Карън Маккомби
Приятели, откачалки и много тайни тайни (19)

Глава 18
Ооо, Бейбиии, бейбииии!

Татко и Тор стояха на вратата, за да наблюдават събитието.

Мда, с Роуан и Лин тръгвахме заедно за училище. Е, това не е толкова страшно, когато носиш маскараден костюм…

Не, че в случая на Лин такъв се забелязваше.

— Мислех си, че ще се маскираш като вещица — казах й, когато сутринта се появи на закуска с обичайната си униформа — черен панталон, черна блуза и елегантни черни боти. Даже прическата й беше същата — изправена като с ютия (иначе естествено вълниста) руса коса, вързана на дълга опашка.

— Аз съм вещица! — заяви тя и грабна от препечената филия в чинията ми бучка фъстъчено масло.

Изкушавах се да кажа — „Да, знам те каква си“ — но се уплаших да не би да отнесе и останалото масло от тоста ми.

— Е, добре, какъв вид вещица? — настоявах аз.

Тайно се бях надявала да я видя с огромен изкуствен нос и брадавици.

— Разбира се, че Сабрина — вещицата на тийнейджърите! — ухили се Лин и измъкна от чантата си черна плюшена котка.

— Хей! Ама това е на Тор! — отбелязах аз.

Брат ми не само че имаше колекция от истински животни, която конкурираше Лондонския зоопарк, ами и от плюшени, която пък конкурираше най-големите магазини за играчки. Направо се чудех как остава място за него в леглото, камо ли за Ноевия ковчег от плюшени животни, които си съперничеха за пространство.

— Няма проблем — въздъхна Лин. — Преди да я взема, го попитах.

Та Сабрина — най-обикновено изглеждащата вещица на тийнейджърите (с котка, подаваща се от чантата й) — вървеше отляво на мен по пътя за училище, докато отдясно крачеше… една футуристична фея.

Мда, Роуан беше на седмото небе. Струва ми се, че с радост би давала всичките си джобни пари всяка седмица, само за да е винаги ефектно облечена.

Между другото, изглеждаше фантастично с малките си бели крилца и изумителната си пола, направена от множество волани флуоресциращ тюл. Също така носеше тясна копринена розова блузка с подхождащ й розов чорапогащник. Обута беше в най-новата си придобивка („Шест лири от индийските магазини в Търнпайк Лейн, Али! Струват цяло състояние в Уест Енд!“): ниски чехли от лилав сатен, инкрустирани с пайети. Беше вдигнала тъмната си коса на небрежен кок, в който бе закрепила евтина бляскава корона. Но най-хубавият елемент от костюма й, който накара Тор да се гордее, когато ни изпращаше, беше котешката пръчка с розови пера, която Роуан грациозно размахваше във въздуха…

— Приятен ден, момичета! — извика след нас татко. — Всички изглеждате страхотно!

Обърнах се да им помахах с Тор и забелязах, че татко ми се усмихна по същия тъжно-весел начин, както предната вечер, когато слязох долу да се покажа, след като Роуан ме беше маскирала.

Предполагам, че съм предизвикала шок. Роуан описа костюма ми като хипи, но на практика отивах на Маскарада, облечена като мама.

Въпреки това, ми харесваше. Харесваше ми полюшването на дългата й многопластова памучна пола, докато вървях по тротоара. Харесваше ми допира с меката копринена и пъстра индийска блуза, която носех (все още ухаеща слабо на любимия й парфюм от пачули), както и с манистата около шията и китките ми, които подрънкваха при всяка стъпка. Роуан беше сплела косата ми на малки плитки, а сутринта дори нарисува цвете на лицето ми. Е, мама никога не бе правила точно това (или поне не сме я виждали!), но изглеждаше автентично, както кадрите от Уудсток — известния стар хипи фестивал — които понякога гледате по телевизията. Единственото нещо, което ми създаваше проблем, бяха обувките с дървени подметки…

— Ооох! Добре ли си? — попита ме Роуан, след като забеляза, че за пореден път изкривих глезена си.

— Да, но си знаех, че трябва да си обуя маратонките! — измърморих и се опитах да се съсредоточа в ходенето.

— Ама нямаше да ти подхождат на костюма! — възпротиви се Роуан и обърна глава към мен, при което от косата й се разхвърчаха във въздуха прашинки блясък.

— Но тази пола е толкова дълга, че никой не може да ми види краката! — опитах се да я убедя.

— Алллиииииии!

— Хей, вижте! — посочи Лин към фигурата, която тичаше да ни догони. — Това е Ханди Анди от „Смяна на стаите“, нали? О, не, това е просто Санди!

Тутакси се обърнах и махнах на приятелката ми и в същия момент забелязах как тя забавя крачката си, а усмивката изчезва от лицето й. Санди — облечена в нацапния с боя суитчър на баща си, със старите си панталони и маратонки — въобще не гледаше към Лин и нейния несъществуващ вещерски костюм. Също така не гледаше достойната за награда футуристична фея Роуан (макар че множество хора по улицата я зяпаха). Не — Санди гледаше само мен. Хипито Али. Определено не художника декоратор Али.

Ох-ох. Трябваше да се обадя и да й кажа, нали?

— Али! — избухна тя и в очите й заблестяха сълзи. — Какво си облякла?!

— Ами просто снощи… с Роуан… ние…

— Просто се позабавлявахме със старите дрехи на мама и измислихме това! — намеси се Роуан, за да обясни.

— Много добре изглеждаш, Санди! — утешително каза Лин, усещайки че Санди е бясна, заради моята нелоялност — Харесва ми струйката синя боя на лицето ти. Хитро!

— Какво?! Не трябваше да е там! — паникьоса се Санди и започна да търка лицето си с ръка. — О, не… Исках да натопя четката в малко синя боя тази сутрин. Ето как е станало… — обърна ръката си тя и видя нежносините си пръсти. След това се обърна настрани и забеляза същите нежносини пръсти по новата й черна училищна чанта.

И по разплакания й поглед ми стана ясно, че вината за всичко е моя.

— Какъв смях ще падне днес! — пошегува се Роуан, като изравни крачка със Санди и се забърза по тротоара към училище.

Сестрите ми бяха истински прекрасни. През целия път се опитваха да са дружелюбни, разговорливи и весели. Но нямаше оправия. Санди вече не беше облечена като художник декоратор, а като художник декоратор с малко черно облаче над главата…

През целия ден Санди стискаше устни и очевидно ми беше ядосана, което си бе голяма загуба, защото купонът се оказа страхотен.

Само в нашия клас имаше толкова много поводи за кикот. Освен двамата Франкенщайновци, три призрака и четири черни котки (слава богу, че Мишел Пфайфър не си беше оставила костюма във втората употреба — Жената котка щеше да е изтъркана идея!), имаше и няколко неочаквани гледки. Уорън Мърфи надхвърли момичешките очаквания, появявайки се облечен като пожарникар. А Кейти Пиърсън обърка всички, докато най-накрая не обясни, че огромното надуто нещо, в което беше зашита, е бобена шушулка. (Ефектът бе постигнат, благодарение на около четиридесет полунадути балона, разположени между двата чаршафа, които Кейти беше омотала около себе си. Всички ние се досетихме, че са балони, защото, когато съученичката ни седна на чина си първия час, някои от тях шумно се спукаха.)

Почти всички учители също не бяха останали по-назад от нас. Най-успешни сред нашите се оказаха следните (във възходящ ред според мен и приятелките ми):

Пето място — мистър Хорас (математика): футболист (леко разочароващ).

Четвърто място — мистър Самюълс (английски): ученик (още може).

Трето място — мис Кириасу (физика и химия): продавачка на захарни пръчки (голямо постижение за нея).

Второ място — мис Томсън (история): танцьорка на фламенко (браво; похвално въображение).

Първо място — мистър Матюс (френски): Остин Пауърс (отлична работа!).

(Между другото, както се очакваше, единствената учителка, която не се присъедини към Маскарада, беше киселицата мисис Фишър. Дори и директорът мистър Башир, дори и той, прекара целия ден, разхождайки се по коридорите, облечен като старовремски директор с дълга черна пелерина, университетска шапка и бастун, за бога!)

Приятелките ми също изглеждаха страхотно. Салма — като Лин — беше цялата в черно, но плътната черна очна линия, кървавочервеното червило и изкуствените пластмасови зъби я правеха да изглежда истинска и готина вампирка.

Кло беше с кожено яке, джинси и каубойски ботуши, а червената й коса бе сплетена на две плитки, което я приближаваше повече до Уди от „Играта на играчките“, отколкото до Мадона, но все пак ставаше. Майката на Кели беше свършила страхотна работа около тропосването и смаляването на хокейния костюм на братовчед й Нев, а самата Кели всяваше доста страх, щом размахаше стика си, или изръмжеше през решетката на каската. Санди толкова се стресна, че подскочи (при което поне престана да ми хвърля мръсни погледи).

Костюмът на Джен продължаваше да е целият… зелен, но всички изглежда я разпознаха, че е градинска феичка, а не тиквичка, което си беше триумф.

Ами Кайра? Е, Кайра събра погледите на момчетата в класа — почакайте малко — на всичките момчета в училището. Беше пуснала къдравата си коса, носеше клоширани панталони и силно разголено бюстие, обшито с пайети. Целия ден говореше високо и със северен акцент. О, да, тя беше Скери Спайс и грешка не можеше да има!

— Благодаря — каза мис Томсън (т.е. танцьорката на фламенко) и пое от Кайра мозаечната ваза за панаира.

— Доообреее! Няма проблееем! — каза Кайра с гърления си полуманчестърски, полуливърпулски акцент!

Част от мен се възхищаваше колко самоуверена е приятелката ми, за да избере една от Спайс Гърлс. Друга част беше тревожна и загрижена да не би като ме погледне, Кайра да проникне в пилешкия ми хипи мозък и да разбере, че майка й подготвя изненадващо посещение на другия ден.

А трета част от мен — част, която се опитвах да заглуша, заради цялото маскарадно вълнение — беше депресирана от факта, че Птичата ми Хранилка за Перваз все още имаше толкова жалък вид, че не можех да си позволя да я предам. Единственият късмет беше, че, тъй като бях отговорна за един от щандовете, можех да занеса тъпашката хранилка на следващия ден, вместо да я предавам на мис Томсън, и то пред всички.

А това означаваше, че мога да я отнеса вкъщи и да се опитам да я постегна и боядисам (или да я подпаля) — въобще да направя нещо, с което да изглежда малко по-атрактивна за потенциалния купувач.

Така да се каже, надявах се на чудо…

Но сега-засега — както и да бяхме облечени — мистър Хорас (безуспешно) се опитваше да напълни главите ни с математика.

— Как очаква да се съсредоточим, докато гледаме ужасните му възлести колене под футболните шорти? — измърморих на Санди, очаквайки да чуя сподавения й кикот, или поне да видя усмивка. Нищо.

— Хм — измънка в отговор тя и се престори, че изключително много внимава (пфу!) във вълнуващата алгебрична задача, която мистър Хорас драскаше по дъската.

Олеле, явно трябва да ми е много бясна, че не съм дошла, облечена като нейната близначка художник декоратор. Много съжалявам, обаче ние не бяхме двойка, която да не можеш да разделиш, като Мълдър и Скъли, или Шерлок Холмс и доктор Уотсън.

Погледнах в празния лист пред мен, а моливът се рееше над празните редове и тихо проклинаше Санди и малкото й черно облаче. При всичките ми позитивни вибрации тази седмица, тя успя да ме удари в земята със стиснатите си устни и глупаво цупене. И веднага щом удареше звънецът, независимо какво ми беше казала баба в началото на седмицата, щях да си тръгна сама за вкъщи. Без Санди и намусената й муцуна. О, да, съвсем определено…

— Бейбииии! Само тииии!

Моментално разпознах гласа: слаб, треперлив и много амбициозен… Обожемой! Всички глави се обърнаха към прозореца, а там стоеше той — Ричи/Рикардо — и подпяваше в училищния двор с огромен касетофон и колони.

— Да, скъпа! Само тиииии! О, Кайра на моите мечтииииииииииииииииии! — пееше той, а всички в класната стая — включително мистър Хорас — обърнаха глави към прозореца и увесиха челюсти.

— Боже! — чух Кайра да вика няколко чина зад мен.

— Опа! — извиках и аз, когато разпознах смутеното момче с обърната бейзболна шапка, което се мотаеше около Ричи/Рикардо и касетофона.

Какво ли правеше тук Били?