Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (8)

Глава 7
Довечера, Матю, ще бъда…

— Гледайте! — ухили се Кайра, която държеше в едната си ръка истински ужасна полиестерна рокля на някакви мъглявини.

С другата си ръка стискаше количка за пазаруване на избелели карета, а на главата си носеше нещо като шапка в бонбоненорозов цвят.

— И на какво ще се правиш? — попитах я.

Беше сряда вечер и току-що в училище официално обявиха, че мистър Башир е одобрил идеята за Маскарад следващата седмица. Та със Санди бяхме решили да обиколим магазините за дрехи втора употреба с цел да попаднем на някакви подходящи костюми. А Кайра се самопокани да дойде с нас.

— На старица с истински лош вкус! — каза Кайра на твърде висок глас. — Единственото, което ми трябва, за да довърша тоалета, са онези кошмарни вълнени боти с ципове отпред! Я, ми ги подай, Али!

Усмихнах се, но не се протегнах за ботите — вече виждах мръсните погледи, които ни хвърляха възрастните дами в магазина…

— Какво ще кажете за това? — дочух гласа на Санди.

С Кайра се обърнахме и видяхме приятелката ни с чифт адски нелицеприятни големи очила на носа и с мрачно сако от туид. Беше направила такава кисела физиономия, сякаш подушваше миризмата на акано в опасна близост.

— Мисис Фишър! — избухнахме с Кайра, тутакси разпознавайки във вида на Санди извънредно противната (и извънредно старомодна) класна вещица. Имам предвид — класна ръководителка.

И трите започнахме да се кикотим, в резултат на което към нас полетяха още мръсни погледи от страна на не особено младите клиентки, както и на жената зад щанда. Не можех да се спра, а и ми беше приятно да се посмея, след като бях толкова раздразнена през по-голямата част от деня. Т.е. раздразнена от Санди…

Знам, че това звучи грубо, но ми дайте минутка, за да ви обясня. Представете си следната сцена: часът е девет без пет сутринта и с Кели и Салма се мотаем в коридора, преди да влезем в час по френски. Никоя от другите ми приятелки все още не се е появила. В този момент пристига Санди, нахилена и доволна от себе си. При което казвам: „Какво става с теб?“ и умирам да разбера защо е толкова накефена. „Виж!“ — отвръща тя и се приближава към нас, като леко се завърта. Косата й! Цялата й коса е на малки плитчици — също като моите. „Толкова ти ги харесах, че реших и аз да си направя! Отне ми цяла вечност и беше наистина трудно. Използвах две огледала!“.

Не ми пукаше колко трудно е било и колко огледала са й били нужни… Всичко, за което си мислех, беше как ще изглеждаме като две капки вода и как ще трябва да седим една до друга с едни и същи прически във всички часове. Освен това не преувеличавах — забелязах, че Салма и Кели си размениха погледи, а те ни бяха приятелки. Не исках и да си помислям колко още погледи и кикот ще отнесем от останалите в класа.

Така се и случи, макар че Санди въобще и не забеляза. В междучасието отидох директно в тоалетната и разплетох всичките си плитки.

Огромна грешка.

Нормалната ми коса си беше отпусната и права, но разплетената представляваше кошер от ситни къдрички. Изглеждах като пълна откачалка — сякаш бях с две различни прически едновременно. Паникьосах се и набутах главата си под крана, за да я изправя. След това се опитах да я изсуша под сешоара за ръце, само дето хората искаха да го използват (какви егоисти! Не можеха ли да си избършат ръцете в саката?), а когато най-сетне дойде и моят ред, сешоарът започна да прекъсва, звънецът удари и се наложи да се върна в клас с полумокра, полусуха, полуправа, полукъдрава прическа. Та ето откъде тръгна раздразнението ми.

— Защо си махна плитките? — попита ме учудено Санди в момента, в който учителката ни връщаше поправените домашни.

— Някои вече бяха тръгнали да се разплитат — излъгах аз.

Смешно беше, но без значение колко вкисната бях, задето приятелката ми изкопира плитките, не можех да й го кажа в лицето, точно както не можех да й се развикам, че настани пижамата и гащите си в моето чекмедже, или пък да й обърна внимание колко е залепена за мен. Просто тя е най-добрата ми приятелка и обикновено е много мила и сладка… Как да й се скарам? Може да стане голям скандал, тя да се разреве, а аз да не мога да понеса това.

На обяд се прибрах вкъщи, оправих косата си и се почувствах доста по-добре. А и след официалната обява на петъчния Маскарад почти цялото ми раздразнение от Санди отшумя. До този следобед, когато я видях да се нацупва в мига, в който Кайра се самопокани да дойде с нас из магазините за втора употреба. Залепването й за мен отново си пролича, сякаш искаше да бъдем винаги само тя и аз. И никой друг… Това ме вбесяваше.

Та точно затова ми беше толкова приятно да се посмея с Кайра и Санди в магазина и да видя, че най-добрата ми приятелка е възвърнала чувството си за хумор и се държи нормално (доколкото това е възможно, когато си облечена като мисис Фишър), което си беше истинско облекчение.

Нито продавачката, нито някоя от ядосаните клиентки спука балона на щастливия ни кикот. Стори го мобилният телефон на Кайра, който се раззвъня изведнъж.

— Гррр — изръмжа тя и взе да рови из чантата си. — Надявам се, че този път не е Рикардо. Постоянно ми праща съобщения. Толкова ли не разбра, че не искам да му отговарям?

Опа.

Бях толкова заета да мисля за други неща през последните няколко дни, че изцяло забравих за Ричи/Рикардо. Ами ако наистина той звънеше на Кайра? Усетих в мен да се надига вина.

Но как е възможно? — питах се аз. Нямаше за какво да се чувствам виновна. Нищичко не бях направила с Ричи/Рикардо. А и продължавах да не знам какво точно иска от мен, предвид че Били не се беше обадил да ми даде допълнителна информация.

Опитвах се да убедя себе си — след като тормози Кайра по телефона, това определено би трябвало да означава, че желанието му е да се събере отново с нея (т.е. определено няма намерение да ме кани на среща). Така че трябваше да се радвам, задето мистерията се разбули. Надявах се.

Предполагам… ами, предполагам, че почувствах вина, защото нищичко не бях споменала на Кайра. И продължавах да се усещам неловко при мисълта, че тя разговаря с бившето си гадже, докато аз се мотая наоколо. Беше прекалено странно.

— О-хо — измърмори Кайра, след като погледна светкащия номер върху екранчето. — Майка ми е…

… Слава богу.

Отпуснах с облекчение раменете си. Родител беше, а не някакво си бивше гадже, което се опитваше да въвлече приятелката на приятелката си в кой знае какъв сложен план или интрига.

Облекчението ми не продължи дълго обаче, тъй като забелязах лицето на Кайра.

Мръщеше се с всичка сила и макар да произнасяше единствено думи като „да“, „не“, „но“ и т.н., беше очевидно, че наум ругае.

— Добре, казах — добре! — почти извика Кайра, при което всички в магазина за милионен път се обърнаха към нас с подозрение.

— Какво става? — попитах аз, след като приятелката ми затвори телефона.

— Майка ми… Това става — измрънка тя, окачи боклучавата рокля обратно и остави бонбоненорозовата шапка на лавицата. — Извинявайте, ама трябва да тръгвам…

И с тези думи си тръгна, като в последния момент се сети, че продължава да влачи карираната количка. Захвърли я насред магазина и се втурна към вратата.

— Брей, чудя се какво ли става с майка й този път? — казах на Санди.

Знаехме, че майката на Кайра има някакъв проблем с алкохола, но нито една от нас не знаеше нищо повече.

— Горката Кайра! — въздъхна Санди. — Знам как се чувства…

Изгледах я и се запитах какво ли пък трябваше да означава този коментар. Доста беше тъп. Вероятно на Санди страшно й беше писнало от скучните й и вечно загрижени родители, но това не можеше да се сравни с проблема да си имаш алкохолик вкъщи, нали така?

Изведнъж желанието ми за пазаруване се изпари — вече не беше забавно.

— Знаеш ли какво, и аз мисля да се прибирам. Ще се видим утре, нали? — забързано казах, преди Санди да се самопокани у нас за седемнайсети път тази седмица…

На път за вкъщи, разбира се, се почувствах ужасно виновна, задето толкова се бях нахъсала срещу Санди.

Що за най-добра приятелка бях? Не особено мила — мрачно реших.