Уилям Дж. Къхлън
Акционери (2)

2

Денят се стори много дълъг на Хънтър Ван Хорн Младши и той изпита радост от това, че се бе прибрал вкъщи. Като влизаше във всекидневната, усети настойчивия поглед на жена си.

— Още едно списание е публикувало снимка на гадната ти сестра — озъби му се тя, като че ли вината за това беше негова.

— Така ли?

— Най-накрая ще се появи и в списанията за секс, помни ми думата. Луда е да се говори за нея. След някой и друг ден цялата страна ще има възможност да гледа чатала й, чакай и ще видиш.

Той въздъхна. Според него имаше голямо сходство между сестра му и жена му. Те дори и външно си приличаха. Бяха почти на еднаква възраст. И двете бяха красиви и агресивни. Но докато сестра му си падаше по печеленето на пари, жена му имаше определена склонност към харченето им. Жена му не обичаше Виктория още от самото начало.

— Кое списание? — попита той.

— „Пийпъл“ — отговори троснато тя. — Миналата седмица беше в „Нюзуийк“.

— Спомням си — каза той и я целуна леко по устните. Усети лек дъх на алкохол. Тя знаеше, че той не одобрява пиенето й.

— Младши, нещо трябва да се направи за нея. Тя позори цялата фамилия Ван Хорн.

От камината го гледаше голяма снимка на баща му. Въпреки, че се обръщаха към него с „Младши“, той знаеше, че изобщо не изглежда като прочутия си баща. Дори и в училище с него си правеха жестоки шеги. С течение на времето той беше открил, че много се различава от баща си. Чудеше се дали в хихиканията нямаше известна доза истина. Може би беше от друг баща.

Прислужницата му сервира чая. Винаги пиеше чай преди вечеря, вместо коктейл. Погледът на жена му не се откъсваше от него.

— Приятелите непрекъснато ни се присмиват. Надявам се, че го виждаш. Цялата фамилия Ван Хорн трябва да носи срама на проклетата ти сестра.

Той отпи от чая си. Беше точно както го обичаше — не прекалено горещ.

— Никой не се присмива — отговори той спокойно. — Сестра ми Виктория може да е малко показна и екстравагантна в бизнеса, но постига големи успехи. Повярвай ми, Сесилия, никой не се присмива на успеха й.

— Баща ти трябва да направи нещо за това.

— Мисля си, че баща ми тайно й се възхищава. Според мен той винаги се е надявал, че и аз ще постигна нейния успех.

— А защо не си го постигнал?

Той погледна жена си право в очите.

— Не ми се налага, Сесилия. Съвсем просто е. Аз съм президент на „Диймъс Индъстрис“, една от дъщерните компании на баща ми. Нося името му и след време се надявам да заема мястото му.

— А ако не стане така?

— Не стане какво?

— Да заемеш мястото му.

Думите й го накараха да се усмихне.

— Единственият ми съперник е прекрасната ми по-малка сестра. Тя от години вече не разговаря с татко. Те двамата всъщност много си приличат, но не се разбират. От което печеля аз. Просто трябва да избягвам скандалите, да се грижа компанията ми да не губи твърде много пари и да чакам.

— Може би ще чакаш твърде дълго.

Той отново въздъхна. Тя беше невероятно красива, поне на повърхността. Под нея нямаше нищо, никакви качества. Тя се интересуваше от едно-единствено нещо в живота и това бе самата тя. А напоследък като че ли това беше станало постоянното й занимание. Едва изчака децата да пораснат достатъчно, за да ги изпрати на училище. След това не трябваше вече да поддържа фасадата на грижовна майка, роля, която винаги й е била чужда. Сега тя бе свободна да концентрира цялото си внимание върху себе си.

— Виктория ще присъства в новините още дълги години — каза той. — По-добре да свикнеш с това, Сесилия. Аз отдавна го направих.

— Както го казваш, човек може да си помисли, че сте били близки. И ти не говориш с нея.

— Тя е много по-млада от мен. Никога не сме имали кой знае колко общо помежду си. Тя беше хлапе, което като че ли винаги ни пречеше. Спомням си, че беше доста грозна. Предполагам, че гените на Ван Хорн имат заслуга за това, че тя разцъфтя и се превърна в толкова красива жена.

— Май си падаш по нея — изсумтя Сесилия. — Собствената ти сестра! Нищо чудно, че си особен.

Очевидно бе пила повече, отколкото той си бе помислил в началото. Обикновено трябваше да е погълнала доста алкохол, че да й се развърже езика дотам, та да започне да намеква за сексуалното напрежение помежду им.

— Кръвосмешението никога не е било сред слабостите ми — каза той спокойно. — Всъщност, винаги съм намирал Виктория малко отблъскваща. Мисля, че тя прилича твърде много на любимия ми баща. — Той вдигна чашата с чая към картината над камината и се усмихна подигравателно.

— Казват, че се е чукала с кого ли не в града.

Езикът на жена му ставаше толкова по-неприличен, колкото повече алкохол беше изпила. Той я погледна. В очите му сега се четеше хладна преценка. Тя все още бе красива, но скоро всичките скъпи кремове и мазила на света нямаше да й помагат. Тя маниакално се излагаше на слънце. Вече личаха бръчки в ъглите на устата и около очите. Нямаше да запази миловидността си още дълго — лицето й вече беше започнало да отразява вътрешното й озлобление.

— Всеки, който е толкова известен, трябва да очаква да чуе и слухове — каза той.

— Ами ако тя спи с всички в града, тогава прилича повече на баща ти, отколкото…

— Отколкото аз?

Тя погледна встрани.

Сексът беше заемал огромно място в началото на семейния им живот. Но това беше приключило бързо и сега той не изпитваше никакви сексуални желания. Не беше за вярване, но това, че сексът вече не го вълнуваше, го караше да се чувства приятно спокоен. Той знаеше, че тя бе имала любовници. Това нямаше значение за него, стига да се вършеше дискретно. Но очевидно тя трудно се примиряваше с факта, че той вече не я желае. Всеки си имаше собствена спалня в луксозния апартамент и това напълно отговаряше на предпочитанията му.

— Баща ми винаги е бил женкар. — Гласът му прозвуча равно. — И продължава да бъде, въпреки възрастта си. Майка ми знаеше всичко за похожденията му. Търпя много дълго, но накрая го напусна. — Той погледна към картината. — Трябва да признаеш, че изглежда добре — дори и сега. Като прибавиш и огромното му състояние, нищо чудно, че жените не могат да му устояват. И той винаги се е възползвал от това.

— А сега и сестра ти прави същото.

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Откровено казано, хич не ме интересува какво прави или не прави. Тя е толкова далече от мен, колкото и монасите в Тибет. Може и двамата да живеем в Ню Йорк, но живеем в съвършено различни светове.

— Твоят свят е различен от света на всички останали.

Той взе дистанционното управление на телевизора.

— Нека не спорим повече, Сесилия — каза с равен глас. — Ти не си по-различна от мен. И ти също чакаш. Щеше да се разведеш с мен на минутата, ако не ми предстоеше всичко това. Един ден ще наследя царството на баща си и ще се възкача на корпоративния му трон. Ще стана член на Арката. И ще царувам дълго и щастливо. Ти искаш да бъдеш моя кралица и си готова да платиш каквато и да е цена, за да го постигнеш. Така че, както виждаш, и двамата чакаме, само че аз съм по-търпеливия.

Той включи телевизора и на екрана се появи лицето на водещия новините.

Тя се изправи.

— Е, тази вечер ще чакаш сам. Канена съм на парти.

Той увеличи звука. Съобщаваха за някакво маловажно събитие в централна Азия.

— Приятно прекарване, Сесилия — каза той.

Тя го погледна.

— Върви на майната си — изсъска и изхвърча от стаята.

 

 

Полетът от Вашингтон беше като кратко пътуване с автобус. Рандолф Джонсън погледна през прозореца. Самолетът наближаваше летището Ла Гуардия. Самолетът летеше ниско над едно като че ли безкрайно гробище.

— На твое място, Бари, не бих гласувал за този данъчен закон. По дяволите, както и да постъпиш, все ще сбъркаш. Замини за някъде, когато го гласуват. Свикай заседание на подкомитет, или измисли нещо друго, само гледай да си заминал някъде. Не трябва да присъстваш при обсъждането на този въпрос, иначе скъпо ще платиш за това следващата година ако решиш да се кандидатираш за Сената.

Конгресменът Бари Литъл погледна спътника си. И двамата бяха членове на Конгреса. Литъл представяше един богаташки район близо до града. Рандолф Джонсън беше избран в много долнопробен район на Бронкс. Външно те бяха толкова различни. Литъл беше бял, завършил Харвард, републиканец, богат и с крехка физика. Джонсън беше чернокож, демократ, полагащ огромни усилия да стане богат, много богат. Но въпреки различията помежду им ги свързваше здрава дружба. И двамата обичаха безразсъдните скорости, хубавите жени и скъпия алкохол. И на двамата им харесваше да бъдат членове на Конгреса и да се радват на почтителното отношение на служителите от хълма Капитолия.

Литъл се усмихна.

— Мислиш ли, че ще се скрия от важно гласуване само от политически съображения?

Джонсън издаде звук, който приличаше на далечна гръмотевица.

— Като нищо ще го направиш. Може парите на баща ти да са ти купили службата, но собствения ти акъл ще те задържи на нея. По дяволите, може да си захаросан аристократ, но можеш да изчезнеш бързо, като нас, бедните момчета.

Самолетът се снижаваше, сега вече летеше над водно пространство, устремил се към пистата за кацане.

— Можеш ли да ми дадеш и твоя район, ако се кандидатирам за Сената?

Последва гръмогласен гърлен смях.

— Глупости, представяш ли си някой от моите хора да гласува за белезникавата ти мутра? По едно време в моя район в Бронкс имаше републиканец, но се махна. Така че не очаквай никаква помощ от мен, Бари. Аз ще бъда на предната линия, за да атакувам републиканския ти задник и ти го знаеш.

— Имам нужда от помощ, а не от политическо самоубийство.

— Виж какво, ако те предложат, шансовете за това не са малки, мога да продумам тук-там, че си по-малката от двете злини. Някои от моите хора, особено финансистите ми — той намигна, — ще разберат интимната ми мисъл.

— Това, от което се нуждая, не е пари.

— По дяволите, Бари, аз лично не знам това. Ти разполагаш с неограничени средства. Ти имаш нужда от пари толкова, колкото давещия се има нужда от вода. Но аз ще ти кажа на кого му трябват пари, и то много.

— На кого?

— Не се бъзикай с мен. Всеки един от демократическите задници, които ще се изправят срещу теб. Ще им трябва всяка стотинка, която могат да съберат, само и само да останат в играта заедно с теб. Мога да направя така, че да не получат пари от моя район. Е, няма да е кой знае какво, но противниците ти няма да разчитат на нито един черен долар, така да се каже.

— И какво ще искаш за тази отрицателна помощ?

Последва пак смях, но този път по-тих и неприятен.

— Ще говорим отново ако те предложат. По дяволите, и двамата имаме достатъчно тренинг от Конгреса. Кой друг, ако не ние, знаем как да се спазарим. Все ще измисля нещо. Можеш да разчиташ на това!

Самолетът кацна.

— Бари, не се обиждай, но ще ме посрещнат братята от една църква в района ми — широка усмивка заля едрото му лъскаво лице. — Ще слезем поотделно, ако не възразяваш. Братята няма да погледнат, с добро око ако ме видят в компанията на захаросан белезникав тип като теб. Особено ако баща му е член на Арката.

— И ти откъде, хм, знаеш за Арката?

— Учудваш ли се, че старо негро като мен знае за вашата тайна организация? От векове си миля, че някъде има една група бели, които ни разплакват фамилията. Сега вече знам всичко за Арката. Твоят дъртак и приятелите му командват там. — Той се изправи и се усмихна на Литъл. — Но не ме разбирай погрешно. На никого нямам зъб. Виж какво, изобщо не ми пука какво правят, стига моето да не се губи. Схвана ли?

Литъл прихна.

— Спокойно, Бари. Много внимавай да не си лепнеш някоя от онези интересни сексуални болести. Ще се видим на Хълма в понеделник.

Литъл остана на мястото си и гледаше как конгресмена Джонсън си пробиваше път напред. Литъл обикновено изчакваше, докато излязат всички. Той мразеше да се блъска сред тълпата. А и нямаше за какво да бърза, никой не го чакаше. Баща му беше предложил да изпрати лимузината, но той беше отказал с думите, че ще му е по-удобно да вземе такси. Това не бе истина, но не му се искаше да се среща с баща си, и това му отношение изглежда се простираше и върху семейната кола и шофьор.

Цял живот бе водил битка да се измъкне от опеката на баща си, която така си и остана безрезултатна. По ирония на съдбата тя дори го привърза още по-здраво към властта на известния му и високопоставен родител.

Няколко жени, наредили се на опашка за такси, го изгледаха с възхищение. Облечен винаги елегантно и с вкус, Бари Литъл знаеше, че другите го намират за красив и сексуално привлекателен. Той беше наясно, че притежава момчешки чар, на който не може да устои нито една жена.

Усмихна се на гледащите го жени и му стана приятно като видя, че поруменяха от удоволствие.

Изчака реда си на опашката. Редицата от многобройни таксита се придвижи и той се качи в една от тях.

— Банката „Фон Калт и Тръст Билдинг“ — каза на шофьора. От снимката на разрешителното, окачена над жабката, го гледаше лице с испански черти. — Завиваш от Уол Стрийт при…

— Ей, аз казвам ли ти какво да правиш? — Шофьорът се обърна и го погледна. Мустаците му бяха по-гъсти, отколкото на снимката и въпреки испанското си лице говореше като истински нюйоркчанин.

— През тунела, или по моста?

— През тунела.

— Правилно. — Шофьорът се опита да води разговор, но едносричните отговори на Литъл му показаха, че беше по-добре да го остави на мира. Погледът му се рееше в небето на Манхатън докато колата летеше по магистралата към града.

Баща му, Стюарт Литъл, бе контролирал живота му. Той внимателно бе подбирал училищата му, от детската градина до Харвард. Само когато беше във флотата, служейки като офицер в Япония по време на Корейската война, той наистина се чувстваше освободен от опеката на баща си. По-късно откри, че и този пост беше уреден от баща му.

Семейният бизнес, започнат още от прадедите му, се беше превърнал в мощната банкерска компания на Пери Стенли. С изключение на краткото време, през което беше посланик в Испания, баща му бе ръководил семейната компания почти през целия си съзнателен живот. За голямо учудване старият Литъл не се беше противопоставил на желанието на сина си да стои настрана от банкерската професия, дори бе одобрил решението му да навлезе в политиката. Чак след втория си мандат в Камарата на представителите Бари Литъл разбра, че баща му е предначертал внимателно кариерата му така, че крайната цел да бъде Белия дом. За пореден път разбра, че изцяло зависи от волята и решимостта на баща си.

Частни проучвания на общественото мнение показваха, че конгресменът Литъл има добри шансове за Сената. Нямаше да е лесно, щяха да са нужни големи усилия да се преодолеят очакваните спънки. Но щеше да стане. Баща му го искаше и Бари Литъл знаеше, че не би могъл да се оттегли дори и да имаше желание за това.

Таксито спря до струпаните и очакващи да преминат през тунела коли. След няколко минути щяха да пътуват към Уол Стрийт.

Като приближаваха Манхатън, старото чувство на неприязън изплува като призрак. На Бари му бе омръзнало да бъде играчка. Но да има свой собствен живот бе невъзможно. Баща му беше одобрил дори избора му на съпруга. Но след като прецени, че жената на сина му можеше да се превърне в политически пасив, разводът по приятелски начин се оказа лесен и скоро щеше да приключи. И Бари и жена му бяха доволни, че бракът се прекратява, но все пак решението за това беше на баща му. Понякога на Бари му се струваше, че е наистина само една играчка в цял ръст, която съществува за забавление на баща му.

И сега всичко това се повтаряше отново. Посланик Стюарт Литъл, един от най-могъщите банкери в света, осигуряваше спокойно подкрепата за кандидатурата на сина си. Бяха го извикали от Вашингтон, за да обядва с баща си и с Хънтър Ван Хорн, индустриалеца и — което бе по-важно — шефа на Арката. Ако членовете на Арката решеха, че е в техен интерес Бари Литъл да отиде в Сената, можеше да се смята, че вече е станало.

Той обаче не искаше да бъде сенатор, ако това означаваше, че ще бъде поставен в още по-голяма зависимост от баща му. На такава цена щеше да откаже дори и президентския пост.

Бари усети как го обхваща онова особено напрежение, чувство, което той познаваше добре и което мразеше. Беше си мислил, че то няма да се повтори пак, но не стана така. Появяваше се всеки път, когато трябваше да се срещне с баща си. Почувства, че трепери. Протегна ръце — те потреперваха леко.

Страхуваше се от това, което трябваше да направи, за да прекрати непоносимото напрежение. Ненавиждаше го, но нищо друго не му действаше.

— Тия проклети янки — каза шофьорът докато бързо се придвижваха към Уол Стрийт. — Ще бъде също като миналата година. Имат всичко, което може да се купи с пари, освен победи. Майната му на този свят. Това ли е Америка?

Бари Литъл продължи да мълчи. Притисна ръцете си до тялото — да не вижда как треперят.

Бари Литъл не знаеше, че малък частен самолет се бе приготвил да кацне на Ла Гуардия.

Хънтър Ван Хорн погледна надолу към Ню Йорк. Вълнуваше се като гледаше внушителната гледка на Световния търговски център, Емпайър Стейт Билдинг и другите гигантски сгради, извисяващи се към небето. Тук беше родното му място, градът на баща му, на дядо му, както и на няколкото поколения преди тях. Ван Хорн притежаваше къщи в Калифорния, Тексас, Лондон и Париж, но домът му беше в Ню Йорк. Той приемаше града като нещо лично, като ръката или крака си, важна част от него самия.

Вниманието му бе така погълнато от гледката, че едва чу думите на секретарката си.

— А какво ще стане с „Ентъртейнмънт груп“?

Той се обърна и я погледна. Джойс Спиц, прехвърлила трийсетте, бе изцяло отдадена на работата си, а на него дори още повече, но предаността й нямаше нищо общо със секса. Тя полагаше големи усилия да изглежда безлична и непривлекателна, което той напълно одобряваше, тъй като в живота му имаше и без това твърде много жени. Тя като че ли съществуваше само, за да бъде безупречна в работата си и прекрасно успяваше. Резултатът бе, че въпреки секретарската си длъжност, тя получаваше заплатата на висш служител.

— Нека Хърб Бийкмън да ми докладва утре.

Бийкмън беше вицепрезидентът, който отговаряше за „Ентъртейнмънтгруп“, подлизурко и претенциозен. Ван Хорн не го обичаше.

— Програмата ви е запълнена. Нямам къде да го сместя.

— Ще измислиш нещо — отсече той. — Ще ми трябва поне половин час за него. Важно е.

— Ще искате ли да присъства и някой от правния отдел и от счетоводството? — Въпросът издаваше проницателност. Носеха се слухове, че Бийкмън краде от компанията.

Ван Хорн поклати глава.

— Не. Не сега.

Цялата империя на Ван Хорн беше налегната от неприятности. Той бе превърнал семейния бизнес в един от най-големите конгломерати в света. Сега, сектор по сектор, цялата структура заплашваше да се разпадне. Той знаеше, че му предстои тежка хирургическа намеса, ако искаше да я спаси. Това означаваше реорганизация и подмяна на провалилите се с по-способни, или поне с хора, които той се надяваше да бъдат на мястото си.

— Искам да присъстваш, когато разговарям с Бийкмън — кана той. — Обещава да бъде много неприятна среща. Ще имам нужда от свидетел. Ще наредя на Бийкмън да уволни Конрад Барнаби. Проклетото киностудио пак губи купища пари. Идиотът Барнаби няма представа как се ръководи филмова компания, поне не по-голяма от това как се чука слон.

Джойс с нищо не показа, че вулгарният му език би могъл да звучи обидно.

— Барнаби е човек на Бийкмън — каза тя. — Той го доведе в компанията.

— Значи повече от ясно е, че той трябва да го уволни. Сам трябва да си разчисти кашите. Искам да назнача Адам Робинс за шеф на студиото. Може и да не е гений, но е по-добър от този, който е сега.

— Това няма да се хареса на Бийкмън.

Хънтър Ван Хорн изсумтя.

— Ако има особени възражения, ще го уволня и него. Господи, та това да не е някой дребен, кокошкарски бизнес. Ние ръководим една от най-големите компании в света. Крайно време е Бийкмън да оцени факта, че никой не е свещен или незаменим в тази организация, та дори и самия той.

Лека усмивка заигра на устните й.

— Никой?

— Е, никой, освен мен. Помни, всичко това беше само мое, преди да бях принуден да пусна акции. Все още контролирам голяма част от акционерния капитал, така че що се отнася до хората в компанията, аз съм едва ли не господ.

— А Чилтън Ванс?

Ванс беше вицепрезидент на компанията и всички го смятаха за дясната ръка на Ван Хорн.

— Какво за него?

— Напоследък в компанията се носят приказки, че замисля дворцов преврат. Не казвам, че това е вярно, а че такива са слуховете.

Той я погледна изпитателно. Изражението й беше сериозно, почти тържествено.

— Ако е вярно, Ванс би рискувал всичко. Той знае, че ще закова кожата му на стената ако се опита да направи такова нещо. Откровено казано, мисля, че му липсва кураж.

Тя се изчерви.

— Както казах, това са само приказки.

Той знаеше, че нещата бяха по-сериозни. Това бе нейният начин да го предупреди. Чудеше се дали Ван наистина планира нещо и докъде беше стигнал. Компанията имаше проблеми и битката за контрол сега можеше да доведе до още по-големи неприятности.

— Между другото, „Пийпъл“ пак са писали за дъщеря ти. В днешния брой.

Той се засмя.

— Краката ли си показа пак, или този път нещо друго?

Тя измъкна списанието от чантата си и му го подаде.

Беше сгънато на страницата със статията за Виктория.

Снимана беше на фона на завършения й проект „Ийст Порт“, с новите сгради и красивите ресторанти. Тя притежаваше естествената способност да прави реклама на себе си и на начинанията си. Както обикновено, дъщеря му беше излязла фотогенично и на тази снимка. Изражението й издаваше решителност и предизвикателство. Мина му през ум, че снимката бе уловила вътрешната й сила, както и безспорната й красота. В статията нашироко се коментираше нейния нов проект за Манхатън. Той погледна отново снимката — нямаше съмнение, че зад ослепителната красота се криеше твърда непоколебимост.

Тя беше толкова различна от брат си.

Той не й бе показал, че вижда нейната интелигентност и решителност. Спомни си как се държа, когато тя се записа да следва право — мислеше, че това е поредната лудория и че тя няма никога да завърши. Четири години бяха изминали от сблъсъка им по Коледа, когато и двамата бяха крещели с пълен глас. Тя бе наследила от него лесната избухливост. Четири години бяха сравнително кратко време, но за този период Виктория се бе превърнала от разглезената дъщеря на богат баща в самостоятелна и пълноправна жена на бизнеса. Динамична личност, постигнала огромен успех, тя беше доказала, че е сила, с която трябва да се съобразяват. Той с неохота призна пред себе си, че му липсваше.

Той ясно си спомняше тази Коледа. Виктория бе разговаряла с него насаме по време на семейното тържество. Тя приличаше външно на майка си, но характерът й бе съвсем различен. Дори и като дете Виктория никога не бе хленчила и нямаше навика да се извинява. След развода той не я виждаше често. Срещаха се за кратко, по празници. Растеше и ставаше все по-красива, завърши колеж за изкуства, но ненавиждаше обществените ангажименти на богатите млади жени. Тази Коледа тя поиска нещо повече. Не беше пари — той винаги се грижеше за това тя да има достатъчно. Този път тя поиска истинска работа в една от компаниите му — шанс да се изкачи по стълбата до самия връх.

Хънтър Ван Хорн се усмихна леко при този спомен. Чудеше се как е могъл да направи такава лоша преценка. Той обикновено лесно разпознаваше силата и слабостта. Но не и у собствената си дъщеря. Започналото като разговор се превърна в спор и след това в истинска битка. Той се беше присмял на амбициите й, беше се подиграл дори на дипломата й по право. Беше я посъветвал да се омъжи добре и да се занимава със семейството си. Той се бе отнесъл презрително към новото й желание за истинска кариера в семейния бизнес, с което я бе вбесил. Язвителният й отговор го накара да изпадне в гняв и словесният им двубой се превърна в нечуван скандал. Тази вечер тя напусна апартамента с гръм и трясък. Оттогава не я беше виждал, гледаше само снимките във вестниците и списанията. Тя никога не поиска от него дори и цент и безусловно му доказа, че е сгрешил.

Той се възхищаваше от нея и се учудваше, че раздялата им го засяга толкова дълбоко. Той обмисляше как да поправи разрива между тях, но не беше сигурен как трябва да постъпи. Беше въпрос на гордост. Чудеше се дали и с нея не бе така.

Самолетът докосна пистата и продължи да се движи по нея.

— Предстои ви обяд с посланик Литъл и сина му.

Стюарт Литъл беше член на Арката. Ван Хорн знаеше, че Литъл иска да осигури място за сина си в Сената. За подобно решение щеше да е необходимо единодушно съгласие на всички членове на Арката. Единствената цел на обяда щеше да бъде да разбере мнението на Ван Хорн и това дали е склонен да подкрепи подобно действие. При мисълта за изключително екзотичната и пищна жена, която го очакваше в апартамента си в Сътън Плейс, Ван Хорн реши, че обядът трябва да бъде много кратък.

Секретарката прекъсна мислите му.

— Имаме няколко минути. Искате ли да ви информирам накратко какво да очаквате на следващата среща на Арката?

Тя беше единственият външен човек, който имаше разрешение да притежава такава информация.

— Не. Не сега.

Макар и само осем на брой, членовете на Арката представляваха огромно богатство, или както се казваше — „стари пари“. Те защитаваха жизнените интереси на управляващите града фамилии, богатите и влиятелни потомци на първите заселници в Ню Йорк. Заедно, членовете на Арката притежаваха повече власт, отколкото който и да е цар. Но почти никой в света не подозираше за съществуването на Арката.

Хънтър Ван Хорн бе заел мястото на баща си след смъртта му. Бащата, ако беше жив, би бил много горд, че са избрали сина му за водач, въпреки че той не изпитваше удоволствие нито от подобна чест, нито от подобна отговорност.