Джени Колган
Сватбата на Аманда (4)

4.

Фран цъфна на вратата в понеделник вечер и първите й думи бяха:

— Как мина купонът?

— Трябваше и ти да дойдеш…

— Ха-ха. Едва ли някой, освен теб и може би оня никаквец Чарли е усетил липсата ми.

— Като каза „Чарли“…

— О, не, не ми говори за него! Тоя господинчо си мисли, че само защото не живея в баровски квартал като някои, може да ми пуска ръка по повод и без повод… Повдига ми се от него.

Тя споделяше неприязънта ми към Чарли и реших да споделя с нея болката си. Разказах й всичко с надеждата, че ще чуя утешителното:

— О, Мел, какво чак толкова е станало?! Възрастни хора сме най-после. Това, че иска да живее самостоятелно, не означава, че не те обича, а само, че като всеки човек има нужда от свое лично пространство. Което е разбираемо.

Вместо това Фран възкликна:

— Ето на! Разбра ли сега колко струват приказките на мъжете? О, Мел… кога най-после ще пораснеш? Когато Чарли го беше отрязал, не можеше да диша без тебе… сега, видите ли, не искал да те притеснява! Пфу! Чудя се докога ще му позволяваш да си играе с теб?!

 

 

Линда надникна в кухнята. Лицето й имаше обичайното страдалческо изражение.

— Гости ли имаш, Мел?

— Това е Фран, приятелката ми. Виждали сте се…

— Здравейте! — изчурулика Фран. — Много ми е приятно.

— На мен също — промърмори Линда и изчезна. Откъм коридора се чуха някакви гласове.

— О, господи! Да не би да са дошли родителите й? Майчице, как можах да забравя?! Ами че днес е понеделник… Трябваше да ми напомни — само до това ли ми е…

— Отбелязала е на календара — кротко ме подсети Фран.

Прехапах устни. Разбира се, че беше отбелязала. И то — с крещящо розов маркер. Може би затова подсъзнателно избягвах да поглеждам натам.

— Чудя се какво му е на това момиче? — процедих. Явно трябваше да си го изкарам на някого. — Не излиза никъде, не се среща с никого… Окопала се е като къртица в дупката си.

— Наистина ли няма никакви приятели? — озадачено попита Фран. Тя не можеше да понася самотата и подобно съществуване й се струваше направо абсурдно.

— Поне не са стъпвали тук, а след като и тя не излиза…

— Защо някой път не й предложим да дойде с нас?

— Кой да й го предложи? Ти ли?

— Защо аз? — сви рамене Фран. — Все пак от толкова време живеете под един покрив…

Поклатих глава. Само това ми липсваше. Но загадката „Линда“ наистина човъркаше любопитството ми. Пък и отвличаше поне малко вниманието ми от собствените ми проблеми.

— И друго се питам… какво ли толкова получава в тези огромни колети?

— Не бихме ли могли да им хвърлим едно око, а? Ако е отишла да изпрати родителите си, май точно сега е моментът…

— Фран…

Тя ми намигна дяволито.

— Не виждам какво още чакаме?

Изскочихме презглава от стаята.

* * *

Стаята на Линда, по-право нейната светая светих, беше най-спретнатото, най-безукорно чистото място, което бях виждала някога. Всичко беше подредено изрядно, като по конец, дори плюшените играчки на леглото. Изобилстваше розовото във всичките му оттенъци — от бонбонено до най-нежния прасковен цвят. И навсякъде се кипреха причудливи украшенийца — като в кукленската къща на седемгодишно момиченце.

— Охо! — промърмори Фран, като се оглеждаше смаяно. — Мис Хавишам и стаята, в която времето е спряло… Единствената разлика е, че тук няма нито прашинка.

Тя затананика: „Аз съм Линда и моля да ме извините, но наем пет цента ми дължите… Всъщност не, по-добре забравете, и ако съм ви притеснила, простете…“

Намръщих се. Линда действително изпитваше огромно неудобство да говори за наема, но и аз самата, по понятни причини, не обичах да се засяга тази тема.

Изведнъж звънна телефонът и двете с Фран замръзнахме като заловени на местопрестъплението.

— Обади се! — прошепнах.

Фран сви рамене.

— Както кажеш…

Тя тръгна към антрето, а аз в същия миг забелязах пакета, заради който всъщност бяхме, където не би трябвало да бъдем.

Чувствах се гузна, но това не ми попречи да го отворя.

Ахнах. Вътре имаше десетки шоколади — всякакъв вид и размер. От някои бяха останали само обвивките.

— Дявол да го вземе! — възкликнах. Влязлата Фран кимна.

— Взе ми думите от устата. Беше Никълъс.

— Така ли? Нямах предвид него, а ето това… Виж!

— О, боже! — хлъцна Фран. — Нищо чудно, че пълнее… Ако аз се тъпчех с всичко това, нямаше да мога да минавам през вратата! Представяш ли си… седи си тук сам-самичка и нагъва шоколад! Мел, това е болест. Трябва да направиш нещо!

Озъбих й се.

— И как си го представяш? „Скъпа Линда, след като претършувах стаята ти, стигнах до заключението, че водиш много нездравословен живот…“

Фран ме изгледа замислено.

— Не знам точно… Но във всеки случай не можем да оставим нещата така.

От снимката върху нощното шкафче ни гледаше Линда пухкаво осемгодишно момиченце, застанало до доста умърлушено пони.

Болезненото пристрастяване… Какво казваха списанията по този въпрос? Все трябва да ми беше попаднало нещо… Избягвайте директно вмешателство… Оставяйте листовки с подходящо съдържание на подходящи места… Дрън-дрън.

— Ехо… Земя вика Марс! — размаха ръка пред очите ми Фран.

— Извинявай. Бях се замислила за Линда.

— И какво измисли?

— Все още нищо.

— Аха…

— Като начало… бих могла да се опитам да бъда по-мила с нея.

— И това е нещо.

Засегната от тона й, добавих:

— Ти, разбира се, не би могла да ми послужиш за пример.

Фран сви рамене.

— Не съм длъжна да бъда мила с тъпи или отегчителни хора. Но Линда е… болна. Това е друго.

— Добре, разбирам.

Върнахме се в хола и аз реших да сменя темата.

— Значи преди малко се обади Никълъс?

А не Алекс, разкаян, с молба да забравя за снощния разговор и да тръгна с него… къде? Все едно къде.

— Да… Беше настроен много романтично.

— Радвам се за него.

— Казах му, че те няма, и той ме попита дали не бих излязла с него.

— Ти?!

Може да не го понасях, но все пак мисълта, че ме ухажва, гъделичкаше женското ми самолюбие. Излизаше, че момчето е готово да си опитва късмета… наред.

— Аз — потвърди Фран усмихнато.

— И ти какво?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че си обещала да му се отдадеш телом и духом и да му се закълнеш във вечна любов, ако хиляда и една нощи гали слуха ти с безконечните си, невъобразимо тъпи истории.

Фран прихна.

— Горе-долу нещо такова. А той ме уведоми, че не е зле да идеш да се прегледаш за всеки случай…

— Фран…

Тя ме потупа по рамото.

— Добре, добре, спокойно. Като се има предвид, че ти със сигурност си единствената, спала с него през последното десетилетие, вероятността да ти е лепнал нещо е минимална.

Заканих й се с пръст.

— Е, няма ли най-после да ми разкажеш за онова парти? — смени темата Фран.

И аз й описах всичко случило се през онази тягостна вечер. Фран остана извънредно доволна, като разбра, че нищо не е загубила. Заинтересува я донякъде единствено Ангъс.

— Така значи… А поне симпатичен ли беше?

— Зависи. Гледала ли си „Бейб“?

— Нямаш предвид… онова розово прасенце?

— Не, почакай…

— А кого? Да не би фермерът?

— Стига, Фран! Спомняш ли си онова зло куче, което налиташе на всички?

— О? Зъл и космат?

— Само… настървен. В него има някаква… ожесточена гордост…

— Хапе ли?

Въздъхнах.

— Господи… не останаха вече мъже — поклати глава Фран.

Нещо в начина, по който я изгледах, очевидно не й хареса, защото се престори, че замахва като боксьор, и без да иска, наистина ме цапардоса. Фран не си поплюваше.

 

По някое време Линда се прибра, вече сама. Двете с Фран застинахме. Тя влезе в стаята си, а аз имах чувството, че чувам учестените удари на сърцето си. Бяхме върнали всичко на мястото му, но ако все пак…

Погледът на Фран ми помогна да дойда на себе си. Дори намерих сили да почукам на вратата й.

— Чаша чай, Линда?

— Не, благодаря — глухо долетя отвътре след кратка пауза. Сигурно се чудеше на какво се дължи небивалата ми любезност.

— И бездруго захарта ти е свършила — изсъска Фран.

— А… искаш ли да поизлезем?

Това вече беше толкова неочаквано, че Линда подаде глава от стаята си и ме изгледа подозрително.

— Защо?

— Просто така… Понеделник вечер е… — Това определено не прозвуча убедително.

— Не, съжалявам… Ще си подреждам гардероба.

— Така ли? Ами… добре тогава. И… приятна вечер!

Двете с Фран изхвърчахме навън. Имахме уговорка с Алекс и Чарли да ни чакат в една кръчма. Аманда и бъдещият й благоверен съпруг също щяха да бъдат там. Компанията на Алекс и Чарли — момчета от „доброто“ общество, израснали в престижния Западен Лондон, ни придаваше тежест в очите на Аманда. Тя беше в най-добро разположение на духа, а Фрейзър я наблюдаваше като вярно куче или като влюбен паж, не можех да определя точно. А може би двамата просто бяха създадени един за друг, а моето си беше чиста женска злоба.

Алекс ме млясна по бузата и отиде да поръча още бира. Двамата с Чарли току се побутваха и хихикаха. Аманда забавляваше компанията с разни пикантни историйки и се чувстваше кралицата на вечерта, а Фран гледаше все по-застрашително. Нещата определено не отиваха на добре. Но в това време Алекс ме повика да седна на коляното му и отвлече вниманието ми от заплашително искрящите очи на Фран. Видях непосредствено до себе си профила на любимия мъж, завърнал се само за да ме напусне отново, и изведнъж ме прониза остра болка.

— Прегърни ме, бебчо — прошепна Алекс в ухото ми.

По дяволите, как можеше да иска да живее с Чарли, и то чак във Фулъм, след като означавахме толкова много един за друг?!

— И тогава… — чуруликаше Аманда — отивам при шивачката, а тя ми казва, че досега не е срещала такова тънко кръстче… Направо не вярваше на очите си. И в края на краищата ще трябва да довършат всичко на ръка, което ще оскъпи модела с още две хиляди лири. Представяте ли си?!

Мъжете съчувствено зацъкаха с език, а аз стиснах зъби. Слушаха я само защото беше хубавичка, но сто на сто си нямаха и понятие колко струва една сватбена рокля.

В този момент Аманда отправи към Фрейзър красноречив поглед и той се завтече да й донесе още едно питие. Двете с Фран се спогледахме.

След малко реших, че е крайно време да взема участие в разговора, и заразправях за моята хазяйка и нейния сериозен проблем с шоколада. Фран ме изгледа укорително, но само защото не се беше сетила първа да подхване тази тема. Останалите слушаха с интерес и аз едва се сдържах да не поукрася допълнително някои моменти от разказа. Единствено Фран продължаваше да гледа неодобрително, а за Чарли не бях сигурна дали е чул и думичка — така се беше зазяпал в гърдите на Фран. Аманда, разбира се, веднага се опита да се намеси и да отклони темата към своята предполагаема анорексия. В устата й дори тази болест звучеше „изискано“.

Точно тогава в бара влезе Ангъс и от него сякаш повя леден хлад. Фрейзър му махна с усмивка, но от изражението на Аманда изведнъж изчезна всяка приветливост.

— О, Ангъс — изчурулика тя, присвила устни. — Радвам се да те видя сред нас.

— Здрасти! — небрежно поздрави той, без дори да направи опит да се усмихне. По дяволите, за кого се мислеше? За Желязната маска?

— Нали познавате брат ми Ангъс? — обърна се Фрейзър към компанията.

Всички кимнаха, включително и Фран, макар че го виждаше за пръв път.

Междувременно краката на моя кавалер, който така жертвоготовно беше предложил да седна на коленете му, бяха изтръпнали и той обяви на всеослушание;

— Бебчо, ти направо ме смачка… Би ли станала, защото вече се чувствам двуизмерен?

Аманда звънливо се засмя. Разбира се, тя беше лека като птичка и за нея не съществуваше възможността да смачка някого.

Изправих се, пламнала от смущение, и тъй като нямаше свободен стол, минах назад и се озовах редом с Ангъс, червен почти колкото мен. За него обаче това явно беше обичайно състояние. Той беше забил поглед в халбата си бира и изглеждаше доста начумерен. Не можех да го разбера — след като компанията ни толкова го дразнеше, какво изобщо търсеше тук?

След това непредвидено прекъсване Аманда отново беше успяла да вземе думата и разговорът пак се насочи към нейната сватба.

— И така — бърбореше тя, — замъкът ще бъде украсен най-тържествено, както си му е редът, ще има шотландски танци и гайдари…

— … Гръм да те удари… — промърмори някой току до ухото ми.

Ухилих се, преди да осъзная, че това всъщност беше изречено от свъсения Ангъс. Никой, освен мен не го беше чул. Погледите ни се срещнаха и на лицето му се мярна нещо като усмивка. Как ли щеше да изглежда, ако наистина се усмихнеше?

— Здравей! — казах тихичко. — Как прекара в събота?

В отговор Ангъс само изръмжа.

— Ти беше… по-малкият брат на Фрейзър, нали?

Какво ми ставаше? Отново задавах съвършено излишен въпрос.

— И все още съм — потвърди Ангъс и този път почти се усмихна.

Някой смени празната чаша пред мен с пълна. Вдъхнах афтършейва на Алекс и вдигнах нагоре очи.

— Двамата… се познавате, нали?

Алекс и Ангъс се здрависаха без особен ентусиазъм.

— Здрасти — опита се Алекс да установи контакт с най-неразговорливия член на компанията. — Ти беше малкият брат на Фрейзър, ако не се лъжа?

О, боже.

— Същият — кимна Ангъс.

— Какво ще кажеш за партито в събота? Страхотен купон, а?

Двамата с Ангъс се спогледахме за миг и в очите му проблесна лукаво пламъче.

— Така е. Голяма веселба падна.

— Какво правиш в Лондон, братле?

— Работя. Засега съм на краткосрочен договор. Ако ми хареса, ще остана.

— Не ти ли липсват овцете… у дома, в Шотландия?

Отново пламнах, но Ангъс само сви рамене.

— В Лондон също има интересни представители на фауната, така че… липсата се компенсира.

Прехапах устни. Този червенокос шотландец не оставаше длъжен никому и… пет пари не даваше за никой от нас. Но каква беше причината да ни мрази толкова?

Продължих да си блъскам главата над този въпрос, а междувременно Алекс се опитваше да забавлява Ангъс с разкази за преживелиците си в Америка, без обаче да му направи абсолютно никакво впечатление. Започвах да се дразня. Аз лично слушах разказите на Алекс не знам за кой път, но още ги намирах забавни.

Ангъс си седеше, отпиваше от бирата си и изобщо не си правеше труда да взема участие в разговора, да се засмее, да пусне някоя шега. Що за странен тип?

Потърсих с поглед Фран. Чарли я беше приклещил в ъгъла и буквално я изпиваше с очи. Беше си пийнал порядъчно и задръжките му (ако изобщо можеше да се говори за такива) бяха паднали.

— Скъпа… — фъфлеше, вперил в нея разнежен поглед, — знаеш ли, че си в-в-върхът? Знаеш ли?

— Разкарай се, Чарли — сряза го Фран.

Той обаче не долови заплахата в гласа й.

— Моля те, дай на Чарли една целувчица…

И без да дочака съгласието й, се надвеси над нея.

Фран подскочи като ужилена и го отблъсна, пламнала от негодувание.

— Защо се дърпаш, а, кукло?

Фран изфуча като разярена тигрица и го зашлеви през лицето.

Чарли сякаш изведнъж изтрезня.

— К-какво?! Ти ме удари, кучко!

Изглеждаше готов да се нахвърли върху нея, но в този момент Ангъс, който досега наблюдаваше безучастно, изведнъж скочи, изпречи се на пътя му и го притисна към стената.

— Спрете!

Всички погледи се оказаха вперени в двамата мъже, които дишаха тежко, вкопчени един в друг.

Алекс се опита да се намеси, приближи се до Чарли и го потупа по рамото.

— Хайде, стига, братле…

Най-после Чарли се поукроти, обърна гръб на компанията ни и си тръгна от кръчмата, като се клатушкаше.

Спогледахме се, без още да можем да осъзнаем напълно какво точно се беше случило.

Алекс се изкашля.

— Май ще е най-добре… да го поизпратя.

— Там ли ще останеш да спиш?

— Ами… да. Не ме чакай.

Той се изправи.

— Е… аз ще вървя. Лека нощ на цялата компания.

Като че ли никой нямаше намерение да остава повече тук. Фран благодари на Ангъс за защитата, Аманда и Фрейзър се наканиха да си тръгват. Фрейзър изглеждаше разстроен от случилото се и някак угрижен, но Аманда изведнъж се разбърза.

— Хайде, скъпи! Виж кое време стана…

Той я последва към паркирания отпред автомобил, хвърляйки последен поглед към нас.

— Всичко е наред… — увери го Фран.

Двамата братя размениха погледи, пълни с взаимна симпатия, които казваха повече и от думите. В този миг приликата между тях беше толкова поразителна, че чак трепнах.

— Май е време и ние да си ходим… — обърнах се към Фран.

— Готова съм…

Имахме да обсъдим толкова много неща, но в присъствието на Ангъс това, разбира се, не би било възможно.

Той ни спести неловката ситуация, като пое в посока, противоположна на нашата.

— Виж го само… — промърмори Фран, загледана след него. — Оказа се истински рицар. Рицарят на Червената грива.

Стори ми се, че долавям в тона й лека насмешка, затова отбелязах:

— Намесата му беше доста своевременна, нали?

— Безспорно. Чарли този път надмина себе си. Никога не съм можела да го понасям. Ако ми беше посегнал, не отговарях за последствията…

Тя още трепереше. Прегърнах я през рамо.

— Забрави за това. Чарли си получи каквото търсеше. Да вървим вкъщи да пием чай…

 

 

Изкачихме се по стълбите, като се стараехме да не вдигаме повече шум от обикновено. Фран се просна на диванчето в хола, а аз й налях от уискито на Линда.

— Как си?

— Започвам да идвам на себе си… Този мръсник Чарли! Знаех, че е способен на нещо такова, но все пак… Умът ми не го побира!

— Въпреки че… нещата може би имат и добра страна — предположих плахо. — Сега поне Алекс видя истинското лице на Чарли и ще си помисли, преди да отиде да живее при него.

Фран чак подскочи.

— Така значи?! Това, че едва не ме изнасилиха, е добре дошло за теб, защото се връзва с личните ти планове? Кажи ми, моля те, какво още бих могла да направя за теб, не се притеснявай. Да преспя с някого, за да ти изкарам парите за наема?

— Стига, Фран! Казах само, че…

— Че ако твоят мухльо все пак се премести при Чарли, въпреки случилото се, ще го зарежеш окончателно и веднъж завинаги. Нали?

О, боже. Каква дилема.

— Няма да го направи. — Не бях убедена в това, но прозвучах много убедително.

— Така си мислиш ти. Но ако все пак предположим, че…

— Фран…

— Ще го зарежеш ли или не?

— Фран, това е… емоционално изнудване — изтърсих! — Освен това Чарли не успя дори с пръст да те пипне.

Осъзнах каква глупост съм казала и ми идеше да си отхапя езика. Но беше твърде късно.

Фран нищо не каза, само ме изгледа продължително.

Чувствах се замаяна, нещастна и безкрайно уморена.

— Да вървим да си лягаме — поклати глава Фран. — Утре ще го мислим.

Приготвихме се за лягане мълчаливо. Не смеех да погледна Фран в очите. Но този разговор, така или иначе, не беше приключил. Не си правех никакви илюзии в това отношение.