Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (6)

Глава 5
Мистерията на розовите къдрички

— Момчета! Безполезни същества! — измърморих аз и поставих слушалката върху телефона в скута си, след което мрачно погледнах надолу по стълбите към рисуваното стъкло на входната врата.

— Какво пак е направил Били? — попита Роуан, която седеше няколко стъпала зад мен.

Беше чула целия разговор с него. Или поне моите реплики. Всъщност нищо не бе пропуснала — от неговите думи — предвид, че той беше толкова безполезен.

— Едно нищо — това е направил — въздъхнах аз, като продължавах да бъда не наясно какво Ричи/Рикардо е искал да ме пита, тъй като Били беше забравил да разбере това в училище.

Пфу.

— Но какво е направил, за да те раздразни? — каза Роуан.

— Не питай… — изръмжах аз.

И тя спря да пита.

Това й е хубавото на Роуан. Изумително е, но не си пъха носа в чужди работи (или пъха си не-носа?). Ако не ви се говори за нещо, тя няма да ви разпитва.

— Али, това пуловерът на Санди ли е? — попита татко, изведнъж появил се в коридора със сив училищен пуловер в ръка.

Погледнах през парапета и кимнах.

— Спокойно! — нареди ми Роуан и ме потупа с ръка по главата.

— Добре, ще го окача при чадъра, който също си е забравила — заяви татко и закрачи към закачалката до входната врата. — Нали няма да забравиш да кажеш на Санди, че и двете й неща са тук? Нали, Али Пали?

— Защо трябва Али да й казва? Нали Санди отново ще се появи утре за вечеря? — чух Роуан да се киска. (Или по-точно усетих, че се киска зад гърба ми.)

— Слушай, Роуан — стрелна я татко с поглед, — много е хубаво, че Санди отново ще дойде утре вечер. Знаеш, че приятелите на Али винаги са добре дошли у дома. Същото важи и за твоите.

Да бе, все едно ултраготината Вон и грънджарят Чаза са се втурнали да преспиват у нас и да ни слушат как мрънкаме от домашните си (темата на понеделничната ни вечер) по време на ядене.

Не мисля.

— А не сте ли забелязали още нещо, което Санди си е забравила последния път? — весело продължи Роуан, докато си играеше с косата ми и я сплиташе на безброй малки плитчици. — Халатът й виси на вратата на банята.

— Ще й кажа — вдигнах рамене и замръзнах на място, за да не ме оскубе Роуан.

— Добре, добре. Хм, какво точно правите вие двете? — изведнъж ни попита татко, скръсти ръце и изпитателно ни погледна, както си седяхме на стъпалата.

— Косата на Али е скучна — заяви Роуан.

— Благодаря ти — нацупих се аз.

— Е, ти самата каза, че е скучна! — отвърна сестра ми. — А аз само се опитвам да й придам нов вид!

Вярно си беше. Когато малко по-рано с Роуан и Санди миехме чиниите, аз се оплаках от косата си („Това не е никаква прическа! Твърде дълга е, за да е къса и е твърде къса, за да е дълга!“). И когато най-накрая Санди си тръгна, Роуан настоя да се позанимае малко с косата ми.

— Добре де, ама защо придаваш новия вид на Али точно на стълбите? — попита татко и напъха ръце в избелелите сини джобове на джинсите си. — Няма ли в тази къща достатъчно стаи и столове?

— Точно разговарях с Били по телефона — обясних аз като продължавах да държа апарата, който бях взела от масичката в коридора, в скута си, а кабелът му още се люлееше през парапета. — А Роуан не искаше да прекъсва работата си, докато говоря.

— Ъхъ — кимна татко, озадачен от логиката на децата Лав номер две и три.

— А, тъкмо се сетих още нещо — забелязахте ли сушилнята за съдове? — намеси се Роуан, отново връщайки старата тема. — Санди си е забравила и часовника.

— Хей, да не би да е решила да се премести тук? — Не може да сдържи усмивката си татко.

Знам, че в нашето семейство се шегуваме как Санди малко по малко се опитва да се нанесе вкъщи, но честно казано този път се чувствах леко странно. Наистина смятах, че цялата работа става в известен смисъл налудна.

Да оставим настрана пуловера, чадъра, халата и часовника, когато днес влязох в стаята си — точно след като Санди си тръгна и точно преди Роуан да се захване с косата ми — забелязах от най-горното ми чекмедже да се подава нещо розово и на къдрички. Всеки, който ме познава, знае, че не съм момиче, което ще се облече в розови къдрички.

След кратък оглед (т.е. отворих чекмеджето) открих пижама, в която разпознах пижамата на Санди (розова и на къдрички) плюс два чифта (чисти) гащички, всичко това внимателно сгънато и подредено до моето (далеч не внимателно сгънато) бельо и пижами. Изглежда Санди започваше да се чувства прекалено като у дома си в собствената ми къща, ако ме питате…

Татко обаче забеляза, че не се усмихвам на шегата и реши, че е наранил чувствата ми със забележката за Санди.

— Майтапя се, Али Пали! — запримигва той. — Няма причина Санди да се откаже от самостоятелната си стая вкъщи, където е единствено дете, и да се присламчи в претъпканата ни шантава къща?!

Не бих се обзаложила за това — помислих си наум, сещайки се за розовите къдрички и гащите.

— Както и да е — по-добре да прибера Тор от къщичката на зайците и да го приготвям за сън — каза татко, извини се и тръгна към кухнята и към вратата за задния двор.

— Татко само се шегуваше по повод Санди — долетя зад мен гласът на Роуан, веднага след като задната врата се хлопна.

— Знам — вдигнах рамене.

— Както и аз. Имам предвид, че не исках да прозвуча грубо — продължи да бърбори Роуан. — Наистина я харесвам!

Опа, изглежда и татко, и Ро бяха взели мълчанието ми за знак, че съм обидена.

— Знам, че не беше насочено срещу нея — опитах се да успокоя сестра си като едва се сдържах да не се обърна, за да не разваля прическата.

— О, добре — чух я да въздъхва. — И както вече казах, наистина, ама наистина много харесах идеята ти за маскарада!

Очевидно Роуан се опитваше да каже някакви хубави неща. Не беше нужно, но все пак бе приятно. Като прибавих комплимента й към онова, което сутринта бях чула от мис Томсън (че съм „благородна“ и че идеята ми е „вдъхновяваща“), в гърдите ми се надигна топло пърхащо усещане. Което се надявах да е щастие, а не първи симптоми на ужасно заболяване.

— Ако мистър Башир одобри идеята за маскарада, мисля, че ще се появя като фея. Или като ангел. Не мога да реша — бърбореше Роуан. — А ти какво ще облечеш?

Върхът. Вече се бях запънала на темата какво да направя за благотворителния панаир. А сега осъзнах, че „вдъхновяващата“ ми идея за маскарад означава, че има още един проблем, над който да се запъна.

Изведнъж се замислих, дали не познавам някой с грип, от който да прихвана микроби и да се разболея, така че да остана в леглото си другата седмица…

— Внимавайте! — чух татко да вика. — Пристига един ранен юнак!

— А пък на мен ми се заби треска! — заяви Тор.

— Какво си правил? — попитах го, докато разглеждах миниатюрната дупчица в кутрето му.

— Опитваше се да провери дали има достатъчно трохи в хранилката на птиците — обясни татко и ни хвърли многозначителен поглед.

— Заради Бритни — измънка Тор.

— Да, за гълъбчето — отбеляза татко. — Но хранилката е много високо, нали Тор?

— Аз съм много нисък — мрънкаше брат ми и разтриваше със здравите си пръстчета червената цицина на челото си.

— Затова подскочи — продължи татко, — и се залови за хранилката, при което цялото нещо падна върху него, нали, малчо?

— Не малчо, а малък — поправи го Тор.

— Хайде малък човек, да вървим в банята и да видим дали има нещо в шкафчето там, с което да залепим раната…

Докато татко и Тор минаваха по стълбите покрай нас, за втори път днес ме озари вдъхновение. (След цялото това умствено напрежение трябва да си легна.)

Тор, захлупен от хранилка, ми даде идея.

О, не, не бях решила да се появя като гълъб на петъчния маскарад.