Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (16)

Глава 15
Идеално просто (ще ми се…)

Беше вторник.

В часа по трудово обучение.

Тъкмо бях научила, че Уорън Мърфи е изработил революционна алармена система, която регистрира движението в басейн и известява родителите, ако детето им е паднало във водата. Самият той възнамеряваше да дари откритието си на благотворителния панаир в събота, но учителят не му разрешаваше. Мистър Болан настояваше да изпрати уреда в „Светът Утре“ и да привлече някоя голяма международна компания, която да вкара изобретението в производство.

Погледнах своята Птича Хранилка за Перваз и се запитах защо продължава да е толкова скапана.

— Пфу! Какъв хвалипръцко е този Уорън, нали? — изръмжа Кайра и ме побутна отляво.

Забелязах, че носи грозните си и стари огромни очила, закрепени на главата, които баба ми би нарекла „шик“, т.е. яки и готини в сравнение с моите, с които изглеждах като пълен идиот.

— Хмм — измънках в отговор, въпреки че смятах Уорън за някакъв гений, който след години щеше да се превърне в милионер бизнесмен като Хауърд Хюз, докато всички останали щяхме да сме на по трийсет и нещо и да се чудим как да изплащаме студентските си дългове и да броим дребните си за някое евтино червилце или Биг Мак с картофки.

— Мразя хора като него, които смятат, че животът им е идеален — продължи да натяква Кайра и изгледа мръсно нищо неподозиращия Уорън Мърфи.

— Мда, ама не знаем, дали животът му е идеален… — отвърнах аз, опитвайки се да съм честна.

Имам предвид, че Уорън беше от онези тихи момчета в класа, за които се знае малко. Изглеждаше мил и уравновесен, но животът му можеше да е истински тежък. Може би родителите му бяха инвалиди и той трябваше да се грижи за тях. Може би бяха закоравели престъпници и Уорън живееше под постоянната заплаха да го приберат социалните. А може би и двамата му родители бяха учители по математика — пфу! Това наистина щеше да е ужасно.

— Пфру! — изръмжа Кайра, очевидно недоволна от реакцията ми по повод нейните хипотези за вероятно прекрасния живот на Уорън.

Всъщност беше толкова раздразнена, че изрита работната маса. Яко.

— Внимавай! — каза Санди, която седеше отдясно на мен.

Нямаше опасност Кайра да разруши някое от крехките й творения, просто в този момент Санди използваше макетното си ножче, за да почисти ноктите си, и едно неочаквано разклащане на масата — от страна на Кайра — можеше да я изпрати в спешното отделение на болницата Уитингтън.

(„Е, сестра, какъв е проблемът тук?“ „Ами, докторе, това дете идиотче си почиствало ноктите с макетно ножче и половината острие се забило в пръста му!“ „Добре. Пада му се, след като е идиотче! Следващият!“)

— Какво ти става? — попитах Кайра, която псуваше през зъби и подскачаше на здравия си крак.

— Глупавата ми така наречена майка! — избълва тя.

Със Санди бързо се спогледахме.

— Какво е направила? — попита я Санди и остави на безопасно разстояние макетното ножче.

— Снощи беше в обичайното си невменяемо състояние — озъби се Кайра.

— Пияна? — предположих аз и веднага си представих мисис Дейвис, която приятелски и сърдечно разговаряше с мен в събота.

— Разбира се, че пияна. Какво друго? — ръмжеше Кайра. — Така че се опитах да не й се пречкам между краката — отидох си в стаята си и започнах да пробвам различни дрехи за Маскарада в петък.

— И какво…? — подкани я Санди.

— И тя влетя в стаята ми без да почука.

Това не звучеше кой знае колко шокиращо. Може би дразнещо, но не и шокиращо.

— … и ме погледна какво съм облякла, започна да крещи и ми каза, че изглеждам като пачавра!

Обзе ме треска. Не можех да си представя какво означава собствената ти майка да те нарече така.

— А ти как реагира? — примигнах аз.

— Никак! С нея не може да се говори, когато е в такова състояние. Просто трябваше да отида и да повикам татко — единствено той може да я укроти.

Мисис Дейвис — с идеално соанираната кестенова прическа, в идеалната си космическа кухня, самата тя — идеална, чаровна, прекрасна.

Някак си, макар че бях шокирана от разказа на Кайра, ми беше трудно да си представя как майка й се налива до козирката и се самозабравя.

— Господи, понякога наистина я мразя! — полупроплака Кайра на доста висок глас.

— Дейвис! — разнесе се гласът на мистър Волан.

Всички, включително бъдещият призьор Уорън Мърфи, се обърнаха към нея.

Кайра въздъхна, съзнавайки че ще получи забележка.

— Върни се на чина си, Кайра, и моля те, запази изявленията си кого мразиш за междучасието!

Разнесе се шум от стъпки по тъпия сив балатум и Кайра с неохота седна на стола си в дъното на стаята.

— Али, смяташ ли… смяташ ли, че Кайра си измисля всичко това? — прошепна Санди.

Погледнах я и се зачудих, дали ме пита, защото вече знае, че се съмнявам, или защото това е начин да вкара клин между мен и Кайра и така да ме запази само за себе си…

Но съзнателно ударих спирачка на последната си мисъл. Както баба беше казала предната вечер, трябва напълно да се доверя на Санди и да не си мисля лоши неща за нея по инерция.

— Не знам — прошепнах в отговор и се почувствах идиотски, задето изпитвам съмнения към Кайра.

Но за момента Санди — най-добрата ми приятелка — повече се нуждаеше от лоялността ми.

Така да се каже — наречеше ме ако искаше прекадено разглезена — но нямах енергия да се справя с проблемите на двете ми приятелки едновременно. И заедно с това да завърша глупавата и разклатена Птича Хранилка за Перваз навреме за благотворителния панаир.