Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (21)

Глава 20
Една изненада и два шока

— Сигурна ли си, че това е делфин? — попита ме Кайра за милионен път, докато държеше рибата и се мръщеше. — Не е ли тюлен? Или голям дебел охлюв?

Добре, явно тя не разбираше, че се гъбарка с произведение на майка ми (главно защото излъгах, че съм го направила сама вкъщи). Но честно казано, и аз започвах да се чудя за същото… Особено при положение, че делфините бяха толкова популярни, а вече беше три и половина и на нашия щанд това се оказа един от последните непродадени предмети, заедно с чифт ръчно плетени раирани чорапи (май бяха с различен размер), както и с едно наистина ужасно стихотворение за смъртта, което някой от учениците беше написал с кървавочервено мастило и рамкирал, разбира се, в черна рамка.

Може би скулптурата на мама не бе делфин. По-скоро някаква забавна издута форма. А и двете очи наистина бяха различни. И перката отгоре приличаше на гърбица…

За нас със Санди и Кайра денят на благотворителния панаир се оказа тежък. Не само защото продадохме много неща, но и заради множеството посетители. Били намина и повися при нас за малко. Много се зарадвах, защото се беше бръкнал в джоба за благородна кауза — макар и да бе погълнал цялата шоколадова торта, докато най-накрая намери нашия щанд. После се появиха Кло и останалите — от любопитство и за да си побъбрим, както и за да си купят билетчета за томболата. Баба също се отчете — остави петачка на нашия щанд за комплект карирани ленени салфетки.

Щях да съм й безкрайно благодарна, ако накрая не беше взела да разгледа „делфина“, при което се разсмя, както доста хора вече бяха реагирали. Не ми даде сърце да й кажа, че това е творба на отдавна изчезналата й дъщеря (а и не ми стискаше да си призная, че съм го откраднала…)

— Или може би е къса и тлъста змиорка… — дразнеше ме Кайра, докато отново връщаше статуетката на щанда.

— Виж какво, вече ти казах, че е делфин, ясно? — подчертах аз, макар да не бях съвсем убедена.

— Ъх, Али? — каза Санди и ме дръпна за ръкава, за да привлече вниманието ми.

— А? — отвърнах аз и се завъртях с лице към нея, като предполагах, че иска да свери някоя цена, или нещо такова.

— Мама и татко… — измърмори тя порозовяла и посочи двойката от другата страна на щанда.

— Ох — въздъхнах аз и усетих, че също порозовявам.

Виждах ги за първи път след… ами, знаете след какво. Не исках отново да се унижавам, като си спомням ужасните им обвинения и крясъци.

— О, Али! — ахна майка й и ме погледна с навлажнени очи.

— Хм, да — изкашля се баща й. — Александра, ние — съпругата ми и аз…

Знаех, че са женени. Не беше нужно да ми го казва.

— … ъх, ами, и двамата много, много съжаляваме за начина, по който се отнесохме с теб в неделя.

Започнах да се местя от крак на крак и не знаех какво да кажа, или накъде да погледна. Не е много обичайно за едно тринайсетгодишно момиче да приема извинения от двама възрастни. И то направо коленопреклонни.

— Наистина не го мислим, Али! Нищо от това, което казахме! — църкаше майката на Санди.

Погледнах встрани и видях, че самата Санди също се черви и пристъпва от крак на крак като мен.

— Просто напоследък имахме… ами, доста емоционален период, имам предвид като семейство! — продължи да бърбори мисис Уолкър.

Не разбирах какво се опитва да ми каже — а точно в този момент не можех и да се съсредоточа така или иначе, защото предстоеше да се случи нещо ужасно и аз ясно го виждах как приближава…

Първият знак беше, че Кайра пребледня като платно (доколкото матовата й кожа позволява).

След това обърнах глава към оживлението във фоайето, като се опитах да разбера кого, или какво зяпат всички.

Тогава зърнах жената с разрошена кестенова коса, която се препъваше и се блъскаше в щандовете, за да си проправи път до нас, а всички бяха приковали погледи в нея.

Видях как треперещата й, но с красив маникюр ръка, се протяга към нашия щанд и грабва чифта чорапи.

— Какво? Шегуваш ли се? Кайра, наистина ли очакваш някой да купи този боклук?! — избърбори жената, като сливаше думите.

— Ми т’ва? — продължи тя и вдигна маминия делфин във въздуха. — Какво по дяволите е това?

Мисис Дейвис далеч не изглеждаше като идеалната мисис Дейвис, която бях срещнала миналата събота и след това на улицата преди няколко дни. Тази мисис Дейвис беше закопчала погрешно ризата си, жилетката й се смъкваше от едното рамо, спиралата й се бе размазала, а лицето й беше толкова разкривено и подигравателно, че едва я разпознах.

— Хей? — извика ми тя и набута делфина под носа ми. — ’Наеш ли к’во е т’ва?

Усетих как до мен Санди се вкаменява, както и родителите й от другата страна на щанда. Погледнах Кайра и забелязах, че търси в джоба на якето си мобилния си телефон.

— ’Наеш ли кв’во тряб’а да е т’ва? — присмехулно продължи мисис Дейвис, като този път бутна делфина под носа на мисис Уолкър.

— Не, не знам. Съжалявам — чух майката на Санди да писука, докато Кайра шептеше отзад по телефона: „Сега! Трябва веднага да дойдеш, татко!“.

— Ами… това е д-делфин — запелтечих аз с надеждата да успокоя пияната мисис Дейвис.

Не че тя въобще ме забеляза.

— Какво гледаш? — озъби се майката на Кайра на мисис Уолкър. — Мислиш си, че си нещо специално, заради това?!

По някаква причина тя посочи корема на майката на Санди.

— Как смеете! — изведнъж се намеси мистър Уолкър. — Как смеете да говорите така на жена ми, която е в деликатно положение!

Деликатно положение…? Обърнах се към Санди, която ме стрелна с поглед, в който се четеше: „Виждаш ли? Ето това става!“, след което отново се обърнах към корема на майка й и за първи път забелязах — коремчето беше леко издуто.

Може и да не съм разбрала правилно, но не мисля, че издутината се дължеше на прекалено много пица на парче. И все пак ми беше трудно да повярвам, че майката на Санди е бременна…