Джаки Колинс
Убийство (2)

Втора глава

Медисън Кастели седна пред своя портативен компютър до кухненската маса и старателно се захвана да съчини материала за Сали Т. Търнър. Не беше лесно. Преди няколко дни долетя от родния Ню Йорк на гости на бившата си съквартирантка от колежа, сега тв водеща на рубрика за шоубизнеса — Натали де Барж, за да направи интервю с влиятелния импресарио Фреди Леон. В самолета мястото й се оказа точно до това на Сали и двете се разговориха. Отначало Медисън възприе Сали просто като една холивудска кукла, но после промени мнението си и двете си допаднаха. По-късно, когато Сали разбра, че Медисън работи за авторитетното списание „Манхатън Стайл“, веднага поиска там да се появи статия за нея, тъй че двете се уговориха да се срещнат за интервю.

В деня на бруталното убийство на Сали, Медисън обядва с актрисата в нейната разкошна къща в Пасифик Палисейдс, където двете си поговориха за какво ли не — като стари приятелки. Всъщност повечето време говореше Сали, докато Медисън я слушаше — в крайна сметка добрите журналисти правят точно това, — а и Сали определено имаше какво да разкаже.

А сега тя бе мъртва и Медисън седеше, втренчила невиждащ поглед в екрана. Вече бе ходила до дома на Сали — срещна се със следователя, натоварен със случая, и му разказа всичко, което знаеше. Освен това му даде и аудиокасета с интервюто, което беше взела от Сали. Той й каза, че ще го прослуша и ще й се обади, ако има нещо неясно.

Отметна назад дългите си черни коси и въздъхна дълбоко. От една страна, може би щеше да е най-добре да предаде всичко на белия лист, но пък от друга, бе толкова притеснена от смъртта на Сали, че не беше сигурна дали е в състояние да напише безпристрастен материал.

Потропвайки нервно по масата, тя си блъскаше главата какво да каже за момичето, което всички си мислеха, че познават, но в действителност и представа си нямаха. Сали Т. Търнър, главозамайващата красавица с платиненоруса коса, която редовно се появяваше в „Е. Т.“ и „Хард Копи“ и не слизаше от страниците на таблоидите: снимана как се появява на някое парти, как излиза от нощен клуб или дискотека, облечена в къси и дълбоко изрязани еластични рокли и на изключително високи токчета, винаги с щедро извадено на показ деколте. На всяка снимка тя махаше някому или се усмихваше, сякаш осветявайки нощта с лъчезарното си лице.

И все пак, някъде под едрите гърди и буйните руси къдрици, в нея прозираше едно много обикновено момиче, едно много добро момиче. Затова, макар да се познаваха съвсем отскоро, Медисън много я харесваше, защото у Сали се таеше някаква непосредствена наивност и свежест.

Тя с рязко движение затвори компютъра. Не й се пишеше — по-скоро я избиваше на плач. Толкова безсмислено беше това зловещо убийство! Защо е станало? Какво е сторила Сали, за да заслужи такава касапница?

Медисън знаеше как трябва да постъпи — да забрави за убийствата и да се съсредоточи върху Фреди Леон, тъй като той беше главната причина за идването й в Ел Ей, а тя на практика нищо не бе направила, за да си уреди интервю с него. Разбира се, на Фреди отдавна му се носеше славата, че не дава интервю на когото и да било, но шефът й, Виктор Симънс, я бе уверил, че ще го уреди.

„Точно така, Викторе“, сърдито си помисли тя. „Кога обаче?“

За да отвлече мислите си от Сали, Медисън реши да се обади на секретарката на Фреди Леон — Риа Сантяго, чийто домашен телефон бе успяла да получи от партньора на Фреди, Макс Стийл. Трябваше да спре да превърта убийството в главата си — прекалено мрачно и потискащо беше. А и тя бе достатъчно смазана още при идването си в Ел Ей — особено след като Дейвид, с когото живееха заедно от две години, я напусна и веднага след това се ожени за приятелката си от детските години. Да върви по дяволите! Защо не й каза всичко в очите? Проклетият страхливец беше излязъл да купи цигари и просто не се върна. Ах, да, беше й оставил една глупава бележка, в която обясняваше как не можел да свикне с мисълта за обвързване — а пет седмици по-късно се затича към олтара!

Мъже — какво да очакваш от тях? Достатъчно се бе нагледала на номерата им. Защо не можеше да намери един като баща си — Майкъл, който на петдесет и осем години беше все още най-привлекателния и най-мил мъж, когото е срещала в живота си? Той и майка й — очарователната Стела — се радваха на безоблачен брак. Заедно бяха от тридесет години и едва ли бяха прекарали и една нощ разделени. И двамата много липсваха на Медисън, откакто напуснаха елегантния си апартамент в Ню Йорк и се преселиха в Кънектикът. От доста време вече не беше им ходила дори на гости — и в момента, в който приключи със задачите си в Ел Ей, точно това смяташе да направи.

Всички казваха за Медисън, че е копие на Майкъл, само че от женски пол — което тайничко я радваше, защото тя обожаваше баща си. Беше силен по характер и същевременно очарователен — две качества, пред които тя се прекланяше. Освен това нямаше желание да се мери с русокосата си майка, която излъчваше женственост с всяка своя фибра. Медисън се харесваше такава: висока и стройна, с гладка матова кожа, гарвановочерна коса и прям поглед в бадемовите очи. Харесваше и устните си — мъжете просто полудяваха по тези устни, които бяха плътни и съблазнителни, с една лекичка капризна извивка. Медисън обаче беше сериозно момиче и никога не подчертаваше хубавата си външност — за нея бе по-важно да пробива с ума си. От малка обичаше да се състезава с момчетата — и винаги да побеждава. „Може би това уплаши Дейвид“, тъжно си помисли тя. „Не можа да преглътне факта, че двамата се състезаваме на равна нога.“

Преди да успее да избере номера на Риа Сантяго, Коул — братът на Натали — влезе в стаята. Коул беше гей, но с невероятно мъжко присъствие и прекалено хубава външност, която често му създаваше проблеми. Той също бе познавал Сали приживе, затова — както всички останали жители на Ел Ей в тази тиха неделна утрин — и той си мислеше за жестоката й смърт.

— Привет! — каза Коул и посегна към кафеника.

— Привет! — отвърна Медисън.

— Срещна ли се със следователя? — попита той и си наля голяма чаша шварц кафе.

— Разбира се.

— Нещо ново?

— Поне на мен не ми е известно.

— Ама че гадост! — избъбри Коул, издърпа си един стол и седна. — Сали не заслужаваше да ни я отнемат по такъв начин.

— Знам — с мрачен тон се съгласи Медисън.

Коул посегна към дистанционното и включи на канал „Е“, където вече показваха набързо скалъпен ретроспективен материал. Ето я Сали, облечена в червено. После Сали в синьо. Сали в тясна рокля. Сали в прочутия си черен гумен бански. А после се появи мъжът с главната роля в „Учи!“ — един попрехвърлил годинките актьор, който явно още се мислеше за любимец на нежния пол. „Всички бяха влюбени в Сали — каза актьорът, облечен небрежно по холивудски в скроените по мярка ленени панталони и разкопчана на гърдите копринена риза; коронките на зъбите му проблясваха на светлината на прожектора. — Сали беше много специален човек.“

Последва пауза за рекламен клип.

— Би ли превключил на канала на Натали? — помоли Медисън.

Коул се подчини. И ето ти я Натали на екрана, трептяща от живот с негърската си хубост, облечена в заслепяващо розово сако и къса бяла рокля. „Сали, която всички знаеха и обичаха, е родена в малко градче недалеч от Чикаго — започна Натали. — И ние научихме от роднини и приятели, че от съвсем мъничка е искала да стане актриса.“

Камерата показва снимки на Сали като бебе. Дебеличко малко сладурче. После се появи „семеен приятел“ — някаква жена с каменна физиономия, зле боядисана червена коса и нервен тик на едното око. „Познавам Сали от двегодишна — изграчи жената с продран от прекалено много алкохол глас. — А нея да я познава човек — значи да я обича.“

— Божичко! — промърмори Медисън. — Сега ще наизскочат какви ли не.

— Кои? — попита Коул.

— Хора, които са я срещали веднъж в живота си. Сега е техният шанс да блеснат.

— Като че ли си права.

— Така става всеки път, когато умре някоя знаменитост.

— Да — съгласи се Коул.

— Къде е семейството й? Майка й?

Коул потърка наболата си брада.

— Тя не ти ли каза за майка си, когато си я интервюирала?

— Отклони въпроса — а аз не настоях повече.

Коул си пое дълбоко дъх, хубавото му лице бе адски сериозно.

— Майка й била убита, когато Сали е била на десет години. Това беше голямата й тайна.

Медисън усети как по гърба й пролазват ледени тръпки.

— Ти откъде си научил? — попита.

Коул помълча известно време.

— Имаше един момент, в който двамата със Сали бяхме доста близки — каза той, избягвайки да погледне Медисън в очите. — Тя май ме приемаше като предизвикателство, нали разбираш: хубав мъж, пък не иска да прави секс с нея. Направо се побъркваше. Сали обичаше да си мисли, че може да получи всеки мъж, когото си поиска. Сексът беше нейното успокоение, зоната, в която наистина знаеше силата си.

Медисън вдигна въпросително вежди.

— И успя ли да получи и теб?

— Направихме го веднъж — засрамено призна Коул. — За бога, само не казвай на Натали.

— Разбира се, че няма.

— Беше, преди тя така да се прочуе.

— И тогава ли съпругът й Еди започна да ревнува от теб?

— Той подозираше, че нещо става, макар да знаеше, че съм обратен. Затова я накара да спре тренировките си с мен.

— Не разбирам — намръщи се Медисън. — Ако си напълно обратен, как тя е…

— Хей! — рече Коул и вдигна развълнувано мускулестите си ръце. — Аз съм обратен, не съм умрял! А Сали знаеше какво точно да направи, за да ме възбуди. Сексът беше нейната стихия, нейната игра — и трябва да призная, че това момиче винаги играеше до победа.

Медисън кимна разбиращо. Нищо не можеше да я изненада. А и Коул беше прав, Сали наистина се радваше, когато й обръщат внимание.

Коул се изправи.

— Ще изляза да се поразходя — каза. — Искаш ли да дойдеш?

Тя тръсна глава, всички в Ел Ей бяха толкова активни! Тези хора не знаеха ли как да си почиват?

— Без мен — отвърна. — Надявам се да интервюирам секретарката на Фреди Леон.

— Не знаеш какво губиш, момиче — рече Коул, вече на път към вратата. — Нищо не действа така добре за проясняване на мозъка, както една разходка из хълмовете.

— Благодаря за предложението — отвърна Медисън и посегна към кафеника да долее чашата си. — Може би някой друг път.

Когато той излезе, Медисън се обади на Риа Сантяго, представи се и обясни на секретарката, че пише материал за Фреди Леон, който ще излезе в „Манхатън Стайл“, и би желала да се срещне и да разговаря с него.

Отговорът на Риа бе твърде хладен:

— Господин Леон знае ли за това?

— Надявам се да се срещна с него утре.

Риа:

— Съмнявам се. Господин Леон не дава интервюта.

— Сигурна съм, че ще направи изключение.

— А аз съм сигурна, че няма.

След това нахалницата просто затвори телефона.