Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (15)

Глава 14
Играта на обвинения

Ето каква е работата. И тя е абсолютно ненормална.

Мистър и мисис Уолкър обвиниха мен.

О, да.

Ще си кажете, че съм накарала дъщеря им да стане танцьорка на пилон или нещо подобно, а не че просто съм измислила концепцията с маргаритките мутанти. А като заговорим за това, идеята за пребоядисване на глупавата стая не беше моя на първо място — не че двамата се опитваха да чуят какво имам да им кажа.

И още нещо. За първи път осъзнах колко бързо може да бяга Кайра. Когато родителите на Санди започнаха да се карат, не можете да си представите колко бързо приятелката ни хукна да бяга. Забравете за леопарда. Кайра Дейвис съвсем спокойно влиза в Книгата с рекордите на Гинес като най-бързият бозайник на планетата. Щом мисис Уолкър отвори устата си и заяви: „Никога не съм виждала нещо по-ужасно в живота си!“, единственото, което видях от Кайра, беше някаква мъглявина, която се разнесе в мига, когато съученичката ни изхвърча от апартамента.

Благодаря ти, Кайра.

Двете със Санди останахме да обираме пешкира. (Е, Кайра всъщност нищо не беше боядисала, но можеше да поостане и да ни направи малко Пи Ар, като каже на мистър и мисис Уолкър, че стаята изглежда така изумително, че професионален дизайнерски екип би поискал цяло състояние, за да я проектира. Нещо такова.)

В мига, в който мъглявината Кайра хлопна входната врата, си помислих, че със Санди ще оберем пешкира. Да, ама не. Единствената, която обра пешкира, беше моя милост.

— Това е пълна гнус! — гърмеше мистър Уолкър, като гледаше ту стените, ту мен.

Огледах стените, но не видях гнуста. Добре, направих крачка назад и оцених, че е малко на петна, т.е. трябваше му втора ръка, за да се заличи прозиращото Барби-розово. Но ако се бяхте опитали да си го представите завършено, трябваше да признаете, че е далеч по-добро от предишното цветово решение. Само че мистър Уолкър вероятно нямаше такова въображение.

— Кажи ми, Али, как ще реагира баща ти, ако направиш това в собствената си стая?! — обърна се към мен мисис Уолкър, подсмъркваща в кърпичката си.

— Ще-ще-ще му хареса наистина! — отвърнах, убедена, че казвам истината, но не и онова, което майката на Санди искаше да чуе.

— Да, ама ние не харесваме това! И ти нямаш никакво право да убеждаваш Санди да върши нещо пряко волята ни!

Бях толкова стресната, че главата ми тотално се изпразни и не знаех какво да им кажа.

— Но, мамо, вината не е на Али! — чух най-накрая Санди да се възпротивява на обвиненията им срещу мен.

— Санди, мисля, че най-доброто е с Али да не се виждате известно време — изведнъж заяви мисис Уолкър и стисна мократа кърпичка в юмрука си. — Прекалено често гостуваш в дома й, а начинът, по който напоследък разговаряш с мен и баща си, показва лошо влияние.

Последната обида преля чашата. Никога не съм била толкова обидена през целия си живот. Все едно ме беше зашлевила по лицето и бе оставила червени следи от пръсти по него.

Знаех, че съм на път да се разплача, а не исках да доставя това удоволствие на мистър и мисис Уолкър.

Затова постъпих като Кайра и избягах…

 

 

Флъфи потрепваше насън и черно-белите й лапи подрипваха напред-назад, сякаш сънуваше фантастичен сън, в който преследва нещо малко, което става за ядене.

След това предположих, че всъщност има отвратителен котешки кошмар, свързан със случая, когато тъпоумният Доберман от предишния дом на Флъфи беше решил да сдъвче парченце от опашката й.

Независимо дали приятен сън или кошмар, Флъфи не можа да го досънува — изведнъж се събуди, вдигната във въздуха и безцеремонно разпоредена върху напукания балатум в кухнята.

— Вие, котките, трябва да престанете да се качвате на масата! — каза й баба, като се наведе и размаха пръст пред мустачките на Флъфи.

(Котките ли? Баба щеше да изкука, ако знаеше за онзи ден, когато всички слязохме в неделя на закуска и заварихме Ролф да хърка насред масата, заобиколен от неразчистените съдове от предната вечер, когато си бяхме взели храна за вкъщи. Муцуната му продължаваше да кисне в станиолената купа с пиле-„тика“.)

Дълбоко обидена, задето я преместиха от удобната й поза и задето й размахваха пръст под носа, Флъфи се надигна на пухкавите си лапички, надуто навири опашка и се оттегли, за да намери друго място, където да спи и да потрепва.

— Никаква хигиена! — изръмжа баба и забърса с кърпа котешките косми от масата.

Не че с това промени нещо. Всяка повърхност, която баба бършеше, всеки под, който прахосмучеше, моментално биваше населен от две кучета и пет котки, които весело се прозяваха, чешеха и пускаха косми из всички стаи в къщата (е, без тази на Лин — поддържа я толкова чиста и защитена от домашни любимци, та чак е стерилна като зъболекарски кабинет. Толкова и уютна).

— Така е по-добре — заяви баба, след като седна и сервира две големи чаши кафе (направени от мама — имам предвид чашите, а не кафето) на дългата дървена маса. — Та какво разправяше, Али?

Беше около пет часа в понеделник и баба тъкмо бе свършила да помага на Тор с написването на домашните. И докато той се мотаеше в дневната с тишърта си от делфинариума и гледаше „Енимъл Планет“, и докато сестрите ми си бяха по стаите да учат (да, точно така), аз се възползвах от възможността да си поговоря с баба.

Съжалявам, но трябваше да споделя неволите си с нея.

(Знам, че повечето хора отиват право при майка си или баща си, ако нещо лошо им се случи, т.е. ако родителите на най-добрата им приятелка ги навикат, но в моя случай… това, че майка ми гали морските таралежи из далечните острови Галапагос, прави всекидневното ни общуване доста сложно. А като стане дума за татко… Ами не му бях казала за родителите на Санди, заради Пакта ни с Роуан и Лин Да-не-тревожим-татко-който-се-тревожи-за-достатъчно-неща. Разбира се, когато се случеше нещо наистина сериозно е някоя от нас, се обръщахме към него, но като цяло се опитвахме да разрешаваме проблемите помежду си. И с малко помощ от баба.)

— Разказвах ти за Санди, която се обади снощи — напомних й.

— А, да, да се извини за поведението на родителите си — кимна баба. — Доста мило от нейна страна.

Може и да беше мило, но аз не се почувствах по-добре. Обади ми се вечерта и шептеше по телефона като таен агент, така че майка й и баща й да не чуят. Мисля, че от това ме заболя. Хубаво, разбрах, че Санди е била съсипана от случилото се, но самия факт, че ми го казваше под секрет, означаваше, че родителите й ни най-малко не съжаляват, задето ми се бяха нахвърлили.

— А какво каза Санди днес в училище по въпроса? — попита баба, докато проверяваше ръба на чашата си за косми, или следи от лапи, преди да отпие от кафето си с недоверие.

(Реших да не влизам в излишни подробности, че точно тази чаша бе служила като временно жилище, в което златната рибка Подутка прекара известно време в събота вечер, докато Тор изми и напълни една специална пластмасова вана за риби, забравена под навеса, цялата в прах и паяжини. Подутка изкара в чашата всичко на всичко около десет минути, а брат ми обеща, че ще я изтърка до блясък след това. Все пак реших, че тази информация ще подлуди баба. А в момента ми трябваше спокойна и не-подлудена.)

— Санди не каза нищо особено. Просто се държеше свръхмило и кръжеше около мен. А аз не исках да разговарям с нея по случая — отвърнах. — ’Щото се притеснявах, че ще се разрева насред целия клас, заради несправедливостта на всичко, ако трябва да съм точна.

Баба замислено и дълбоко си пое дъх преди отново да заговори.

— Ами, от това, което преди си ми казвала — започна тя, — родителите на Санди винаги са се държали добре с теб, нали?

— Да, винаги е било окей — вдигнах рамене.

Изведнъж се замислих, че всъщност никога с мистър и мисис Уолкър не е било толкова добре, колкото с родителите на другите ми приятелки (включително с тези на Кайра, от малкото, което бях видяла). Имам предвид, че родителите на Кло — те са изключително дружелюбни и приказливи, и майката, и бащата на Джен се интересуват от музика (татко й даже свири в една местна група), майката на Кели е супер забавна, а тази на Салма, както и вторият й баща, винаги се радват да ме видят, защото това означава, че някой ще си поиграе с близнаците, а те ще си починат. Даже и майката на Били — макар че си пада снобка — става за разговор, особено ако е свързан с дрехи, мода и т.н. Но мистър и мисис Уолкър?

Докато си седях на кухненската маса с баба, изведнъж ми хрумна, че те двамата са толкова старомодни (и направо стари), че понякога направо нямам идея какво да им кажа — а подозирам, че и те се чувстват по подобен начин.

— Хмм. Тогава, струва ми се, от това, което си ми казвала, че напоследък Санди се оплаква от тях — заяви баба и ме погледна съсредоточено през очилата с тънки рамки, — излиза, че може би има проблеми с родителите си. Но вместо да й крещят на нея, те си го изкарват на теб.

— Но какво да си изкарват? — попитах аз и сбърчих лице така, че заприличах на Бъфи, любимия на Тор черен плъх, когато надуши плъши съкровища (като ябълки, моркови и движещи се жертви, които може да ухапе и зарази с чума).

— Ами, фрустрацията — вдигна рамене баба. — Може би им е трудно да приемат, че скъпоценното им малко момиченце пораства и става независимо.

— Независимо ли? — изцвърчах аз.

Това не ми приличаше на Санди. Не и на начина, по който се държи.

— Да, знам, че ми каза, дето напоследък много се е залепила за теб — отстъпи баба. — Но това може би се дължи на факта, че не й е лесно у дома.

— Но ако Санди се кара с родителите си, защо не ми разказва за това? — намръщих се. — Предполага се, че съм й най-добрата приятелка!

— Може би не иска да говори за това. Може би предпочита да дойде тук, да прекарва времето с най-добрата си приятелка и да забрави грижите си — предположи баба. — И фактът, че разчита на теб в момента, обяснява ревността й към Били, Кайра и останалите.

Бррр… почувствах се все едно съм получила нулев резултат в играта „Каква най-добра приятелка си ти?“. Може би в момента Санди очакваше от мен просто да я подкрепям, без много-много да разпитвам. Докато аз й се дразнех и се чудех как по-рядко да я виждам.

— Разбира се, възможно е да има и нещо друго, за което Санди не може да ти каже — продължи с предположенията баба.

— Като например?

С периферното си зрение забелязах как Тор се промъква в кухнята и държи нещо. За частица от секундата с надежда си помислих, че няма да разкаже на баба какво е имало в чашата й доскоро, но тази мисъл бързо се изпари от главата ми. Прекалено бях съсредоточена в хипотезите на баба Какво й Става На Санди.

— Ами например… възможно е родителите й да преживяват тежък период и да не й разрешават да споделя с никого. Това би могло да е причина за безпокойството й в момента.

Ау, баба наистина си я бива. Ако не беше пенсионирана, щях да й предложа да започне работа като психолог или психиатър. (Само дето е толкова практична, че вероятно ще вземе да каже на някой по-чувствителен пациент да престане да хленчи и да се стегне малко, което е строго забранено тази професия…)

— Но какво да направя, за да й помогна? — попитах своята супер-баба-психиатър.

В този миг Тор вече кротко се беше присъединил към нас на един от свободните столове около масата и бе сложил пред себе си малката пластмасова вана за риби, в която пребиваваше Подутка.

— Мисля, че трябва да си търпелива, Али — каза баба и отпи от своето кафе с аромат на Подутка. — Санди е стеснително същество. Просто бъди до нея, а когато се почувства готова, тя сама ще ти каже какво се случва.

Баба беше права. Трябваше да бъда чудесна, 100 процента подкрепяща приятелка и да давам много възможности на Санди да споделя какво става в нейния свят. И може би, както баба твърдеше, родителите й преживяваха криза като гледаха как дъщеря им пораства (мисля, че ако един ден някоя фея от приказките на Ханс Кристиян Андерсен дойдеше на прага им и им кажеше, че ще изпълни желанието им Санди да си остане сладко петгодишно момиченце завинаги, те мигновено щяха да се подпишат с две ръце).

И както баба още каза, цялата странност на Санди можеше да се дължи на нещо ужасно, като скандали между родителите й, или дори опасност да се разделят.

Макар че не си падах много-много по мистър и мисис Уолкър (особено след начина, по който се отнесоха с мен вчера), искрено се надявах да не е това. Но не беше изключено… Така че отсега нататък щях да бъда добра и лоялна приятелка със Санди — независимо колко залепена за мен беше — и щях да й дам много шансове да ми се разкрие, когато се почувства готова.

— Между другото, не бих приемала толкова лично онова, което родителите й са казали — усмихна ми се баба, докато наблюдаваше кръгчетата, които златната рибка правеше във ваната. — Сигурна съм, че съжаляват и че са разстроени, задето са ти стоварили нещо, което няма общо с теб.

— Благодаря ти, бабо — усмихнах й се и аз и усетих как бучката от обида (която беше заседнала в гърлото ми през последните трийсет и шест часа) бавно започна да се стопява.

— Бабо — започна Тор, схванал, че разговорът ни се изчерпва.

— Кажи, сладурче.

— Видя ли новата ми златна рибка?

— Хм, да, скъпи — кимна баба и примижа по посока на крайно странната подутина от едната страна на Подутка.

(Ако имаше състезание „мис златна рибка“, вярвайте ми — Подутка нямаше да го спечели.)

— Ами, измислил съм й име. Специално.

За момент се обърках. Мислех си, че създанието вече е кръстено. Но веднага след това се сетих, че всъщност Лин я нарече Подутка, когато за първи път я видя след работа в събота. А Тор моментално счете това за дълбока обида.

— И какво е това специално име, Тор? — попита баба.

— Ще я нарека… Станли.

Аууу… От блясъка в очите му и задъхания му глас можех да заключа, че дарява страхотен подарък на бабиното гадже. И все пак — колкото и да бях трогната, както вероятно щеше да е бабиният Станли — си помислих, че има доста по-готини животни, които могат да носят името ти.

Но, ако за някои хора това да кръстиш болна рибка с подутина колкото още една рибка да не беше най-ласкателният комплимент на света, когато идваше от братчето ми, той беше изключително престижен.

— Ами, това е много мило от твоя страна, Тор. Станли ще е доволен — кимна сериозно баба.

Ха.

От мястото, където седях, виждах как ъгълчето на устните й потрепва застрашително, сякаш всеки момент можеше да се засмее. Затова се изправих, потупах Тор по рамото и се опитах да изляза от стаята, преди баба или аз да удавим в кикот щедрия жест на брат ми.

— О, Али! — извика баба след мен, тъкмо когато вече бях в коридора.

— Какво? — ухилих й се от вратата.

— Това, което ти казах за родителите на Санди — увери ме тя през главата на Тор, — сигурна съм, че е било избухване, което наистина няма нищо общо с теб.

— Благодаря — кимнах й.

Като си мислех, че е приключила, отново тръгнах да излизам, без да разбера, че има още нещо да ми каже.

— Но ако пак се случи да ти говорят с такъв тон, Али, трябва да ми кажеш — строго заяви тя. — А аз ще ида и ще си поприказвам с тях. Нали обещаваш?

— Мда — кимнах аз, усмихнах се и вдигнах палец в знак на съгласие.

Страхотно е да имаш някого на своя страна. Особено някой като баба.

Не ми се искаше да съм на мястото на мистър и мисис Уолкър, ако тя почука на вратата им, за да си поговори за нещо, което позори едно от внучетата й.

Но умирах да имам скрита камера в такъв момент…