Уилям Дж. Къхлън
Акционери (9)

9

Виктория се чувстваше много странно в представителния асансьор, който се плъзгаше нагоре към познатите й директорски кабинети. Повече от четири години не бе стъпвала в сградата. Едва сдържаше сълзите си. Нахлулите спомени още по-силно и болезнено напомняха за загубата на баща й.

Толкова се бе вълнувала, когато идваше тук като дете. В блажените години на младостта си тя бе водила гордо тук съучениците си, за да се похвали. Гордееше се с баща си, който винаги бе намирал време да показва на учудените й приятели пулсиращото сърце на една от най-големите корпорации в Америка. Всяко посещение винаги завършваше с почерпка — сладолед за съучениците й, а по-късно — коктейли за колегите й от колежа.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Виктория веднага видя, че фоайето беше ремонтирано и подновено. Облицовката от орехово дърво, която напомняше на интериора на частен клуб, беше махната. Сега всичко бе от метал и стъкло, в което се отразяваше светлината от скритите осветителни тела. Промяната засили чувството на Виктория за отчужденост, като че ли за пръв път идваше тук.

Чилтън Ванс я чакаше. Тя протегна ръка и се изненада, когато той я прегърна нежно. Беше го виждала само веднъж — на погребението на баща си. Свободното му държание при краткото им запознанство й се стори безвкусно, но жестът на Ванс бе по-скоро утешителен, отколкото ласкателен.

— Добре дошла, Виктория. — Той се усмихна. — Сигурно намираш, че всичко е много променено.

Тя преглътна, преди да проговори.

— Да, малко.

Той се засмя.

— Баща ти напоследък непрекъснато променяше интериора. Всяка година ни изненадваше с ремонти и нови мебели. Някои от служителите не одобряваха това, но на мен лично ми харесваше.

Отвори стъклената врата към директорските помещения и я придружи през дългия коридор до кабинета на баща й. Подобно на приемната, той също бе напълно променен.

Тя се огледа. Бе забравила колко огромен беше този кабинет.

— Всичко си стои на мястото. — Гласът му прекъсна мислите й.

Погледът й се спря на бюрото. Тя му бе подарила мастилницата за един рожден ден. Тогава бе на четиринадесет години, но и досега си спомняше магазина, откъдето я бе купила. След като все още бе тук, значи бе означавала нещо за него. Иначе не би я пазил, тя бе в разрез с останалите вещи. Очите й се напълниха със сълзи и тя бързо се приближи към огромните прозорци, откриващи прекрасна гледка към Манхатън. Успя да се овладее.

— Е, можем да кажем всичко за кабинетите, но се радваме на най-прекрасната гледка в Ню Йорк — засмя се Ванс.

Тя кимна. Все още не намираше сили в себе си да говори.

— Понякога гледката ми действа хипнотизиращо — продължи той, — особено вечер. Тогава прилича на страната на чудесата.

Тя отново кимна.

— Виктория, мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Бренди — каза тя, изненадана, че гласът й звучеше нормално. Обърна се и го погледна. Бе отворил вратата на пълно с бутилки барче. Той бързо наля две чаши, като ги напълни повече, отколкото би трябвало. Тя не знаеше дали това бе част от някакъв план или просто се бе получило така.

Виктория пое чашата и отпи съвсем малко.

— Толкова се радвам, че можа да дойдеш — каза Ванс. — Имаме много неща за обсъждане.

Той й посочи два модерни стола. Тя седна и откри, че се чувства много удобно.

Ванс вдигна чашата си.

— За твое здраве.

Виктория му отговори със същия жест, след това отпи отново.

— Виктория, поисках тази среща с теб поради много важна причина.

— И тя е?

— Някои от директорите дойдоха да разговарят с мен. Помолиха ме да разбера какво мислиш за това да станеш президент на компанията.

— На „Ван Хорн Ентърпрайзис“?

Той кимна:

— И председател на борда на директорите.

Тя имаше усещането, че сънува и сънят бе смущаващ. Най-голямото й желание беше да може да се докаже в компанията, а не да я оглави. Това желание бе причина за схватката между нея и баща й. Сега й предлагаха други задължения, които отново щяха да й попречат. Бе шокирана — единственото й желание сега приличаше на кошмарен сън.

Ванс се усмихна.

— Е, Виктория, какво ще кажеш?

Този път тя самата щеше да се окаже пречка пред постигането на целите, които жадуваше да осъществи. Всичко изглеждаше нереално. Но пред нея нямаше друг път.

— Абсурдно би било да оглавя компанията на баща си. — Учуди се, че думите й прозвучаха така убедително. — Не съм запозната с този бизнес. Аз работя в друга област. Не съм запозната със стоките и услугите, предлагани от Ван Хорн.

Той леко поклати глава.

— Позволи ми да не се съглася с теб. Ти си изградила име в бизнеса. Няма значение в коя област е, всичко се свежда до общ показател. Принципите на бизнеса са едни и същи. Способният човек се справя с всяка ситуация, а ти си показала, че притежаваш това качество в изобилие.

— А ти? Сигурно имаш амбиции?

— Разбира се, че имам. Но в момента съм склонен да се съглася с директорите. Мисля, че по ред причини ти си най-добрия възможен избор.

— И какви са тези причини?

— Ами, най-напред, способностите ти не подлежат на коментар. Но има и друго съображение, което е още по-убедително. — Глътна от питието си. — Баща ти създаде този конгломерат, изгради го и той носи вашето фамилно име. При сегашния размер и сложност на тази организация всяка промяна на върха може да има огромни последици за цялата структура. Банкерите, с които баща ти е работил, бизнесмените, които му вярваха, и акционерите от цял свят ще се чувстват сигурни, ако начело на компанията застане отново Ван Хорн. Ето това е приемствеността. Както виждаш, така няма да има опасения, че компанията ще бъде променена основно, или дори, че ще фалира.

— Не мога да си представя, че съществуват такива опасения. Компанията е в добро състояние, нали?

— Абсолютно. Все пак, един европейски банкер, който ни е отпускал заеми, ще има пълната сигурност ако Ван Хорн продължи да управлява корпорацията. Семейната традиция е нещо много важно, Виктория. По-важно, отколкото си мислиш.

— А брат ми?

Ванс поклати бавно глава.

— И дума да не става. Младши е приятно момче, но никога не се е ползвал с голямо уважение в компанията. Разбирам, че и баща ти е мислил така. Ти си единствената, която може да го направи.

Тя огледа кабинета. Присъствието на баща й бе почти осезаемо, но тя не се поддаде на това усещане. Каза бавно:

— Заела съм се със свой голям проект, нещо подобно на проекта ми „Ийст Порт“, но още по-мащабно. Няма да ми остава време за други задължения.

Изражението му стана сериозно.

— А ако ти предложа сътрудничество?

— В какъв смисъл?

— Ти ще станеш президент и председател на борда на директорите, а аз ще ръководя компанията. Ще имаш само представителни функции. Ще си остане само между нас.

— Това е изключително великодушно от твоя страна.

— О, не го правя само от добро сърце. Както и при всичко останало, има етикетче с цената.

— И каква е тя?

— Виктория, компанията в момента има огромна нужда от твоето име, за да се демонстрира приемственост. След една година мисля, че ще можеш да се откажеш, ако искаш. Дотогава, предполагам, няма да чувстваш така болезнено загубата на баща ти.

— И тогава ти ще заемеш моето място?

— Точно така. За мен това изглежда логично. Мисля, че баща ти е имал предвид именно такова развитие на нещата.

— А ако тогава реша да продължавам да ръководя компанията?

Той сви рамене.

— Каква полза ще имаш от това? Тогава няма да знаеш повече за вътрешните дела на компанията, отколкото сега. Ще си притежавала големите постове, така че няма какво повече да очакваш. Това, което ти предлагам, не е хазартна игра. Моето положение във всички случаи е сигурно.

— Ти наистина ли мислиш, че това е необходимо?

Изражението му отново стана сериозно.

— Боя се, че да. Неочакваната смърт на човека, който е основал тази компания и я е ръководил, може да внесе паника сред акционерите, кредиторите и всички онези, които разчитат на „Ван Хорн Ентърпрайзис“ за доходите си. Както знаеш, такива неща са се случвали. Големи компании, особено тези от тях, ръководени еднолично, са се разпадали след смъртта на основателя си. Мисля, че един спокоен, безболезнен преход ще бъде много по-подходящ, отколкото излагането на подобен риск.

— Какво е истинското финансово състояние на компанията?

Той се засмя.

— Виктория, и двамата знаем, че бизнеса върви както напред, така и назад. Нищо не е гладко и праволинейно. Организацията е солидна. Както знаеш, баща ти беше изключителен бизнесмен. Компанията му е стабилна във всяко отношение. Честно казано, не предвиждам никакви сериозни проблеми, а ако такива се появят, ще се справя с тях.

— С други думи, ще бъда президент само по титла?

Ванс се опита да протестира, но тя вдигна ръка, за да го спре.

— Всъщност, мистър Ванс, моите възможности стигат само до титлата. Проектът, който ще започна тук, в Манхатън, ще засенчи „Ийст Порт“. Не ми е възможно да се заловя и с двете. Ако мислиш, че компанията ще има полза от името Ван Хорн още известно време, ще се съглася. Но бизнеса ще ръководиш ти. Искам обаче твоите уверения, че си готов да го направиш. Не е малко това, което искам от теб.

Леката усмивка на Чилтън Ванс прикри въодушевлението му.

— Ще накарам борда на директорите да оповести, че поемаш поста на баща си. Аз ще действам като генерален директор, макар и неофициално. След една година ще очаквам да ме подкрепиш да легализирам положението си.

Тя протегна ръка.

— Съгласна съм.

Ръката му бе влажна, като че ли въпреки спокойния си вид, през цялото време е бил напрегнат.

— Веднага, след като се оповести назначението ми, ще се преместя в кабинета на баща ми. Мисля, че така ще бъде по-добре. Това няма да ми пречи да върша собствената си работа.

— Предполагам, че ще назначиш собствената си секретарка?

— Собствената ми секретарка ми е по-необходима в моя офис. Познава работата и се доверявам на преценката й. Може би ще използвам секретарката на баща ми. Съжалявам, но съм забравила името й.

— Той напоследък имаше няколко секретарки. — Джойс Спиц знаеше твърде много за компанията и той не искаше тя да се доближава до Виктория Ван Хорн. — Мисля, че последната секретарка на баща ти напусна — излъга той. — Омъжи се, или нещо подобно. Доколкото си спомням, Хънтър май не беше много доволен от нея. Не се безпокой, ще ти намерим някоя наистина добра.

— Кога всичко това ще влезе в сила официално? — попита Виктория.

Ванс помисли за момент.

— В интерес на приемствеността, трябва да стане възможно най-скоро. Ще се свържа с борда на директорите и ще свикам официално заседание в петък. Съгласна ли си?

— Абсолютно сигурен ли си, че това няма да попречи на собствения ми бизнес? До петък трябва да подпиша споразумение за ипотека. Ще заложа всичко, което притежавам, така че не съм съгласна да поемам каквито и да било рискове.

Ванс я прегърна бащински. Бързо смени темата.

— Нека да отидем някъде да изпием по нещо. Ще трябва да отпразнуваме събитието по подходящ начин.

Тя се зачуди дали това не бе плах опит за сваляне, но веднага отхвърли мисълта. Вероятно той бе много доволен от споразумението.

— Боя се, че не мога, Чилтън. — За пръв път използваше малкото му име. — Трябва непременно да отида на едно заседание. Може би някой друг път?

— Разбира се. — Той се усмихна. — Моят кабинет е в дъното, на коридора. Ще имаме достатъчно възможности за това.

Изпрати я до асансьора и изчака докато той тръгна. Беше чудесна млада жена, а и красива. Чудеше се дали трябва да се срамува от това, което бе направил, и това, което щеше да направи. Но това беше същността на конкуренцията — някой трябваше да загуби.

Виктория и онзи идиот, брат й, бяха обречени. Не беше същото като да унищожи Хънтър Ван Хорн, но и то беше достатъчно.

Започна да си подсвирква. Справи се. Планът вече действаше и нямаше връщане назад.

 

 

Спортният костюм на Бари Литъл се бе овлажнил от пот. Дишаше тежко, но се чувстваше добре. Сега му предстоеше да се боксира с крушата.

Хайрам Сноу, закръгленият конгресмен от Алабама, се обърна към него с усмивка.

— За какво тренираш, Бари? За Олимпийските игри ли?

— Просто поддържам форма, Хайрам.

Сноу се засмя.

— Май аз имам повече нужда от това. Успех! — каза той и продължи обиколката си на гимнастическия салон.

Добрата фигура и добрата форма бяха много важни за Бари Литъл, въпреки че много обичаше да яде. Той не се отказваше от удоволствията на плътта и вярваше, че най-добрата риба се хваща с най-добрата стръв. Жените го бяха привличали винаги и нямаше намерение да променя навиците си. Стройната му и атлетична фигура беше несъмнено голямо предимство.

Литъл сложи боксьорските ръкавици. Голямата кожена круша висеше на веригата си. Беше изтъркана и деформирана в средата. Той далеч не беше единственият бизнесмен, който изливаше гнева си върху кожената торба.

Започна бавно, пристъпвайки около нея, нанасяйки леки удари по меката кожа. След това започна да удря по-силно. Почти виждаше лицето на баща си, очертано върху напуканата кожа, и този образ предизвика серия от юмручни удари по люлеещата се круша.

Дишаше дълбоко и отскачаше встрани, изцяло отдаден на възбудата. Ако не можеше да постъпи така с баща си, крушата беше доста приемлив заместител.

Той беше заложник на баща си и го знаеше. Баща му бе инструктирал част от подчинените си да не го изпускат от очи. Той управляваше живота на сина си от Ню Йорк. Сега посланик Литъл искаше синът му да се запознае с проклетата дъщеря на Ван Хорн. Нещата бяха доста ясни. Бари Литъл усещаше, че се готви женитба. Богатата Виктория Ван Хорн щеше да осигури предимство на всеки, запътил се към Белия дом. Баща му бе избрал и първата му жена и причините тогава не бяха по-различни. Беше се обвързал в брак без любов и се бе освободил, когато баща му бе решил, че жена му ще попречи на бъдещето на сина му като конгресмен.

Литъл спря крушата с лявата си ръка и след това нанесе поразяващ удар с дясната. Изпъшка от усилието, след това продължи да удря гневно.

Спря, след като се изтощи. Отдръпна се от крушата.

— Познавам ли го? — Хайрам Сноу бе заобиколил салона.

Литъл се усмихна и издърпа ръкавиците. Ръцете го боляха.

— Никой конкретно. Колективен образ. Знаеш как са тези неща.

— Следващият път включи доктора ми в списъка. Тоя мръсник ме кара да тичам.

— Дадено.

Човекът от Алабама се засмя и се отдалечи.

Ръцете му пулсираха от болка, но това не го тревожеше. Знаеше, че горещ душ щеше да премахне и болката, и умората. Чувството на удовлетвореност заглушаваше умората.

Литъл направи още няколко упражнения и се отправи към съблекалнята.

Винаги бе възприемал влажния аромат на сапун и пот като мъжки и успокоителен. Административният му сътрудник седеше с ежедневните си дрехи на пейка близо до съблекалнята и четеше нещо. Вдигна поглед.

— Как беше?

— Добре — отговори Литъл. — Ако не отида в Сената, ще отворя балнолечебен център.

Мъжът беше както винаги сериозен.

— Ще успеете.

Конгресменът Литъл чу думите, но те му прозвучаха повече като присъда, отколкото като насърчение.

Грабна хавлиената кърпа и се отправи към душовете.

 

 

Сесил Драйкър слезе от таксито пред хотел Сан Карло. Веднага към него се отправиха любопитни погледи. Беше по безупречен светлобежов костюм, светлосиня риза и изискана червена вратовръзка от италианска коприна. Всичко — от прецизно подстриганата му коса до обувките Гучи — бе показно и много скъпо. Той мина покрай портиера надменно и влезе в хотела. Беше възбуден, но се опитваше да го прикрие.

Качи се в асансьора и след това бързо се отправи по коридора към целта си.

Енрико Пелегрин отвори вратата. Месестото му, но все още красиво лице цъфна в широка усмивка.

— Прекрасно изглеждаш, Сесил. Всеки път, когато се виждаме, изглеждаш по-млад. Как, за бога, го правиш? И продължаваш да си строен. Господи, да имах твоя метаболизъм!

— Енрико, знаеш, че винаги много се радвам да те видя. Донесе ли картината?

— Защо винаги си толкова нетърпелив, Сесил? Най-напред ще пийнем малко вино, след това ще говорим за бизнес. Имаш още много да учиш за изтънченото изкуство на цивилизованото поведение. Само селяните и фермерите бързат. Хайде.

Тръгна към маса, постлана със скъпа покривка. Върху нея бяха поставени чаши за вино от превъзходен, тънък като хартия кристал и луксозна бутилка вносно вино.

— Позволих си да го опитам, преди да дойдеш. Много е хубаво. Е, малко скъпичко, ама за какво са парите, а?

Драйкър пое подадената му чаша и я помириса. Виното не само бе скъпо, но и много рядко. Първата глътка потвърди първоначалната му преценка.

— Разтоварихте ли картината на Тициан? — попита Драйкър.

Пелегрин се засмя.

— А, Тициан. Тази, за която ти мислеше, че е крадена.

— Все още мисля така. Учудвам се, че си могъл да заобиколиш италианските власти.

Този път Пелегрин не се засмя.

— Както многократно съм ти казвал, картината не е крадена. Продадох я на един господин от Тексас, много странен човек — разбира и от изкуство и от говеда.

— Ще я покаже ли публично?

Тъмните очи на Пелегрин бяха като на ястреб.

— О, вероятно не. Много държи на частната си колекция.

— Значи за него няма значение дали е крадена, или не. Никой няма да я види.

Пелегрин го погледна обидено.

— Грешиш, Сесил. Моите клиенти ми вярват. Добрата ми репутация е много важна за бизнеса.

— Твоят бизнес, скъпи ми Енрико, зависи от качеството на произведенията на изкуството, с които се сдобиваш по магически начин. Достатъчно, Енрико, достатъчно. Мога ли да видя картината?

— Ела с мен, Сесил. — Влезе в голямата спалня и посочи към цилиндричната кутия на леглото.

Драйкър извади внимателно маслената картина от обвивката. Бавно и грижливо я разви и впери поглед в нея.

— Харесва ли ти? — попита Пелегрин.

— Много е хубава.

— Това е Монтоня, една от най-добрите.

Драйкър се обърна и го погледна.

— Не ме обиждай, Енрико. Много е добра, но не е Монтоня. Рисувана е от неговия ученик Русо. Моето лично мнение е, че Русо е надминал учителя си. Но това, разбира се, не влияе върху цената. Хората плащат за майстора, не за ученика.

— Ако беше Монтоня, щеше да струва почти един милион — призна Пелегрин неохотно.

— Ама не е.

— Не е, за съжаление. Ще й искам сто хиляди.

Драйкър се засмя.

— Това, което ти искаш, е без значение. Кажи ми твърда цена, Енрико.

Пелегрин не скри раздразнението си.

— Сесил, хайде стига майтап. Цената е петдесет хиляди. Справедливо е и, мисля, че ще се съгласиш.

Драйкър се загледа в картината отново.

— Да — каза накрая, — справедливо е. Ще я прибавим към колекцията „Хаберман“. Сигурен съм, че бордът ще се съгласи. Разбира се, ще е необходимо да уредим обичайните формалности.

Пелегрин доизпи виното си.

— Колко?

— Ще кажа на борда, че сме постигнали споразумение за цена от шестдесет и пет хиляди. Ще ми дадеш разписка за тази сума.

— И ще ти платя петнадесет хиляди в брой?

Драйкър кимна.

— Сесил, тези сделки завършват с повече печалба за теб, отколкото за мен. А ако бордът разбере?

— Няма — каза Драйкър. — Цената не е чак толкова надута. И експерти биха посочили същата цена за тази картина. Освен това, музеят има много пари, за разлика от мен.

— Още вино?

— Трябва да вървя. — Драйкър нави внимателно картината и я постави обратно в кутията. — А, Енрико, ти поддържаш връзка с много богати хора, онзи от Тексас, например?

— Поддържам връзки с други търговци, музеи и частни колекционери. Последните наистина са много богати. Но това ти е известно.

— Да допуснем, че се добера до информация, която може да се окаже изключително ценна. Вътрешна информация, както мисля, я наричат онези от фондовата борса. Смяташ ли, че някой от твоите клиенти би проявил интерес?

Върнаха се в хола на апартамента. Италианецът си наля още вино.

— Каква информация имаш предвид?

Драйкър знаеше, че трябва да внимава. Не трябваше да разкрива твърде много.

— Да предположим, че бих могъл от време на време да предоставя информация, абсолютно сигурна, за предстоящи финансови събития — вътрешна информация, която ще даде възможност на някой голям инвеститор да извлече огромни печалби.

— Ако притежаваш такава информация, защо не инвестираш сам?

— За истински големите печалби са необходими милиони, Енрико. За съжаление, не съм в тази категория, поне за сега.

— И ти искаш да я продадеш?

— „Продавам“ е груба дума. Ще предоставя това, което знам, срещу нещо.

— Искаш да използваш моите връзки?

— Да.

— Какво ще получа аз от това, освен вечната ти благодарност?

— Процент от моята печалба.

— Колко?

— Десет процента.

Пелегрин се засмя.

— Струва ми се, че ако използваш моите връзки, ще трябва да делим по-справедливо. Искам поне половината.

Драйкър впери поглед в него.

— Всъщност имаш предвид двадесет и пет процента?

Пелегрин се усмихна.

— Най-малко една трета.

Драйкър поклати глава категорично.

— Това е грабеж, Енрико.

— Това е важна част от плана ти. Не можеш без мен. Една трета, Сесил, и това е последно.

Драйкър въздъхна.

— Е, добре. Мисля, че е изключително несправедливо, но така да бъде.

— Чудесно. Кога можем да очакваме тези чудеса?

— Скоро. Може би ще е добре да намекнеш на някои от по-богатите си клиенти, че могат да очакват ценни сведения.

Драйкър замълча.

— Само че не трябва да бъдат от Ню Йорк.

— Защо?

— Имам си причини. — Драйкър се опасяваше, че някой от членовете на Арката можеха да се досетят за произхода на информацията и щяха да стигнат до него.

— Скъпи Сесил, не бих могъл да говоря с клиентите си, без да им посоча източника на тези чудеса.

— Така ли?

Лукава усмивка се разля по лицето на Пелегрин.

— Ти самият би ли инвестирал огромни суми при подобни обстоятелства? Мисля, че не, Сесил, ако ще трябва да участваме заедно, много е важно да си имаме повече доверие.

Драйкър се смути. Не би искал да разкрива повече подробности, но Пелегрин имаше право. Помисли си, че целият живот е всъщност един риск.

— Имам достъп до Арката.

Думите му произведоха силно впечатление.

— Чувал съм за тази Арка. Ако им кажеш това, ще бъде достатъчно. Но, за бога, бъди благоразумен.

Пелегрин отпиваше от виното с нескривано удоволствие.

— Можеш да разчиташ на моята дискретност. Ще се свържа с хората, Сесил, и ще очаквам да ми се обадиш. Както знаеш, обичам рисковете. Особено ако са печеливши.

— Мисля, че става дума точно за това — каза Драйкър. — И двамата можем да се окажем страшно богати.

Очите на Пелегрин светнаха от задоволство.

— Каква прекрасна мисъл!