Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (7)

Глава 6
Изумително не-изумителното ми изобретение

Когато на сутринта се погледнах в огледалото в банята, не можах да не извикам „Ау!“

Бях изцяло забравила, че Роуан е правила магии с косата ми предишната вечер. Малки плитчици. Само че останалата част от косата ми се намираше в пълен безпорядък, както винаги се случва сутрин (като че ли съм преживяла ураган през нощта). Десетината плитчици обаче, си бяха гладки, копринени и послушни на върха на безпорядъка.

По инерция тръгнах да ги разплитам, преди да вляза под душа, но нещо ме възпря.

Отворих вратата на банята, качих се по стълбите и почуках на вратата на Роуан.

— Влез — отвърна тя.

Пъхнах глава и надзърнах в спалнята й. И през деня там ми се стори хубаво (доста светло) с малинените стени и с налудните джунджурийки и пухкави изобретения навсякъде, но не толкова магическо — не и по начина, по който изглежда вечер, когато всички фенерчета са запалени.

Беше като да попаднеш в лунапарк в осем сутринта, когато всички разноцветни съоръжения изглеждат малко остри и крещящи без светлинките, които огряват всичко нощем.

Самата Роуан се размотаваше около гардероба си. Беше облечена в любимото си копринено кимоно (древна дреха, осеяна с дупки, когато я погледнеш отблизо), а косата й бе прихваната с две китайски пръчици. Все едно отиваше на кастинг за гейши, а не на училище във вторник сутрин.

— Ро, мога ли да измия косата си с тези неща? — попитах я, хванала една от плитчиците.

— Мда, могат да издържат няколко къпания — кимна тя и взе училищната си вратовръзка от закачалката в гардероба. — Здраво съм вързала краищата, така че не би трябвало да се разплетат.

През цялото време, докато говореше, не можех да сваля очи от пръчиците.

— С тях ли ще идеш на училище? — преглътнах аз, спомняйки си, че съвсем наскоро Роуан търпеше тормоз от две идиотки в нейния випуск, заради ексцентричния начин, по който се носи.

— Разбира се, че не! — изсмя се сестра ми и измъкна бяла риза и дълга графитеночерна пола от стария дървен гардероб. — Само съм си хванала косата, докато се облека.

Брей, голямо облекчение настъпи, когато Лиза Дийн и Таша Франклин се отказаха от хобито си да тормозят Роуан. Не исках всичко това отново да започне. А в китайските пръчици имаше нещо, което ми напомняше за червен шал, развян под носа на бик.

— Не. Смятам днес да съм с вдигната коса и да вплета вътре тези изкуствени цветя! — ентусиазирано се усмихна сестра ми с две огромни лилави маргаритки в ръце.

— Ммм, хубаво — казах през зъби и се измъкнах от стаята й, стискайки палци зад гърба си…

 

 

— Накрая ще вземеш да се обличаш като Роуан! — подразни ме Кло по повод хипи прическата ми в междучасието.

— Да, ще идваш на училище с китайски чехли и розов чорапогащник! — изкиска се Джен.

Приятелките ми често се майтапеха с вида на Роуан, но знаех, че не го правят по презрителен и гаден начин като Лиза и Таша. Вероятно компанията ми я смяташе за шантава, но заедно с това бяха очаровани от нея и намираха за интересно да имаш сестра, която е космически кадет. (А пред Лин… направо благоговееха. Не ’щото е страшна, а ’щото — не че бих й го казала в лицето — е доста впечатляваща с нейната вечна изпънатост и изгладеност).

— Жалко, че не си артистична като сестра си — ухили ми се Кло по нейния самонадеян начин.

— К’во имаш предвид? — попитах, предчувствайки още насмешка.

— Ами какво се очаква да е нещото, което започна тази сутрин? — заяви мазно Кло.

Бързо се опитах да разбера за какво говори, но докато мозъкът ми цъкаше, се разсеях от Джен, която изпадаше в типичния си пристъп на кикот. Очевидно вече бях обсъждана.

— Кое нещо? — настоях, а Кло продължаваше самодоволно да ми се хили. — Какво искаш да ми кажеш? Давай направо!

— Ами нещото, което започна да правиш днес по трудово обучение. Какво е то? Освен, че е катастрофа! — заяви Кло, докато Джен притеснително беше останала без дъх от смях.

— За ваша информация — високомерно започнах (макар че едва се сдържах да не се захиля), — това е хранилка за птици.

— Хранилка за птици? — задави се Кло. — Но тя е около двайсет сантиметра висока! За чия градина е? На феите?

Това наистина беше смешно. Толкова смешно, че започнах да се превивам като Джен и Кло. Така се кикотех, че не можех да обясня, че последното ми изобретение е хранилка за птици, която се слага на перваза (не че преди съм изобретявала нещо, освен сандвич с фъстъчено масло и доматен сос, който веднъж като малка обожавах за около пет секунди).

Хранилката за птици и за перваз беше вдъхновена, разбира се, от малкия инцидент, случил се с Тор предишната вечер. Но тя не бе предвидена само за малки деца. Смятах да обясня на благотворителния панаир, че това миниатюрно градинско съоръжение е идеално за хора, живеещи в апартаменти. Слагате малко трошици в хранилката, изкарвате я на перваза и — готово! — всички птички наоколо се нареждат за обяд, без да им е нужна градина или огромна хранилка, която да пребие някое малко дете.

Чисто вдъхновение. Дори и да не успеех да напасна всички ъгли на дъсчиците, така че да съвпаднат.

В момента, в който с Кло и Джен хълцахме от смях, се появи Санди, след като беше ходила до училищното кафене да си купи ябълков сок.

Когато най-накрая я забелязах до себе си, личицето й изглеждаше като малък тревожен триъгълник. Сините й очи се кокореха — огромни на бледата физиономия, стесняваща се към малката като розова пъпка устичка със сламка вътре — и ни оглеждаха и трите в момента на смешния ни пристъп.

— На какво се смеете? — попита тя най-накрая и изкара пластмасовата сламка от устата си.

— На нищо — успях да изквича, преди Кло и Джен отново да се разцвилят.

Което, както по-късно осъзнах, се оказа най-неправилното нещо, дето можех да кажа на най-добрата си приятелка.

 

Санди си изпроси отново да дойде с мен вкъщи.

— Да напишем заедно домашното по физика! — предложи тя в следобедното междучасие, сякаш ставаше дума за някакво дълго и вълнуващо преживяване. Но тъй като бях пълна дупка по физика, всяка помощ ми идваше като подарък. Само дето не можех да разбера защо трябва да пишем домашното у нас, а не у тях.

Също така не можех да разбера защо Санди беше останала с впечатление, че с Джен и Кло сме се присмивали на нея, когато се бе появила при нас сутринта. Добре, всичко това обясняваше тревожния й вид, но не проумявах как може да си помисли, че приятелките й се държат с нея по такъв начин.

— Ами, знам, че ти не би ми се присмивала — заяви тя, след като й обясних, че поводът за кикотенето е бил моята хранилка за птички, а не тя. — Но понякога се питам за Кло, Джен и останалите…

Защо смята така? — чудех се аз, но предпочетох да си замълча. Главно защото вече седяхме в час, а учителката беше започнала да говори…

Докато удари звънецът в четири часа, вече бях забравила за всичко. Време беше да се омитаме от училище, след като бяхме прекарали цял час, затворени в най-задушната класна стая на вселената. Нямах търпение да изхвърча през вратата.

Само дето не се случи толкова бързо.

— Ще те чакам отвън! — прошепна ми Санди, след като ужасната ни класна ръководителка мисис Фишър (бррр, гррр) ме хвана в коридора и взе да ме разпитва защо нямам вратовръзка. (Честно — бях я свалила веднага след края на последния час. Две минути по-късно трябваше вече да съм извън училище и далеч от нейните правомощия. Колко дребнава беше тъпата крава?)

Ненавиждам подобни усложнения. Бях си махнала скапаната вратовръзка, защото в часа на мистър Самюълс беше отвратителна жега, а той отказваше да отвори прозорците, заради шума от колите (при все че всички получихме топлинен удар — или почти). Та аз оставих мисис Фишър да ми дрънка глупости на главата, задето не съм носела униформа в рамките на училището, а междувременно ми се искаше (и не за първи път) да се преместя в училището Хайгейт Ууд, или в някое от другите наоколо, където не се налагаше да ходя със скапана униформа.

Най-накрая мисис Фишър сложи край на натякването си и аз се измъкнах навън, където Санди трябваше да ме чака и да изслуша оплакването ми колко нечестно е всичко.

Бутнах тежката централна врата и я видях да си бърбори с обичайните заподозрени Кло, Джен, Салма и Кели. Докато слизах по стълбите, момичетата ми махнаха и бавно се отправиха по тротоара в посока Крауч Енд Бродуей.

— Та какво прекрасно нещо имаше да ти каже мисис Фишър? — ухили се Санди, когато я застигнах.

— Дъра-бъра, разочаровам училището, дъра-бъра, държа се неуважително, дъра-бъра, да си оправя поведението — взех да се шегувам аз и да кокоря очи.

Освен че хич не ми беше до шеги, бях обидена и ядосана, заради несправедливостта и дребнавостта на цялата история.

— Не й се връзвай, дърта скапана вещица — взе да ме успокоява Санди и ме хвана за ръка, докато пресичахме улицата.

Почувствах се малко по-добре. Нали затова са най-добрите приятелки?! Да ти кажат, че тъпите учителки са дърти вещици. Стиснах Санди за ръката и й се усмихнах.

— Права си — кимнах, щом стъпихме на отсрещния тротоар.

Сега, когато вече бяхме на безопасно място (т.е. не се налагаше да внимаваме за профучаващите коли и автобуси), погледнах през рамо и забелязах отдалечилите се фигури на другите пи приятелки.

— Та къде отиват Кло и останалите?

— В „Кентъки Фрайд Чикън“ — отвърна Санди.

Изведнъж се слисах. Откога момичетата отиваха в „Кентъки Фрайд Чикън“, без да ни питат дали и ние не искаме да се присъединим?

— Е, много благодаря за поканата! — изръмжах аз, поглеждайки назад, а в гърлото ми се надигна обида.

Най-напред мисис Фишър ми се нахвърля и ме кара да се чувствам като убиец или нещо такова, след това така наречените ми приятелки се държат студено с мен, а Санди…

Е, оказа се не съвсем така.

— Абе, те ни поканиха — каза Санди дълбокомислено.

— А?

— Но аз им обясних, че там не ни харесва.

Моля? Кога съм казала, че не ми харесва? Докато се паникьосвах, че съм извършила престъплението да си махна вратовръзката? След такова преживяване нямах нищо против да се позабавлявам, като например се помотая с приятелки…

Естествено, не казах нищо на глас (добра съм, когато споря на ум). Наместо това, промълвих една-единствена дума.

— Защо? — объркано попитах Санди.

— Ами, помислих си, че ще ни е много по-добре да сме си само двете — усмихна се тя и отново ме стисна за ръката. — А и без това се чувствах странно, след като днес Кло и Джен ми се присмиваха.

— Ама, казах ти вече — възпротивих се. — Не ти се присмиваха. Никой от нас!

— Както и да е — неубедително вдигна рамене Санди. — Давай да ходим — ще си вземем чипс от магазина и ще идем у вас!

Охааа! Чипс и домашно по физика. Някак си не можеше да се сравни с това да повисиш с приятелки и да се посмееш.

Въобразявах ли си, или Санди а) параноясваше; б) съвсем се залепваше за мен?