Джени Колган
Сватбата на Аманда (14)

14.

Известно време цареше пълна тишина и всички съсредоточено гледаха приборите си. Най-после Фрейзър въздъхна:

— Много съжалявам…

— За какво? Ти не отговаряш за Аманда. Освен това е крайно време да свикнеш със странностите й — подхвърли Фран.

Смушках я.

— Не се притеснявай, Фрейз. Всичко е наред. Аманда просто беше малко напрегната.

— Малко напрегната — повтори Фрейзър, все така загледан пред себе си.

Мълчахме, затаили дъх, но той не каза нищо повече.

— Напрегната колкото бучка лед — промърмори Алекс най-после и Наш се ухили.

— Искате ли да си продължим играта? — подхвърли Алекс след малко, все едно нищо не се беше случило. — Докъде стигнахме?

Фран улови погледа, който му хвърлих, и отбеляза:

— Тази вечер явно всички са критично настроени към половинките си…

Алекс я изгледа накриво и тя млъкна.

С периферното си зрение видях Наш плахо да посяга към салатата.

— Божичко! Лазанята!

Втурнах се към кухнята, следвана по петите от Ангъс. Отворих фурната и стаята се изпълни с черен, лютив дим, от който очите ми се насълзиха. Ангъс загрижено коленичи до мен.

— Дали не е моментът да свикаме отряда за бързо реагиране?

Но аз бях съсипана и вече не можех да погледна на нещата откъм смешната им страна. С кои очи щях да се върна при гостите и да им съобщя печалната новина? Стомахът на всички без изключение сигурно вече стържеше.

Стоях, втренчила невиждащ поглед в изгорялата лазаня.

— Не смяташ ли, че след тази вечер все пак има надежда да убедим Фрейзър да не се жени? — опита се Ангъс да отвлече вниманието ми от овъглените късчета в тавата.

— Не знам, Ангъс… След тази вечер повече отвсякога си мисля, че никой не знае какво се върти в главите на хората. И че трябва да оставим събитията да следват естествения си ход…

— Напротив. Винаги има един момент, в който трябва да се намесиш, защото в следващия е вече късно.

— Накъде биеш? — погледнах го подозрително. — Не се намесих навреме, следователно… така е било писано да стане?

— Да — кимна Ангъс, — боя се, че сега вече нищо не може да бъде направено.

Алекс надникна в кухнята и смаяно отстъпи назад.

— Моля те — изгледах го с насълзени от дима очи, — върни се при другите. Моля те. Моля те.

Той ме послуша, без да коментира гледката, и след малко откъм хола се разнесоха гръмки смехове.

— Дали не е дошъл моментът да поръчаме пица по телефона? — казах задавено.

— Мисля, че идеята не е никак лоша.

— Изгубих си целия ден да приготвя тази проклета лазаня… — отчаяно ръчках с ножа втвърдената черна маса, която вече за нищо не ставаше.

— Знам…

— Толкова продукти отидоха на вятъра…

— Случва се.

Върнах се в хола, където Алекс разпитваше поредната жертва, очевидно твърдо решен да доведе нещата до край.

— Хайде, Линда, не се срамувай… Кажи ни коя е била тайната ти страст?

Муки и Фран от двете му страни тихичко се кискаха.

Лицето на Линда беше добило мъртвешки цвят.

— Хайде, не се стеснявай — окуражи я Муки.

Най-после Линда процеди едва чуто:

— Ралф Финкс.

— Но, Линда, с този избор рискуваш да останеш много назад в класацията — възкликна Фран. — Ставаше въпрос за най-нелепия, неподдаващ се на никаква разумна логика избор, а не за някой, който е толкова… чаровен.

— … И забавен…

— … И богат…

— … И красив…

— … И два метра висок…

… И…

— Вие нищо не разбирате! — извика Линда. Бузите й пламтяха. — Изобщо нямате представа какво означава той за мен!

След което се отправи към стаята си, без да ни поглежда.

— Двама вече изгоряха — обобщи Алекс.

— Да ида ли при нея? — храбро предложи Муки.

— По-добре аз да отида — надигна се Ангъс. — Ние с нея вече си имаме приказка. Пък и… по-добре да ме няма, когато им съобщиш за лазанята.

— Лазанята ли? — наостри уши Наш. — Какво за нея?

— Ами…

 

 

Половин час по-късно обстановката вече беше спокойна. Пиците пристигнаха бързо, слава богу, и всички успяха да заситят глада си, дори двуметровият Наш. Линда си беше легнала, но Ангъс ни увери, че се е успокоила и всичко е наред. Най-после изкарахме от хола двете маси и се разположихме удобно, кой на дивана, кой — направо на пода. От уредбата се разнасяше тиха музика.

— Твой ред е — обърна се Алекс към Фран.

— О, я стига — махна с ръка тя.

— Избирай — истината или глоба? Не можеш просто да се откажеш. Не е честно спрямо останалите.

Фран се изтегна по корем и промърмори:

— Предпочитам глобата.

— Охо? — оживиха се всички. — Глоба! Глоба!

— За какво става въпрос? И мен ли ще провесите през прозореца?

— Не, но, да кажем… ще ни покажеш гърдите си.

Сритах го, но Фран се прозя:

— Нещо друго. И без това повечето от тук присъстващите са ги виждали.

— Аз не съм — обади се Муки.

Фран я изгледа.

— Някой друг път.

— Мисля, че имам по-добра идея — тихо каза Ангъс. Всички глави се обърнаха към него. Той продължи: — Ти си актриса, Франческа, защо не ни изпълниш нещо? Например… каква роля подготвяш в момента?

Това предложение беше посрещнато от бурни ръкопляскания.

Фран го погледна замислено.

— Може би. Защо не? В момента подготвям за прослушване ролята на Беатриче от „Много шум за нищо“.

— Интересно…

Тя сви рамене.

— Щом настоявате…

После бавно се изправи и отметна косите от челото си. Бяха й необходими няколко секунди, докато се настрои.

— Гледали сте пиесата… Спомняте си, че питат Беатриче кога най-после ще се омъжи…

И тя започна с тих, но ясен глас, в който се долавяха стаени дълбочини.

— Да се омъжа ли? Не и преди Бог мъжа да сътвори от сплав по-чиста от тази пръст…

— Охо? — прошепна Алекс. — Виж ти.

Изшътках му.

— Не, вуйчо — продължаваше Фран, — синовете на Адам са мои братя — премного сходни сме, еднакво грешни, но… липсва им съставката, която ще ме накара лудо да се влюбя.

Гласът й набираше сила, увличаше. Фран наистина беше убедителна в тази роля, тя й прилягаше като ръкавица.

— … А, колкото до принца, братовчедке,

кажи му ти, че всичко е с мяра,

тъй както музиката, що те кара

сама да затанцуваш…

Важи това, което казах, с пълна сила

за стъпките на танца, в който ние,

жените и мъжете, открай време

се впускаме…

Понякога объркаш малка стъпка,

избързаш или някой такт изпуснеш,

или пък прозвучи фалшива нота

и край… Изобщо, трудно е да влезеш

в ритъма на този танц увличащ —

ту шеметен и вихрен, ту пък плавен —

като реката на живота с тези нейни

коварни бързеи…

Фран замълча, свела глава. За миг се възцари мълчание, но в следващия миг всички бурно заръкопляскаха. Само Фрейзър седеше замислен, приведен напред, стиснал главата си с ръце, като че ли щеше да се пръсне.

Когато аплодисментите най-после стихнаха, се чу гласът му:

— Не… Не мога… Не искайте това от мен — не мога да го направя! Още не… — Той отпи глътка вино, поклати глава и продължи: — Този танц… ще трябва да го играя докрай, а не съм сигурен, че няма да объркам стъпките — там е работата…

— Просто се вслушай в инстинктите си — посъветва го Ангъс. — И ако изпитваш някакви колебания, ако вътрешният ти глас те предупреждава нещо, няма смисъл да избързваш. Откажи се, преди да е станало късно. Освен това няма да сбъркаш, ако се допиташ и до нас. — И без да дочака отговора на Фрейзър, той продължи: — Който от тук присъстващите смята, че Фрейзър не бива да се жени за Аманда, моля да гласува!

— Моля ви, недейте… — запротестира Фрейзър, но твърде късно. Ръцете на Ангъс и на Фран вече се бяха вдигнали във въздуха. Алекс също вдигна своята с коментара: „Не съм против този брак, а против брака изобщо.“ Езикът му вече се преплиташе, но все пак успя да формулира мисълта си.

— Аз също ще ви подкрепя — заяви Наш.

Ръката на Муки плахо се вдигна.

Фрейзър ме погледна.

— Ами ти, Мел? Да не би да се разколеба от така категоричното си мнение, след като видя колко добре се разбираме с Аманда?

Осъзнах, че съм забравила да вдигна ръка.

— А, не, просто се разсеях за момент.

— Значи и ти гласуваш?

Вдигнах ръка.

— Ясно…

— Дотук пълно мнозинство — обобщи Ангъс. — Остава твоят глас.

— О, и аз ли имам право на глас? След вашето толкова единодушно становище по въпроса? В такъв случай ще трябва да ви разочаровам, защото, като сложим в сметката специално организираната церемония, поканените за случая репортери от списание „Хелоу“ и още близо четиристотин гости, включително и леля Маргарет от Австралия, поръчаните цветя, порциони и не знам си още какво, и изобщо приведените в пълна бойна готовност оръдия на сватбената индустрия, истината е, че моят глас изобщо не е от значение. Това е.

Никой от нас не намери какво да каже, само стояхме и го гледахме мълчаливо.

Най-после Фрейзър се засмя.

— Сега би бил много подходящ момент да си тръгна, нали? Но на мен, кой знае защо, не ми се тръгва. Така хубаво си приказваме. Пък и… виното още не е изпито. Така че ще остана. Но само при условие, че вече не споменавате нито дума за проклетата сватба. Става ли?

Разбира се, побързахме да се съгласим и едва когато Фрейзър отиде до тоалетната, шепнешком се разбрахме за бомбата.

 

 

— Какво?! — закашля се Алекс в първия момент. — Каква бомба?!

Притеснена от факта, че е станала център на внимание, Муки смутено обясни:

— Беше от онези номера, които погаждаме в училище…

— Какво по-точно?

— Не сте ли го правили и вие? Някой път, когато не сте били подготвени за контролно или просто ви се е искало да имате свободен?

— Звучи ми познато — смигнах на Фран.

— „Бомбата“ всъщност беше от онези димки, нали се сещате? Иначе са безобидни, но всяват голяма паника… Противопожарната аларма се задейства и всеки тича нагоре-надолу, а когато нещата се изяснят, часът вече е свършил… А да пропуснеш часа на сватбата си е все едно да си изпуснеш самолета за летище „Хийтроу“ — следващият е кой знае кога, а дотогава може да се случи всичко…

Спогледахме се, осъзнали значимостта на момента.

— Наш — разпореди се Ангъс, — иди да отвлечеш вниманието на Фрейзър, докато се уточним.

— Виж какво, човече, аз съм кум — едно от главните действащи лица и ако животът ми ще бъде поставен на карта, бих искал да знам какво ме очаква…

— Имаш право. В такъв случай… Алекс, би ли отишъл ти?

— Какво по-точно се иска от мен? Да причакам брат ти пред тоалетната и да се правя на интересен?

— Хайде, Алекс — примолих се, — ти и бездруго го умееш.

— Хм — той с мъка се задържа на крака. — Лесно е да се каже иди…

След малко го чухме да повръща в банята, а Фрейзър загрижено го питаше добре ли е и няма ли нужда от помощ.

— Е, и това е начин за справяне със ситуацията — одобрително кимна Ангъс.

— Тези неща му идват отвътре — отбелязах мрачно. — Не е необходимо да се напряга кой знае колко.

— Да се върнем на темата — снижи глас Ангъс. — Мисля, че идеята е просто гениална.

— И последната беше такава — напомних му.

— Въпросът е… ще ни стигне ли куражът да я приведем в изпълнение — продължи Ангъс, като подмина забележката ми.

Спогледахме се. Муки, инициаторката на смелото начинание, беше забила поглед в земята.

— Е, Муки — обърна се към нея Ангъс. — Откъде си набавяхте бомбичките?

Тя се закашля смутено.

— Братовчед ми… работи в полицията.

— Шегуваш ли се — да ги измъкнем изпод носа на ченгетата?

— Не, защо? Той винаги държи няколко у дома си.

Наш подсвирна.

— Освен това някой ще трябва да се погрижи за алармата и няколко души да изведат бабичките от църквата… — продължи Муки.

— Може би все пак е по-добре да стане преди църквата да се е напълнила с народ…

— Чакайте малко! — обадих се. — Ами ако настане такава суматоха, че гостите се изпотъпчат едни други? Ако някой изпадне в истерия? Ако Аманда направи опит за самоубийство? Ако Фрейзър никога повече не ни проговори? Ако арестуват всички ни? Не е ли прекалено рисковано?

— Приеми го като жертва за каузата — очите на Ангъс мрачно проблеснаха. — Поне ще накара хората да се замислят малко повече, преди да тръгнат да сключват брак.

— Аз съм „за“ — твърдо каза Фран.

— Разбира се. Дълбоко в себе си ти винаги си била анархистка…

Ангъс ме погледна.

— Успокой се, Мел. Никой от нас не е престъпник, нито камикадзе. Уверявам те, че никой няма да пострада. Единствената ни цел е да осуетим сватбената церемония.

— Знам къде е най-подходящото място да поставим бомбичките — срамежливо се обади Муки.

— Чудесно — потри ръце Ангъс. — Нещата се нареждат. Наш, ти отговаряш за бабичките. Фрейзър ще ти помага.

— Утре сутрин, като го обмислите на трезво, планът едва ли ще ви се струва толкова добър — промърморих.

— Аз ще се погрижа за алармата!

— Звучите като банда фанатици, като…

— Мел, ако не искаш, не участвай — заяви Фран.

Чудесно. Под покрива ми се замисляше атентат, а на мен великодушно ми беше предложено да не си цапам ръцете…

— Ще донеса кафе — казах и отидох в кухнята.

Алекс си плакнеше устата на чешмата.

— Вече съм много по-добре.

— Не ти личи…

— Но ти казвам, че вече се оправих. Отивам при другите!

Фрейзър остана в кухнята.

— Да ти помогна ли, Мелани?

— Благодаря, няма нужда.

— Създаде си толкова главоболия заради нас. Наистина не трябваше… Казах ти…

— Е, аз никога не се вслушвам в разумните съвети — усмихнах се.

— На мен пък ми дай да раздавам разумни съвети, на другите.

— Какво ще кажеш на Аманда?

— Ще стоваря вината върху теб, разбира се. — Гласът му беше сериозен, но очите му се смееха.

— Да не си посмял!

— Няма. Вечерта беше наистина чудесна.

— Беше откачена работа…

— Винаги е така. Но тази вечер ми хареса повече от много други събирания. Добре се забавлявахме.

Откъм хола долитаха гръмки смехове като в потвърждение на думите му.

„Само ако знаеше“, помислих си.

— Не би ли искал да знаеш за какво се смеят?

— Мисля, че знам… — Той горчиво се усмихна. — Пада ми се. Но съжалявам, че забърках и теб във всичко това.

— Аз… сама се забърках. Пък и как иначе щях да се запозная с образ като брат ти?

— Ах, да… Ангъс е добро момче, мисля, че си го разбрала.

Кимнах и изведнъж погледнах навън през прозореца.

— Виж, продължава да вали сняг!

На светлината на уличните лампи във въздуха прехвърчаха снежинки.

Фрейзър дойде до прозореца, за да погледне.

— Красиво е… Обичам снега.

— Аз също. Искаш ли да излезем да си направим ангели?

Той ме погледна и се усмихна.

— Защо не? Тръгваме ли?

Измъкнахме се на пръсти, за да не ни се наложи да отговаряме на излишни въпроси. Изтичахме навън, като се заливахме от смях.

Навън беше безлюдно, дори прозорците на мрачните викториански сгради почти не светеха.

Хвърлихме се по гръб на снега. Главите ни се допираха, за да станат ангелите симетрични. Снегът не беше много дълбок, но хубавичко се намокрихме. Лежахме така, доближили глави, загледани нагоре към звездите.

— Какво ще кажеш, Мел? Какво чувстваш сега?

— Мокро… — засмях се. — И студено.

— Нали? Но пък ако не се бяхме намокрили…

— … нямаше да си направим ангели!

— Значи си е заслужавало.

— Заслужаваше си.

 

 

Дадох на Фрейзър да облече един от моите пуловери, за да се сгрее. Занесохме кафето в хола. Компанията изобщо не беше забелязала отсъствието ни. Само Ангъс вдигна глава, когато влязохме.

Разгорещената дискусия беше отстъпила място на дълбокомислени философски разговори, вече по-скоро монолози, за смисъла на нещата.

Седнах до Ангъс на пода, отпих от уискито и най-после си позволих да ме обхване онова безметежно състояние, в което не се безпокоиш за нищо, а просто ти е хубаво. Слушах ромона на гласовете, виждах лицата вече почти като през мъгла и дълго време останах така, докато изведнъж не чух Наш да възкликва:

— Майчице, кое време е станало?

И компанията започна да се разотива. Наш се обади да поръча таксита. Ангъс ми стисна ръката на сбогуване, а Фрейзър отчаяно благодареше на Алекс, който се мъчеше да натика в ръцете му останалото парче пица — „за после“. Най-после Фрейзър се обърна към мен, застанал на прага.

— Довиждане, Мел. Беше ми много приятно.

Косата му беше още влажна от снега.

Те слязоха надолу, а аз потръпнах от студа, нахлул отвън, и се върнах в хола. Трябваше да разчистя бойното поле — препълнени пепелници, догорели свещи, празни бутилки, които се търкаляха навсякъде. Посъбрах ги и тръгнах към кухнята. Очите ми се затваряха.

 

 

За своя изненада, вместо в кухнята се озовах в мокрото помещение. Това ме поразсъни.

Но онова, което видях в следващия момент, ме разсъни съвсем: без да си дават сметка за присъствието ми, Алекс и Фран се целуваха.