Джени Колган
Сватбата на Аманда (17)

17.

— А сега накъде? — попита Ангъс най-после.

— Бих искала да се прибера у дома. А ти… В Лондон ли се връщаш?

— Мисля, че е редно да се вясна на приема — колкото да отсрамя мъжката част на фамилия Макконалд. Майка ми е там, така че тъкмо ще си я прибера.

— Смяташ ли… че майка ти се разстрои от случилото се?

— Ха-ха. Няма начин. По-скоро е останала извънредно доволна. Така че не би пропуснала възможността да хапне и да пийне за сметка на многоуважаемия господин Филипс.

— Още повече, че той може да си го позволи. Ще ме хвърлиш ли до гарата?

— Разбира се.

* * *

Хванах пътническия влак за Лондон. Ангъс ми помаха от перона. Лъчите на следобедното слънце играеха в косата му. Фигурата му ставаше все по-мъничка и най-после се скри от погледа ми.

Облегнах се назад с въздишка. Жената срещу мен в купето ме гледаше някак странно. Осъзнах, че гримът ми със сигурност се е размазал, а по бузата ми имаше засъхнала кръв. Като нищо можех да уплаша някого.

Изведнъж се сепнах. Ами изричната молба на Линда?! Не можех да се прибера вкъщи. По дяволите! Е, налагаше се. Щях да се свия като мишка в стаята си и Линда щеше да изтърпи присъствието ми дори да беше организирала таен събор на вещерите. Нищо по-добро не ми идваше наум. Най-после не беше моя вината, че сватбата се провали с гръм и трясък.

Бръкнах в джоба си за кърпичка и осъзнах, че още съм с палтото на Ангъс. О, боже! Изпитах внезапен прилив на нежност. В джоба наистина имаше кърпичка. Погледнах инициалите Ф. А. М., и изтръпнах. Палтото беше на Фрейзър. Сякаш ток ме разтърси. Сгуших се във високата яка и се отдадох на мислите си, но не щеш ли, жената от отсрещната седалка се наведе към мен.

Тя беше около петдесетте, възпълна и омотана с разни шалове, но у нея имаше нещо предразполагащо.

— Аз съм екстрасенс, знаете ли?

Божичко. Само това ми липсваше. Аз ли привличах откачените хора и абсурдните ситуации? Озърнах се, но останалите в купето като че ли не ни забелязваха. Нищо чудно. Англичаните не обичат да си усложняват живота. Пък и… какво им влизат в работата хорските странности?

Погледнах жената изпод вежди и съжалих, че нямам вестник, зад който да се скрия.

— Усещам биотоковете ви… — продължаваше жената. — В момента… излъчвате много силни вибрации.

— Това е, защото се опитвам да ви предам по телепатичен път, че изобщо не вярвам в тези глупости — това трябваше да прозвучи като шега, но в същото време — достатъчно категорично.

Жената се усмихна.

— Разбираемо е. Така е с повечето хора.

Обърнах се към прозореца и се загледах навън — това вече недвусмислено трябваше да й покаже, че искам да бъда оставена на мира.

— Тревожите се за нещо — невъзмутимо продължаваше жената.

— Ха! Това сигурно го казвате на всеки?

— Няма смисъл да се тревожите. Александър ви обича — идете при него.

Едва не подскочих.

— Моля?!

— Казах, че ви обича и трябва да отидете при него.

— Не, не и не. Това не може да бъде. Трябва да има някаква грешка. Сигурна ли сте, че не е обраното — и че не трябва да се пазя от човек на име Александър като от огън.

Жената поклати глава.

— Виждам каквото виждам… И само предавам съобщенията.

— Това съобщение можехте да си го спестите.

— Не, не можех. Освен това е малко вероятно да греша. Може би противоречието е между сърцето и разума ви. Винаги трябва да слушате сърцето си.

— Но не и разни откачени, срещнати по влаковете — промърморих като на себе си.

Жената се облегна назад, доволна, че е изпълнила мисията си. Можех да се вслушам в съвета й или изобщо да не го взема на сериозно — това вече не я засягаше.

Но как би могла да знае за Алекс?! Възможно ли беше да го познава? Да са се наговорили? От него можех да очаквам всичко… Но вероятността да бъда в този влак, в същото купе… Тръснах глава. Ако не престанех да мисля за това, щях наистина да полудея!

Затова пък вече можех да мисля за Фрейзър. Колкото си искам. След като толкова време си го бях забранявала. Моят ангел… Виждах го да крачи горд и покрусен — същински мистър Рочестър. Виждах малко тъжната му усмивка — все едно се присмиваше на самия себе си… Докато влакът навлезе в покрайнините на Лондон, все той ми беше пред очите.

Но да му се обадя в ден като днешния, след всичко случило се, вече би било малко прекалено.

 

 

Придвижвах се през тълпата на гарата като в полусън, все едно плувах под вода. Съзнавах, че изглеждам странно — с тази празнична рокля и с разстроеното си лице, но не ме беше грижа. Единственото, което исках, беше час по-скоро да се прибера у дома.

Хванах си такси. Движението не беше особено натоварено и пристигнахме бързо. Времето съвсем се беше развалило, но загърната в палтото на Фрейзър, не чувствах студа. Бързах да се мушна в леглото и да изтрия от паметта си този ден. Така щеше да бъде най-добре.

Довлякох се до вкъщи и почуках тихичко на вратата. Линда надникна през шпионката.

— Много съжалявам… — измънках. — Така се случи… Сватбата се провали и просто нямаше къде другаде да отида… Може ли да вляза?

Линда отвори с въздишка.

— Знаех си, че така ще стане…

— Благодаря ти! Тържествено обещавам, че няма да ти се пречкам, ще бъда по-тиха от водата и по-ниска от тревата, ще…

— Ела в кухнята — прекъсна ме Линда. — Имаш гост…

Велики боже! Притесних се не на шега. Който и да беше, изобщо не беше улучил момента. Чудно как Линда не го беше изхвърлила досега. Или просто се беше примирила с поредния удар на съдбата?

Последвах я в кухнята, като не смеех дори да гадая кой би могъл да бъде неочакваният посетител.

Надникнах плахо иззад гърба на Линда и… загубих ума и дума.

В кухнята беше студено като в хладилна камера — и нищо чудно — прозорецът беше широко отворен, а също и вратичката на фризера, кой знае защо. Навсякъде бяха наредени фигури на животни — жираф, пеликан, кенгуру, изваяни с такова умение, че изглеждаха почти като живи. И всички до една бяха шоколаденокафяви. Едва не разтърках очи.

Но най-изумителното беше, че облегнат на кухненската маса, седеше не друг, а Фрейзър. Имаше доста съсипан вид, но като ме видя, грейна в усмивка.

— Прекрасни са, нали?

Кимнах. Така беше.

— Кой би предположил, че твоята хазяйка притежава такава удивителна дарба?

Извърнах се към Линда.

— Ти ли…

Тя сви рамене и се изчерви като домат.

— И… от какво са направени? — попитах, въпреки че вече знаех отговора.

— От шоколад.

— Та те са… направо съвършени. Нямах представа, че се занимаваш с това…

— Правя ги от доста време — смутено отвърна Линда. — Трябва да се държат на студено, защото бързо започват да се топят. Харесаха ги за една изложба и всеки момент ще минат да ги вземат…

— Виж ти… Браво на теб!

Тя се усмихна. Жалко, че не го правеше по-често.

Усмихнах се и аз, въпреки че все още се чувствах разбита след всичко случило се.

И изведнъж видях, че на лицето на Фрейзър също играеше малко смутена усмивка. Приближих се до него. Гледахме се като хипнотизирани.

— Ако искате… може да изядете костенурката — предложи Линда. — Нещо не се получи…

— Не, благодаря ти. Прекалено е красива… сърце не ми дава…

Не откъсвах очи от Фрейзър и в един момент Линда се почувства излишна.

— Е… аз ще ви оставя да си поговорите.

Но останали сами, и двамата млъкнахме.

— Е? — казах най-после.

Фрейзър наведе глава.

— Излиза, че през цялото време двамата с Ангъс сте били прави…

— Нямах предвид това, а по-скоро… какво точно стана? Ще ми обясниш ли?

Той ме погледна.

— Знаеш ли, всъщност изобщо не исках да се женя.

Вдигнах вежди.

— Това е нещо ново…

— Истина е. Всичко стана толкова бързо… Докато се усетя, вече се бяхме сгодили и дори когато започнах да изпитвам известни колебания, си казах, че връщане назад няма. Думата си беше дума.

— Не съм съгласна с теб — възразих меко. — Понякога е по-добре да спреш навреме.

— Може би си права. Всъщност се опитах… и то на няколко пъти, но Аманда махваше с ръка и казваше, че всичко ще е наред, да не го мисля толкова, защото само излишно се притеснявам…

— Хм… Не мисля, че самата тя е била сигурна в дълбочината на чувствата си.

— Нито пък аз. — Той въздъхна. — Не съм мигнал цяла нощ. Не вярвам в Господ, но стигнах дотам, че го молех да ми даде знак дали постъпвам правилно…

— Също като средновековен рицар…

— Не е смешно.

— Знам. И помогна ли?

— Не, но чаках дълго време… Не съм усетил кога се е съмнало. Унасях се и се събуждах отново… Най-после в единайсет изведнъж се сепнах и си казах, че съм един страхливец и че не мога просто да си заровя главата като щраус… И че щом съм започнал нещо, трябва да го доведа до край.

— И се появи в черквата?

— Да. Останалото ти е известно. Знаех, че Аманда ще е много сърдита, но не предполагах…

— … че ще стигне дотам.

Фрейзър кимна.

— Още ме побиват тръпки, като се сетя какви ги наговори…

— Може би дълбоко в себе си и тя през цялото време е знаела…

— Предполагам. Във всеки случай за мен беше като студен душ, който изведнъж ме отрезви. Дори съм й благодарен.

Той се усмихна и леко докосна с пръсти белега на бузата ми.

— А… защо дойде?

— За да те видя.

Изненадата ми беше толкова искрена, че той наведе глава и попита смутено:

— Извинявай… Знам, че не ми влиза в работата, но вие с Ангъс… Има ли нещо между вас? Той се кълне, че няма, но подозирам, че го прави, за да не ме нарани. Той си е такъв…

— Не, няма — уверих го. — И никога не е имало. С него сме просто много добри приятели и се надявам… да си останем такива. Но не него…

— А… — той не довърши.

— Знаеш кой… — отвърнах, без да свалям очи от него.

Той хвана ръката ми. Навън снегът продължаваше да вали.

— Страхувах се, че… съм закъснял и съм те изгубил. И сам щях да съм си виновен. А не бих могъл да живея без теб.

— Знаеш ли — подхвърлих, като се засмях. — Във влака срещнах една жена, която твърдеше, че мъжът на живота ми се казва Александър и трябва да побързам да ида при него. Някаква откачалка…

— Наистина ли?

Възможно беше да е обикновено съвпадение, възможно беше възрастната жена в купето да беше забелязала инициала „А“ върху кърпичката и все пак… кой знае?

Като в забавен кадър протегнахме ръце един към друг. Прочетох на лицето му вълнение, нежност, безпокойство… всичко наведнъж.

— Знаеш ли — пошегувах се, — ако това беше приказка, щеше да завърши със сватба.

— Не е задължително — засмя се Фрейзър. — Можеше да завърши просто с целувка.

Целунахме се.