Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (20)

Глава 19
Розово, мисля

— Ами изглежда, че отново са се събрали! — каза Били.

— Ох, не знам… — вдигнах рамене. — Според мен Кайра още се чуди.

Точно така. Даже Санди се засмя на това.

Всъщност, почти сигурно беше, че Кайра и Ричи/Рикардо отново са официално „заедно“ и не само заради начина, по който Скери Спайс се натискаше с него на съседната пейка.

След училище Санди (на която караокето под прозореца доста повдигна раздразнителното настроение), Били и аз седяхме на една от пейките в близост до входа на Палата Александра.

По-рано същия ден Ричи/Рикардо и Били бяха извадили късмет. Преди нещо лошо да им се случи — като например мисис Фишър да изскочи бясна от училището и да ги арестува — последният за деня звънец удари. Всички се изнесоха от сградата, тъй като умираха да видят отблизо откачения певец (много от момичетата бяха доста впечатлени — да не забравяме, че Ричи/Рикардо изглежда много добре, макар че си е глупак). Но нямаше по-бърз от Кайра Спайс, която разби всички рекорди по спринтьорство, мълниеносно изхвърча през главния вход и се хвърли в ръцете на Рикардо, докато половината от класа още не бяха смогнали да приберат учебниците в чантите си.

— Как Ричи успя да те убеди да му помогнеш, Били? — попитах и отместих погледа си от натискащата се двойка, преди да ми се догади.

— Обеща да ми даде за един месец играта „Бягство от острова на маймуните“ — вдигна рамене Били.

Колко съм глупава! Очаквах, че ще каже нещо от рода на „Защото ми е приятел и се нуждаеше от подкрепа“, или „В името на любовта“, ама не… Забравях, че разговарям с Били Стивънсън. А в неговия случай трябваше да се досетя, че подкуп и компютърна игра повече ще свършат работа, отколкото тъпи сълзливи неща като приятелство и любов.

— Мда, както и да е, Ричи ме убеди да избягам от последния час, за да слезем при вас и да „изненадаме Кайра“ — обясни той, докато си играеше с копчетата на касетофона, поставен до него на пейката.

— Но как разбрахте къде да застанете? — попита Санди. — Откъде знаехте, че точно това е нашият прозорец? А не друг?

— Ричи нямаше представа — каза Били и случайно пусна радиото, при което гръмна някакво дръм’н’бейс парче и направо ни проглуши ушите. — Опа, извинявайте!

Протегнах се и спрях радиото, наместо него.

(Забелязах, че шумът не беше обезпокоил Кайра и Ричи/Рикардо. Мисля, че дори и преминаващ камион с танцуващи монахини, които пускат фойерверки, нямаше да ги разсее от заниманията им един с друг.)

— Но тогава — продължи Били, когато отново вече можехме да го чуем, — се сетих, че Али ми е казвала как през последния час в петък може да зяпа от прозореца към магазините и да брои минутите до края… ето така разбрах, че прозорецът трябва да е от тази страна на сградата.

— Хей, много умно… от твоя страна — ухилих се аз и го праснах по ръката.

— Уф! — измънка той и взе да разтрива удареното, макар че знаех, че не съм го праснала силно. — Али, тъкмо се канех да ти кажа, че наистина изглеждаш много хубаво, както си се облякла, но карай, свърши…

Ау, много сладко! Били ми правеше комплимент! (Почти де…)

— Съжалявам — ухилих се аз и се наведох напред, престорвайки се, че целувам удареното.

— Махай сеее! — изкрещя той, като се изчерви и разсмя.

— Спри да се бършеш! Не съм те целунала наистина! — почнах да го дразня. — А и да бях, не е отровно!

— Знам ли?! — ухили се Били. — Както и да е, какво носиш в чантата? — и той посочи към найлоновата торба, която се беше прекатурила и отвътре се подаваше горната част на моята Птича Хранилка за Перваз.

— Едно нещо… което правя — вдигнах рамене, грабнах чантата и се опитах да я затворя.

Бях особено чувствителна на тази злополучна тема и никак не исках Били да ме дразни, което той щеше да направи — гаранция-Франция — при най-малка възможност…

— Покажи ми! — засмя се той и се опита да дръпне чантата.

— Не! — сопнах се аз, изправих се и застанах надалече от него. — Както и да е, ще вървя — трябва да видя Роуан за нещо…

О, да, трябваше да видя Роуан за нещо, така е. По-рано същия ден се сетих, че щом свърши толкова добра работа с моя маскараден костюм, може би довечера щеше да ми помогне отново — и да превърне ужасната камара клечки в красив предмет…

Ха.

Но Роуан не можеше да ми помогне. Не че не искаше, просто я нямаше. Футуристичната фея беше изпърхала до своята приятелка Вон след училище (да покаже костюма си), а по-късно се обади, да каже, че ще пренощува там.

И Лин не беше вкъщи, а Тор — макар и първокласен скулптор, когато се отнася до фигури от хляб — не бе много вещ в работата с дърво и чук.

Татко и баба също не бяха от голяма помощ. Непрекъснато ми повтаряха, че хранилката изглежда добре, но без да са особено убедителни в прикриването на факта, че безсрамно лъжат.

— Разбира се, винаги можеш да я боядисаш. Това сигурно ще я освежи! — предложи баба въодушевено, уплашена да не ме обиди.

Не виждах как боята ще направи хранилката да изглежда по-малко разбрицана и скапана, но след известен размисъл (както и от чисто отчаяние) се разрових из големия тавански склад, точно между спалните ни с Лин, и измъкнах кутия с останки от малинено-розова емулсия, последно използвана за стените на Роуан.

И ето, тази сутрин се събудих, изпълнена с лениво съботно и неучилищно щастие, след което изведнъж се изправих и се запитах…

1) Защо в стаята е толкова студено?

2) Защо ме боли главата?

3) Защо имам усещането, че трябва да съм на друго място?

Отговорите бавно започнаха да нахлуват в глупавата ми сънлива глава.

1) В стаята беше студено, защото бях оставила прозореца отворен цяла нощ, за да не ме отровят изпаренията на боята от съхнещата ми хранилка (разположена върху вестници в центъра на спалнята).

2) Изпаренията на боята не ме убиха (доколкото мога да го твърдя със сигурност), но бяха достатъчно смрадливи, за да усещам главата си, все едно някой цяла нощ е забивал свредели в нея.

3) Трябваше да бъда на друго място — това е ясно. Зад щанда на благотворителния панаир, и то след по-малко от час. А преди това се налагаше да си взема душ, да се облека и да проверя, дали имам „предмет“ за панаира, с който да мога да се представя, без да се налага да крия главата си в хартиена кесия от срам.

И като заговорихме за това…

Много бавно (сякаш това имаше значение!) завъртях глава и погледнах към розовото чудо на пода.

Всъщност, изглеждаше някак си… сладко.

Честно казано, не бих си помислила, че която и да е нормална птица би прелетяла покрай хранилката в следващите милион години, но май можеше да мине за малко поразклатено и кичовско рафтче, особено ако му се сложеше една дебела свещ на върха.

— Да! — казах на глас, отметнах завивката и изпълзях от леглото.

Отидох до прозореца, погледнах съименничката си — Палата Александра — кацнала на хълма, и се усмихнах.

Е, в живота ми все още имаше доста странности. Продължавах да не схващам защо Санди е толкова раздразнителна, или защо родителите й ми се разкрещяха така. Не схващах и какво точно става между Кайра и майка й, а най-вече защо Кайра изведнъж отново се върна при тъпото си гадже Ричи/Рикардо.

И какво от това. Изведнъж всичко престана да има значение. Не и когато се оказа, че разполагам с едно Розово Нещо, което мога да занеса на благотворителния панаир! Розово Нещо, което все някой ще сметне за симпатичен кич и ще си го купи! Всичко щеше да е наред!

Седнах на стола, качих краката си на масата и доволно и дълбоко напълних дробовете си с въздуха на Крауч Енд, докато съзерцавах разкошния изглед с Али Пали и се накланях назад…

… и още назад, и назад, додето столът ми се прекатури на пода (отгоре на всичко заедно с мен).

За късмет се оказа, че на пода има едно Розово Нещо, което подпря стола, иначе можеше доста лошо да се нараня…

След като прекарах около пет минути в паника, все пак накрая седнах по турски в леглото си и съзнателно отместих поглед от купчината розови трески на пода.

— Какво ще правя сега? — измърморих, опитвайки се да успокоя дишането си.

И точно в този момент се случи нещо странно. Даже две неща, само че и двете даваха един и същи знак. Макар че едното беше свързано с нахлуващия през прозореца ветрец, а другото — с ненаситното желание на Уинслет да краде. Във всеки случай тези две неща се случиха едновременно, което означаваше, че са знак…

И както си седях и се опитвах да не се побъркам от тревога, дочух слабо пърхане, последвано от едно „туп“. В краката ми падна снимката на мама, която бях забола с карфица върху голямата карта на света. Беше я изпратила някъде от Австралия (забравих точно откъде) и на самата снимка сочеше тишърта, с който бе облечена и на който имаше някаква шантава драсканица, измислена и нарисувана от нея. (Ето как си изкарваше пари, за да пътува: рисуваше и продаваше тишърти и други такива неща.)

Докато се усмихвах при вида на снимката, чух трясък, сякаш някой отваряше с глава вратата на спалнята ми. Уинслет връхлетя и въобще не ме забеляза, тъй като седях абсолютно неподвижна. В малките си решителни челюсти стискаше нещо, което замъкна директно под леглото ми, очевидно с цел да сдъвче най-новата си Скъпоценна Придобивка.

— Ехеее! — извиках аз, скочих на земята и я сграбчих за врата, преди да се скрие от погледа ми.

Две стреснати кафяви очи се впериха в моите. Съзнавайки, че е заловена на място, Уинслет автоматично отвори уста и остави нещото — каквото и да беше то — да тупне на пода.

Леко я потупах по главата, за да разбере, че нямам нищо лично срещу нея, след което разгледах съкровището й. Приличаше на някаква риба, но не от тези, които стават за ядене. Беше направена от глина… всъщност, като я погледнах отблизо, реших, че може да мине и за делфин, особено, ако притвориш леко очи. И това очевидно беше едно от мамините произведения на изкуството.

Тогава си спомних: мама имаше толкова много неща (картини, колажи, керамика), че даже и в огромната ни къща нямаше достатъчно място всичко да бъде изложено на показ. Затова някои от нещата, които беше правила през годините, седяха в няколко кашона в таванския склад. А снощи, докато ровех за боята, вероятно бях забравила вратата леко отворена и така бях допуснала малката ни престъпничка да се поупражнява в дребни кражби (не джебчийски, а кашонджийски).

Погледнах отново чудатата статуетка и изведнъж изпитах най-странното чувство — сякаш студени тръпки преминаха по гръбнака ми.

Мога ли да взема това, мамо? — примигнах срещу усмихнатото й лице на снимката. — Мога ли да участвам с него в благотворителния панаир?

Лицето й остана същото, а къдравата й светла коса не се помръдна. Но от прозореца отново подухна вятър и снимката взе да пърха по овехтелия килим.

Ще приема това за „да“, — усмихнах се, развълнувана, че някак си мама ми се притече на помощ.

Отплатих се за услугата, като веднага скочих от леглото и грабнах снимката, преди Уинслет — която приема всеки движещ се обект като плячка за преследване и сдъвкване — да я сграбчи с косматите си лапички…