Джени Колган
Сватбата на Аманда (11)

11.

Седнахме в хола и първата ни работа беше да прослушаме записа. Притеснявах се само за шума, тъй като Линда беше оставила на вратата си бележка: „Моля, пазете тишина!“ А се налагаше да усилим звука почти докрай, тъй като имаше много странични шумове — чуваше се дори как дъвче Фран.

Най-после се чу: „Мелани, казвам ти го за твое собствено добро, понякога си ужасно наивна…“ Побиха ме тръпки.

— Защо я оставям да ми говори така?

— Защото ти липсва себеуважение — обясни Фран. — Ако ти беше казала нещо мило, щеше да искаш да я видиш отново.

Известно време си блъсках главата върху това, а междувременно записът си течеше. Не можех да го слушам спокойно — беше направо непоносимо. Когато се стигна до моята умопомрачителна реч, се търколих на пода в пристъп на отчаяние и закрих уши. Рядко ми се случваше да споделям публично подобни мисли и винаги след това горчиво съжалявах.

Най-после се пресегнах и изключих записа.

— Достатъчно! — заявих твърдо.

— Какво искаш да кажеш?! — подскочи Фран.

— Не искам да пускаш този запис на Фрейзър. Нито на Ангъс. Нито на когото и да било. Не, не и не!

— Но, Мел — подкупващо ме изгледа Фран. — Аз също… споделям мнението ти.

— Не ме интересува.

— Говоря самата истина. Думите ти ме разчувстваха и изведнъж осъзнах, че имаш право…

— Радвам се…

Двете се боричкахме на пода, като Фран се опитваше да грабне от ръцете ми касетата. Най-после прекатурихме настолната лампа от масичката и тя падна с оглушителен трясък.

Това ме накара да се опомня.

— Божичко!

Седнах на пода и скрих лицето си в ръце, а Фран се отдалечи победоносно, стиснала касетата. Стори ми се, че чувам въздишката на Линда в съседната стая.

— Шшт! По-тихо, за бога! Този път Линда ще ме изхвърли.

Чудех се кога ли чашата наистина ще прелее.

Направих на Фран знак да ме последва и се отдалечихме на пръсти в посока към моята стая. Тя поне беше чак в дъното на коридора и вратата се затваряше плътно.

— Няма да ти разреша да пуснеш тази касета! — изсъсках. — Звуча като… героиня на Барбара Картланд! Фрейзър току-виж решил, че съм влюбена в него!

Фран си тананикаше „Магията на любовта“ и като че ли изобщо не ме слушаше. Това ме вбеси.

Сритах я.

— Поне я превърти и пусни да чуем онова, което казва Муки в лимузината.

Тази част от записа обаче се чуваше много зле поради уличните шумове.

— Виждаш ли? Безсмислено е!

— Изобщо не е безсмислено — възрази Фран. — Достатъчно е да им пуснем само първата част. Не мога да разбера какво толкова се притесняваш, че щели да те помислят за романтична глупачка?! Чудо голямо!

— Не, благодаря — казах твърдо. — Достатъчно хора вече си го мислят. Фрейзър е голям човек. Да прави каквото ще. Щом е решил да се жени…

Изражението на Фран беше каменно.

— Добре де… — промърморих. — Щом толкова искаш, пусни им касетата, но не им казвай, че онова го говоря аз.

— Мислиш ли, че няма и сами да се досетят? — попита Фран с кадифен глас.

— Тогава… спри касетата непосредствено преди моите думи. Ще са чули достатъчно, за да се уверят що за човек е Аманда.

— Ще видим…

Фран издърпа резервния дюшек изпод леглото, приготви се за сън и мушна касетата под възглавницата си.

 

 

На другия ден имах среща с Алекс. Той идваше от събиране с „колеги“ рокмузиканти и изглеждаше доста изтощен. Мислех си да му предложа да излезем да пазаруваме коледни подаръци, но като го видях, се отказах. Вместо това се размотавахме из апартамента на Чарли — и двамата в не особено добра форма.

Бях разказала на Алекс за двете покани и той обеща да се обади и да уреди да присъствам на самата сватбена церемония, щом това означавало толкова много за мен. Опитах се да му обясня, че не в това е въпросът, но той каза, че тогава наистина не виждал какъв е проблемът. Изгледах до продължително и най-после той разпери ръце: „Добре де, какво искаш? Или да прочета «Мъжете са от Марс, жените — от Венера», за да разгадавам по-лесно мислите ти?“ Махнах с ръка: „Забрави! Просто съм в цикъл и…“

Реших засега да оставя тази тема и вместо това да му разкажа за снощното ни приключение в доста редактиран и съкратен вид, разбира се. Казах му, че изпитвам сериозни колебания дали да доведем нещата до край, като наблегнах на чисто етичните съображения.

В първия момент като разбра за записа, Алекс не повярва на ушите си, но беше на мнение, че идеята е била страхотна. Да си призная, не очаквах такова бурно одобрение.

— Можем ли да влезем във ФБР, като пораснем? — попитах обнадеждена.

— Като нищо. Да не мислиш, че лудите чакат на опашка, за да ги приемат там?

— Значи смяташ, че си струва да опитаме?

— Я кажи по-добре какво смятате да правите със записа?

— Там е работата… Вече не съм толкова сигурна, че искам Фрейзър да го чуе…

— Че защо не?

— Защото е някак… неетично. И освен това е незаконно. — Не можех, разбира се, да му изтъкна истинската причина.

— И какво? Да не смяташ, че Фрейзър ще се обади в полицията?

— Не, но… разбираш ли, вече почти съжалявам, че изобщо се захванахме с това. Ами ако Фрейзър само ни изгледа и каже, че повече не иска нито да ни вижда, нито да ни чува?

— Е… ще пропуснеш сватбената церемония. На която и бездруго дори не си поканена. И която искаш да провалиш.

Това се казваше успокоение.

— Виж какво… — добави Алекс. — Щом Фрейзър ти е приятел и наистина ти се струва, че идеята му да се ожени за Аманда е лудост, заслужава си да направиш усилие да го спреш. Така както не би оставила приятел да шофира пиян, нали? Понякога… целта оправдава средствата.

— Или когато видиш, че крокодил…

— Моля?

— Няма значение. Алекс, наистина ми се струва, че този брак би бил грешка, знам го, убедена съм в това. Само че…

— … се чудиш дали това не си е лично негова работа.

Кимнах.

— Ами не знам, бебчо. Но като сте започнали нещо, поне го доведете докрай. Иначе не си е струвало труда. А все пак… дали не мога и аз да чуя този запис?

— Не! Изключено!

— Защо? Какво толкова казва Аманда? Да не би да признава, че е лудо влюбена в мен, но понеже не може да ме има…

— Ще ти се!

Алекс сви рамене.

— Е, не чак толкова… Аз лично предпочитам жените да са ма-а-лко по-закръглени, рубенсов тип.

Замахнах към него на шега.

— Но ако някоя като Аманда ти предложи, не би отказал, нали?

— Е… сега…

— Добре. Да предположим, че аз изобщо не съществувах.

— Виж… В такъв случай…

— Но Аманда е кучка!

— Това ти го казваш.

— А ти… да не би да не знаеш?! Толкова пъти си я виждал… — Млъкнах. Та той наистина не я познаваше достатъчно добре. Дори Фрейзър, бъдещият й съпруг, не я познаваше. Аманда умееше да се прикрива, да се държи мило… Особено пред мъжете.

— Може ли да са ти толкова слаби ангелите… — промърморих. — Мъжете сте едни… Дори Наоми Кемпбъл да беше, трябваше да кажеш, че предпочиташ мен.

— Но нали… предположихме, че ти не съществуваш?

Така беше. Свих рамене.

В този момент влезе Чарли. Като ме видя, кой знае защо, се смути — Здрасти! — махна му Алекс.

— Здрасти… Хмм… Мелани…

— Да?

— Много съжалявам за оня път в събота…

— О, вече бях забравила.

— Така ли? — той си отдъхна. — А как е… твоята приятелка?

— Коя по-точно?

— Ами… знаеш коя… Фран.

Усмихнах се.

— При нея всичко върви чудесно… Откак се вижда с Ангъс…

— Вижда се с Ангъс?! — повтори Чарли изумено. — Откога?

— От тогава — отвърнах невинно. — От онази вечер, в събота.

Чарли посърна.

— Да… Аз тогава оплесках нещата…

— Чакай! Как така Ангъс? — озадачи се Алекс. — Нали се мляскаха цяла вечер с оня, другия? Много добре си спомням.

— Е, нали си я знаеш Фран? Винаги е насреща за малък флирт…

— Наистина ли?! — пооживи се Чарли.

— … само що се отнася до шотландците. Те… разпалват кръвта й.

— А тя пък — моята — промърмори Чарли. — Каква жена, ех… Като я видя, направо… — Той махна с ръка и излезе от стаята.

Обърнах се към Алекс.

— Ти май доста се учуди, като разбра, че Фран излиза с някого?

— Не, по-скоро… учудих се, че точно с него. Никога не бих си ги представил заедно. Като два остри камъка са.

— Нищо подобно! Фран може и да е, но Ангъс е толкова добричък… Само се прави на страшен.

— Толкова по-зле. Значи не им давам много време… Ще пием ли чай?

 

 

— Какво му каза?! — подскочи Фран.

— Исках малко да го подразня… Да го беше видяла само!

— АЗ решавам какво да правя с Чарли. Отмъщението си е мое!

— Слушам, сър!

— Ама наистина много приказваш, Мел…

— Знам. Повтарят ми го непрекъснато.

Нацупих се и млъкнах.

Бяхме седнали в едно улично кафе и чакахме да се появи Ангъс, за да му дадем касетата. Беше ми нервно и разсеяно отпивах от блудкавия чай.

Най-после Ангъс се появи, зачервен от бързане, и се отърси от дъжда като кутре. Усмихнах се против волята си.

— Ангъс!

— Здравейте, момичета! — Той седна между мен и Фран. — Разбрах, че имате нещо за мен.

Очите му блестяха.

— Първо да закусим — отсече Фран. — На гладно не мога да мисля.

И тя поръча бекон, наденички, гъби, домати, боб и яйца, масло и бял хляб. Ангъс се ококори.

След малко Фран позасити глада си, остави вилицата настрани и каза:

— Трябва първо да те уведомя, че Мел е против.

— Така ли? — Ангъс ме погледна въпросително.

Почувствах се длъжна да обясня:

— Изпихме много шампанско и Аманда подхвана една тема, а мен ме засърбя езикът и започнах да плещя пълни глупости…

Ангъс се засмя.

— Шампанското действа различно… Аз пък говоря мъдро само когато си пийна.

— Всъщност… когато съм трезва, се опитвам да си държа езика зад зъбите. Въпреки че невинаги успявам… Но тогава направо надминах себе си… Отприщих се и нямах спиране.

— Шампанското явно е било от лоша реколта…

— Вие двамата ще ми отделите ли само минута, ако не възразявате? — намеси се Фран.

Тя беше извадила касетата и включи записа.

Цялата пламнах и съсредоточено започнах да ровя в чинията си. След малко чух предвзетия гласен, който ме караше да настръхвам: „Мелани, казвам ти го за твое собствено добро, понякога си ужасно наивна… Сключването на брак е важно решение и повече от всичко друго — въпрос на здрав разум.“ И тъй нататък, и тъй нататък. „… останалото са си чисто практични съображения… Схващаш ли?“

Ангъс също беше почервенял.

— Кучка… — процеди. — Проклета кучка.

„Значи ли това, че не си влюбена във Фрейзър?“ При звука на собствения си глас потръпнах и отново сведох очи.

„Харесвам го и мисля, че съм направила възможно най-добрия избор. Не е ли достатъчно?“ Нататък продължаваше в същия дух — как двамата с Фрейзър били зрели хора, които знаели в какво се впускат, не хранели излишни илюзии и нямали нереални очаквания…

— Така ли е всъщност? — прошепнах на Ангъс. — Наистина ли и Фрейзър вижда така нещата?

— Глупости! Разбира се, че не, по дяволите! Разбира се, че не!

След което дойде ред на моята прочувствена реч.

Стомахът ми се обърна.

„Аз пък вярвам в тези измишльотини…“, чух се да изричам с треперещ глас. И така нататък… чак до „не бих искала да съм на твое място. Не и ако не можеш да оцениш Фрейзър…“

Най-после Фран изключи касетофона. Стори ми се, че беше изминала цяла вечност.

— Много ти благодаря — казах кисело. — Струва ми се, че помолих да го направиш малко по-рано.

След което около масата се възцари мълчание. Ангъс гледаше право пред себе си, а чертите му бяха станали сурови.

— Така значи… Направо не мога да повярвам, че брат ми е такъв глупак и изобщо не си дава сметка, че… — После изведнъж рязко се обърна към мен. — А ти наистина ли каза каквото мислиш, или само я провокираше?

Наведох глава.

— Наистина го мисля, но мисля, че при друг случай едва ли бих се опитала да споря с нея. Тогава просто не се сдържах… А колкото до онова, което казах за замъка ви… извинявай.

— Няма за какво. Той наистина е пълна развалина. Така че беше права за това. Както и за всичко останало. Фрейзър също би се съгласил с мен. Затова мисля, че просто се налага да му пуснем записа.

— Значи, наистина смяташ да го направиш? — попита Фран. — Много се радвам. В противен случай усилията ми биха отишли на вятъра…

— Бойните ви заслуги са високо оценени, офицер — усмихна се Ангъс, но някак невесело. Той продължи като на себе си. — Трябва да го направя… Въпреки че, от друга страна, Фрейзър ще се почувства много зле.

Бях съгласна с всяка негова дума и вътрешно изпитвах същото раздвоение.

Фран отиде да си поръча още едно кафе.

— Мел… прошепна Ангъс, като се наведе към мен, — ще дойдеш ли с мен при Фрейзър?

Стана ми приятно, че се обръща с тази молба точно към мен, въпреки че не бях сигурна дали ще мога да погледна Фрейзър в очите.

— Аз… кхм… сигурен ли си, че искаш да дойда? За какво съм ти?

— За кураж. Не мисли, че на мен ми е лесно… Ако Фрейзър се разлюти и се нахвърли върху мен, поне ще съм спокоен, че ще има кой да извика полиция. Или линейка…

— Ясно. Добре, убеди ме. Ще дойда.

— Знаете ли какво си мислех, като ви наблюдавах отстрани? — попита Фран, която се завърна с кафето си. — Вие двамата много си подхождате. Направо сте си лика-прилика.

 

 

Трябваше да изберем вечер, в която Аманда нямаше да си е вкъщи. За щастие това не се оказа чак толкова трудно. Тя беше убедила Фрейзър да напусне ергенското си жилище и временно се бяха нанесли в луксозен апартамент недалеч от „Риджънтс парк“, докато татенцето не избереше някоя къща в Лондон, достойна за любимата му дъщеря.

И така, една мрачна ноемврийска вечер двамата с Ангъс се срещнахме в парка и се запътихме към дома на Фрейзър. Духаше пронизващ вятър. Ангъс крачеше с наведена глава и подритваше изсъхналите листа в краката си.

И на двамата не ни беше до много приказки.

— Взе ли касетата?

— Аха…

— И как смяташ да процедираме?

— Май ще е най-добре да не го увъртаме излишно. Влизаме и казваме: „Слушай какво, има нещо, което на всяка цена трябва да чуеш.“

Потръпнах зиморничаво.

— Студено ли ти е?

— По-скоро ми е нервно…

Ангъс ме прегърна през рамо. Това свърши работа… веднага се затоплих, чак се изпотих.

— Почти стигнахме…

— Значи… както решихме. Пристъпваме директно към въпроса, свършваме си работата и… се омитаме. На Фрейзър ще му мине… след някоя и друга година.

Ангъс мълчеше.

— Какво? Да не би да съжаляваш, че не взе Фран? — подхвърлих.

Той се опита да се усмихне.

— Не, но ми се щеше просто да те бях поканил на разходка в парка, а не да вършим нещо толкова…

— … гадно.

— Взе ми думата от устата.

 

 

Намеренията ми да се изправя срещу Фрейзър с каменно лице станаха на пух и прах в мига, в който той грейна насреща ни в усмивка.

— А! Вие ли сте?! Заповядайте! Мел, радвам се да те видя! — Той ме целуна по бузата, а аз едва не заплаках.

Не, определено нямаше да е никак лесно да свършим онова, за което бяхме дошли.

— Е, хареса ли ти „женското“ парти? Аманда беше толкова въодушевена…

Смънках нещо в отговор, добре че Фрейзър беше насочил вниманието си към Ангъс.

— Как си, братле? Влизайте, разполагайте се… Какво ще пиете? Бира? Вино?

Ангъс беше смутен не по-малко от мен, въпреки че се държеше мъжки.

След подобно посрещане изпитвах чувството, че се опитваме да забием нож в гърба на Фрейзър. Краката ми съвсем се подкосиха и се отпуснах на снежнобелия диван.

Холът беше обзаведен изцяло по вкуса на Аманда — килимът също беше снежнобял, да те е страх да стъпиш на него, а в ъгъла беше просната леопардова кожа. Фрейзър поднесе ядки и чипс — явно се беше подготвил за нашето идване. Отвори и бутилка червено вино, като каза през смях:

— Добре, че я няма Аманда — тя така трепери за килима си…

Преглътнах.

— А… къде е тя?

Ангъс ме стрелна с поглед — не биваше да се впускаме в излишни приказки.

Ръката ми трепна и капка червено вино се плъзна по чашата и падна… слава богу, върху панталона ми.

— Знам ли… — Излезе с приятелки. Тя живее в такова лудешко темпо… Не мога да й смогна. — Фрейзър се засмя.

— Не излизаш ли с нея?

— Невинаги. Тя и не настоява. Нека се забавлява… На мен шумните компании бързо ми омръзват.

Не можах да се въздържа и лапнах няколко фъстъка.

Ангъс обаче беше решил да премине към същността на въпроса.

— Фрейзър… — изкашля се той, — ние с Мелани искаме да ти кажем нещо.

Седяхме един до друг, изпънати като струни, с такива сериозни лица, че Фрейзър се засмя.

— Е… казвайте.

О, господи!

— Това, което ще ти кажем, се отнася до теб… Става въпрос за сватбата ти с Аманда…

Фрейзър въздъхна и отпи глътка вино.

— Не се предаваш лесно, а, братле? Не ти ли омръзна… Само не ми казвай, че и тази вечер сте дошли да ми говорите за това. И… защо намесваш и Мелани?

— Защото тя е съгласна с всичко, което ще ти кажа.

Фрейзър ме погледна, леко озадачен. Лицето му, само до преди минута озарено от усмивка, изведнъж беше помръкнало. Стана ми болно за него и наведох глава. С какво право идвах тук и се месех в живота му?

Ангъс обаче продължи с твърд глас:

— Съжалявам, братле, но за да не си мислиш, че ти говоря празни приказки, вече имаме доказателство… — И той извади касетофона без повече обяснения.

— Какво става тук? — вдигна вежди Фрейзър. — Намирисва ми на таен заговор…

Говореше шеговито, но вече без усмивка.

— Имай малко търпение и ще чуеш…

— Не разбирам защо, по дяволите, си пъхаш носа…

— Защото си мой брат, затова! — избухна Ангъс.

— И какво има на тази касета?

— Запис, от който ще разбереш, че Аманда всъщност не те обича, а се домогва до титлата и до замъка — нещо, в което отдавна се опитвам да те убедя.

Фрейзър се втренчи в касетофона, все едно виждаше противна, хлъзгава змия. После се обърна към мен.

— Тя ли каза това? — попита дрезгаво.

— Не точно същото… — прошепнах. Искаше ми се да потъна вдън земя.

Фрейзър застанало прозореца, с гръб към нас.

— Хайде… Да чуем какво сте донесли.

Ангъс ме погледна, но аз избягнах погледа му. Беше по-лошо, отколкото си го бях представяла. Чувствах се ужасно. А като си помислиш, в един момент бях стигнала в самозаблудата си дотам, че си представях как Фрейзър дори ни благодари. Ама че глупачка съм била. Не, в дъното на душата си винаги съм го знаела — затова не исках да идвам тук.

Ангъс натисна копчето и думите, които вече чувах и насън, прозвучаха отново: „Мелани, казвам ти го за твое собствено добро, понякога си ужасно наивна…“

„… понякога си ужасно наивна…“ — кънтеше в главата ми като кошмарно ехо.

Разбира се, че бях. Иначе нямаше да се озова тук, в положението на човек, който предава един приятел и безвъзвратно губи друг.

Падаше ми се. Коя си мислех, че съм — спасителката на човечеството? Борец за справедливост? Изведнъж осъзнах, че на Фрейзър нямаше да му мине след ден-два. Нито след година. Щеше да ме мрази, докато е жив.

Захлипах безутешно.

Фрейзър стоеше все така с гръб към нас, неподвижен като статуя. Слава богу, Ангъс спря касетата навреме, преди да прозвучи знаменитата ми реч, и ми спести поне това.

Не можех да видя лицето на Фрейзър, но не исках и той да види сълзите ми. Размазах една солена капка на килима, само и само да не подсмръкна издайнически.

Най-после Фрейзър се обърна и ни изгледа.

— Значи все пак тя не спомена нищо за титлата… нито, че си е поставила за цел да се омъжи по сметка, така ли е? — Гласът му беше гневен.

Говореше на Ангъс, но камъните падаха и в моята градина. Не смеех да вдигна очи.

— Доколкото разбирам, тя каза само, че сме зрели хора и че очаква да се съобразяваме един с друг… Което с нищо не доказва твърдението ти, че тя е егоистична, лицемерна кучка, която се домогва до титла и обществено положение. Не разбирам въобще с какво право си позволяваш да я съдиш? Не само че се намесваш в личния ми живот, но и въвличаш наша обща приятелка в интригата си. Що за идиотско хрумване е това?

Той се взря в зачервените ми очи и гласът му изведнъж омекна:

— Плачеш ли, Мелани? Недей…

— Не плача — подсмръкнах.

Той се приближи и сложи ръка на рамото ми, което само още повече влоши нещата.

— Отговори ми, Ангъс! Какво си мислеше, че правиш? Че ми отваряш очите? Какво, за бога, те човърка, та и на мен не даваш мира? Ако е заради проклетата титла, с най-голямо удоволствие ще ти я отстъпя, само престани да ходиш по петите ми и да слухтиш като хрътка!

— Изобщо не става въпрос за това… — дрезгаво рече Ангъс, целият червен.

— Тогава за какво е целият този шум? Защо просто не ме оставиш на мира, а се опитваш да объркаш живота ми? На всичко отгоре намесваш и Мелани…

Изхълцах.

— Съжалявам… — прошепна Ангъс. — Направих го заради теб… А сега ще си вървя…

— Най-добре ще направиш — студено каза Фрейзър. — И престани с идиотските си фикс идеи.

Изправих се, готова да последвам Ангъс.

— Мелани — загрижено ме погледна Фрейзър, — успокои ли се вече?

— Много ли ме мразиш? — измънках.

Той тъжно поклати глава.

— Да те мразя? Как бих могъл? Ангъс, моля те, би ли я изпратил до вкъщи?

Ангъс кимна.

— Е, ако това беше всичко, можем да си кажем довиждане — и Фрейзър отново се обърна към прозореца.

Беше много хладно сбогуване, но поне не ни изрита по стълбите и това все пак беше нещо.

 

 

Ангъс крачеше приведен напред, а аз подтичвах редом с него. Дъждът се беше усилил и струите му плющяха като шамари. Мина ми през ум, че ще е добре да вземем такси, но в момента съвсем други мисли вълнуваха Ангъс и аз не посмях да го заговоря. Полагах отчаяни усилия да не изостана, но изведнъж се спънах в нещо в тъмното и сподавено извиках. Ангъс трепна като събуден от сън и рязко спря. Изопнатото му лице изведнъж се смекчи.

— Удари ли се, Мел?

— Нищо ми няма — отвърнах, опитвайки се да надвикам вятъра. Не беше точно така. Пронизваше ме остра болка и не можех да стъпя на крака си.

Ангъс ми подаде ръка.

— Облегни се на мен… Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че съм си изкълчила крака… Много съжалявам… — промълвих отчаяно.

Ангъс прехапа устни.

— Ама и мен си ме бива… Каква вечер само, а? Друг път, като те поканя да излезем, сигурно ще побегнеш презглава…

Направих опит да се усмихна, но лицето ми беше побеляло.

— Поне е вечер, която ще запомня.

— Виж, това не се и съмнявам. Искаш ли да поседнем? — Той посочи една пейка малко по-надолу по алеята.

Но в далечината вече се мяркаха светлините на Камден.

— Предпочитам да продължим…

— Можеш ли да стъпваш?

— Май ще трябва да ме носиш.

— Дано не се изложа…

Засмях се.

— Само се шегувах. Но ще трябва да се облегна на теб…

Стиснала зъби, докуцуках до най-близката кръчма. Там, на сухо и на топло, веднага се почувствах по-добре. Дори болката в крака като че ли понамаля. Седнахме близо до огъня и Ангъс поръча по чаша уиски, за да се сгреем. Аз лично бих предпочела бяло вино, но ефектът едва ли щеше да е същият.

Седяхме мълчаливо, загледани в пламъците.

Най-после се осмелих да попитам:

— Ангъс… какво смяташ, че ще стане сега?

Той въздъхна.

— Само ако знаех… Мел, кажи ми, че трябваше да го направя…

— Да… Мисля, че трябваше… Но все ми е пред очите лицето на Фрейзър…

Ангъс отчаяно потърка слепоочието си.

— Нямаше да го направя, ако не ставаше въпрос за нещо толкова важно… За целия му по-нататъшен живот. Не мисля, че би искал години наред да се събужда до някой, който го мисли за загубеняк и пълен нещастник… С Фрейзър винаги сме били много близки. Особено откак баща ни почина. Затова си позволих да го направя…

— А… случвало ли се е да се скарате и преди?

— Не и по такъв начин. Е, разбира се, спречквали сме се като всички момчета… Но това беше навремето… Не знам… Винаги досега, като му заговорех за сватбата, го приемаше като шега. Но, за бога, сватба с повече от четиристотин гости в църквата на Пирфорд не е никаква шега, нали?

— Определено.

— Е, мисля, че най-накрая постигнах нещо — продължи Ангъс като на себе си. Успях да го вбеся. И… кой знае, може би да го накарам да се замисли…

Мълчаливо отпих от уискито.

— Мел… — погледна ме Ангъс, — мога ли да те попитам нещо?

Имаше нещо в настойчивия му поглед или може би в тона му, което ме притесни.

— Казвай…

— Защо се разплака?

Ха сега де.

— Моля те… Сериозно те питам.

— Не знам… Не обичам напрегнатите ситуации… Само ако можеше хората да разрешават недоразуменията си по някакъв… по-нормален начин… Без да се настройват един срещу друг… Пак ли говоря безсмислици?

— Не — меко каза Ангъс. — Спокойно. Не говориш безсмислици. Знам какво имаш предвид. Но не се безпокой за нас с Фрейзър. Ние сме братя. Кръвта вода не става и тъй нататък… Още утре ще му се обадя и всичко ще се оправи.

Поклатих със съмнение глава, но вече наистина се чувствах малко по-добре. Изведнъж усетих, че ме наляга страшна умора… Очите ми се затваряха.

— Как смяташ да се прибереш? — попита Ангъс.

Истината беше, че изобщо не бях помислила затова. Нямах никакво желание да се прибирам, а само да се сгуша тук, край огъня, с глава на рамото на Ангъс и да заспя… Разбира се, нищо такова не казах.

— Не мога да си позволя да взема такси… Май ще е най-добре да се обадя на Алекс и да го помоля де дойде да ме вземе с колата на Чарли.

Ангъс ми подаде мобилния си телефон.

— Ало? — чух след малко гласа на Чарли.

— Там ли е Алекс?

— Ъ?… Какво?

— Чарли, обажда се Мелани. Моля те, дай ми Алекс.

— Ъ… Не знам дали… Аз току-що влизам… Трябва да проверя…

Поклатих глава. Това момче се объркваше все повече с всеки изминал ден.

В слушалката се чу някакво неясно шумолене, нечий шепот и най-после се обади Алекс.

— Ало? Мелани, ти ли си? — звучеше някак притеснен… или може би само така ми се стори. — Откъде се обаждаш?

— Алекс… изкълчих си глезена и не мога да стъпвам. Би ли могъл да дойдеш да ме вземеш?

— Ъ… Аз… Откъде?

Какво им ставаше на всички?

— От Камден.

— От Камден?! Мили боже… Бебчо, не можеш ли да вземеш такси?

— Не мога да си го позволя — обясних търпеливо. — Иначе изобщо нямаше да те безпокоя… Виж, наистина имам нужда от помощта ти, не е просто прищявка.

— Знам, съкровище, но ме сварваш… в много лош момент.

— Така ли?

— Ами… виж… събрали сме се тук с приятели и съм си пийнал, нали разбираш?

— Не, Алекс. Мисля, че просто не ти се разкарва чак до тук, нали така?

— Бебчо, ако имаше начин, честна дума, веднага щях да…

Но просто ми е невъзможно, разбери ме. Защо все пак не вземеш едно такси, а аз утре ще дойда да те видя, обещавам.

Затворих му.

Ангъс мълчеше и не смееше да ме погледне. Преборих се с желанието да заплача и казах само:

— Да върви по дяволите…

— И аз си го мислех. Хайде, ставай, ще те закарам у вас.

— Ти?!

— Нали знаеш, че съм призван да помагам на дами, изпаднали в беда?

— Ах, да, как можах да забравя?! Ангъс, Червенокосия рицар.

— На вашите услуги, прекрасна лейди.

Погледите ни се срещнаха и в неговия прочетох нещо, което накара сърцето ми да забие по-учестено. Ангъс приближи лице към моето. И изведнъж… се отпуснах на изкълчения си крак и се превих от болка.

— Ай… ай… ай… ай! — Всичко се завъртя пред очите ми.

Когато отново дойдох на себе си, мигът беше отлетял безвъзвратно.

— Горкичката… — загрижено се наведе над мен Ангъс. — Ако искаш, да минем първо през болницата?

— Не, ще се оправя, но… ах… как боли само, проклетият глезен!

Идеше ми да вия от болка.

Искам само да си легна и да заспя час по-скоро…

Ангъс поръча такси и час по-късно вече си бях у дома, бях изпила няколко аспирина и лежах в леглото, завита от грижовните ръце на Ангъс.