Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (22)

Глава 21
Тайни и причините за тях

Имаше глъч, и трясъци, и дрънчене из фоайето на училището, докато щандовете се опразваха и се изчисляваха приходите.

С Кайра и Санди бяхме приключили с пакетирането по-рано, разбира се, отчасти, защото нямахме вече какво да продаваме, но най-вече, заради сцената с мисис Дейвис.

Горката Кайра, мис Томсън и мистър Башир дойдоха на крака и се опитаха да усмирят кавгата, която се беше разразила между майката на Кайра и родителите на Санди. Всичко приключи толкова бързо, колкото беше и започнало, когато високият и красив мистър Дейвис влетя във фоайето и отведе протестиращата си съпруга.

— Ти остани тук с приятелките си — каза той на Кайра. — Тъкмо ще имам възможност да успокоя майка ти…

След това родителите на Санди също се разбързаха (защото целият този стрес не се отразяваше добре на мисис Уолкър „в нейното деликатно положение“).

Така си останахме трите с Кайра и Санди — доста разтресени от всичко, което се случи. Без да съм сигурна какво да кажа или направя, автоматично започнах да развалям щанда. Кайра последва примера ми и седна да брои парите, докато Санди се хвана да ми помага да развинтваме краката от плота.

След двайсет минути вече седяхме на стъпалата към сцената — аз по средата между Кайра и Санди — отчасти скрита от цялата врява и смут, които царяха в училищното фоайе.

— Знаете ли какво? — наруши мълчанието Кайра, без да ни поглежда. — Доскоро не знаех какво я кара да пие.

— И какво се оказа? — попитах аз, ужасно виновна, че бях заподозряла приятелката си в лъжа.

— Когато съм била на девет, мама очаквала друго бебе, но претърпяла спонтанен аборт.

— Ох — тихо казах.

Колко странна мисъл — за малко да си имаш братче, или сестриче, само че то така и не пристига…

— Това се случва с много жени — вдигна рамене Кайра, — само че обикновено в по-ранен месец, твърди баща ми. А в случая мама вече е била доста голяма… — и тя показа с ръка колко бременен е бил коремът на майка й. — Затова й било много трудно да го преживее. И не е успяла, така да се каже. Ето защо започнала да пие — за да прикрива колко всъщност е депресирана. И оттогава — никакво подобрение.

Това беше толкова тъжно. Горката мисис Дейвис. Но се радвах, че Кайра ни разказа историята. Така бях по-малко уплашена от всичко, което видях този следобед.

— Това… това да не е свързано с начина, по който крещеше на майка ми? — прошепна Санди.

— Да, така смятам — кимна Кайра. — Татко казва, че тя много се разстройва, когато види бременна жена.

Цялата тази история ме побърка, но поне разбирах малко по-добре какво става в света на Кайра. Сега трябваше да разбера и какво става със Санди…

— Защо не ми каза, че майка ти е бременна? — попитах я.

— Ами, те с татко ми обявиха едва преди две седмици, след което ме накараха да обещая да не казвам на никого — избърбори тя, докато кършеше ръце.

— Но защо? Не бяха ли щастливи? — попитах.

Също така ми се щеше да разбера как въобще е възможно да имат бебе — толкова стари ми изглеждаха. Но това щеше да прозвучи грубо, независимо по какъв начин зададях въпроса.

— Татко ми каза, че понеже мама е на трийсет и седем…

— Майка ти е на трийсет и седем? — не можах да сдържа изненадата си.

Олеле — това означаваше, че тя е само с две години по-голяма от мама и с две години по-малка от татко, а моите родители определено не изглеждаха възрастни. Не е ли странно как поведението и облеклото на хората ги прави да изглеждат направо „древни“.

— Мда, както и да е — продължи Санди, — та понеже мама е на трийсет и седем, от болницата искали да си направи разни тестове, за да е сигурно, че бебето е наред. А родителите ми решиха да почакат резултатите, преди да започнат да казват на всички.

— А наред ли са изследванията? — попита Кайра и се наведе напред. — Как е бебето?

— Мда — въздъхна Санди, без да изглежда особено въодушевена.

— А ти наред ли си? Имам предвид с пристигащото бебе? — глупаво попитах.

Разбира се, че не беше.

Ето затова напоследък толкова плюеше по родителите си и се ужасяваше от идеята как възрастни хора могат да се държат романтично — както в случая с баба и Станли. Добре де, мистър и мисис Уолкър не бяха на годините на баба и Станли, но за Санди очевидно беше трудно да приеме идеята за физическия акт около появата на това бебе.

— Просто не мислех, че родителите ми, нали разбираш… го правят — ужасно смутено каза Санди.

Бледите й страни леко порозовяха, както и моите.

(Ами, странна мисъл е това… родителите и… нали разбирате.)

— А после, откакто ми казаха — подсмръкна Санди, готова да ревне всеки момент, — всичко, за което говорят, е свързано с бебето, бебето, бебето. Сякаш вече не им пука за мен.

(„Видя ли?“ — каза баба, когато й разказах по-късно. „Ето затова се е залепвала за тебе. Чувствала се е пренебрегната от родителите си!“)

В този момент осъзнах, че подсмърчането е стерео. И Кайра подсмърчаше.

— Хей, момичета, всичко ще е наред! — опитах се разведря обстановката, като ги прегърнах през рамо едновременно.

Не знаех как точно ще стане наред, но какво друго можех да кажа?

Каквото и да кажех, нямаше да се почувстват по-добре. И двете изглеждаха абсолютно нещастни.

Трябваше да се действа радикално…

— Оооооо, бейбиии, всичко ще еееее нарееееед! — пропях аз, опитвайки се максимално да наподобя караоке касетата на Ричи/Рикардо.

Кайра и Санди ме изгледаха, сякаш бях полудяла, и започнаха — ура — да се кикотят.

Така беше по-добре.

И знаете ли какво? Оказах се права, макар и да не го знаех в онзи момент. Всичко се разви чудесно. След случая на благотворителния панаир родителите на Санди отново станаха суперзагрижени към нея и я обсипваха с любов. Дори й купиха нови мебели, за да отиват на маргаритките мутанти.

Ами Кайра? Майка й толкова се покрусила след появата си в училището (нещо, което никога не била правила преди, главно защото дъщеря й не го допускала), че в крайна сметка решила да тръгне на консултации при специалист, за да може да преодолее тъгата си и проблема с пиенето.

— Добре се справя — каза Кайра последния път, когато я питах за това, макар че я забелязах да стиска палци, докато ми говори…

Знаете ли какво друго се случи след благотворителния панаир? Открих нещо за мама. Нещо, което никога не споделих с останалите в семейството.

О, да. В онзи ден на панаира изведнъж ми хрумна — ужасната истина. Ужасната истина, че мама — като художник — е… ами, не е много добра.

Вярно е! И не говоря само за делфина/охлюв, който никой не пожела да купи. А за всички причудливи картини, клатушкащи се керамични съдове и неустойчиви скулптури, пръснати из цялата къща. Нито една от тях не струва кой знае какво.

Но това няма значение. Аз обичам всички причудливи, клатушкащи се и неустойчиви неща, просто защото ги е правила прекрасната ми майка.

А кой знае, може би тя щеше да хареса глупавата Наклонена Кула, или по-точно Розова Птича Хранилка за Перваз, която изработих. Може би и тя би направила същата, ако имаше няколко парчета дърво и чук…

До скоро.

PS: Това да си остане само между нас, но маргаритките мутанти по стените на Санди… Последният път, когато бях у тях, разбрах, че наистина изглеждат ужасно. Не ги правете у вас! (И да не се изпуснете пред Санди, че съм ви казала? Или пред родителите й? Или пред Роуан? Все пак идеята беше нейна…)