Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (18)

Глава 17
Роуан засиява

През последните два дни Санди се държеше много по-добре.

Е, във вторник след училище излязохме да пазаруваме и тя си купи абсолютно същото списание и лак за нокти като мен. А снощи у Джен така ми се беше залепила, че изглеждахме като сиамски близначки (и дори изгледа мръсно Кайра, че се опитва да се намести до мен на дивана, докато Санди беше отишла до тоалетната).

Но в духа на спокойствието, което ме бе озарило, реших да не се изнервям на подобни неща. О, не. Санди беше най-добрата ми приятелка и двете щяхме да преминем през този труден период — заедно — ’щото най-добрите приятелки правят точно така.

Освен че…

Освен че се оказах сам-сама на Бродуей в четвъртък след училище с отчаяната мисия да си намеря костюм за следващия ден, който да не е умопомрачително скучен като идеята за художник декоратор.

Първоначално възнамерявах само да отида до супермаркета и да купя няколко неща, за които ме беше помолила баба, но изкушението на всички магазини за втора употреба бе неустоимо. Точно в този момент ми хрумна, че самата идея за Маскарад в петък излезе от мен, така че хората щяха да очакват да се появя в нещо що-годе смислено.

Разбирате ли, ако имах избор, мечтаният ми костюм щеше да бъде на Жената котка (Мишел Пфайфър) от „Батман 2“. Тъй като беше изработен само от парчета черен винил, не бе невъзможно да се опитам да го направя, ако а) имах достатъчно време; б) ако въобще можех да шия. (Познавайки шивашките си възможности, парченцата плат щяха да се надигнат и щръкнат във всички посоки. И в крайна сметка щях да изглеждам не като Жената котка екшън героиня, а като Жената котка просякиня.)

Ако сте си помислили, че съм абсолютно непрактична, имайте предвид, че не очаквах да срещна в някоя от вторите употреби Мишел Пфайфър, която току-що се е отбила да остави ненужния си черен костюм на Жената котка (ще ми се). Но все пак стисках палци да изровя сред степаните пуловери и всякакви други парцали нещо гениално и вдъхновяващо.

Грешка!

След като прегледах три магазина, най-доброто, на което попаднах, беше отвратителен розов и блестящ официален костюм от осемдесетте. Само че не исках да стана за посмешище (или да се появя като художник декоратор) на другия ден в училище. Исках да изглеждам готино. Исках хората да ахнат при вида на моята величественост и да пожелаят на тях да им е хрумнал този вдъхновяващ тоалет. Исках… невъзможното.

Скапана работа.

— Хей, здравей, нали ти беше Али?

Вдигнах навъсения си поглед от тротоара към познатото дружелюбно лице насреща ми.

— Здравейте, мисис Дейвис! — усмихнах се.

— Какво правиш, Али? — засия тя, а идеално подстриганата й кестенова коса се залюля, вързана на къса плътна опашка.

— Обикалям магазините. Пазарувам за баба — неловко отвърнах и вдигнах чантата с покупки, сякаш очаквах мисис Дейвис да ги инспектира.

Не исках да й кажа, че си търся костюм за Маскарада — не и след онова, което вчера Кайра ми разправи за реакцията на майка си при вида на нейния тоалет.

Ако, разбира се, това въобще се беше случило.

А като отново погледнах добре облечената и красива жена, в стомаха ми се надигна неприятното чувство, че Кайра дрънка врели-некипели за майка си през цялото време…

— Трябва да си прекрасна внучка! — изкоментира мисис Дейвис, при което аз се изчервих.

— Ами, то не е просто за нея, а за семейната ни вечеря — избърборих аз, като се опитвах да й обясня, че не съм някаква светица. — През седмицата баба готви вкъщи, ’щото татко работи, а ние имаме домашни и…

Млъкнах, защото усетих, че не успявам добре да обясня ситуацията. Бях нервна, беше ми трудно да гледам тази жена в очите като знам какви идиотщини разправя за нея собствената й дъщеря.

— Ами майка ти? — неуверено попита мисис Дейвис.

— О, нея я няма — вдигнах рамене.

Господи, това вече прозвуча съвсем зле. Сякаш мама беше в затвора или нещо такова. Отворих уста да обясня, но всичко изглеждаше толкова сложно („Преди четири години мама замина на ваканция и не се върна — но няма проблем, ние сме окей с това! Някак си!“). Отказах се да казвам каквото и да било друго.

— О… — измърмори мисис Дейвис съжалително.

Тц, явно наистина си помисли, че мама е в затвора.

Трескаво взех да разсъждавам как да продължа разговора.

— Ами… ще дойдете ли на благотворителния панаир в събота? — попитах.

— Панаир? Какъв панаир? — намръщи се мисис Дейвис.

Кайра дори не й беше казала за това. Какво му имаше на това момиче? Започваше да ми става все по-мъчно за мисис Дейвис.

— В училище се организира голям благотворителен панаир — обясних аз. — Всеки от нас трябва да изработи нещо и да го продаде. А с Кайра и с приятелката ни Санди отговаряме за един от щандовете.

От начервените устни на мисис Дейвис се отрони въздишка.

— Моята дъщеря не ми казва нищо, Али — усмихна се тъжно тя. — Няма значение. В колко часа започва?

— В единайсет. Продължава до четири. В централното фоайе на училището.

— Страхотно! Ще те видя там! Но, Али — съучастнически ми намигна мисис Дейвис, — нека не казваме на Кайра! Нека появата ми да бъде изненада за нея!

Изглежда Кайра имаше много тайни, но ми се стори много приятно и аз да имам една тайна с майка й.

Доста се развълнувах: каквато и да беше истината за Кайра и проблемите с майка й, може би, може би, имаше някакъв шанс да им помогна да оправят отношенията си… като започнем със събирането им на панаира в събота.

 

 

— Как върви твоята хранилка, Али Пали? — попита ме татко и си взе малко хляб, преди Тор да използва целия за построяването на висок хлебен замък насред чинията си със сос.

— По-добре не питай! — изръмжах аз като се сетих за нескопосната конструкция от клечки със собственото ми име отгоре, която седеше върху шкафа в кабинета по трудово обучение. — Задай ми някакъв друг въпрос.

— Ами добре — усмихна се татко. — Какъв е костюмът ти за утре?

Отроних дълга изтормозена въздишка и стоварих глава на масата, точно до празната си чиния.

— Да разбирам ли, че и от него не си особено доволна — засмя се татко.

Без да вдигам глава, изръмжах отегчено в отговор. (Макар че се поутеших като усетих една малка ръчичка да ме гали по тила. Тор знаеше, че това успокоява животните, затова го приложи и на мен. Жалко само, че имаше сос по пръстите…)

— Али ще бъде художник декоратор — вещо го осведоми Лин. — Смята, че идеята е тъпа и е права.

— Благодаря! — измърморих аз, вдигнах глава и мрачно и доста красноречиво я изгледах.

— Е, на мен това не ми звучи толкова зле! — весело заключи татко. — Какво ще облечеш? Бял работен комбинезон като на художник?

— Не. Ще е с твоята стара риза и със стария си анцуг — екипа, който носеше, когато помагаше на Санди да боядисва стаята си в неделя — отговори му Лин. — О, а за по-голяма автентичност ще носи и четка.

Казано по този начин и с известна доза сарказъм, излизаше, че костюмът ми наистина не става.

— Лин, моля те, не дразни сестра си — каза баба. — Сигурна съм, че Али ще изглежда… чудесно, когато се облече.

О, не, дори и баба смяташе идеята за тъпа.

Но докато нещастно гледах ту татко, ту Лин, ту баба, нещо убягна от погледа ми.

Как е възможно? Как можах да не забележа светлината, която струеше от развълнуваната Роуан? Чак когато Тор ме сръга и ми посочи с вилицата си към нея, видях: светлина, невидима за всички, освен за тези от нас, които знаят, че косата на Ро е пълна с малки огледални топчета, лампички и блестящи нещица.

— Охо… — измърморих аз.

— Не, Али! Ще бъдеш прекрасна! — възкликна Роуан и скочи от мястото си. — Хайде, ела в стаята ми веднага! Имам страхотна идея!

Не знаех дали да й вярвам, но нямаше какво толкова да губя.

— Окей! Да вървим! — кимнах и я последвах.

— Али! — чух баба да ме вика.

— Да? — отвърнах и се спрях на вратата.

— Твой ред е да миеш чиниите тази вечер, нали?

— О, да… — въздъхнах и се върнах в кухнята.

— Всичко е наред, скъпа — усмихна ми се баба. — Лин ще те отмени, нали Лин?

— Ъх… разбира се — колебливо отвърна голямата ми сестра, като съзнаваше, че баба я наказва, задето се държа саркастично с мен.

— Благодаря, Лин! — ведро казах.

Може и да се дължеше на стомаха й, но все пак мога да се закълна, че чух най-голямата ми сестра да изръмжава…

Сдържах се да не се ухиля, докато не бях на безопасно място в коридора. Но преди да последвам Роуан по стълбите, трябваше да вдигна телефона. А преди да сторя това, трябваше да го открия, тъй като беше изчезнал някъде под дългата черно-бяла козина на Флъфи.

— Как може да ти е удобно така? — попитах я, със замах я свалих от коридорната масичка и вдигнах слушалката.

— Какво? — долетя момчешки глас отсреща.

— Ало? — сконфузено казах.

— Али?

— Ти ли си, Ричи, тоест Рикардо?

— А, добре… значи си ти. Реших, че съм набрал грешен номер. Какво беше това „Как може да ти е удобно…?“

— Ами просто… просто някаква котешка история. Няма значение — отвърнах му, леко раздразнена.

Но то беше, защото знаех какво следва, а и нямах повече време да го размотавам — не и когато с Роуан имахме мисия, свързана с моето разкрасяване утре (а да разкрасиш някого като мен щеше да отнеме доста дълго време на Ро).

— Аха. Както и да е, Али, просто се питах, дали… Кайра не е казала нещо?

Прехапах устни.

Не беше моя работа да го осведомявам, че е сто процента отсвирен, без никакъв шанс да си я върне. Но при положение, че Кайра не искаше да му го каже, все пак някой трябваше да го стори. И този някой бях горкичката аз.

— Виж какво, съжалявам, обаче Кайра не иска да се върне при теб.

Настъпи мълчание.

— Никога — допълних аз.

Още мълчание.

— Съжалявам — повторих смутено. Чух въздишка от другата страна и почти си представих как горкият Ричи/Рикардо се спихва като спукан балон, издавайки същия звук.

— Ъх… трябва да вървя. До скоро, Али — припряно каза той със сподавен глас.

— До скоро — отвърнах и затворих телефона.

Ау, горкият Ричи/Рикардо. Всичко приключи. Вечерните му обаждания вероятно щяха да липсват на мен и на семейството ми…

Да бе.