Уилям Дж. Къхлън
Акционери (22)

22

Виктория Ван Хорн вървеше без цел и посока. Това бе единственото, което можеше да прави — да крачи напред, без да забелязва нищо около себе си. Шумът от клаксони, гласове, превозни средства й действаше успокоително. Осъзна, че е стигнала чак до „Батери парк“.

Опита се да разбере положението, в което се намираше. Животът й се бе срутил внезапно и тя не виждаше бъдеще пред себе си. Нямаше сили дори и да помисли за някакъв изход. Всичко й причиняваше болка.

Обърна се и тръгна обратно към центъра на Манхатън, без да знае защо. Улиците и сградите й изглеждаха смътно познати. Вървеше като на сън, времето не означаваше нищо, настоящето и бъдещето не съществуваха.

Не бе яла нищо, беше се стъмнило и уличните лампи светеха. Продължаваше напред, ужасена от мисълта, че, ако спреше, щеше отново да се сблъска с изживяния кошмар.

Отначало не позна района и нямаше представа, че е близо до река Хъдзън. Осъзна постепенно, че отива към кея и старите сгради, където трябваше да започне строителството по новия й проект.

Мина покрай неугледен бар. Група млади мъже, застанали до вратата, започнаха да й подвикват. Тя дори не ги забеляза. Двама от тях тръгнаха след нея, но се спряха при вида на патрулиращата полицейска кола.

Като теглена от неведома сила тя сви по тясна уличка и се озова близо до склада Спери. Наоколо нямаше жива душа.

Приближи се до дупката в оградата. Премина през нея и тръгна по боклуците.

Миризмата на реката бе по-силна през нощта. Нямаше лампи и тъмнината я обгърна.

Мястото й приличаше на гробище — място на спомени и на тъга по изгубените неща. А можеше да бъде толкова различно, но с тази мечта беше свършено.

Мина покрай склада и тръгна по пристана. Видя огромен параход и отражението на светлините му върху тъмните води на реката.

Чу лек звук зад себе си, спомни си плъха, и се обърна бързо.

В тъмнината видя сенки, които се движеха към нея. Сториха й се огромни, залитащи, сливащи се.

— Кой е? — запита предпазливо.

Вместо отговор чу тирада от мръсотии. Тя отстъпи назад, препъна се в една дъска и едва не падна.

Те продължаваха да вървят към нея. Виктория си помисли, че има халюцинации, че може би дори полудява, фигурите бяха прекалено големи, за да бъдат на животни, но някак си не приличаха на хора. Приближаваха се бавно и непохватно.

Нещо профуча покрай нея, но не я улучи, фигурите издадоха звуци на разочарование.

— Махай се оттук! — изръмжа една от тях. — Изчезвай!

— Да удавим мръсницата! — разгневено каза най-близката сянка. — Давай да я хвърлим в реката!

Виктория се обърна и се опита да затича, но падна. Сърцето й биеше лудо от страх.

— Мръсна кучка! — обади се отново дрезгавият глас. — Нямаш работа тук.

Тя се изправи на крака с мъка. Нещо като стоманени клещи я сграбчи за ръката. В ухото й прозвуча шепот и вонящият дъх почти я задуши.

— Сега ще нахраним плъховете с теб!

Тя изпищя.

Изведнъж лъч от фенерче освети нещата около нея. Сега те изглеждаха дори още по-ужасяващи. Бяха мръсни, увити с купища парцали. Трудно беше да се каже дали бяха мъже или жени. Някои от тях нямаха зъби. Мигаха срещу изненадващо насочената към тях светлина.

— Пусни я! — заповяда силен мъжки глас. — Връщайте се по дупките си. Веднага!

Те се разбягаха по посока на тъмния склад с разгневени крясъци.

— Едва те намерих, Виктория. — От тъмнината се чу гласът на Люк Шоу. Прималя й, когато той я сграбчи и я привлече към себе си. — Отпусни се — каза нежно, — само искат да те изплашат. Хайде да се махаме оттук.

Хвана я за ръка и я поведе към улицата.

— Какви бяха тези? — прошепна тя от страх да не я чуят и да се върнат.

— Това са наемателите ти — каза той.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, като трепереше непрекъснато.

— Бедните хора, не са добре с акъла. Проститутки, просяци, психопати. Тук прекарват нощта.

— Ами плъховете?

— Светът е жесток, Виктория. Градът предлага подслон, мизерен, но все пак… Тези хора, в по-голямата си част превъртели, предпочитат да живеят тук. Това е техният дом през нощта. Ти навлезе в тяхната територия.

Помогна й да мине през дупката. Три момчета на около дванайсет-тринайсет години се мотаеха около мерцедеса му. Погледнаха Шоу, след това фенерчето с дълга метална дръжка. След светкавична преценка на шансовете си те тръгнаха, без да кажат нито дума.

— Тук, на улицата, е жестоко и много, много опасно — каза той.

Помогна й да се качи в колата. Всичко я болеше. Краката й тупаха от умора. Люк седна бързо зад кормилото, заключи вратите и запали мотора.

— Изглеждаш ужасно — каза той, като я погледна. — Къде си била?

Тя се почувства безкрайно изморена. Нищо нямаше значение, дори и болката.

— Ходих.

— Цял ден?

— Да.

Той подкара колата по тъмните улици, сви по Четирийсет и втора улица и се включи в потока от коли. Край тях преминаваха бляскави витрини и хора, които ги гледаха подозрително.

— Ще те заведа вкъщи. Като се нахраниш, ще вземеш вана и ще се наспиш, ще се почувстваш като нова.

Не чу отговор и я погледна.

Тя вече бе заспала.

 

 

Както обикновено Сандър Блейк започна деня с чаша кафе и вестника. Най-интересното беше на първа страница, подробно описание на изгонването на Виктория Ван Хорн от ръководството на „Ван Хорн Ентърпрайзис“.

Бизнесмен като Блейк, с голям опит зад гърба си, можеше да чете между редовете. Речта на Ванс представляваше покана към други компании да закупят „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Умен ход, помисли си Блейк. Това щеше да даде възможност на Ванс да избегне отмъщението на Ван Хорнови й да се ползва с благоразположението на новите собственици.

Статията бе придружена със снимка на Виктория и младия Литъл. Отново бяха повторени подробностите около арестуването им.

На Блейк му стана мъчно за Виктория. Не му се искаше да й съобщава, че Арката настоява за оставката й. Изглеждаше му прекалено жестоко, след всичко, което й се бе случило.

Блейк прочете отново материала, помисли малко и позвъни на главния редактор на седмичното му списание.

За главния редактор Хари Уестлейк позвъняване от страна на Сандърс Блейк бе все едно, че му се е обадил господ. Блейк плащаше много добре, но изискваше и високо качество. Дори и най-дребното провинение означаваше уволнение.

Уестлейк не се чувстваше напълно сигурен за мястото си въпреки растящите тиражи и репутация на списанието. С Блейк бяха на малко име, но всеки разговор по телефона го караше да се притеснява.

— Станал си рано, Сандър. — Уестлейк се надяваше, че гласът му звучеше бодро и уверено. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Какво знаем за арестуването на Виктория Ван Хорн? Надявам се, че сте осведомени добре.

Уестлейк почувства моментално успокоение. Само преди десет минути беше разговарял с репортера, занимаващ се с тази история. Идеална възможност да се покаже пред шефа.

— Ти да не си врачка, Сандър? Прав си за парите. Има нещо много подозрително. Арестуването не е извършено от Отдела за борба с наркотиците в Ню Йорк, а от полицаи от специалния отряд на кмета. Не ти ли се струва странно? След това конгресменът Литъл — уж всичко с него е наред, но се носят слухове, че е наркоман. Разбира се, проверяваме, но ако се окаже истина, Виктория Ван Хорн не я чака нищо добро.

— Какъв е този отряд на кмета?

— Специално подразделение. Някои кметове го използват като лична охрана. Подозираме, че полицаите на Фелдър действат нещо като местно ЦРУ под личното му ръководство. — Уестлейк се засмя. — Сандър, вие в Ню Йорк избирате много колоритни хора.

— Отдавна имаме този проблем, Хари, и аз лично много бих искал да знам какво става. Ще ме държиш в течение, нали? Ще ми се да разбера кой стои зад всичко това.

— Знаеш, че твоите желания са закон за мен. До каква степен искаш да се намесим?

— С всички сили, Хари. Също така разберете каквото можете за изгонването на Виктория Ван Хорн. Може да се окаже, че всичко тръгва от едно и също място.

— Ако разкрием всичко, уважаваните ни конкуренти ще наострят уши и ще излязат пред нас.

— Това е моя грижа — отговори Сандър. — Хари, ти имаш опит в тези неща. Изхождайки от всичко, което знаеш, какво е личното ти мнение?

— Не мога да кажа още нищо определено, но май намирисва на гнило. Ако се окаже, че е така, Сандър, ще го открием. Ще те държа в течение.

Блейк затвори телефона. Дори и Виктория да бе обвинена несправедливо, той не бе сигурен, че Арката би й се притекла на помощ.

Утринното слънце блестеше в прозорците на апартамента на Люк Шоу и обещаваше ясен пролетен ден.

— Извинявайте, че малко закъснях — каза Джойс Спиц. — Минах през дома на Виктория и взех някои дрехи.

— Чудесно — кимна Люк. — Тя още спи. Можеш ли да останеш при нея?

— В момента съм в армията на безработните, така че няма проблем.

Гласът му звучеше загрижено.

— Ще й помогнете ли?

— Ще направя всичко, което мога, но не обещавам нищо. Сега ще се срещна с един човек, на когото мога да разчитам. Ще ти се обадя по телефона.

— Не се притеснявайте. Ще се погрижа за нея.

Шоу се намръщи.

— Виж какво, нека не ти прозвучи мелодраматично, но не я изпускай от очи.

— Може да й е дошло много, но тя е издържлива — отговори Джойс. — Но тя е от този тип, който няма да махне с ръка и да се остави. Твърде много прилича на баща си. Веднъж възстанови ли се, ще започне да действа. Ще оцелее.

— Дали ще оцелее или не, не можем да поемаме рискове, нали?

Джойс се усмихна деликатно.

— Не ми влиза в работата, но какви са подбудите ви? Романтични?

Люк се изчерви леко.

— Тя е мой клиент. Компанията ми има договор с нея. Интересът ми е само делови. Освен това, и тя като мен е член на Арката.

Джойс Спиц си припомни, че за пръв път бе чула името му, когато Хънтър Ван Хорн бе споменал, че Люк Шоу е бил предложен от Арката да заеме мястото на починалия си чичо. Но тя не очакваше, че ще бъде толкова млад и привлекателен.

— И какво мислите вие в Арката да направите за Виктория?

— Някои настояват за оставката й — отговори той.

— Вие от тях ли сте?

Той повдигна вежди.

— Много си любопитна. Не, не съм.

— В такъв случай ще бъдете на страната на Вики?

Той не отговори веднага, като че ли не искаше да се ангажира с мнение.

— Трябва да вървя — каза той. — Наблюдавай я.

Джойс затвори вратата след него. Огледа се. Беше чисто, но без украшения, типичен мъжки дом. Нищо не говореше за характера на собственика му. Но много скоро всички щяха да разберат какъв човек бе Люк Шоу в действителност.

 

 

Ал Росини влезе в кабинета на кмета, Фелдър вдигна очи, чул шума от вратата.

— Забрави да почукаш, или какво? Поне се обади на секретарката ми, Крис. Можех да се чеша някъде или да съм с мадама. Дори и кметовете имат право на личен живот. — За пръв път той забеляза обезпокоеното лице на Росини. — О, по дяволите. Какво се е случило?

— Пуснали са хора да разследват ролята на специалния отряд на кмета в арестуването на Литъл и Ван Хорн.

— Кои, по дяволите, са те? Както и да е, и какво?

— Репортерите от пресата са навсякъде. И то най-добрите. Единият разкри историята с предприемача от Маями.

— Е, и какво? Тук не е Маями.

— Много хора тогава отидоха в затвора. Следващият месец ще е делото на кмета. Точно този репортер разплете аферата. Задават много въпроси за ареста и искат да научат повече за Дивито.

Фелдър се усмихна.

— Росини, достатъчно си вътре в нещата, за да знаеш, че не могат да стигнат до мен. За какво се тревожиш? Кажи им, че Дивито е детектив от полицията и е извикал моя отряд. — Фелдър помисли един момент. — Да, това ще е най-доброто. Детектив от полицията се е натъкнал на случай с наркотици, в който е замесен конгресмен. Уплашил се е да не сбърка нещо и е извикал отряда на кмета, защото знае, че са честни и си знаят работата — набутай повече такива дивотии. Отрядът идва и ги арестува. По този начин очистваме от подозрения Дивито, отряда и, което е по-важно — мен. Отивай да им го кажеш.

Росини поклати бавно глава.

— Не мога.

— Какво значи „не мога“? — кресна Росини. — Какво има в това?

— Точно това каза и Никсън за аферата Уотъргейт — отговори Росини тихо.

— Притежават копия от документите, с които Дивито е прехвърлен към твоя специален отряд.

Фелдър се ядоса.

— А откъде са ги взели?

— От полицейския участък, предполагам.

Фелдър се изправи и се развика.

— Моментално отивай да разбереш кой им е дал документите. След това ми докладвай. Не ме интересува дали е бил капитан или какъвто щеш, копелето ще съжалява, че се е родило.

— Струва ми се, че точно сега това не е най-доброто, което можем да направим.

Фелдър присви очи.

— Ти ли ще ми кажеш кое е добро и кое не е? Какво е станало тук? Аз кмет ли съм или какво? Я си спомни кой те назначи.

— Репортерите ровичкат, ама надълбоко. Очевидно някой много нависоко се интересува, и то сериозно. Ако разбутаме полицията, това само ще налее масло в огъня. Мисля, че трябва да дадем разумно обяснение защо специалният отряд е извършил ареста.

Фелдър смекчи тона.

— Те са полицаи и работата им е да арестуват, когато има престъпление. Това е достатъчно разумно обяснение.

Росини се намръщи.

— Аз не мисля така. Дори и аз не знам как се е случило, а работя за теб. Отрядът също работи само за теб. Мислех си, че задължението им е да проверяват отделните служби, да предотвратяват случаи на корупция… Това е, което си ми казвал.

— Говорили ли са с Дивито?

Росини кимна.

— Говорили са с почти всички. Репортерът с историята от Маями казва, че дори е разговарял с човека, който е продал наркотика.

— Глупости, блъфира. Кой търговец на наркотици ще се разбъбри пред пресата?

— Не знам, но съдейки от въпросите им, стигам до заключението, че репортерите смятат, че ти си организирал ареста на Литъл. Казват, че искаш да се кандидатираш за Сената и Литъл ти е пречел.

Фелдър седна. Обърна се и се загледа в реката.

— Само ти пускат мухи — каза той, но думите му не прозвучаха много убедено. — Мръсни гадове. Тия неща отминават бързо ако се понаведеш.

Фелдър го погледна.

— Окей, няма да слушам повече глупости. Този път ще го отмина Росини, но не се опитвай друг път да ме занимаваш с такива неща, разбра ли?

Росини сви рамене.

— Има и още нещо. Мисля, че вече е време да се върна в предишната си адвокатска кантора. Намирам, че моментът е подходящ.

— Нямаш ми доверие?

— Време е да си вървя, това е всичко.

Фелдър стана и започна да обикаля бюрото. Прегърна Росини през рамото.

— Ей, бейби! Не се мръщи, малко се ядосах, това е. И преди се е случвало. Хайде да не ставаме толкова докачителни — той се засмя.

Росини изчака Фелдър да се отдели от него.

— Има и още нещо.

— Боже господи, днес си пълен с добри новини. Сега пък какво има?

— Човекът от Маями казва, че самите полицаи водят разследване защо твоят отряд е арестувал Литъл.

Фелдър разпери ръце.

— Само празни приказки. Иска да те накара да се раздърдориш. Веднага ме свържи с моя човек. Ще го очистим оня, ако е вярно.

Росини кимна.

— Ще кажа на секретарката ти да му се обади.

— А защо не ти?

По обикновено безизразното лице на Росини сега се четеше презрение.

— Аз също имам съмнения по този въпрос. Както казах, време е да се върна във фирмата. Молбата ми за напускане ще е при теб след един час.

Фелдър седна отново зад бюрото.

— По-добре, че напускаш, Росини. Не искам около себе си страхливци.

Росини огледа просторния кабинет.

— Трябва да призная, че доста неща научих тук. — Тръгна към вратата и я затвори внимателно след себе си.

Фелдър се загледа в реката. В началото бе тръгнало толкова добре. Сега съжаляваше, че се бе захванал с Литъл, че Ейс Майерс му бе предложил да се кандидатира за Сената. Най-много съжаляваше, че не можеше и той да напусне и да се върне към адвокатската си практика.

Не можеше, а и нямаше къде да се скрие.

 

 

Ал Барон избра сепаре в задната част на малкия ресторант. Почти нямаше други посетители. Кафето му действаше зле на стомаха, затова си поръча мляко.

Барон бе най-известният адвокат по криминални дела в Манхатън. Много хора му дължаха услуги — както престъпници, така и полицаи. Тази информационна мрежа беше много важна за професията му и благодарение на нея знаеше всичко, което ставаше в Ню Йорк.

Човекът, когото очакваше, се появи. Висок, слаб и чернокож, той се движеше леко и плавно като газела. На едната ноздра имаше златна обица. От пръв поглед се виждаше, че може да бъде опасен.

— Какво става, Ал? — Влезе в сепарето и се ухили на адвоката, показвайки няколко златни зъба.

— Джими — каза Барон като поклати глава, — всеки път, като те видя, изглеждаш все по-странно. Май е време вече да те преместят. Току-виж си забравил, че си полицай и започнеш да се занимаваш и ти с търговия на наркотици. Нали знаеш, като актьор, който прекалено се е вживял в ролята си.

Полицаят махна с ръка на келнера за чаша кафе.

— Във вестниците чета, че ти ще си адвокатът на Виктория Ван Хорн. Издигаш се в обществото, Ал.

— Тя е приятна млада жена — отговорът на Барон прозвуча неутрално. Чакаше да чуе за какво полицаят бе поискал да се срещнат.

Лицето на Джими не изразяваше нищо.

— Арестът е работа на кметския отряд. Някои от нашите хора са били там като подкрепление. Един от младите полицаи, който работи за мен, също е бил там.

— Хайде, Джими, стига си ме залъгвал. Какво знаеш?

— Разбираш, че това трябва да си остане между нас. Това са мои хора и няма да мога да свидетелствам.

— Все едно, че не сме говорили. Казвай!

— Не знам по каква причина, но момчетата на кмета са наблюдавали конгресмена Литъл. Носят се слухове, че той е пристрастен наркоман. Моят човек ми каза, че Литъл е купил наркотика от дискретен продавач с големи връзки, който снабдява наркоманите от предградията. Не са арестували Литъл при покупката, защото търговецът ни е сътрудник.

— Редовен?

— Нещо такова. Търгува със слаби наркотици, трева, кокаин, но ни уведомява кой купува силните. По този начин можем да проследим как някои богаташи пропиляват парите си. Удобно е и за двете страни, нали?

Полицаят отпи от кафето си.

— Един стар детектив, на име Дивито, е изработил сценария за ареста като холивудски продуцент. Дори е докарал фотограф от вестниците, както сигурно си се досетил.

— С други думи нещата са били организирани?

Джими сви рамене.

— Не, поне не в обикновения смисъл. Литъл наистина взима наркотици и наистина ги е купил, дотук всичко е точно. Но тях не са ги интересували наркотиците, а това да го провалят. И го постигнаха. Разбира се, провалиха и клиентката ти.

— От това, което знаеш, Джими, Виктория наркоманка ли е?

— Откъде да знам, че ще ме питаш и това? По дяволите, та тя е по-известна и от президента. Ако взима наркотици, момчетата ми щяха да знаят. Очевидно единственият й грях е, че е легнала с конгресмен.

— Ще бъде много добре ако мога да докажа, че Литъл е купил наркотика — каза Барон.

— В нашата професия има и етика. Не мога да ти издам името на търговеца. Той е наш информатор и хората като него си излагат на риск живота.

— Разбирам — кимна Барон.

Джими изпи кафето си и стана.

— Има едно нещо, което мога да направя за теб. — Той бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. Подаде го на Барон. — Моето момче е снимало това докато Дивито е излязъл от стаята. Мисля, че ще ти бъде интересно. Само не казвай откъде го имаш.

Полицаят излезе от ресторанта. Барон разтвори листа и внимателно го прочете. Беше фотокопие на списък на болници и дати. Изведнъж се сети какво е и си подсвирна. Беше списък на болничните заведения, в които Бари Литъл бе приеман за лечение в тежко дрогирано състояние.

Накрая, на ръка, бе добавена скъпа клиника, в която се лекуваха най-богатите. Тя бе специализирана за лечение на наркомании. В дъното на листа имаше подпис, удостоверяващ, че притежателят му е получил пари за информацията. Подписът бе на Дивито.

Този лист хартия можеше да се окаже съдбоносен. Разказът на Бари щеше да бъде опроверган и невинността на Виктория щеше да се докаже.

Барон допи бавно млякото си. Колко хубаво беше, че нещата се подреждаха както трябва.