Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (13)

Глава 12
Една или две подутини?

Някъде по пътя на връщане от Кайра (докато стрясках минувачите, кискайки се при мисълта за мъчителното и ужасяващо пеене на Ричи/Рикардо) ме озари Велика Мисъл.

Мда, най-накрая разбрах защо се бях почувствала така странно развълнувана при възможността Ричи да ме покани на среща… Всичко се свеждаше до това, че обичам да ме ласкаят.

О, да, доста съм плиткоумна.

Мисълта, че на някого може да му хрумне да ме покани да излезем, ме беше размазала от кеф. И дори нямаше значение дали този някой е Ричи/Рикардо Еспозито, когото съвсем не харесвах. (Не че имаше значение, но той самият достатъчно се харесваше, особено гласа си.)

Жалък тип, нали? Поне не бях жалка като него…

Не можех да спра да се хиля при спомена как грачи на касетата. (Освен това ставаше дума за повече от едно парче. На една известна лигава любовна песен Ричи се държеше все едно е на прослушване за „Мюзик Айдъл“, или нещо от сорта.)

— На какво се смееш? — попита ме Тор, който изненадващо излезе от една кола, точно когато приближавах до вкъщи.

— На нищо! — усмихнах му се, след което забелязах майката на Даниел да ми маха.

— Надявам се, всичко е наред! — каза тя извинително. — Имам предвид рибката! Честно казано, прилошаваше ми като я погледна, и когато Тор дойде у нас след пързалката, за да си поиграе със сина ми, и каза, че иска да я вземе…

Представа нямах какво ми говори, докато не видях Даниел да подава помръдващ найлонов плик на Тор.

— Виж! — каза брат ми със сияещо лице.

Погледнах.

И видях златна рибка с много странна подутина от едната страна.

По всичко личеше, че имаме нов пациент в нашата болница за животни.

— Няма проблем — успокоих майката на Даниел и затворих вратата на колата. — Хайде, Тор, да вървим да я представим на котките…

И двамата тръгнахме по пътеката и си влязохме вкъщи, усмихнати при мисълта за изминалия ден.

Кой би казал, че мистериозната среща с идиот като Ричи/Рикардо би ме разсмяла, както нищо друго не бе успявало цяла вечност, а и би станала причина за чудесното приятелство между малкия ми брат и рибката Подутка…?

Нацупена.

Това беше единствената дума, която можеше да опише настроението на Санди, след като й разказах какво ми се е случило.

Когато с Тор се прибрахме вкъщи, я открих да чака в дневната, да гледа някакъв стар черно-бял филм по телевизията и да похапва гризини с Роуан.

— Защо не ми телефонира да ми кажеш, че ти е звънял? — настояваше Санди с наранен и обиден глас.

Погледнах Роуан, която вдигна рамене виновно, заради това, че беше споменала на приятелката ми за обаждането на Ричи/Рикардо по-рано същия ден.

— И си взела Тор с теб на пързалката? — обвинително примигваше Санди.

О-хооо!

Разбира се, това беше нищо в сравнение с начупването й, след като разбра, че съм прекарала целия следобед у Кайра. Дори не се разхили, когато й разправих за Ричи/Рикардо и неговите жалки трели. Роуан се засмя, макар че скоро млъкна, тъй като Санди й хвърли поглед, който означаваше: „Предателка!“

— Съжалявам! — започнах да й се извинявам. — Стресирах се заради обаждането му и въобще не се сетих!

Знаете ли, може би беше точно така. Но ако в този момент тръгнех да анализирам ситуацията, вероятно щях сама да стигна до извода, че подсъзнателно не съм искала да включа Санди в цялата тази вълнуваща история, просто за да не ме полее със студена вода.

Ооо, това звучеше гадничко, но вероятно беше вярно. За нещастие.

— Хм… Санди намина да ти покаже боята, която е купила за стаята си — жизнерадостно каза Роуан, сякаш се опитваше да стопи леда между мен и така наречената ми най-добра приятелка.

— Звънях ти по-рано днес, за да те поканя да дойдеш с мен в „Практикер“ и да ми помогнеш да я изберем — добави Санди, гледайки ме разочаровано. — В крайна сметка отидох сама, след което дойдох направо тук. Предположих, че си се върнала…

Е, не бях.

Брей, какъв ужасен човек се оказвах — ако съдите по големите сини очи на Санди.

— Така ли? — отвърнах с опит за усмивка. — И какъв цвят взе?

— Ето този — каза тя и лицето й просия, докато изваждаше тежката кутия с боя от шумолящата фирмена чанта на „Практикер“. — Хубава е, нали?

Да, хубава беше. Наричаше се „бебешко синя“. Спокойно мога да заявя, че харесвам „бебешко синя“ боя. Главно защото собствената ми стая е боядисана в точно такъв цвят.

Знаете ли какво? Както са тръгнали нещата, ще трябва да разкарам собствената си сянка. Не ми трябва повече. Не и със Санди, която постоянно виси вкъщи, ходи по стъпките ми и копира всяко мое движение.