Уилям Дж. Къхлън
Акционери (19)

19

След като баща му се обади по телефона, Бари Литъл бе обиколил няколко барове във Вашингтон. Имаше само бегъл спомен, че се бе опитвал да скъса блузата на една пищна келнерка. Полицията го бе завела вкъщи. Във Вашингтон конгресмените имаха охрана.

Събуди се с ужасно главоболие. Облече се и веднага отиде в спортната зала на Конгреса, където се хвърли в басейна, като се надяваше, че физическите усилия ще му помогнат да се отърве от махмурлука.

Ефект имаше, но главоболието остана. Взе душ и се облече, но се чувстваше много потиснат. Не можеше да се отърве от ужасното чувство, обзело го след обаждането на баща му. Първият му психоаналитик беше открил лесно причината — той мразеше баща си. Въпреки това не се освободи от опеката му. Ядът към баща му се смесваше с признанието, че не може дори и да си помисли как би живял без неговите напътствия и закрила. Така че сега направи каквото можа, за да се почувства по-добре, за да не си навлече гнева на баща си.

Като се върна в офиса си, той позвъни на Виктория. Освободи се от нея, беше изкомандвал баща му, и то бързо. Щеше да послуша, както обикновено, но първо искаше да бъде още веднъж с нея. Баща му нямаше изобщо да разбере.

Обясни на Виктория, че вечерта щеше да дойде в Ню Йорк и я покани на вечеря. Тя знаеше, както това се случваше с повечето влюбени жени, че поканата означава нещо повече от вечеря.

След разговора с Виктория той се спря и поговори с административния си помощник, който беше нещо като негов бодигард. Вероятно по заповед на баща му режимът му бе станал по-свободен.

Литъл каза на помощника си, че тази вечер е поканен на коктейл във Френското посолство. Имаше такова парти и той наистина бе получил покана. Ако някой си направеше труда, можеше да го провери. Само дето той нямаше да бъде там.

Другият разговор проведе от уличен телефон, далеч от любопитните очи и уши. Ако му предстоеше, така да се каже, затвор на хълма Капитолия, то тогава имаше право поне на още една вечер свобода. Така щеше да се освободи от яда и депресията. Този път обаче щеше да внимава и да не прекалява.

Уреди се много лесно. Щеше да го вземе след пристигането си на летището Ла Гуардия. Нямаше никакъв риск, всичко щеше да мине спокойно и дискретно.

Бари Литъл се почувства много по-добре. Очертаваше се натоварен ден, но вечерта щеше да бъде приятна.

Беше решен да прекара една незабравима нощ.

 

 

Сандър Блейк изчака докато пристигне сенаторът Литъл, след това затвори вратата към залата за конференции. Отсъстваха само двама от членовете на Арката. Джон Робертсън беше в Европа, а Виктория Ван Хорн не беше поканена.

— Помолих всички да дойдат — каза Блейк, — но не официално. Можем да приемем, че сме мнозинство. Не сме се събрали да обсъждаме действия от името на Арката, а само да разгледаме някои проблеми. — Той погледна сериозните им лица. — Може би за пръв път Арката е изправена пред такава ситуация.

— Не е съвсем точно — каза Илайъс Макензи. — Много отдавна, в началото на века, член на Арката е бил забъркан в огромен скандал, някаква борсова фалшификация. Ангст Мериуедър е бил обвинен, че е преливал акционерен капитал в собствената си компания.

— Предполагам, че са го изхвърлили — каза Франклин Трейджър.

Макензи поклати отрицателно глава.

— Напротив. Доколкото знам, Арката е стегнала редиците и е използвала властта си да предотврати съдебното преследване. Дори му е помогнала да стабилизира финансовото положение на компанията си. След време всичко е било забравено. Впоследствие Мериуедър спокойно е подал оставка. Продал е контролния пакет акции в компанията си и се е оттеглил в Испания, където по-късно е починал.

— Сега случаят е съвсем различен — каза Блейк сухо. — Виктория не е извършила никакво престъпление. Изглежда, че единствената й вина е огромната й известност.

— Много меко казано — сопна се Клифърд Колбърн. — Виж какво, този неин брат ще използва цялата преса, за да я обвини във всички смъртни грехове. Хората обичат подобни мръсотии. Не ме интересува дали е светица, или не, но ще бъде опръскана с толкова много кал, че няма да може да я измие. Това със сигурност ще ни причини неприятности, дори ще урони престижа ни. Аз не искам да го допуснем.

— Никой не иска това, Клифърд — отговори Блейк. — Точно за това сме се събрали, за да видим какво можем да направим.

— Защо просто не я помолим да подаде оставка? — продължи Колбърн. — Тя е разумен човек. Ще разбере докъде може да доведе този скандал. Може и да се съгласи.

— Аз съм против — каза Макензи. — Мисля, че трябва да я защитим и да се противопоставим на брат й. В края на краищата, той подхвана всичко това.

— Историята няма да отшуми — каза Стюарт Литъл. — Изправени сме пред истинска опасност ако бъдем намесени в тази грозна афера, без значение кой я е започнал. Мисля, че някой трябва да разговаря с мис Ван Хорн и да разбере какво мисли тя. Може да се окаже разумна.

— Аз съм против — каза Люк Шоу. — Съгласен съм, че тази история може да се превърне в кошмар за всички ни, но все още има време. Може пък двамата Ван Хорн да се разберат. Семейните отношения са нещо много деликатно. Мисля, че трябва да изчакаме и да видим какво ще стане.

Блейк въздъхна.

— Аз съм съгласен с Люк. Мисля, че моментът не е подходящ да се обръщаме към нея с подобна молба.

Литъл вдигна ръка.

— Сандър, ти си в малцинство. Не предлагам нищо друго, освен един разговор с нея. Не е необходимо да предприемаме никакви действия докато не разберем окончателната им позиция. Но мисля, че трябва да разговаряш с нея.

Блейк кимна замислено.

— Разчитаме да уредим нещата по пътя на взаимното съгласие. Въпреки, че съм против, ще приказвам с Виктория. Няма да искам от нея да подава оставка, но ще обсъдя с нея и тази възможност. Съгласни ли са всички?

Франклин Трейджър се изправи и бавно огледа залата.

— Мнението ми напълно съвпада с взетото от нас решение. Виктория Ван Хорн за много хора е олицетворение на Ню Йорк. Мисля, че трябва да се разграничим от нея. — Той замълча, за да придаде повече тежест на думите си. — Мисля също, че трябва да се разграничим и от Ню Йорк.

— Моля? — каза Макензи.

— Вижте, бях решил да повдигна този въпрос по-нататък, но тази история го изведе на преден план. Не става дума само за Ван Хорн и мръсното им бельо. Както казах, те представляват Ню Йорк.

— Както и всички ние — каза Сандър Блейк тихо.

— Не. Това не се отнася до теб, Сандър. Ти си собственик на национални вестници и списания, но те не се четат тук, в самия град. Почти никой от нас не се интересува истински от този град. Вижте, старите фамилии, които са основали града, вече не живеят тук. Не са тук и парите им. Мисля, че е време да погледнем реалността в очите.

— Да не предлагаш разпускането на Арката? — Гласът на Илайъс Макензи прозвуча неочаквано остро.

— Не, няма такова нещо. Но това вече не е нашият град. Преди години ние контролирахме Ню Йорк, защото искахме да защитим икономическите си интереси и интересите на хората като нас. Всичко вече се промени. Защо да продължаваме да упражняваме контрол? Нямаме повече финансова изгода от това. Повечето от нас притежават и мултинационални компании. Няма никакъв смисъл да останем тук. — Трейджър ги погледна. Бяха шокирани. Не можеше да очаква подкрепа от никого. Продължи убедително. — Ню Йорк се е превърнал в средище на бедните. Половината от него принадлежи на чуждестранни инвеститори. Опасно е. — Защо да стоим тук? Животът става много тежък. Повечето от нас притежават собственост, която може да се продаде без много шум по най-висока цена. Ако действаме предпазливо, можем да напуснем тихо това отвратително място, като същевременно си докараме и добра печалба.

Никой, дори и Клифърд Колбърн, не го погледна. Всичките бяха против. Нямаше смисъл да се опитва да ги убеждава повече.

— Казвам, че трябва да напуснем Ню Йорк. — Думите на Трейджър пронизаха мълчанието.

Сандър Блейк се изправи. Погледна Трейджър, усмихна се и тъжно поклати глава.

— Ще говоря с Виктория и ще ви уведомя за резултата — каза той с въздишка.

 

 

На горния етаж Сесил Драйкър бе слушал внимателно всяка дума. Дори си бе водил бележки. Сърцето му биеше от вълнение.

Думите на Франклин Трейджър още звучаха в главата му. Тъй като не можеше да види лицата на останалите членове, Драйкър предположи, че Трейджър бе изразил общото им решение.

Беше потресен.

Това пращаше всичките му планове по дяволите. Имаше намерение да купи луксозен апартамент. Беше вложил много пари и в други недвижими имоти в Манхатън. При това положение ако не действаше бързо, всичко щеше да се окаже напразно. По слабото му лице избиха капчици пот.

Ако членовете на Арката напуснеха Ню Йорк, щяха да напуснат и музея „Хаберман“, като пренесат безценните произведения на изкуството някъде другаде. Тогава той щеше да стане директор на някой невзрачен музей. Той потрепери само при мисълта за това.

Започна да се успокоява. Благославяше деня, в който бе инсталирал подслушващите устройства. Това го бе спасило. Можеше да вземе бързи мерки. Умният човек можеше да обърне всяко нещастие в златна възможност. Започна трескаво да обмисля план за действие.

Щеше да има нужда от пари. Драйкър започна да действа бързо. Най-напред позвъни на Енрико Пелегрин. След това се обади на Виктория Ван Хорн.

Възможностите бяха неограничени ако човек знаеше кога и какво да направи. Можеше дори да забогатее.

Първоначалният шок премина във възбуда. Сесил Драйкър нямаше да позволи да го изоставят.

 

 

Сам Дивито обичаше летищата. Ветеранът детектив с удоволствие наблюдаваше драматичните гледки — щастливи семейства отново заедно, сърцераздирателни раздели, делови бизнесмени на път към поредната битка. Винаги ставаше нещо интересно. Гарите бяха грозни, но летищата предлагаха вълнуващи преживявания. Особено харесваше Ла Гуардия.

Дивито погледна към дългата алея. Барни Харпър беше на поста си, почти незабележим сред минаващите пътници. Харпър бе член на специалния отряд на кмета, млад полицай, но способен да се справя с всякакви ситуации. Динито неотдавна бе прехвърлен в специалния отряд на кмета като възнаграждение за дадената информация за конгресмена Бари Литъл. Точно заради това той сега чакаше на летището полета от Вашингтон.

Дивито бе виждал Литъл, но конгресменът не го познаваше. По време на единствената им среща Литъл бе в безсъзнание. Дивито често се чудеше на случайностите, които можеха да повлияят така решително на живота на хората, включително и на неговия. Нерегистрирана подслушвателна уредба бе помогнала на отдела за борба с наркотиците, който благоразумно бе съобщил информацията на отряда на кмета. Те не искаха да злепоставят политическия приятел на кмета, още повече, че всичко трябваше да бъде проверено предварително. Непредпазливите действия можеха да доведат до ново нежелано преместване, или дори до нещо по-лошо.

Сам Дивито бе поел случая в свои ръце. Отделът за борба с наркотиците привидно бе изразил несъгласие, но всъщност бяха доволни. Работата с политиците бе деликатна. Никой не получаваше медал за арестуването на значима обществена личност.

Дивито внимателно наблюдаваше пристигналите от Вашингтон пътници. Не виждаше конгресмена. Бяха получили секретна информация от летището във Вашингтон, че Литъл се е качил на самолета. Възможно ли беше информацията да е погрешна? Започна да се притеснява.

Последна от самолета слезе възрастна жена. На борда беше още само екипажа.

Притеснението му изчезна, когато видя Бари Литъл да върви срещу него с малко куфарче в ръка. Литъл се усмихна и каза нещо на стюардесата. Тя се засмя и му кимна.

Литъл вървеше бързо. Дивито изчака съвсем малко и тръгна след него. Барни Харпър, в униформата на летищния персонал — джинси и синя риза — закрачи пъргаво пред конгресмена.

Нисък, но добре сложен и елегантен, Литъл бе олицетворение на способен и енергичен човек, предопределен да успее. Дивито си спомни какво представляваше, когато го бе видял да лежи в безсъзнание, мръсен и одърпан, в евтината хотелска стая, и си помисли колко истина имаше в приказката, че дрехите правят човека.

Проследяването на таксито с конгресмена се оказа лесно. Използваха две коли, но се оказа, че едната беше излишна. Таксито мина по моста на път за Манхатън и движението, макар и натоварено, не създаваше затруднения.

Литъл слезе на Пето авеню близо до Петдесет и седма улица, след което взе друго такси. Дивито се прекачи в другата кола и продължи след него. Таксито отиваше право в „Гринич Вилидж“. Литъл слезе на Шесто авеню, повървя пеша, сви в малък двор и изчезна.

Дивито влезе в двора през отворената врата от ковано желязо. Мястото беше приятно, приличаше на миниатюрен парк. От едната страна имаше няколко постройки. Литъл можеше да е влязъл във всяка една от тях. Дивито започна да ругае тихо.

До него се приближи Барни Харпър.

— Нашето момче обича кокаин — каза той развеселено.

— Това момче обича всичко, какви ли не боклуци.

— Постройката накрая, с червената врата, виждаш ли я? — попита Харпър.

— Да.

Харпър се усмихна.

— Тук Аверил Китъл се чувства като у дома си. Познаваш ли го?

— Не съм отговарял за този район — каза Дивито, като че ли искаше да отхвърли обвинение.

— Мистър Китъл има най-различни връзки. Снабдява най-богатите с кокаин.

— Как досега никой не го е окошарил?

Харпър се засмя.

— Сам, говориш като девица. Паричните дарения на Китъл се приемат с благодарност от братята полицаи. Освен това, Китъл винаги е на чисто — има братовчед на много отговорно място. И което може би е най-важното, предоставя полезна информация на приятелски настроени към него полицаи. Всички обичат Аверил Китъл.

— Ти откъде знаеш толкова много за него, Барни? Никога не си работил в отдела за борба с наркотиците.

Харпър сви рамене.

— Дори не бях чувал името му докато не ме прехвърлиха на работа тук. Както казах, има големи връзки. Прави услуги и е много дискретен. Големците го обичат.

— Винаги е хубаво да имаш приятели — отговори Дивито. — Литъл ще излезе оттук. По-добре да го изчакаме в колата.

Едва бяха стигнали до колата, когато Литъл излезе на улицата. Огледа се, след това енергично закрачи.

— Да го спрем ли? — попита Харпър. — Наркотикът е или в джобовете му, или в чантата.

— И с какво ще обясним арестуването? С неправилно пресичане? — Дивито се засмя. — Ще трябва да изчакаме докато не намерим основателна причина, така че да звучи убедително.

— Такива ли са нарежданията на кмета?

Дивито го погледна строго.

— Това не е твоя работа, Барни, и то го знаеш. Сега тръгвам след него.

Харпър поклати глава.

— Защо да си правиш труда? Той си мисли, че е много хитър. Ще повърви малко и ще вземе пак такси. Само ще си хабиш подметките.

Дивито се поколеба, след това кимна.

— Може и да си прав.

Както Харпър бе предположил, Литъл махна на едно такси на Десета улица. Последваха го до хотел „Шери Недърланд“, на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и девета улица, където слезе. Не влезе в хотела, а продължи по улицата до хотел „Десал“ — по-стар, по-малък и по-скъп.

Дивито избърза и влезе във фоайето преди конгресмена. Детективът попита за несъществуващ гост на хотела и зачака докато служителят се опитваше да го открие. Литъл се регистрира на резервацията. Дивито чу номера на стаята и името, което конгресменът използва. Служителят се извини на Дивито, тъй като не можа да открие гостът фантом. Дивито му благодари и излезе.

Навън даде инструкции на Харпър, след това отново последва Литъл пеша. Очевидно куфарчето бе останало в стаята. Стъмваше се, но по улиците все още имаше хора, което улесняваше задачата на Дивито. Литъл влезе в малък, невзрачен ресторант. Дивито го последва и седна на бара.

Позна я веднага. И в действителност беше така красива, както и на снимките във вестниците. От мястото на бара се виждаше целия ресторант. Той отпиваше бавно от чашата и я наблюдаваше.

Сам Дивито бе видял много през дългите години на полицейска работа и се смяташе за тънък познавач на човешкия характер. Виктория Ван Хорн несъмнено бе увлечена по Литъл, но конгресменът, независимо от бурно изразената си радост от срещата, не изглеждаше като влюбен.

Дивито си помисли дали и Виктория Ван Хорн беше наркоманка. Скоро щяха да разберат. Поръча си още няколко напитки докато чакаше да приключат вечерята. Вече бе гладен, но това нямаше значение. Предстоеше му работа.

Детективът я наблюдаваше в огледалото, поставено в задната част на ресторанта. Наистина бе красавица. Помисли си, че сигурно изглежда прекрасно гола. Реши, че ще ги остави по-дълго в хотелската стая, така че когато влязат, тя да бъде разсъблечена.

Освен това, разсъждаваше Дивито, така щеше да стане по-интересно. А кметът искаше точно това — история, която да взриви първите страници на всички вестници.

 

 

Бари се държеше различно още от момента, в който влязоха в хотелската стая. Преди това се бе отнасял към нея нежно и внимателно, но сега я сграбчи толкова силно, че й причини болка. Тя се опита да се отскубне, но той я хвана още по-здраво, след което я хвърли на леглото. Целувките му бяха жадни и търсещи. След малко спря.

— Бари, какво има?

Той се надигна, погледна надолу към нея и се засмя.

— Просто се увлякох, Вики. Желание, страст, както искаш го наречи. Казвали са ми, че някои жени обичат по-грубите мъже.

— Аз не съм от тях. — Тя се премести на другия край на леглото.

Литъл не отговори. Стана и отиде до шкафа. Сложи куфарчето си върху него и го отвори. Стоеше с гръб към нея, така че тя не виждаше какво прави.

— Какво правиш? — попита Виктория.

— Това е нашето парти, Вики. Ще забъркам нещо да ти оправи настроението. Ще видиш, че ще се почувстваш прекрасно.

Тя слезе от леглото. Отиде до шкафа и видя, че бе сложил няколко бели прахчета.

— Кокаин?

— Е, не е талк. Това е най-доброто, което може да се намери на пазара.

— Не искам наркотици, Бари.

— Крайно време е да започнеш. Не знаеш какво изпускаш. — Нави лист хартия на тънка фунийка. — Всички го взимат, Вики. Това е новото мартини. Нали си ме виждала и по-рано.

— Така е, но това беше на парти. Тогава си помислих, че просто не можеш да откажеш.

Той смръкна, след което се разкиха. Засмя се.

— Изключително добро качество. Ами как иначе, толкова пари струва. — Пое още малко, след това се обърна към нея.

— Хайде. Ще се почувстваш страхотно. По-добре е от алкохол, а и на другия ден няма да си махмурлия.

Виктория поклати глава. Беше опитвала кокаин в колежа и не й бе харесало. Реакцията към него бе толкова индивидуална, а освен това съществуваше и опасността да привикнеш. Много отдавна бе решила, че рискът бе прекалено голям.

— По-рано не ни трябваха наркотици, Бари. Защо го взимаш сега?

Той свали връзката и разкопча яката си.

— Ще се обадя да ни донесат нещо. Водка, уиски?

— Не искам нищо. — Внезапно почувства студенина и безразличие.

Той кимна, след това вдиша и останалата прах. Виктория видя още пликчета върху шкафа.

— Ей, отпусни се.

Обърна се към нея, грабна я и я притисна към себе с такава сила, че й причини болка.

— Бари, боли ме. — В гласа й се долавяше страх.

По лицето му се появи лека усмивка и той я блъсна към леглото. Вдигна бързо полата й и скочи върху нея, като я хапеше по врата и лицето почти до кръв.

— Бари, спри — изкрещя тя.

— Глупости — изпъшка той. — Напротив, харесва ти.

Разкъса блузата й и започна да я дърпа. Та се опита да се отскубне, но той я натискаше с всичка сила.

— Моля те!

Страхът отстъпи пред гнева. Ръката му сграбчи сутиена й и го дръпна, охлузвайки кожата й.

— По дяволите, спри!

— Сега ще видиш какво ще стане — ухили се той. Дишаше тежко и възбудено.

Тя вдигна крака и го ритна. Не можа да уцели точно чатала му, но болката го сепна.

— Кучка! — Сграбчи я за гърлото и я притисна още по-силно към кревата.

— Мръсник! — изпищя тя.

Литъл точно се канеше да я удари със свободната си ръка, когато вратата се отвори.

Едър мъж в смачкан костюм сграбчи ръката му във въздуха.

— Хайде да помислим малко. — Гласът на мъжа звучеше ведро. Литъл се обърна и очите му се разшириха от изненада.

— Какво, по дяволите, означава това?

Мъжът продължаваше да стиска здраво ръката му.

— Полиция — каза той, като показа значката си.

— Нямате право да влизате тук — сопна се Литъл, поглеждайки към полицаите, които влизаха през вратата. — Нямате прокурорско нареждане.

— Чухме писъци — усмихна се полицаят. — Очевидно сме попаднали на престъпление. Изглежда ми като изнасилване. — Погледът му се премести върху Виктория. Тя бързо покри голите си гърди с остатъците от блузата. Измъкна се от леглото и се опита да се вмъкне в банята, но един от мъжете я спря.

— Май има и наркотици, Сам. Виждам до болка познат бял прах. — Топна пръст в пликчето върху шкафа и близна. — Кокаин. И то много доброкачествен. — Усмихна се на Виктория.

Тя трепереше и сърцето й биеше като лудо. Понеже беше юристка, се опитваше да си спомни какво трябваше да направи, но умът й отказваше да действа.

— Нямате право да влизате — настояваше Литъл. — Документите ми за самоличност са в сакото. Има някаква грешка.

Преди да продължи, в стаята влезе фотограф и започна да снима. Полицаите го оставиха да си върши работата.

— Ей — каза един от полицаите, като че ли чак сега го бе забелязал, — излизай оттук. Не виждаш ли, че има полиция?

Фотографът се усмихна, но продължи да снима.

— Изкарай камерата оттук, или ще те изхвърля — каза полицаят, който държеше Литъл, но тонът му не беше заплашителен.

Фотографът кимна и тръгна към вратата.

— Интересно как тия момчета разбират кога се е случило нещо. — Сам Дивито се опита да се покаже притеснен, но не успя. Всичко бе организирано от него. Сериозните вестници не биха се занимавали с такива работи. Но жълтият постник, който бе избрал, се интересуваше тъкмо от такива сензации. Сделката беше предварително уредена. До утре сутринта пикантните снимки щяха да са навсякъде в Ню Йорк. А целта бе именно това.

— Е, чия е дрогата? — попита единият от полицаите. Пусна Виктория, но тя продължи да стои между стената и разхвърляното легло.

— Нейна — каза бързо Литъл. Очите му гледаха настрана. — Тя я донесе. Казах й, че не искам. Тя я взима непрекъснато.

Виктория не можеше да повярва на ушите си.

Дивито кимна сериозно, като че ли Литъл обясняваше очевидни неща.

— Какво ще кажете, мис? — попита той. — Това ваше ли е?

Струваше й се, че сънува ужасен кошмар, от който искаше да се събуди. Първоначалният й страх бързо преминаваше в нарастваща ярост. Придържайки блузата към гърдите си, тя се обърна към Литъл.

— Лъжливо копеле!

— Нейна е — повтори конгресменът. — Разбира се, няма да си признае, но тя я донесе.

Полицаят пусна ръката на Литъл.

— Чак сега ви познах и двамата — каза той. Погледна към Литъл. — Доколкото си спомням, вие май сте някакъв политик.

— Аз съм конгресменът Бари Литъл.

Дивито се обърна към Виктория.

— А вас ви познавам от вестниците и списанията. Не ми отговорихте на въпроса, мис Ван Хорн. Дрогата ваша ли е?

Виктория поклати отрицателно глава.

— Не! — отсече тя. Спомни си какво й беше казвал баща й. — Искам адвокат — каза тя твърдо.

Дивито сви рамене.

— Ваше право е. Говорейки за права, нека да си кажа стандартните приказки. Имате право да не отговаряте на въпросите, имате право да се посъветвате… — Продължи да говори, наблюдавайки лицата им развеселено.

Когато свърши, се обърна към Виктория.

— Между другото, мис Ван Хорн, можете да заведете дело за нападение. Когато влязохме, решихме, че има опит за изнасилване.

Очите на Литъл се разшириха.

— Това е абсурдно!

Дивито съблече сакото си и наметна Виктория.

— Ако заведете дело срещу него, мис Ван Хорн, ще бъде по-добре за вас. Разбирате, става дума за наркотици и така нататък. — Говореше като добър чичо.

— Настоявам за адвокат — повтори тя разгневено.

— Аз също искам адвокат — изхленчи Литъл. — Ще ви съдя всичките.

Дивито сви рамене.

— Ваше право е, конгресмен. При сегашните обстоятелства нямам друг избор, освен да ви арестувам за притежаване на наркотици. Ще трябва и двамата да дойдете с нас. Ще извикате адвокатите си, когато пристигнем в полицейския участък.

— Не можете да ме арестувате. Аз съм член на Конгреса и имам имунитет! — Литъл говореше високо, но гласът му трепереше. Бе по-скоро уплашен, отколкото ядосан.

Дивито кимна.

— Спомням си нещо такова. Но мисля, че то се отнася само когато сте на път за Вашингтон да гласувате — нещо такова беше. И ние имаме адвокати тук. Те ще ми кажат ако бъркам.

Литъл вече трепереше видимо.

— Ще съжалявате за това, всичките ще съжалявате.

— Конгресмен, ако вие знаете нещо, което аз не знам, сега е моментът да ми го кажете — отговори полицаят. — Както казах, не сте длъжни да ми отговаряте и имате право на адвокат, но ако можете да ми дадете разумно обяснение, ще го изслушам с удоволствие.

Литъл замълча.

Полицаят продължи.

— Да ви кажа честно, помислихме си, че се опитвате да удушите мис Ван Хорн. Влизаме, тя крещи и половината й дрехи ги няма. Не изглежда добре, конгресмен. Но, както казах, може и да имате правдиво обяснение.

Мускулчетата по лицето на Литъл потрепваха.

— Тук бях поканен. Заварих я така, когато влязох. Беше като луда, пищеше непрекъснато. Опитвах се да я успокоя, когато дойдохте. Предполагам, че е от наркотиците. Нямам никаква вина.

Дивито отново кимна, като че ли вярваше на всяка дума.

— Наистина ли беше така?

Литъл постепенно започна да се успокоява.

— Абсолютно! Страхувах се, че можеше да се нарани или нещо друго. Опитвах се само да помогна.

— Или нещо друго? — попита Дивито. — Какво друго?

— Самоубийство. Кой знае? Беше като животно.

Дивито се обърна към Виктория.

— Както казах, мис Ван Хорн, не сте длъжна да ми отговаряте. Но може би сега ще искате да кажете нещо?

Тя втренчи поглед в Бари Литъл. Очите му продължаваха да я избягват. Лицето му пак потрепваше. Виктория се почувства отвратена и засрамена. Беше жалък и тя си помисли какво ли бе намерила в него. Доповръща й се.

Въпреки отвращението, яда и уплахата си, тя не искаше да се поддаде на паниката. Спомни си, че професорът й по криминално право казваше, че човешката уста е най-опасният инструмент.

— Желая да се срещна с адвокат. Той ще ви каже всичко, което е необходимо.

Дивито се ухили.

— Сериозно поведение — похвали я той. — Добре, достатъчно. Да тръгваме за града. Там ще се видите с колкото адвокати пожелаете. Аз съм само служител и работният ми ден почти свърши. — Обърна се към по-младия полицай. — Вземи доказателствата, Барни.

— Нямахте право да влизате в стаята — повтори Литъл. — Нямате нареждане за обиск.

В коридора чакаше висок мъж в добре ушит костюм.

— Охраната на хотела — каза Дивито, като кимна към мъжа. — Бяха ни извикали за друг случай. Отивахме към друга стая, когато чухме писъците. Аз съм полицай, мистър, не мога да отмина такова нещо. — Обърна се към човека от хотела. — Проверихте ли другата стая?

Високият мъж сви рамене.

— Празна е. Вероятно са ни информирали погрешно.

Дивито се засмя.

— Все така става. Викат ни, защото някой е мъртъв или умира, тръгваме да проверяваме, чуваме писъци от друго място. Ако не бяхме извикани погрешно, никога нямаше да разберем какво става тук. — Той запали цигара. — Е, може да сме предотвратили изнасилване, може и да не сме. Във всеки случай, попаднахме на малко хубаво закононарушение.

— Обещавам ти, че ще съжаляваш — изрепчи се пак Литъл.

Дивито не се стресна от заплахата.

— Мис Ван Хорн, съжалявам, но трябва да сложа белезници и на двама ви. Така казва правилникът. Винаги постъпваме така при превозване на затворници. Ще ги махнем веднага след като пристигнем в участъка.

Закопча ръцете на Виктория, като хвърли поглед към гърдите й. Страхотни, помисли си той.

— Дръжте се за палтото ми, мис.

Лицето й беше почервеняло от яд и унижение.

— Да вървим.

Долу във фоайето чакаше същият фотограф. Полицаят му каза да се маха, но не направи нищо, когато той започна отново да снима.

— Вестникари — въздъхна Дивито. — Толкова са досадни.

Тръгна към улицата. Човекът от охраната на хотела, негов стар приятел, бе поискал много голяма сума, но Дивито бе сигурен, че кметът нямаше да възрази. А и не бе трябвало да използват измислената версия. — Писъците бяха напълно истински. Всичко бе протекло както трябва, гладко и почти законно.

Той се ухили към Литъл.

— Виждате ли, това е като всяка друга работа — има дни, когато просто ти върви.