Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (3)

Глава 2
Неделни разходки (и мълчания)

— Може би той няма да дойде? — предположи Санди.

— Ще дойде. Винаги идва — отвърнах аз, вперила поглед в сребристия самолет, който прелиташе над главите ни.

Пътува за… Санта Фе, реших, докато се настанявах в днешната си пътешественическа фантазия. Сега можех да съм там, горе, да прелиствам туристическия гид на Мексико, а на съседната седалка да седи момчето на мечтите ми Алфи. А наместо това вися на пейка в парка, разни тресчици ми се забиват в дупето, а и вратът ми се е схванал.

— Може би е забравил — продължи Санди.

— Били не забравя. Срещаме се всяка неделя сутрин.

Мда — всяка неделя, независимо дали грее слънце или вали дъжд, дали съм изморена или не, се довлачвам до пейката, която с Били наричаме „у нас“ (около 11 часа), и която се намира сред тревистите хълмове в парка, зад гърба ми е Али Пали, а пред мен — най-високите и заострени покриви на централен Лондон.

До мен са Ролф и Уинслет (причината, поради която идвам, независимо дали е слънце или дъжд, дали съм уморена, или не). А Били или вече е дошъл, или идва насам, за да си поговорим и да поклюкарим, докато чудовищното му кученце прекарва цялото си време да подлудява моите.

Окей, Санди обикновено не идва с нас, но познава режима ни. Та нима е възможно — веднъж да реши да дойде с нас — а Били да не се появи?

— Може да е зает или нещо такова?

Престанах да зяпам небето и се обърнах към най-добрата си приятелка.

— Ако беше зает, щеше да се обади — казах аз и се почудих какво се опитва да ми каже Санди.

— Но може да е толкова зает с нещо, че да е забравил да си погледне часовника — вдигна рамене тя, — и тогава ще е супер, защото ще си бъдем само двете и…

БУУУУУУУУФФФФФФ!

Били се появи с гръм и трясък и скочи на пейката до нас.

На Ролф и Уинслет това им се стори изключително вълнуващо. Започна боричкане, лай и размахване на космати лапи, защото и двете кучета отчаяно искаха да се покатерят върху него и да близнат лицето му. И аз много се радвах да го видя, но нямах желание да близна лицето му. Вместо това се ухилих.

— Не можеш ли да ходиш нормално и да кажеш „здрасти“ като нормален човек? — попитах го.

— Защо? — отвърна той и примигна под козирката на бейзболната си шапка.

Достатъчно. Нямаше писани правила, според които Били да се държи нормално при положение, че не иска.

— Това ново ли е? — попитах и дръпнах козирката надолу, докато лицето му се скри в шапката.

Били имаше около милион бейзболни шапки. Изглежда беше купил милион и първата.

— Мда — измърмори той отдолу. — „Найк“ е. Взех си я вчера. Между другото, здрасти, Санди!

И той й помаха, макар че не можеше да я види. Поне не и докато не издърпах шапката му и не я нахлупих на собствената си глава.

Може би защото се закачах с господаря му, или може би заради стърчащата коса на Били, но далеч не-скъпоценният пудел Прешъс започна шумно да лае.

Джаф, джаф, джаф, джаф, джаф, джаф!

— Мислех си, че бейзболните шапки не са вече на мода — каза Санди, надвиквайки се с кучето.

— Не ’нам — вдигна рамене Били. — Не ми пука. Млъквай, Прешъс! Марш! Върви да играеш с Ролф и Уинслет!

— Откога пък ти се вълнуваш от модата? — засмях се на Санди.

Нямах намерение да я засегна. Имах предвид, че като говорим за цветове и модели, гледаме да сме наясно какво излиза в списанията, но това не означава, че ще се застреляме, ако не можем да си позволим най-хитовите ботуши, или каквото там е на мода. Всъщност и двете имаме известна вина за това, че се кикотим на разни супервманиачени на тема мода субекти, които се мотаят из магазините в събота следобед. Нали се сещате — от онзи тип хора, дето искат дрехите им да са толкова в крак с модата, че представляват тъжна гледка.

Както и да е, забележката за модата не беше отправена с лош умисъл. Но изглежда Санди я взе навътре.

— Искаш да кажеш, че не съм модерна, или какво? — примигна тя, а огромните й сини очи се разшириха още повече и се изпълниха с обида.

Олеле.

— Не, разбира се, че не! — възпротивих се.

Ох, понякога е много докачлива.

Джаф-джаф, джаф-джаф-джаф-джаф-джаф!

Извърнах поглед от Санди, смъкнах бейзболната шапка и я върнах на главата на законния й притежател с надеждата, че това ще успокои Прешъс.

Не би.

Джаф-джаф, джаф-джаф-джаф, джаф, джаф!

— Какво му става? — попитах Били, вперила поглед в лаещата космата топка пред нас.

— Мисля, че просто му се играе — измърмори той и намести шапката си, тъй като я бях нахлупила накриво.

След като разреши проблема с шапката, Били се наведе напред, взе Прешъс в ръце и го обърна с лице към моите кучета, които се изтягаха на тревата.

Подобно на играчка с батерии, Прешъс тутакси ни забрави и започна да лае срещу Ролф и Уинслет. За миг ми се прииска наистина да работеше с батерии — така щеше да има копче, с което да му се намали звука.

— Как така реши да дойдеш днес, Санди? Искаше отчаяно да ме видиш ли? — хитровато се усмихна Били.

От другия край на пейката приятелката ми изсумтя нещо и се изчерви.

Ето така общуват обикновено двамата ми най-добри приятели, или по-скоро не общуват. В компанията на Санди Били става по-оперен и нахален от нормалното за него, а в резултат Санди пък става по-срамежлива (и тиха). А за мен това е наистина тежко — хем се опитвам да парирам щуротиите на Били, хем гледам да включа Санди в разговора, без значение дали това й харесва или не.

— Мнооого смешно, ха, ха! — отбелязах саркастично. — Просто Санди спа у нас снощи и реши да се помотае още малко, преди да се прибере, нали?

— Ъхъ — кимна тя, докато не помръдваше поглед от трите кучета, които си играеха (с изключение на нацупената и ръмжаща Уинслет).

— Мда, баба доведе на гости приятеля си Станли — продължих аз, за да информирам Били за най-пресните събития в семейство Лав. — Беше доста смешно — мисля, че той леко се ужаси от манджите на Роуан…

— Не е чудно! — изръмжа Били.

— … а когато Тор изряза от пицата си брада и мустаци и се опита да ги носи… трябваше да го видиш само! Много беше смешно, нали Санди?

— Да — кимна тя.

— А горкият Станли — оказа се, че е алергичен към животни и изпи таблетка антихистамин, за да спре да киха и т.н. — продължих аз, като отново обърнах лице към Били. — Но не му помогна — не и в нашия зоопарк! Докато си тръгнаха — осополиви цялата къща, нали Санди? — обърнах се към нея.

— Ъхъ — беше единственото, което каза тя, при всичките ми усилия.

Разговорът продължи по същия начин.

Били ни разправи за футболната си тренировка вчера и ни показа — със забавени движения — как е вкарал победния гол (нали разбирате какво имам предвид като казвам, че се перчи?). Спомена и за някакви три момичета, които висяли и ги гледали, свиркали и като цяло ги дразнели (пълна лъжа, сигурна съм — обзалагам се, че всички момчета обожават това). Дори ни разказа за някакъв негов съотборник, който спрял някакъв опасен пас, като посрещнал топката с носа си, и било учудващо колко кръв се изляла. (Очевидно скоро след това момичетата изчезнали, пребледнели като платно.)

Начинът, по който Били театрално предаваше случката, ме разсмя. А Санди? Тя едва успяваше да се усмихне от време на време.

Може би не се чувстваше много добре, но не искаше да го заяви пред Били — реших аз.

— А, и забравих да ти кажа още нещо — продължи той, отново привличайки вниманието ми.

— Какво?

— Ами, вчера на тренировката видях Ричи и той ми каза, че иска да разговаря с теб.

— Ричи/Рикардо ли? — попитах намръщено. — Онзи на Кайра?

Доколкото познавах гаджето на Кайра (в момента бивше), чарът му беше колкото на някой пън. Може и да се бе опитал да се направи на по-интересен пред приятелката ми, като й се представи „Рикардо“ на първата среща, но интересен със сигурност не беше. Дебелоглав, егоист, мазен… всички тези думи чудесно го описваха. Или най-малкото на мен ми се стори такъв. Били (който го познаваше като „Ричи“, както впрочем и останалия свят) го намираше за свестен. Което ме навежда на мисълта, че Ричи/Рикардо е от онези момчета, дето не смятат момичетата за хора — а само за неща, с които да се натискат.

— Да, Ричи на Кайра! — кимна Били.

— И за какво иска да си говори с мен? — поруменях аз.

Но Били не ме слушаше — гледаше драмата, която се разиграваше между кучетата…

— Уинслет! — изкрещях аз, виждайки какво става. — Остави Прешъс! Веднага!

Уинслет отвори с неохота челюстите си, освободи захапката и пусна вратлето на Прешъс. Миг преди това решително набиваше крачка към най-близката кофа за боклук, влачейки със себе си хленчещия пудел. Може и да греша, но ми се стори, че иска да го изхвърли вътре — сигурно й беше дошло до гуша да я душат там, където не влиза слънчев лъч. Уинслет може и да изглежда странно (кръстоска между нещо голямо и космато и нещо късокрако), но си има достойнство.

— Хм, може би трябва да го водя вкъщи — замисли се Били, след като Прешъс се сгуши в него, вече в безопасност (от Уинслет).

— Почакай! — възпрях го аз. — Не ми каза защо Ричи/Рикардо иска да разговаря с мен!

— А? — намръщи се Били, сякаш нямаше понятие какво го питам.

Безнадежден случай.

За миг ми се прииска да постъпя като Уинслет — да хвана Били и да го изхвърля в кофата…

 

— Понякога направо ме влудява! — измрънках на Санди, докато слизахме по хълма към портата на парка. — Представи си само — не му е хрумнало да попита Ричи/Рикардо защо иска да говори с мен — можеш ли да повярваш?

Преувеличавах. Знаех, че преувеличавам. Но не се случва всеки ден някое момче да иска да говори с мен (било то и противно същество като Ричи/Рикардо). Добре де, никога, ама никога не съм попадала в ситуация да разбера, че момче иска да говори с мен. И това ме побъркваше.

— За какво Ричи/Рикардо иска да говори с мен? — продължавах да опявам, докато със Санди крачехме надолу, а кучетата търчаха напред и лаеха по разни мушици, насекоми и невидими създания. — Трябва да е за нещо, свързано с Кайра, нали? Така би имало смисъл, не съм ли права?

Мислите ми препускаха толкова бързо, че застигаха Ролф и Уинслет, които вече се насочваха към портата на парка.

— Може би иска да разбере причината, поради която Кайра е скъсала с него последния път — намръщих се. — Или може би се интересува как може да си я върне. Мда, това трябва да е, нали? Така вече определено има смисъл. Освен ако…

Обзе ме ужасяваща мисъл.

— О, не… нали не смяташ, че може да… нали разбираш — да ме харесва, или нещо от сорта?

Започнах да се паникьосвам. Шансът не беше кой знае колко голям, но все пак бе възможен. Дали Ричи/Рикардо не беше решил, че ме харесва, при положение, че Кайра скъса с него? Ами, ако се окажеше вярно? Какво щях да му кажа, ако ме поканеше да излезем? Какво щях да кажа на Кайра? Беше твърде ужасно, за да си го мисля. Насаме.

— Какво смяташ, Санди? — попитах приятелката си, смътно забелязвайки, че до този момент не е продумала и дума.

— Смятам — отвърна тя с треперещо гласче, — че ти харесваш Били повече отколкото мен!

Това не го бях очаквала. Както не очаквах Санди да хукне в този момент и да ме зареже сама насред парка.

Трескаво започнах да премислям какво точно се беше случило, но единственото, което главата ми раждаше, бе едно зашеметено „А…?“.