ако не можех да забавлявам приятелите си? В края на краищата бяха тук по моя покана и скучаеха по моя вина.

Аманда беше приседнала на страничната облегалка на дивана и си шушукаше нещо с Муки. Ангъс и Наш също си бъбреха тихо, доближили глави. Фрейзър си седеше, загледан в пространството.

— Бегълците се завърнаха! — съобщих на висок глас с надеждата, че ще разпръсна напрежението, което витаеше във въздуха. Успях да привлека вниманието на всички с тази новина, но не и да ги заинтригувам. Новодошлите се присъединиха към компанията, посрещнати не особено радушно.

— Муки — примолих се, — би ли ни направила пак от онези чудесни коктейли? След което сядаме на масата.

Тази новина беше посрещната с известно оживление, особено от страна на момчетата, които сигурно вече умираха от глад. В мига, в който седнахме на масата, се нахвърлиха на хляба като невидели.

— Взехте ли хляб? — прошепнах на Фран.

— Не — отвърна тя, също шепнешком. — Забравихме.

 

 

Аманда седеше на централното място, с Фрейзър от дясната си страна и Муки до него. От време на време двете се навеждаха и разговаряха през главата му, но него това като че ли не го притесняваше.

Алекс седна от едната ми страна, Наш — от другата, а Фран и Ангъс се наместиха до Муки. Внесох рулцата със сьомга, които имаха доста приличен вид. Направо да се не надяваш.

Отворихме няколко бутилки бяло вино и… вечерята можеше да започне. Това, че неколцина от нас се извисяваха над другите, не ни смущаваше особено.

— Наздраве! За домакинята! — вдигна тост Ангъс.

Ледовете най-после започваха да се топят и атмосферата да става по-непринудена. Отдъхнах си. Алекс, Наш и Ангъс се заприказваха за музикалния бизнес, Фран слушаше бърборенето на Аманда и кротко отпиваше от виното си, изобщо… сега беше моментът да прескоча до кухнята.

— Отивам да хвърля едно око на лазанята… — оповестих.

— Винаги ли консумирате толкова тежки храни, Мел? Всички тези мазнини и въглехидрати… Предполагам, знаеш какви рискове крие това…

Това, разбира се, беше Аманда.

— Можеш да отнесеш чинията ми обратно — добави тя. — Както и тази на Муки.

Рулцата изглеждаха доста апетитни и ми се стори, че прочетох съжаление в погледа на Муки, но поставена пред свършен факт, тя не посмя да възрази на Аманда.

— Ами ти? Наистина ли възнамеряваш да изядеш всичко това? — обърна се Аманда към Фрейзър.

— С най-голямо удоволствие — отвърна бъдещият й съпруг.

В един миг изражението на Аманда беше смразяващо, после стана страдалческо и тя извърна поглед от годеника си.

В кухнята ме очакваха две изненади. Първата — за мой ужас! — беше, че изобщо бях забравила да включа фурната. Изпъшках отчаяно. Бих си помислила, че Аманда беше проклела лазанята, както и лакомията на годеника си, ако вината не беше изцяло моя.

Втората изненада беше, че Линда си наливаше чаша Шери и очевидно възнамеряваше да се прибере обратно в стаята си.

— Защо не дойдеш при гостите?! — възкликнах.

Тя сви рамене и отвърна, като избягваше погледа ми:

— Не обичам големите компании… Пък и… никого не познавам.

— Ей сега ще те запозная с всички. Хайде, ела, изобщо не се притеснявай!

Линда ме последва неохотно, забила поглед в краката си.

— Запознайте се с Линда, моята хазяйка — представих я на компанията.

Оставаше да й намеря и стол…

На първо време я сложих да седне на моето място и направих на Фран знак с очи да й обърне малко внимание.

После се върнах обратно в кухнята. Налагаше се да внеса и последния стол, от който щях да гледам гостите си като от наблюдателна кула. Може би, ако се подкрепях с още малко вино, това нямаше да ми прави впечатление.

Но виж, фактът, че фурната дори още не беше започнала да загрява…

Гостите бяха омели рулцата и се надпреварваха да ги хвалят. Аманда само изсумтя.

— Е, каква ще е следващата изненада? — облиза се Ангъс.

Не знаех да се смея ли или да плача.

— Наистина е изненада… Същинска мистерия. Можете ли да си представите, като задействана от свръхестествени сили, фурната ми е превключила на обратен режим и е… замразила лазанята, вместо да я изпече… ФБР вече са на път да проучат това небивало криогенетично смущение, а на нас не ни остава нищо друго, освен да се въоръжим с търпение… Наздраве!

Алекс пръв се съвзе от смайването и побърза да отвори поредната бутилка вино.

— Тук виждам намесата на чуждоземни сили — обяви той. — Този магически еликсир ще ни предпази от тяхното зловредно влияние.

— Значи сме в извънредна ситуация… Какви са плановете ви, капитане? — включи се в играта Фрейзър. Очите му светнаха.

— Мисля, че успях да обърна посоката на неутронния поток. Което ми дава известни надежди, че след около четиридесет и пет минути…

Чух Аманда да шепне на Муки:

— Всички са на един акъл… Какво са взели да се вдетиняват…

— Има ли още малко хляб? — с надежда попита Наш.

— Уви, не. Но има салата…

— Никога не предлагай салата на един истински шотландец, Мел. У нас, в Шотландия, трева ядат само кравите.

 

 

Останалата част от вечерта премина в смехове и закачки въпреки забавянето на лазанята. Никой не бързаше за никъде, виното си го биваше и нощта беше пред нас. Свещите горяха и атмосферата ставаше все по-задушевна. Наш залъга глада с една консерва боб, която по чудо открих в хладилника, и също се успокои.

Всички бъбрехме оживено, може би само с изключение на Фрейзър, който изглеждаше по-мълчалив от обикновено. Линда, разбира се, също мълчеше, но за нея това си беше обичайното състояние. Изплезих се лекичко на Фрейзър и той ми се изплези в отговор. Олекна ми — не беше изпаднал в депресия, просто се беше замислил за нещо. Откъм кухнята вече се усещаше ароматът на лазаня. Сбърчила носле, Аманда описваше замислените реконструкции в стария замък в най-големи подробности. Фран слушаше с привиден интерес и от време на време подхвърляше по някоя саркастична забележка, която сякаш минаваше покрай ушите на Аманда. Наш и Алекс вече бяха минали на тема спорт и разпалено изтъкваха предимствата на ръгбито пред футбола. Всъщност разговорът им беше прераснал в спор, който заплашваше да премине в юмручна разправа. От другата ми страна Ангъс тихичко беседваше с Линда, която все така не вдигаше поглед, но от време на време кимаше утвърдително. Това все пак беше нещо.

Изведнъж Алекс се провикна:

— Време е за игра!

Разговорите изведнъж секнаха и всички го погледнаха озадачени.

— Каква игра? — вдигна вежди Фран.

— Не знам точно… Ще решим. Важното е да сте съгласни. Можем например да играем на „кажи истината“.

— Би било страхотно… ако бяхме на петнайсет.

Очевидно и останалите смятаха така.

— Хайде, моля ви… защо не? Ще падне голям смях… Нека поне опитаме.

— Защо направо не поиграем на бутилка? — изсмя се Фран.

— Добре, както искате — разпери ръце Алекс. — Просто предложих да се позабавляваме малко… Така и така седим тук като коне на празни ясли…

Това, последното, не беше казано със зла умисъл, но аз го приех много навътре.

— Наистина… можем поне да опитаме — помирително предложи Муки. Това момиче беше роден дипломат.

Алекс вече се беше нацупил. Както впрочем и аз.

— Добре… Става… — обадиха се плахо някои от гостите. Един от тях беше Ангъс. Той дори звучеше облекчено, както ми се стори. Поне известно време нямаше да му се налага да забавлява Линда.

— Започваме ли? — оживи се Алекс. — Кой иска да е първи?

— Чакай малко, нека да уточним каква е глобата, ако не кажеш истината — намеси се Наш.

— Тайна — ухили се Алекс.

— А-а, така не съм съгласен. Не е честно.

— Вие двамата, стига сте се джавкали — скастри ги Фран. — Като децата сте…

— И така… Кой е пръв? — огледа ни Алекс.

Муки отново се престраши, само мир да има.

— Чудесно… — потри ръце Алекс. — Муки, я ни кажи, кой е най-странният тип, по когото си си падала?

— Трябва ли да е известен?

— Желателно е.

Това като че ли позатрудни малко Муки.

— Да не е жена? — попита Алекс.

Заканих му се с пръст.

— Мисля, че… Адам Ант — избърбори Муки, като цялата се изчерви.

— Адам Ант е готин! — възкликнахме двете с Фран в един глас, а останалите избухнаха в смях.

— Хм… Значи си си падала по лошите момчета?

— Още си падам по него — съвсем тихо каза Муки, червена като домат.

— Хо-хо-хо…

— Наш, ти си следващият!

— Отказвам да играя, докато не разбера каква е глобата — заинати се Наш.

Алекс поклати глава.

— Мел, дано синовете ни не станат като него… Добре, щом толкова искаш да знаеш, глобата е да те провесим за краката през прозореца. Доволен ли си сега?

— Хо-хо-хо… Че това ще е наказание не за мен, а за вас… Става.

— Добре тогава. Въпросът е същият. Отговаряй. Най-невероятната личност, в която си бил влюбен, е…

Наш сведе срамежливо поглед, усмихна се като на себе си и отвърна:

— Гейл Тисли.

В първия момент това име нищо не ми говореше, но после си спомних сериала „Коронейшън стрийт“. Останалите го засипаха с въпроси:

— Какво?!

— Ти сериозно ли?!

— Кога беше това?

— Беше ми мъчно за нея… и от там тръгна всичко.

— Беше ти мъчно за нея, защото не знае как да си служи с машата за къдрене? — полюбопитства Фран.

— Не, след смъртта на Брайън и всичко останало…

Помислих си, че идеята на Алекс май все пак не беше толкова лоша.

— Добре, Наш, благодаря ти.

— Кой получава повече точки?

— Мисля, че засега Муки води. Все пак става дума за двайсет и четири годишна привързаност към Човека мравка.

Дойде ред на Аманда.

— Що за глупава игра?! — поклати глава тя.

— Само не казвай, че си била влюбена в понито?! — с интерес я изгледа Фран.

— Стига, Франческа! Прекаляваш! — сряза я Аманда.

— Глоба! Глоба! Глоба! — подхванаха в хор Ангъс и Наш.

— Глоба! Глоба! — пригласяше им и Алекс, като отмерваше такта с вилицата си.

— О, за бога, стига! Невъзможни сте! Добре, беше Джери Адамс. Доволни ли сте сега?

Това признание беше толкова неочаквано, че изведнъж се възцари пълна тишина. А Фран направо зяпна.

— Не може да бъде…

— Значи не ми вярвате, така ли?

— Не само…

— Нали искахте известна личност? Мисля, че отговаря на критериите.

— Той е всичко онова, което… — Фран прехапа устни, стресната от погледа на Аманда. — Добре, добре, няма да коментирам. Ти… не го познаваш лично, нали?

— Разбира се, че не — тросна се Аманда. — Добре, няма ли да продължаваме с играта? Мисля, че вече ви казах каквото искахте да чуете.

Алекс изръкопляска.

— Съжалявам, Муки, но брадатият ирландски главорез вече оглавява класацията.

Аманда посрещна тази новина невъзмутимо, но може би зад хладната й сдържаност все пак се криеха някакви емоции, кой знае? Защото след малко я видях как пресуши почти до дъно чашата си с вино. Или може би Фран беше права — Джери Адамс допадаше на Аманда точно защото олицетворяваше всичко онова, което липсваше в живота й и което здравият й разум би окачествил като „недопустимо“. Хм.

Алекс даде думата на Фрейзър. Той като че ли се позатрудни малко.

— Предполагам… би трябвало да кажа Аманда.

Гледахме го очаквателно, но никой не се засмя.

— Шегувам се, разбира се.

Отново никой не се засмя.

— Но… май наистина не знам…

— Аз пък знам — смигна му Ангъс.

— Кажи тогава.

— Ти кажи.

— Не, честна дума, не се сещам… Припомни ми.

Ангъс се изправи и затананика с мек, прочувствен глас, като приглаждаше с ръка въображаемите си дълги коси:

„Внимавай за какво мечтаеш… Мечтите могат да се сбъдват…“

— Ха! — ухили се Фрейзър.

— Онова червенокосо миньонче… Какво ще кажеш, братле?

— Боже… беше толкова отдавна. Дори не мога да си спомня името й.

— Мечтите могат да се сбъдват… Само протегни ръка… — завърши Ангъс сред буря от ръкопляскания и се поклони, като раздаваше въздушни целувки.

Аманда не изглеждаше възхитена, но Фрейзър се смееше от сърце.

— Наистина… така беше. Падах си по нея, признавам. Докато един ден… я погледнах и се учудих какво съм намирал в нея.

— Аз знам какво — услужливо подсказа Ангъс и двете му ръце изобразиха доста сполучливо пищен бюст.

Отново избухна смях, а Фрейзър попита делово:

— Е? Къде се нареждам в класацията?

— Хм… не си кой знае колко напред, братле. Аманда води убедително.

В същия момент Фран плесна с ръце и се разсмя така, че виното изскочи през носа й.

— Сетих се как се казваше!

— Кой?

— Как кой? Тайната любов на Фрейзър — Каръл Декър… — Фран се задави от смях и трябваше да я тупна по гърба.

— Знам я! — възкликнах. — Но тя беше такъв дребосък… Кайли Миноуг би изглеждала същинска крава редом с нея.

— На Кайли Миноуг само мозъкът й е кравешки — заяви Фран.

— Моля ви! — вдигна ръка Ангъс. — За Кайли Миноуг или добро, или нищо!

— Да не би…

— Точно така. Тя беше моята тайна страст.

— О, не… — поклатих глава. — Всички мъже ли си падат по кльощави миньончета? Извинявай, Аманда.

И в същия миг осъзнах, че извинението само щеше да влоши нещата. Ако можех да върна думите си назад…

Аманда погледна часовника си и процеди:

— Омръзна ми да стоя тук и да слушам глупости… Фрейзър, ставаме ли?

— Но, Аманда, още е едва десет…

— Знам, но съм уморена и искам да се прибера, ако нямаш нищо против.

Фрейзър я изгледа от упор.

— Напротив. Имам. Мисля, че е редно да останем и не смятам да си тръгвам, докато не опитам лазанята на Мел. Отдавна не сме се събирали с приятели, не мислиш ли?

— Както искаш — сви рамене Аманда. — Аз си тръгвам.

— Не мога да те спра…

— И ще ме оставиш да се прибера сама?! — повиши глас тя.

— Щом си уморена и не ти се стои повече…

— Млъкни! Не искам да те слушам! Що за възмутително отношение… — Тя набра някакъв номер на мобилния си телефон с трепереща ръка. — Джакинта? Ти ли си, скъпа? Обажда се Аманда. Искаш ли да се видим тази вечер… Да, в „Елински“? Чудесно… Не, от едно много тъпо събиране. Голяма скука… Да, ще взема такси и до половин час ще съм при теб… Чао засега!

Тя рязко стана от стола си и излезе от стаята, без да размени нито дума с никого. Надигнах се, за да я изпратя, но тя ме спря:

— Ще си взема палтото сама. Не си прави труда. Забавлявай се с гостите си.

После, вече в антрето, извика:

— Муки, тръгваш ли с мен?

— Не… — плахо отвърна Муки. — Смятам да остана…

Входната врата се тресна.

— Целувки на Джакинта от всички нас! — подвикна Фран.