Джени Колган
Сватбата на Аманда (8)

8.

Същата вечер ми се обади Алекс.

— Здравей, бебчо.

— Здрасти…

— Как я караш?

— Ами… както обикновено, нали знаеш — размотавам се из къщи само по бельо (онова, черното, дантеленото) и току-виж съм останала само по монокини, защото е ужасно топло…

— Ох… ох… ох…

— Чакай, че се звъни на вратата. Божичко, водопроводчикът. Здравейте, заповядайте… Алекс, човекът идва да погледне… една тръба. Трябвала приключваме.

— Мел, би ли замълчала за малко?

— На вашите услуги, сър.

— Виж… Чарли много би искал да дойде с нас в събота.

— Така ли? Не мога да му помогна.

— И все пак… Той каза да те попитам…

— За бога! Човек ще рече, че досега не е бил канен на нито едно парти! Защо е толкова важно за него да присъства точно на това?

— Знам ли? Но ти казвам, че място не може да си намери! И все току ме моли да поговоря с теб…

— Аха… всъщност май се сещам.

— За какво?

— Няма да ти кажа. Освен това не може да дойде и край. Няма начин.

— Мел… моля те. Заради мен.

— Заради теб? Защо пък точно заради теб?

— Стига, Мел. Моля те от все сърце — издействай и на Чарли една покана!

— Защо? — попитах лукаво. — Ако не му уредиш покана, ще те изгони ли от къщи? И тогава пак ли ще се пренесеш при мен?

— Чуй ме, Мел, ще бъда твой верен роб през… по-голямата част от живота си.

— О?

— Ще мия чиниите, ще…

— Не. Не става.

— Хайде, Мел… С Чарли ще падне голям купон…

Въздъхнах.

— Щом това означава толкова много за теб, ще се опитам да направя нещо.

— О, благодаря ти! Благодаря ти! Благодаря ти! А… ще ми кажеш ли все пак защо Чарли толкова много държи да дойде?

Ха сега де. Фран явно вече беше хвърлила въдичката си, но Алекс в никакъв случай не биваше да узнае за плановете на Безмилостната отмъстителка. Все пак с Чарли бяха първи приятели.

Затова се измъкнах, осенена от внезапно вдъхновение.

— Ами сигурно е… заради стриптийзьорките. Нали ги знаеш момчетата от добри семейства. До пълнолетието ги държат под стъклен похлупак и после са като невидели…

Алекс се позасмя.

— Може и да си права. Е, хайде, доскоро, Мел, и още веднъж ти благодаря.

— До събота. Освен ако не решиш да наминеш насам.

— За бога… Два часа път!

— Значи, до събота!

 

 

Позвъних на Фрейзър, за да се уверя, че действително не би имал нищо против още един „неканен“ гост. Ангъс вече беше дал съгласието си за идването ни и дори заплаши, че ако някой от гостите посмее да негодува срещу женското присъствие на партито, ще отпрати стриптийзьорката.

Така че поне ние двете с Фран не бяхме под въпрос. Оставаха „половинките“ ни.

Аманда вдигна телефона.

— Здравей — казах сухо. — Би ли ми дала Фрейзър?

Хо-хо-хо. Представях си физиономията й.

— Мел, ти ли си, скъпа? Толкова съжалявам за вчера… Но цялото това предсватбено напрежение…

Опитваше се да бъде мила, но аз просто нямах какво да отговоря на това. Освен че през последните двайсет и шест години е била все в „предсватбено напрежение“.

Разбира се, казах само:

— Не се притеснявай. Минали работи.

— Мел, уверявам те, наистина бих искала да дойдеш в петък. Ще се сместим някак си.

— Ами Фран?

— И… Фран. Разбира се. В петък, осем вечерта.

Сигурно тайничко се надяваше дотогава да ни е тръшнала чумата. И ако силата на мисълта можеше да убива, двете с Фран и бездруго нямаше да доживеем до петък.

— Какво става, Аманда? Направо не мога да те позная. След всичко, което ни наговори вчера… Да не си си паднала на главата?

— Не, Мел, просто размислих, това е всичко. Освен това ми се струва пълна глупост да ходите на ергенското парти на Фрейзър. Ще бъде… унизително.

Изплю ли камъчето?

— Не, скъпа. Все пак смятаме да отидем. Голям смях ще падне.

— Това са пълни глупости, Мел. Ще станете за посмешище, уверявам ви…

— Разбирам, Манди, но мисля, че излишно се безпокоиш за нас. А сега, моля те, би ли ми дала Фрейзър?

— Както искате — хладно отвърна Аманда. — Вие си решавате, но аз просто бях длъжна да ви го кажа. Като приятелка. Освен това мисля, че Фрейзър също ще се чувства неудобно заради вас. Всичко е заради малоумния му брат, който иска да си направи купона… за ваша сметка.

— Дори и така да е, не се безпокой за нас — отвърнах колкото може по-спокойно. — Големи момичета сме, все някак ще се оправим. А сега, би ли ми дала Фрейзър, моля те, бих искала да разменя няколко думи с него.

Последва пауза, но в далечината се чуваше ожесточено шушукане. Това се проточи толкова дълго, че едва се сдържах да не затворя.

Най-после в слушалката се чу познатият, леко дрезгав глас.

— Ало…

— Здравей, Фрейзър… Исках да те попитам, наистина ли нямаш нищо против двете с Фран да дойдем на ергенското ти парти?

— Не. Абсолютно нищо.

Резкият му тон ме стресна.

— Чу ли, Мел? Абсолютно нищо.

Твърдостта в гласа му явно не беше предназначена за мен, а за Аманда. Едва не подскочих от радост. Всичко се уреждаше. Само… още не можех да повярвам, че Фрейзър сложи Аманда на мястото й, без изобщо да се церемони с нея. Трябваше Фран да го чуе — тогава едва ли щеше да го мисли за „безгръбначен“. Явно, нещата между двамата годеници невинаги вървяха по мед и масло, макар и Аманда в повечето случаи да успяваше да наложи своето.

Затворих телефона и в същия момент осъзнах, че изобщо не бях попитала дали може да вземем с нас Алекс и Чарли. По дяволите!

За нищо на света обаче не бих се обадила отново на Фрейзър. По-скоро бих рискувала да се появя на партито, придружена от Алекс и Чарли, и да ги вмъкна някак. Едва ли някой щеше да го направи на въпрос.

Нямах търпение да позвъня на Фран и да й се похваля с постигнатата победа.

— … Значи така каза, а? Хо-хо-хо. Горката Аманда. Какво не бих дала да видя физиономията й в този момент.

— Е, това беше моята новина. А сега ти ми кажи как вървят нещата с Чарли.

Тя се изхили злорадо.

— С най-голямо удоволствие, но просто… не е за телефон. Засега всичко се развива по план и дори надминава очакванията ми. Знаеш ли, установих, че Чарли си го бива в някои отношения… което, от една страна, улеснява задачата ми, но, от друга… чак ми е жал за него.

— Никаква милост — напомних й.

— Така е. Ще доведа нещата докрай, иначе не си струва изобщо да се захващам. Между другото, Алекс да те е молил да вземем и Чарли с нас в събота?

— Аха…

— Знаех си!

Събота, за добро или за лошо, наближаваше, а аз дори не знаех какво да облека. Какво се носи на ергенско парти, при положение, че си дама? Автоматично изключих миниполите и прилепналите по тялото дрехи. Би било прекалено провокативно, а ние отивахме просто да се забавляваме.

Споделих с колегите плановете си за събота вечер и Плъхчо изглеждаше заинтригуван от факта, че ще се осмеля да се появя на подобно място. Джейни като че ли не прояви особен интерес. Тя се беше сдобрила с Джеймс и сега единственият й проблем беше кога ще е най-подходящият момент да го запознае с родителите си. Допита се и до мен.

— В повечето случаи… най-безопасно се оказва на смъртния им одър. Не по-рано.

Джейни посърна, а аз цял следобед проклинах голямата си уста и склонността си да проявявам черен хумор по някои въпроси.

* * *

Продължих да размишлявам по въпроса за дрехите и почти бях склонна да отида на ергенското парти по дънки, но осъзнах, че в старанието си да не изглеждам предизвикателно рискувам да изпадна в другата крайност и да породя съмнения относно собствената си идентичност. Не, определено не беше лесна задача да взема решение за нещо такова. В един момент дори ми хрумна отчаяната идея да навлека карнавалния си костюм и да се появя като жената котка.

Фран се появи в уречения час в събота, облечена в нещо ефирно, което изглеждаше невероятно шик. Завари ме да се взирам безпомощно в една камара дрехи, наизвадени от гардероба и струпани върху леглото.

Само след няколко минути на вратата се позвъни отново.

— Моля те, Фран, би ли отворила? Това сигурно са Алекс и Чарли.

— О, моите любимци… — измърка тя и тръгна към антрето, без да бърза.

След малко откъм коридора се разнесе гласът на Алекс.

— Моля те, Фран, без обиди!

Поклатих глава. Молех се само двамата хубавци да не са се напили. По-лошо от това вече нямаше накъде.

Най-после се спрях на елегантен панталон и блуза на цветя, сложих си малко червило и отидох в хола при останалите.

Алекс и Чарли току-що бяха отворили бутилка вино от запасите на Линда и по всичко личеше, че вече са в „купонджийско“ настроение, защото подхванаха неизчерпаемия си репертоар от мръсни песни — от онези, които се пеят по стадионите. Явно срещата по ръгби беше повдигнала духа им и здравата се бяха почерпили. Двете с Фран се спогледахме. Тя вдигна очи към небето. Ситуацията беше безнадеждна. Най-лошите ми предчувствия се бяха оправдали.

Чарли ревеше куплет след куплет с дрезгав пиянски глас, а Алекс му пригласяше, като от време на време спираше, за да си поеме дъх, и се кикотеше лудешки.

Смушках Фран.

— При това положение просто не можем да ги вземем с нас! Изключено е! Виж на какво са се направили…

— Виждам… — промърмори Фран. — Но бих искала да те видя как ще им го кажеш…

— Аз ли да им го кажа? Защо пък аз?

— Защото, ако зависеше от мен, изобщо не бих се поддала на увещанията им и не бих им обещавала да ги вмъкна на партито на мой приятел, ако ще да пълзят на колене и да целуват земята под краката ми!

— Да, но много добре знаеш, че Чарли идва само заради теб…

Като в потвърждение на думите ми Чарли се свлече на земята и прегърна глезените на Фран. Тя го срита.

Аз се обърнах към Алекс, който едва успяваше да ме фокусира.

— Как можахте да се напиете така?

— Звучиш точно като директорката от гимназията ми… — изфъфли той. — Само дето изглеждаш далеч по-добре от нея…

— А ти имаш ли представа как изглеждаш?! — изкрещях. — Не можете да дойдете с нас в такова състояние!

— Хайде на купон! — зареваха двамата в един глас, все едно изобщо не ме бяха чули. Чарли се надигна, залитайки, и тръгна към вратата. — Готови ли сте, момичета?

— Не знам как си го представяш… — сви рамене Фран. — Мен ако питаш, няма отърваване от тях…

— Освен да се опитаме да им избягаме. Те и бездруго едва се държат на краката си…

— Страхотна идея. И като се върне Линда, ще ги завари проснати на пода в локва от повръщано.

— Може да излезем заедно и след това да си плюем на петите…

— Би могло. Ако не беше дала на Алекс ключ от апартамента си. Защото, ако ни загубят, двамата юнаци ще се върнат обратно и Линда ще се спъне в тях в антрето…

— Може да прегракнат от викане — предположих плахо.

— Имат тренинг. Така че не разчитай много на това.

Изпъшках.

— Страхотно, няма що. Едно е сигурно — Аманда няма да ни проговори отново.

— Ако арестуват Алекс и Чарли, може и да пишат за нас във вестниците… Поне ще станем известни.

— Затова пък Фрейзър и Ангъс ще съжалят, че изобщо са ни познавали…

— А аз собственоръчно ще размажа физиономията на Алекс.

— Моля те, моля те — подскочи Фран. — Направи го още сега!

— Не — възразих. — Няма да има спомен какво му се е случило.

— Права си. Хайде да тръгваме, Мел… Не всичко е загубено — може да изпаднат от таксито…

Поклатих мрачно глава.

— Вие двамата… Хайде, тръгваме!

— Хип-Хип-Ура! — заклатушкаха се нашите кавалери към вратата.

 

 

За малко не ни изхвърлиха от таксито — наложи се да употребя цялото си красноречие, за да убедя шофьора да ни закара до кръчмата, където щеше да се състои партито.

Фран не успя да ми се притече на помощ — имаше по-неотложна задача — опитваше се да укроти Чарли, който бълваше любовни излияния, макар че езикът му се плетеше. Всеки път, когато се опиташе да я прегърне, Фран го смушкваше и по такъв начин успяваше да го държи на разстояние.

Пътуването ми се видя безкрайно. Най-после шофьорът ни стовари пред вратата на кръчмата и ние се запътихме навътре, изпъчили храбро гърди, следвани от окаяните си кавалери.

Портиер с вид на орангутан ни препречи пътя.

— Съжалявам, мадам, но всичко е запазено за частно парти.

— Точно така — кимнах усмихнато. — Ергенското парти на лорд Макконалд. Ние сме…

Портиерът вдигна учудено вежди.

— … гости на партито — побързах да добавя, за да разсея всяко недоразумение. — Приятели на лорд Макконалд и неговия брат.

— Значи лорд Макконалд ви очаква?…

— Именно — намеси се Фран. — Хейде, Мел.

Като във филм на ужасите при появата ни в салона се възцари мъртва тишина. Чак се почувствах гузна, че сме смутили спокойствието на толкова мъже, кротко седнали на по чашка! Готова бях да направя обратен завой, когато Ангъс като истински гостоприемен домакин ни се притече на помощ.

— Здравейте, момичета! Радвам се да ви видя…

Когато видя зад гърба ни двете клатушкащи се фигури, усмивката му малко помръкна, но с нищо не издаде неодобрението си.

— Съжалявам — побързах да кажа. — Така се случи. Отървахме ги от явна смърт и трябваше да се погрижим за тях. Не можехме просто да ги оставим на произвола на съдбата…

— Разбирам. Е, настанявайте се. Надявам се, че няма да ви създават проблеми… — Той погледна Чарли изпод вежди.

— Не, не — увери го Фран. — Съвършено безобидни са и кротки като агънца…

Ангъс поклати озадачено глава и се обърна към мен:

— Нещо за пиене?

— Минерална вода.

— А за мен една дълга водка — пропя Фран с маниерите на фатална жена от трийсетте.

— Фран — скастрих я, когато Ангъс се отдалечи. — Ти пък чия роля си решила да играеш тази вечер? На Мата Хари?

— Ако трябва… Във всеки случай, не и на заклета девственица. — Тя прошушна заговорнически: — Слушай, Мел, тази вечер съм готова на всичко. Кръвта ми кипи. Знаеш ли кога за последен път съм легнала с мъж?

— В четвъртък вечер.

— О, това ли? — тя махна с ръка. — Това беше по задължение и не се брои. Говоря ти за тръпката… Веднъж се живее, Мел!

— Е, аз съм дошла с кавалер, така че не мога да последвам примера ти.

Фран изпръхтя презрително и посочи с пръст Алекс, който се беше свлякъл на една от пейките.

— Него ли имаш предвид? Ти си знаеш…

Ангъс се върна с питиетата и Фран изпразни чашата си почти на един дъх. После се озърна наоколо с блеснали очи.

— Ангъс… кой е онзи сладур там, в ъгъла?

Имаше предвид симпатичен млад мъж с меланхоличен вид, който отпиваше замислено от чашата си и изглеждаше доста самотен.

— Онзи ли? Това е Джони Маклахлън — кумът. Защо питаш? Да не би…

— Позна!

— Стига, Фран — дръпнах я за ръкава.

— Моля те, запознай ме с него! — продължи тя, без да ми обръща внимание.

Ангъс сви рамене и направи знак на Джони Маклахлън да дойде насам. След кратка пантомима, в която Джони сочеше към себе си невярващо, той най-после се приближи леко приведен. Личеше си, че е доста стеснителен.

— Джони, запознай се с две наши приятелки — Мелани и Фран.

— Много ми е приятно! — Фран пусна в действие най-очарователната си усмивка. — Разкажете ни нещо за себе си, Джони! Разбрах, че вие сте кумът…

Горкият човечец съвсем се притесни, закашля се и смотолеви:

— Аз… съм учител по география… Нищо интересно…

— Напротив, напротив! — не се предаваше Фран. Тя отново му се усмихна окуражително.

На горната устна на Джони се появиха ситни капчици пот.

Двамата с Ангъс се спогледахме и се изтеглихме настрани.

— Какво й става на твоята приятелка тази вечер? Да не е тръгнала на лов за мъже?

— Нещо такова…

— А… сериозно ли е хвърлила око на Джони?

Едва не прихнах.

— Кой, Фран?! Така като го гледам, Джони ми изглежда същинска божа кравичка. Двамата са като огън и вода. Фран ще го помете като ураган. Но кой знае, може и да греша…

— Ясно… Горкият Джони…

— Знаеш ли, Ангъс, още не съм направила нещо много съществено…

Той ме погледна изпод вежди.

— И ти ли искаш да те запозная с някого?

— Не. Само да поздравя бъдещия младоженец.

— Ах, да… Разбира се. Ела, ела…

Той ме хвана под ръка и ме поведе към масата на Фрейзър.

— Здравей, Фран! — надигна се от мястото си Фрейзър с широка усмивка. Беше заобиколен от приятелите си, които изглеждаха свестни момчета, но не може да се каже, че около масата кипеше бурно веселие. Може би беше още рано.

— Здрасти, Фрейз. Надявам се, че не сме ти навлекли неприятности с идването си тази вечер.

— Хо-хо! Фрейзър обикновено си навлича неприятностите сам, без чужда помощ — обади се през рамото ми Ангъс и цялата маса избухна в смях.

Фрейзър също се усмихваше, но както ми се стори, някак тъжно. Май вече си внушавах какво ли не.

— Спокойно, Мел. Няма никакъв проблем. Радвам се, че дойде. И Фран ли е тук?

— О, да — усмихнах се. — Тук е и е в стихията си.

— Ясно. Кой е жертвата? Заедно ли я набелязахте?

— Кълна се, нямам нищо общо с това…

— Бог да пази Джони Маклахлън… — промърмори Ангъс. — Фран е същинска тигрица — току-виж сте останали без кум…

— О, не, защо точно Джони? Той е… женен мъж. От цели осем години и жена му почти не му дава да си подаде носа вън от къщи. Едва успях да го измъкна. Трябваше да обещая, че ще се държим прилично и няма да каня никакви стриптийзьорки.

Фран и Джони изглеждаха така, все едно бяха сами в целия свят. Джони разпалено обясняваше нещо, а Фран се притискаше в него и от време на време се заливаше в звънък смях.

— Е, хайде наздраве, момчета — вдигна чашата си Фрейзър.

Компанията посрещна тоста с бурни овации. Междувременно се бяха сместили, за да ми направят място на една от пейките. Оказа се, че макар и да не вдигаха шум, съвсем не бяха оклюмали, а напротив — бъбреха доста оживено. Разпалено се обсъждаше всичко — от професионални проблеми, през политиката, последните епизоди на „Досиетата Хикс“, театъра в наши дни, до глобалната тема — накъде върви светът въобще. Намирах компанията за много приятна — бях заинтригувана от начина, по който гледаха на нещата, и в същото време можех да се отпусна, което рядко ми се случваше на такива събирания.

От време на време от посоката, в която бяха Алекс и Чарли, долитаха гръмки смехове за сметка на нашите двама кавалери, но дори това не ме трогваше особено. Чувствах се добре сред приятелите на Фрейзър и нищо не можеше да помрачи настроението ми.

Изведнъж обаче долових някакво необичайно оживление и сподавени възгласи. Достатъчно ми беше да хвърля един поглед към вратата, за да разбера причината.

В заведението току-що беше влязла дама с полуразкопчано, дълго до земята палто, под което зърнах мрежест чорапогащник и сандали на висок ток. Ето значи на какво се дължеше радостната възбуда, обхванала момчетата, които до този момент си седяха сравнително спокойно.

Всички разговори на политически и общочовешки теми секнаха мигновено. Всички погледи се обърнаха в една и съща посока, като приковани от магнит.

Стриптийзьорката беше следвана от грамаден мъжага с доста респектиращ вид. Като по даден знак от уредбата гръмна музика и стриптийзьорката с небрежен, почти отегчен вид застана насред залата, без дори да извади цигарата от устата си. Палтото се свлече от раменете й и в този момент сдържаните, цивилизовани момчета около мен сякаш пощуряха. Очите им светнаха, а от гърлата се изтръгна дрезгав вой като на кучета по пълнолуние.

Стриптийзьорката се отправи, без да бърза, към нашата маса и беше посрещната от екзалтирани викове.

С ловко движение тя разкопча сутиена си, завъртя го над главата си и го метна във въздуха. Той тупна точно под носа на Фран и Джони, които единствени не вземаха участие във всеобщата радостна глъчка, а се мляскаха, забравили всичко друго на света.

Сподавих прозявката си и потърсих с поглед Алекс и Чарли, леко смутена, да не би да са тупнали под масата. Не само че не бяха, ами по някакво чудо все още се държаха на краката си и се бяха запътили нанякъде, като се прикрепяха взаимно.

Всички погледи бяха приковани към стриптийзьорката, която разкопчаваше жартиерите си с безизразна физиономия. Само аз следях клатушкането на Алекс и Чарли с нарастващо безпокойство. Двамата явно имаха определена цел и тя — о, господи, не! — се оказа захвърленият сутиен на стриптийзьорката. Алекс доста ловко успя да го вдигне, нахлузи го върху ризата си и затанцува, като залиташе ту на едната, ту на другата страна. Чарли заръкопляска възторжено, докато най-после изпълнението на Алекс не привлече вниманието на по-голямата част от публиката. Окуражен, той съвсем се вживя в танца и започна да потрива сутиена между краката си със сластни движения.

Възмутена от нахалството му, стриптийзьорката преустанови собственото си изпълнение и даде знак на мъжагата, който до този момент си седеше безучастно.

Бодигардът тръгна към Алекс със заплашително изражение, което обаче не произведе нужния ефект. Най-после той сложи ръка на рамото на Алекс — съвсем недвусмислено предупреждение. Алекс само примигна въпросително, но в това време Чарли му се притече на помощ, целият настръхнал, раздразнен от неочакваното вмешателство.

— Я да оставиш приятеля ми на мира, горила такава!

Бодигардът го изгледа изпод вежди, Чарли обаче не схвана смисъла на този поглед.

— Казах ти да се разкараш — отново изръмжа той.

В настъпилата гробна тишина можеше да се чуе само как тежко преглътнах.

Идеше ми да се скрия някъде, да заровя главата като щраус. Божичко, аз бях домъкнала тук тези двамата, как можах да го допусна?!

Бавно, преднамерено спокойно бодигардът измъкна сутиена от ръцете на Алекс, остави го настрани и… повлече момчетата нанякъде. Вратата се затвори след тях и отвън се разнесе глух шум.

Само след минута бодигардът се завърна сам, леко запъхтян, и кимна на стриптийзьорката.

— Хайде, Лиз, тръгваме ли?

Лиз отново беше наметнала палтото си и прибираше банкнотите, които Ангъс, изчервен повече от обикновено, й беше наброил. Тръгна си с походка на кралица, с вирната глава, а аз затворих за миг очи от ужас.

Нямах сили да погледна нито Ангъс, нито Фрейзър, нито някой от приятелите им.

— Питам се все пак кой от двамата беше по-добрият танцьор? — избоботи нечий глас.

Взрив от смях разпръсна напрежението.

Осмелих се крадешком да погледна Фрейзър. По лицето му току-що беше пробягнала усмивка. Отдъхнах си.

Приближих се до Ангъс.

— Виж… Много съжалявам… Просто не знам как се случи…

— Знам как се чувстваш — тихо каза той. — Не се притеснявай. Вината не беше твоя.

— Бих искала… да потърся Алекс — избъбрих, без да смея да го погледна.

— Защо? — Този път гласът му прозвуча по-рязко. — Той си получи каквото си търсеше.

— О, не, той не го направи нарочно — защитих го. — Просто не беше на себе си…

— Дори и така да е, това не го оправдава.

Въздъхнах.

— Нали знаеш… Мъжете в определени ситуации…

— Недей. Не обобщавай нищо за мъжете. Нито за жените.

Имах чувството, че съм пламнала повече и от него. Все пак тръгнах към вратата. Исках да разбера как е Алекс.

Усещах погледа на Ангъс върху гърба си. Поглед, в който имаше съчувствие и още нещо, което не можех добре да определя.

Минах покрай Фран и Джони, но се почувствах неловко и извърнах очи. Изглеждаха така, все едно са сами в цялата вселена.

Излязох от заведението и се огледах. Алекс и Чарли обаче като че ли бяха потънали в земята. Постоях, поозъртах се, най-после свих рамене и се върнах в кръчмата. Бяха сервирали още бира и веселието продължаваше. Тъкмо връчваха на Фрейзър сватбения подарък — надуваема кукла, която сякаш беше копие на Аманда. Доста смутен, той я прегърна под взрив от овации. Ангъс ми подаде чаша бира. Фран и Джони не се виждаха никъде — сигурно най-после се бяха уединили.

— Момчета… направо нямам думи… — започна Фрейзър, изчервен.

— Тогава премини към действия! Бива си я, нали? — извика някой и думите му бяха посрещнати от бурен смях.

Фрейзър се изкашля и продължи:

— Исках само да кажа, че се радвам да ви видя събрани тук… всички мои приятели…

— Само кумът липсва — отново се обади някой и тук-таме се чуха сподавени кикотения.

— Не бери грижа за него, той е в сигурни ръце — отвърна друг.

— Ама как само му се нахвърли оная, а?

Засегната заради Фран, погледнах Ангъс. Той сви рамене. „Приятелката ти също сама си е виновна за тези приказки“, прочетох в погледа му.

И все пак…

— Момчета… може ли да довърша? — прекъсна закачливите подмятания Фрейзър. — Исках да благодаря на всички за подкрепата в такъв момент, защото, право да си кажа, да се ожениш не е шега работа…

— Страшничко си е — потвърди някой.

— И още как — додаде друг.

— Освен това искам да благодаря на брат си, който организира всичко — продължи Фрейзър, — на мистър Флеърти, който ни предостави тази кръчма и се погрижи за доброто ни изкарване и изобщо… на всички!

Погледът му падна върху мен и той се усмихна окуражително. Грейнах отново. Вечерта беше спасена.

— Наздраве! За Фрейзър! — вдигна пълната си чаша Ангъс.

— Наздраве! До дъно! — разнесоха се възгласи.

Младоженката не беше спомената в тази наздравица, но може би това беше в реда на нещата — все пак партито беше ергенско.

— За стриптийзьорката! — вдигна следващата наздравица някой.

— И за мадамата, която отмъкна Джони! — добави друг.

Двамата с Ангъс се спогледахме. Свих рамене, решила да не отдавам на току-що чутото особено значение. Все пак Фран си беше Фран.

 

 

Веселбата продължи до късно през нощта. Собственикът на кръчмата се оказа стар приятел на бащата на Фрейзър и явно беше решил в чест на младоженеца да си затвори очите за ограниченията в продажбата на алкохол. Така че си пийнахме порядъчно, докато в един момент се чувствах в почти безтегловно състояние и с лекота се включвах ту в един, ту в друг разговор.

Най-после се заслушах в думите на Ангъс, който със сериозен тон убеждаваше някого.

— Трябва да поговориш с него…

— Та аз съм я виждал всичко на всичко веднъж — отвърна събеседникът му също със силен шотландски акцент. — И ми се стори свястно момиче.

— За какво става въпрос? — реших да се намеся.

— За нищо — махна с ръка Ангъс и надигна бирата си.

— А ти познаваш ли тази Аманда? — попита ме другият.

— Разбира се — отвърнах. — Още от край време.

— И какво мислиш за нея?

Погледнах Ангъс. Той мълчеше и ме наблюдаваше изпод вежди.

Поколебах се, преди да отговоря. Изведнъж се почувствах длъжна да проявя солидарност и всичко, което имах против Аманда, отстъпи на заден план. Някак не ми се струваше редно да заявя, че е пресметлива хитруша, която я бива само да погажда номера. Все пак бях тук в качеството на нейна приятелка…

Свих рамене.

— Ами… тя е… чаровна… Мила е и… разполага с много пари.

— Ясно. — И събеседникът ми се обърна към Ангъс: — Не искай от мен да разубеждавам Фрейзър. Мразя да се забърквам в такива неща. Освен това от личен опит знам, че така само ще се заинати още повече. Ако знаеш за какъв тип се омъжи сестра ми и всички й го казвахме, а тя не искаше да ни чуе.

— И какво стана после? — полюбопитствах.

— Оказа се пълен негодник. Направи й две деца и я заряза.

— Ето, виждате ли?! — разпалено каза Ангъс. — За бога, длъжни сме поне да опитаме! Ти много добре знаеш що за стока е Аманда, Мел!

Въздъхнах.

— Дори и да имам причини да не я харесвам особено, не знам какви са твоите основания да я мразиш толкова. Ти не понасяш нито нея, нито Алекс, нито Чарли… е, не че Чарли е цвете, но… не се ли изсилваш малко? Ти какво, да не си крайно ляв екстремист, който си е поставил за цел да се бори с богаташките синове и дъщери? И не си ли, в края на краищата, самият ти един от тях? Поправи ме, ако греша.

— Свърши ли? — меко попита Ангъс.

Кимнах, почервеняла.

Ангъс замислено потри с ръка челото си.

— Ето какво, Мел… Ако ти кажа нещо, ще се закълнеш ли, че няма да стигне до Фрейзър?

Събеседникът му продължаваше да ни слуша, но си личеше, че всяка изминала минута се чувстваше все по-неловко и се чудеше къде да се дене, но не можеше просто да се изпари.

Свих рамене.

— Добре, заклевам се. В кучето си.

— Ти нямаш куче, Мел. Говоря съвсем сериозно.

— Казвай каквото имаш да казваш и ти обещавам, че няма да стигне до ушите на Фрейзър.

Той заговори, без да ме поглежда.

— Без да искам, я чух да говори по мобифона. Бях в стаята си, а прозорецът беше отворен…

— И ти наостри уши…

— Ще ме оставиш ли да довърша?

— Извинявай. И какво?

— Какво ли? Говореше с репортер на списание „Хелоу“.

Той замълча и многозначително ме погледна.

Засмях се.

— О, това ли било? Готов си да я качиш на бесилото, само защото е прекалено суетна и държи името й да се появи в списанието на знаменитостите? Не отиваш ли твърде далеч?

Ангъс се навъси.

— Тя стигна твърде далеч. Подиграваше се с майка ми, с всички нас… Ако я беше чула с какъв тон обясняваше как е уцелила с един куршум два заека. „Лордът и неговия замък… Поне едното със сигурност си струва… Хи-хи-хи…“ — имитира той тъничкия смях на Аманда. Говореше, забил поглед в халбата с бира, но най-после вдигна глава и ме погледна. — Е, не е ли кучка?! Поиска му петнайсет хиляди лири за възможността да вземе интервю от нея и да снима „аристократите на фона на техния замък. Безпредметно е обаче да се опитваш да осъществиш контакт с тях, нали се сещаш защо, хи-хи-хи… На бодлива крава бог рога не дава!“

— Така ли каза?

— Цитирам дословно. — Както виждаш, всичко са тънки сметки… Неслучайно се появи в живота на Фрейзър само месец след смъртта на баща ни и се впи в него като пиявица. Не разбирам само как успява да се преструва така умело, че да заблуди брат ми. Той не дава да се каже и дума за нея.

— Може би наистина изпитва чувства към него — казах, без сама да си вярвам. После добавих по-убедено: — Фрейзър е човек, към когото лесно би могъл да се привържеш.

— Само че ми кажи какво би намерила точно тя в човек като него? Имам предвид… като оставим настрана замъка и титлата.

Все едно чувах собствените си мисли. Замълчах и потърсих с поглед Фрейзър. Блед и разрошен, с блестящи очи, той пригласяше на песента „Дани бой“ с пълен глас, прегърнал през рамо един от другарите си и надуваемата кукла Аманда.

— Е, ще ми отговориш ли?

Наведох глава.

— Май имам нужда да пийна още нещо…

— Ей сега ще донеса! — скочи третият в нашата компания, щастлив, че най-после му се удава възможност да се измъкне.

Той тръгна към бара, а аз се озърнах и… видях насреща си кума, който представляваше жалка картинка. Едва се държеше на краката си и имаше такъв вид, все едно се е борил с мечка. Очите му бяха зачервени.

Той тежко седна край една от масите и поръча с отмалял глас:

— Една голяма бира!

В залата избухна смях и се разнесоха гръмки ръкопляскания. Някой го потупа по гърба.

— Браво, братле! Достойно защити мъжката чест…

Огледах се за Фран, но тя не се виждаше никаква. Тръгнах към тоалетните, за да я потърся, като си взех и чашата.

И бездруго едва ли някой щеше да забележи отсъствието ми след такова количество изпита бира.

В тоалетните нямаше жива душа. Аз обаче не бързах да се връщам в залата. Имах нужда да остана малко насаме със себе си и с чашата бира. Влязох в една от кабинките и се разположих върху капака на тоалетната чиня. По едно време някой влезе в съседната кабина.

— Фран? — попитах обнадеждено.

— Не… аз съм — отвърна мъжки глас. Бях сигурна, че принадлежи на единия от двамата братя, но не можех да определя на кой точно.

— Ангъс? Ти ли си?

— Хмм… Да.

— Какво, за бога, търсиш в женската тоалетна?

— Оттатък е голяма мръсотия…

— Ясно. Виж… Ангъс, искам да ти се извиня, ако съм те засегнала с това, което казах…

— Казала си каквото мислиш, не се извинявай. Аз също понякога малко прекалявам… в смисъл, че ставам доста заядлив, но това е само защото не искам да съм копие на брат си, който е… същински ангел.

Той се позасмя.

— Знаеш ли, мисля, че си прав по отношение на Аманда, но дори и ние с теб да сме на едно мнение, не виждам какво ще промени това. Фрейзър все така ще продължи да я превъзнася, а и ако питаш мен, не бива да се месим в личния му живот. Всеки има пълното право да бъде, с когото си иска. Освен това, кой знае, може дълбоко в себе си Аманда да е наистина мила и Фрейзър да успява да извади това наяве, така че в негово присъствие тя да изоставя превземките и преструвките…

Бях се разфилософствала така, но Ангъс рязко пусна водата и излезе от кабинката.

Подадох глава навън. О, по дяволите!

— Фрейзър! Ти си бил?! Как можа да ме преметнеш така?!

Бях направо бясна.

Фрейзър ме погледна, изчервен повече и от Ангъс.

— Съжалявам… Беше само шега, но беше глупаво и си го получих… Чакай, Мел… — Бях готова да излетя през вратата, но той ме хвана за рамото и ме спря. — Моля те, остани… Значи и ти смяташ същото като Ангъс?

Кимнах. Гърлото ми беше пресъхнало.

— Какво да ти кажа… — продължи Фрейзър като на себе си. — Брат ми и Аманда са на нож още от самото начало… Така и не можах да си обясня защо, но в крайна сметка просто приех факта, че не могат да мелят брашно заедно. Надявах се, като се поопознаят по-добре, това да се промени, а сега… Сега точно ти, нейната най-добра приятелка, твърдиш, че си на едно мнение с брат ми. Да си призная, малко съм объркан…

Изглеждаше толкова разстроен, че гневът ми изведнъж се изпари.

— Всъщност тя не е най-добрата ми приятелка — казах тихо. — И не мисля, че някога е била. Дори не се виждаме особено често… Как да ти обясня… Спомняш ли си Фладипус Малой от университета? Онзи с брадавицата, който веднъж ме беше поканил да излезем, а ти се възпротиви само защото не можеше да го понасяш.

— Вярно е. Направо не можех да го гледам. Според мен заслужаваш нещо по-добро.

— И понеже си ми приятел, ми каза каквото си мислиш, без нищо да ми спестиш. Може тогава… да не ми е било особено приятно да го чуя, но сега съм ти благодарна.

Погледнах се в огледалото. Гримът ми се беше размазал. Да се чудиш как Фрейзър продължаваше да ме слуша, вместо да побегне.

— Колкото до Аманда — продължих отчаяно, — науми ли си нещо, тя винаги го постига. Преследва целта си стръвно и нищо не може да я спре. Опитвам се да кажа, че… щом така силно се стреми към теб… би трябвало да означаваш много за нея. Със сигурност е така.

Фрейзър ме гледаше.

— Наистина ли мислиш така?

Кимнах. Чувството ми за реалност изведнъж отстъпи място на нуждата от драматизъм и желанието да се докосна до нещо силно, разтърсващо, макар и само като страничен наблюдател. Докоснах го по рамото.

— А ти, Фрейз? Сигурно много я обичаш?

— Тя е толкова лъчезарна, толкова уверена в себе си и в същото време — непосредствена, толкова общителна, толкова… различна от мен… — Говореше, без да вдига очи. — Би могла да спечели сърцето, на когото си поиска. А се е спряла на мен…

Това не прозвуча самодоволно, както би прозвучало от устата на някой, чиято суета е поласкана, а по-скоро — някак учудено.

— Защо? — попитах много тихо. — Толкова ли е трудно да се повярва?

Фрейзър се усмихна и поклати глава.

 

 

Бяхме прекарали доста време в дамската тоалетна и когато влязохме в залата заедно, компанията ни посрещна с одобрителни възклицания. Но героите вече бяха уморени и тонусът значително беше спаднал. Партито май беше към края си, а от Фран все така нямаше и следа. Очевидно щеше да се наложи да се прибирам сама посред нощ — перспектива, която не ме радваше особено.

Зърнах Ангъс в един ъгъл, той обаче не ме забеляза. Изглеждаше потънал в мислите си.

Приближих се, за да му кажа, че си тръгвам. Той вдигна глава. — Довиждане, Ангъс.

— Тръгваш ли вече, Мел?

— Ами… крайно време е. Исках само да ти кажа, че съжалявам, ако тази вечер съм те засегнала с нещо.

— Напротив. Радвам се, че си поприказвахме.

Реших, че ще е по-добре да премълча за случката в тоалетната.

— Не ми каза нищо за Алекс… — добави Ангъс след кратка пауза.

Махнах с ръка.

— Някой друг път. Това е дълга история…

— Добре, някой друг път. Винаги съм на твое разположение.

— Ще го имам предвид… Но сега разполагам с броени минути да се добера до вкъщи, преди да съм заспала в крачка. Мисля, че бирата ме хвана… Лека нощ, Ангъс. Доскоро!

Наведох се да го целуна за лека нощ и най-неочаквано той ме прегърна. Не беше мечешка прегръдка, а братска, много нежна.

— Лека нощ, Мел. Ако искаш, ще дойда да те изпратя.

— Не, благодаря ти. Ще се оправя — уверих го. — Ще си хвана такси и за нула време съм си вкъщи.

— Тогава, довиждане… Радвам се, че се видяхме. — Усмихнах му се и побързах да си тръгна, преди да съм изтърсила някоя глупост. На вратата се обърнах и му помахах.

За мой късмет, веднага щом излязох на улицата, видях да се задава такси и тъкмо се канех да вдигна ръка и да го спра, когато дочух нечий слаб глас:

— Мел…

Едва не подскочих. Гласът идваше като изпод земята.

Не смеех да се обърна — бях гледала прекалено много филми на ужаса и чела романи, в които…

— Мел…

Гласът идваше откъм алеята. Направих няколко крачки встрани и съзрях проснатата в храстите фигура, прилична на захвърлен вързоп.

— Алекс! Тук ли си бил?!

— Къде другаде… — изпъшка клетникът. — Зле ми е… Не мога да се помръдна…

— Какво, за бога, ти се е случило?!

— Онази горила… ме удари… Изрита ме… и аз… останах да лежа в храстите… По едно време съм заспал… Добре, че дойде.

— Нали съм твоят ангел хранител? — пошегувах се мрачно. — Можеш ли да се изправиш?

— Не знам…

Помогнах му да се вдигне на крака. Окото му беше синьо и цялото отекло, но други поражения като че ли нямаше.

Той се отпусна на мен с цялата си тежест.

— Зле ми е…

Изведнъж ме досмеша. Добрата самарянка отново влизаше в действие. Каквото и да разправяше Фран, това явно беше карма, от която нямаше смисъл да се опитвам да избягам.

— А… къде е Чарли? — със слаб глас попита моят скъпоценен товар.

— Нямам представа.

Задаваше се още някакво такси. Помахах му, но шофьорът отказа да спре, като ни видя.

Изругах, залитаща от тежестта на Алекс, но трябваше да призная, че видът ни не вдъхваше особено доверие. Направо щеше да е цяло чудо някой да спре и да ни качи…

Подминаха ни още няколко таксита, но най-после извадихме късмет. Един доблестен, претръпнал шофьор, който явно беше свикнал да вози пътници в трагично състояние, ако се съдеше по миризмата в таксито му, не се стресна от вида на Алекс и към три и половина сутринта благополучно се добрахме до вкъщи.

Натиках Алекс в банята въпреки протестите му, че умирал за сън, и го напъхах под душа, както си беше с окаляните, вмирисани на повръщано, дрехи.

Той скимтеше като бито куче. Преглътнах храбро мисълта, че ще събуди съседите, и изтрих спечената кръв от лицето му. Длъжна бях да изпълня самарянския си дълг, каквито и да бяха последствията.

Слава богу, никой не дойде да тропа на вратата. Линда също се спотайваше.

 

 

Когато се събудих към обяд, установих, че Линда беше привела банята в приличен вид — нещо, за което през нощта просто не ми бяха стигнали силите. Самата тя обаче не се мяркаше никъде.

Изпих половин литър студено прясно мляко направо от бутилката, в безуспешен опит да утоля жаждата си. После плахо почуках на плътно затворената врата.

— Кхм… Линда?

— Да?

Вратата едва-едва се открехна.

— Извинявай за тази нощ… Аз щях сама да почистя, но…

— Няма нищо. — Линда подаде носа си навън, като примигваше зад дебелите стъкла на очилата.

— Не, напротив, създавам ти главоболия, но обещавам, че…

— Няма нищо.

Отстъпих заднишком, чувствайки се безкрайно глупаво, и се прибрах в стаята си.

Проснат на леглото, Алекс все още не даваше признаци на живот. Разтърсих го.

— Алекс! Жив ли си?

— Не мисля… — изпъшка той, като отвори само едното си око. — Всъщност искам да… — Лицето му изведнъж позеленя.

— Не, за бога! Само не повръщай тук! Само това — не!

Той си пое дълбоко дъх, затвори окото си и отново се унесе. Отдъхнах си.

Ако останех още малко тук обаче в компанията на хазяйката темерут и препилия Алекс, щях да полудея. Имах нужда от глътка въздух. Освен това крайно време беше да разбера какво става с Фран.

Навлякох дънките, метнах якето и хукнах навън.

 

 

Фран живееше през няколко улици. Квартирата й беше гола и неуютна, подчертано безлична не защото по природа беше аскет, а просто защото мразеше това място. По-голямата част от времето си прекарваше при мен — така поне имаше компания, а и бездруго двете бяхме като сестри. Спрях, за да изпия една диетична кола от уличния автомат — имах нужда от нещо освежаващо. Глътнах я набързо, почти на екс, и хлътнах във входа на Фран. Изкачих стълбите тичешком — нямах търпение да чуя какво се е случило снощи.

— Фра-а-ан! — затропах на вратата. — Размърдай си задничето и отвори по-бързо!

Отвътре се чу трополене, като че ли някой се опитваше да нахлузи панталоните си, подскачайки.

Изведнъж ми мина през ум, че Фран може и да не беше сама. Ами да! Нищо чудно! Нали снощи заби Джони Маклахлън — ама че глупачка бях и аз. Ами Фран?! Този път беше надминала себе си! Та Джони беше женен, за бога! Всъщност… какво ме караше да мисля, че точно Джони беше при нея? Следите на Чарли също се губеха от един момент нататък… Твърде възможно беше Фран да е продължила започнатото, защо не? Тъкмо беше в подходящо настроение. И бездруго си беше темпераментна, а пийнеше ли си, ставаше направо безразсъдна.

Отново почуках, този път по-тихо.

— Фран… ако искаш, ще дойда по-късно?

Но Фран вече отваряше вратата със замах. И… ето я насреща ми — недоспала, нахлузила някаква мъжка риза и загърната с хавлиена кърпа.

— Виж… аз наистина май е по-добре да си вървя… Ще намина по-късно.

— Влизай, Мел — уморено каза тя. — Няма никакъв проблем.

Пристъпих в полумрака на стаята и… видях не друг, а Ангъс да закопчава колана си, без да смее да ме погледне.

— Здрасти.

— Кхм… Здравей…

По-червен от косата си, Ангъс погледна часовника си и изведнъж се разбърза.

— Аз… трябва да вървя. Обещах на Фрейзър, че… хм… ще излезем заедно по магазините да му изберем… вратовръзка.

Кимнах.

— Тогава — доскоро.

Гласът ми никога не беше звучал по-безгрижно. Няколко мига стояхме като в жива картина, докато Фран най-после осъзна, че се налага да свали ризата на Ангъс от гърба си.

Той я грабна и я закопча светкавично, все така, без да вдига очи.

Единствената, която изобщо не изглеждаше притеснена, беше Фран. Тя стоеше по сутиен насред стаята и изчакваше Ангъс да си тръгне. Имах абсурдното чувство, че дори ще му подаде ръка. „Благодаря, че се отбихте. Заповядайте пак.“

Ангъс се сбогува набързо, смотолеви някакво извинение и изчезна надолу по стълбите. Едва тогава се изтръгнах от вцепенението си.

— Фран! Какво, по дяволите, беше това?!

— За бога, Мел, не се вълнувай чак толкова…

— О, не… какво чак толкова. Съвсем в реда на нещата е да преспиш с няколко мъже в разстояние на едно денонощие.

— Статистически погледнато, не е точно така — уморено се усмихна Фран. — Да сложа ли чай?

— Първо ми кажи какви ги вършиш!

Фран вдигна щорите, отвори прозореца и включи кафе машината. Едва тогава се обърна към мен, но не бързаше да отговори.

— Казвай — изсъсках. — Защото ми идва да те удуша.

Взаимоотношенията на Фран с противоположния пол бяха доста двусмислени, а понятията й за допустимо и недопустимо — твърде разтегливи. Тя водеше играта по някакви свои правила и дори аз, най-близката й приятелка, невинаги бях наясно какво си е наумила, но обикновено ме държеше в течение. Този път обаче направо бях объркана. Уж беше набелязала за жертва Чарли, а междувременно съблазни Джони и в края на краищата се озова в леглото с Ангъс. Който ме беше оставил с впечатлението 1) че е по-скоро благороден, отколкото повърхностен и 2) че храни известни симпатии към мен.

Фран шляпаше напред-назад из стаята и като че преднамерено се стараеше да не забелязва разстроеното ми лице. Най-после седнахме да пием чай.

— Моля те, кажи ми как се стигна дотук! — настоях. — Иначе ще се пръсна. — Да не би да си решила да счупиш собствените си рекорди или какво?

Фран ме потупа по ръката.

— Не е каквото си мислиш, Мел.

— Искаш да кажеш, че не бива да вярвам на очите си?

Тя въздъхна.

— Е, добре. Истината е, че бях в стихията си и бях хвърлила око на Джони, но той… не се оказа на ниво.

— Не се изненадвам. Малцина биха издържали на темпото ти.

Тя ме стрелна с поглед.

— Говоря ти сериозно, Мел. Ще ти кажа какво стана. Решихме да излезем малко…

— … на въздух…

— Точно така. И в един момент той започна да плаче на рамото ми. В истинския смисъл на думата.

— Е, когато някой си пийне…

— Мелани! Няма ли да престанеш да ме прекъсваш? Казвал ли ти е някой, че говориш прекалено много?

— Алекс ми го повтаря непрекъснато. И е установил, че когато съм нервна, ситуацията се влошава.

Фран изсумтя.

— Както и да е… Та да си дойдем на думата. Тръгна, моля ти се, да ми се оплаква от скапания си живот и да ми разправя как не можел да понася жена си… Такива работи. Той е един комплексиран, скучен даскал, който едва изтрайва учениците си, само че не съм го карала аз да си избира тази професия, нито тази жена, нито този живот…

— Все пак… всеки има нужда да сподели с някого, за да му олекне.

Фран се навъси.

— Само че аз не съм длъжна да слушам три часа поред за пропиляния му живот и да го гледам как си скубе косите.

— Може би е търсел малко съчувствие.

— Е, не е попаднал на подходящия човек!

— Определено.

— Мел! Аз бях отишла там да се позабавлявам! Имам си достатъчно проблеми.

— Така е. И все пак би могла да се поставиш на негово място…

— Поставих се — прозя се тя. — И ме налегна такава непоносима скука, че бях готова да побягна презглава, но щом само се размърдвах, той започваше да ме уверява, че за пръв път среща жена като мен, че съм най-добрият му приятел и прочее безумни неща.

— О, не…

— Търпях, търпях и в един момент му заявих, че съм дотук. Прие го така, все едно съм разбила сърцето му…

— Мога да го разбера.

— Е, ти си по тази част — винаги проявяваш разбиране. Колкото до мен — животът е прекалено кратък, за да слушам цяла нощ подобни дивотии. И така, тръгнах си и не щеш ли — той не искаше да ме пусне.

— О… и ти?

— Ти как мислиш? Сигурно още му пищят ушите.

Прехапах устни.

— Горкият кум…

— Горката аз, Мел! Но както и да е, спасих се от Джони комплексара и дойдох да те търся. Теб обаче те нямаше никаква.

— Може би току-що съм си била тръгнала, защото останах почти до края.

— Да. Разминали се бяхме съвсем за малко — видях те през прозореца как мъкнеше Алекс.

— И не дойде да ми помогнеш?!

— Бях се намръзнала — навън беше кучешки студ.

— О, да, наистина…

— Почти всички се бяха вече разотишли — продължи Фран. — Видях Ангъс, облегнат на бара, вторачен в чаша уиски. Имаше много оклюмал вид…

— И ти какво — реши него да спасяваш?

— Не. Отидох просто да си поприказваме.

— А той… спомена ли нещо за мен?

— Не… — тя ме погледна учудено. — Трябваше ли?

— Не. Само питам…

— Хмм… — Фран ме изгледа някак странно и продължи: — И така, седнах до него и установих, че е безпаметно пиян. Доведох го насам — не можех просто да го зарежа…

— Значи… не си спала с него?

Фран се намръщи.

— Всъщност преспах с него. Проблем ли е?

— Ти си ужасна!

— Намерил се кой да ми го каже. По-добре Ангъс, отколкото някой като Никълъс.

Чак се задъхах.

— Въпросът… изобщо не е в това…

— А в кое е? — спокойно попита Фран. — Да не би да си падаш по Ангъс? Не останах с такова впечатление…

— Просто… се учудвам, това е всичко. Ангъс дори не е твоят тип…

— Не казвам, че е. Слушай, Мел, ние не сме започнали връзка, а просто преспахме. Не е нещо сериозно.

— Там е работата…

Фран вдигна вежди, отпи от кафето си и реши, че е време да сменим темата.

— Как е Алекс?

— Зле. Ще се оправи.

— Жалко… Хайде, дай да ти сипя още кафе и ако си добро момиче, ще ти разправя как се справя Ангъс в леглото.

Свих рамене. Знаех, че разказът щеше да последва, независимо дали държах да го чуя.

След около час си тръгнах, за да оставя Фран да се наспи.

Купих си бекон и яйца и се прибрах. Влязох в апартамента на пръсти. Въпреки това ме усетиха.

— Мел? — долетя немощен глас откъм спалнята.

Вътре вонеше на разсипана бъчва с уиски.

— Алекс?

Той едва-едва помръдна под завивките.

— Как си?

Окото му вече не беше толкова подуто.

— Чувствам се като газен от валяк…

— Горкичкият ми. Да ти донеса ли нещо?

— Само не и прясно мляко.

Тръгнах към кухнята, но той ме спря.

— Мел? Много ли бяхме ужасни снощи?

Замълчах.

— А кой беше по-зле — аз или Чарли?

Поклатих глава.

— Хвани единия, удари другия.

Той се усмихна мрачно.

— Е… поне си получихме каквото търсехме.

— Определено.

— Ела насам, бебчо… Не ми ли се полага поне малка утеха?

И аз се върнах от вратата.