Уилям Дж. Къхлън
Акционери (24)

24

Пелегрин седеше доволен в самолета на „Алиталия“, който трябваше да излети за Флоренция след двайсет минути. Беше предал картините и бе получил своя дял в брой. Сесил Драйкър бе изкарал огромна печалба, но Пелегрин смяташе, че уговорката е справедлива — дребният мъж бе поел огромна част от риска.

Преживял бе незабравимо приключение. Бурната му връзка със Сесилия Ван Хорн бе толкова страстна и изтощителна, че Енрико Пелегрин, въпреки буйната си италианска кръв, тайно се радваше, че е приключила. Сега Сесилия беше с грамадния германец — господ да му е на помощ — и изглежда, че беше доволна. След развода щеше да получи щедра сума от богатия си мъж, но дори и парите не можеха да заменят здравето. Надяваше се, че германецът притежава достатъчно сили, за да се справи със задачата си. Изобщо не му завиждаше.

По-голямата част от парите бяха вече на безопасно място в швейцарска банка. Останалото бе превърнал в ценни книжа, които бе изпратил в Италия. Още не бе станал финансово независим и трябваше да продължи да продава картини, но сега дишаше по-леко. Мисълта за това му действаше успокоително.

Пелегрин се облегна, спокоен и доволен, докато самолетът рулираше по пистата, подготвяйки се за излитане.

Знаеше, че все някога ще хванат Драйкър. Сесил беше такъв арогантен, надут глупак.

Когато накрая стигнеха до Драйкър, Пелегрин разбираше, че може да се опитат да го екстрадират от Италия, но се съмняваше дали ще го направят. Светът на изкуството бе цивилизован, никой не обичаше подобни истории, тъй като те влияеха зле на и без това доста подозрителния пазар.

Не вярваше, че някой ще се занимава с Енрико Пелегрин, италианския търговец на картини.

Усмихна се.

— Почти богатия италиански търговец на картини — прошепна сам на себе си той. Самолетът се бе отделил от пистата и се изкачваше по посока на Атлантическия океан.

 

 

— Трудно ли ме намери? — Месестото лице на Кругар се сбръчка в широка усмивка.

Люк Шоу кимна.

— Мислех, че познавам Манхатън като дланта на ръката си, включително и Чайнатаун, но дори и не подозирах, че това място съществува.

Влязоха в малкия, препълнен ресторант и избраха маса на втория етаж. Масите бяха дървени, с различни столове около тях.

Кругар се засмя.

— Тук е място за китайците, а не за туристите. Собственикът е мой съдружник, онзи мъж до вратата, с единия крак. Храната тук е като в Ориента. — Огледа се. — Не се сервира алкохол, но всичко, което предлагат, е автентично. Аз мисля да си поръчам змия. — Кругар наблюдаваше реакцията на Люк. — Освен, разбира се, ако това ти се струва обидно.

Люк поклати глава.

— Не бих си го поръчал, но съм виждал да ядат змии.

— О, така ли?

— Във Виетнам. Понякога се случваше да убием змия. Виетнамците изпадаха във възторг, за тях това е рядък деликатес.

Кругар кимна.

— Така е. И е много здравословно. Аз самият съм живото доказателство за това. Но да спрем с екзотичното меню. Поисках да се срещнем по делови въпроси. Доколкото знам, ти си член на Арката.

Люк потвърди.

— Знаеш ли аз кой съм?

Шоу се усмихна.

— Един от най-богатите хора в света. Не се стремиш към популярност, но контролираш голяма част от световната търговия. Да ти кажа право, преди да дойда, направих някои справки.

Кругар поръча още един чайник.

— Много разумно. Ти си приятел на Виктория Ван Хорн, нали така?

Шоу кимна предпазливо.

— Да.

Едноръкият мъж прибра безшумно празния чайник и остави пълен.

— Тя ме помоли да й помогна за неприятностите, които има с компанията на баща си. Аз имам известно влияние върху борда на директорите.

— Ще й помогнеш ли?

Кругар забеляза колко напрегнат бе Люк. Сви рамене.

— Зависи.

— От какво?

Кругар спря поглед върху Люк.

— От теб — отговори той.

— Не разбирам.

Кругар се облегна и столът изскърца под тежестта на тялото му.

— Ще те помоля разговорът да остане само между нас. Аз също направих справка за теб. Репутацията ти е безупречна. — Усмихна се. — Имам причини да напусна Хонконг. Сигурно разбираш, че това не е лесно. Става дума за милиарди. И, което е може би още по-важно, за запазването на тези пари и защитата на интересите на семейството ми. Там, където ще отида, ще се нуждая от влиятелни хора и известна протекция. Бих желал да се преместя в Ню Йорк. Трябва обаче да стана член на Арката. Аз членувам в подобна организация в Хонконг.

Люк се размърда притеснено.

— Ако си проверил, знаеш, че Арката е съставена от…

— Стари, богати Ню Йоркски фамилии — прекъсна го Кругар. — Знам това. Но времената се менят, мистър Шоу. Надявам се, че ще е възможно да се направи изключение. Това ще означава приток на огромен бизнес и мога да те уверя, че градът ще има само полза от това.

— Какво общо има това с мен? Аз съм просто един от членовете на Арката.

Изражението на Кругар стана сериозно.

— Аз съм в състояние да помогна на мис Ван Хорн. Ако се съгласиш да ми съдействаш да стана член на Арката, ще се заловя за работа. Едната ръка мие другата, както обичате да казвате вие, политиците.

Люк почувства, че се изчервява.

— Използваш я като заложник.

Кругар сви рамене.

— Разменна монета, Люк. Младата дама наистина ми харесва, но все пак аз съм бизнесмен. Ще трябва да се договорим. Всичко ще стане законно, разбира се. Не изпитвам никаква вина, че в замяна искам и ти да ми направиш услуга.

— Тя заслужава да й помогнеш, без да поставяш условия. Стана жертва на…

— О, Люк, толкова много несправедливост има по света. Много отдавна открих, че възможностите ми стигат само да защитя собствените си интереси.

— Нищо не мога да ти гарантирам. Ще се опитам, но не зная дали ще има резултат.

— Искаш да кажеш, че и аз трябва да помогна на мис Ван Хорн по същия начин?

— Това е единственото, което мога да предложа.

Кругар се засмя.

— Както ти казах, проучих те много внимателно. Ти си човек на думата си. Щом казваш, че ще ми помогнеш, това е достатъчно. А аз ще използвам всичките си възможности да съдействам на мис Ван Хорн. Справедливо е, нали?

Люк не можа да скрие изненадата си.

— Да, съвсем. Благодаря ти.

— Струва ми се, че интересът ти към мис Ван Хорн надвишава обикновената загриженост на един член на Арката към друг. Вие двамата…

— Не — каза бързо Люк. — Между нас няма нищо. Харесвам я и мисля, че заслужава да й се помогне, това е всичко.

Кругар кимна. Не, не беше добре. Очевидно Люк Шоу бе влюбен във Виктория независимо дали го осъзнаваше, или не. Беше млад, енергичен, интелигентен и амбициозен. Щеше да бъде чудесен съпруг на внучката му. Семейство Кругар имаше нужда от нов човек. Усмихна се на Шоу. Нямаше да стане.

— Вече се свързах с Илайъс Макензи — каза Кругар. — Той няма нищо против да стана член на Арката. Говорих и с Франклин Трейджър.

— Трейджър никога не би се съгласил — каза Люк.

Кругар се засмя отново.

— Да, но виждаш ли, ние с Трейджър сме партньори от дълги години, имаме много общи интереси. Мисля, че е настроен благоприятно.

Люк се изненада.

— Ако това е вярно, като включиш и нашите гласове с Виктория, това прави половината.

— Ако осигурим още един, ще успеем. Разбира се, ако не отстранят Виктория — каза Кругар. — Така че, както виждаш, задачата ти не е чак толкова трудна.

Люк погледна възрастния човек.

— Кажи ми честно, Йон, щеше ли да помогнеш на Виктория, ако не бях се съгласил с условията ти?

— Какво значение има това, Люк? Нали сме се договорили. — Кругар повика едноръкия мъж. — Сигурен ли си, че не искаш да опиташ змията? Казват, че помага не само на дълголетието, но и на финансовото благосъстояние.

Люк поклати глава отрицателно.

— По-добре да си взема пиле или свинско. Освен това, не мога да се оплача нито от здравето, нито от финансовото си състояние.

Кругар се засмя.

— Казват, че дори помага да намериш истинската си любов.

 

 

Виктория влезе в офиса на строителната си компания, сепвайки репортерите и фотографите, които се бяха наредили като часовои. Стигна до вратата на кабинета си необезпокоявана. Обърна се да ги погледне и видя, че камерите започнаха да святкат. Въпросите на репортерите се изгубиха сред общия шум.

Тя вдигна ръка и ги прикани да замълчат. Видя се обградена от насочени към нея касетофони.

— Консултирах се със съветниците си и с моя брат Хънтър Ван Хорн. Изфабрикуваните обвинения срещу мен целят да ме дискредитират и са част от кампанията за отстраняването на брат ми и мен от законното ни място в компанията на покойния ни баща. Искам да ви уверя като адвокат, че тези позорни обвинения няма да се приемат от съда. Също така заявявам, че подстрекателите ще бъдат изхвърлени от „Ван Хорн Ентърпрайзис“. Благодаря ви.

Тя се обърна и влезе в кабинета си, охранявана от Джойс Спиц.

Джойс успя да затвори вратата и да я заключи.

— Кога го съчинихте това? — попита тя.

— Сега. Звучеше ли убедително?

По лицето на Джойс заигра усмивка.

— Мен, поне, ме убедихте напълно.

Виктория огледа кабинета си. Нищо не бе променено. Стените бяха покрити със снимки на проекта „Ийст Порт“ и планове за „Хъдзън Ривър“.

През страничната врата влезе Крейг Хопкинс. Изненада се, като че ли бе видял призрак.

— Къде беше? Тук настъпи ад. — В гласа му прозвуча раздразнение.

Виктория се стресна и отговори сопнато.

— Ако си чел вестниците, Крейг, знаеш, че бях временно на гости в полицията. Също така там между другото се споменава, че са ме изхвърлили от председателското място в компанията на баща ми. С други думи, бях заета.

Раздразнението му премина в смущение.

— Извинявай — каза той тихо. — Думите ми май не прозвучаха като поздрав, но тук наистина приличаше на лудница.

Виктория седна зад бюрото си.

— Разбрах от Инос Пийкок, че банките си искат заемите.

Той кимна.

— Всички анулират договорите — доставчиците, архитектите, всички. Опитвах се да спечеля време, но не се получи.

— Засега положението не е чак толкова безнадеждно — каза Виктория. — Ще направя всичко възможно да осигуря парите, за да платим на банките.

— Проблемът е времето — каза той. — Всъщност те не си искат парите, а собствеността, която си заложила като гаранция. Искат да вземат всичко, което си построила.

— Значи няма да ми дадат време да си платя дълга?

Той поклати глава.

— Нито една няма да се съгласи. Полудели са. Съжалявам, Виктория, бих желал да имам по-добри новини за теб.

— Не можем ли да ги спрем по съдебен път? — попита Джойс. — Да печелим време?

Хопкинс отново поклати глава.

— Мислил съм и за това. Сумата, която ще ни е необходима, е толкова голяма, че нито една банка няма да ни я отпусне. Не става.

— Мога да заложа акциите си във „Ван Хорн Ентърпрайзис“ — каза Виктория.

Хопкинс въздъхна.

— След всичко, което се случи, тези акции падат стремглаво. В момента никой няма да се съгласи да ги приеме като гаранция.

— Тогава ще ги продам и ще разполагам с парите в брой.

Хопкинс се опита да се усмихне.

— Не искам да съм лош пророк, но дори това е невъзможно.

— Защо?

— Ще ти трябва официално разрешение от Комисията по ценни книжа, тъй като става дума за продажбата на голям пакет акции. За това ще трябва време, много повече време, отколкото можеш да си позволиш. Освен това, ако го направиш, ще рискуваш и последния си цент.

Виктория се облегна на стола.

— И двамата сме адвокати, Крейг. Няма начин да не измислим нещо.

Погледът му я избягваше.

— Откажи се, Вики. Остави ги да вземат „Ийст Порт“ и „Хъдзън Ривър“. Така поне ще ти останат акциите. Това е единственото нещо, което мога да ти предложа.

Виктория погледна Джойс Спиц.

— Ти какво мислиш, Джойс?

Сериозното лице на Джойс не потрепна.

— Това не е в моята компетентност — каза тя. — Рискът е ваш, следователно вие трябва да решите.

Виктория стана и отиде до голямата снимка на завършения й проект „Ийст Порт“. Загледа се в нея, след това се обърна.

— Ако вземат „Ийст Порт“, това ще стане само през трупа ми.

Погледна към Хопкинс.

— Дай ми списък на всички банки, които са ни отпуснали заеми. Започвам да им се обаждам още сега.

— И това съм направил — отговори той. — Те дори не искат да разговарят.

Тя помисли малко.

— Окей, нека тогава да погледнем нещата от друг ъгъл — обърна се към Джойс. — Цялата тази история я раздуха пресата. Тези неща са ми ясни и мисля, че и аз ги мога. Джойс, съобщи, че ще дам пресконференция в „Шератън център“ в осем часа. Банкерите може да не се обаждат на телефоните, но гледат новините.

Виктория погледна Крейг.

— Каквото и да ни струва, ще опрем до съда. Ако не успеем, ще трябва да измислим друг начин. Започвай да мислиш, Крейг. Трябва да намерим някакво правно основание, за да тръгне делото. Не може да няма начин да постигнем отлагане.

Лицето й изразяваше твърда непоколебимост.

— Ще им напиша писмо, което ще им държи влага дълго време.

 

 

Беше невъзможно.

Бет Хазлет провери цифрите още веднъж, за да се увери. Парите на музея — не само тези, отделени за закупуване на картини, но и оборотните средства — бяха източени и то през последните няколко дни. Изнервеният счетоводител на музея й беше предоставил цялата документация.

Цифрите бяха шокиращи. Единственото обяснение беше, че Сесил Драйкър бе прахосал всичко.

Драйкър бе действал по начин, който се считаше за класически в света на изкуството. Беше купувал произведения на изкуството на много по-висока цена от действителната и, както предполагаше Бет, бе присвоявал лъвския пай от печалбата. Почти всички сделки бяха минали през Енрико Пелегрин, дребен търговец, действащ на ръба на закона.

Бет Хазлет никога не бе харесвала Драйкър, но реши, че трябва да му даде възможност да обясни случилото се. Репутацията му бе поставена на карта и въпросът бе изключително сериозен, независимо от личните й антипатии. Ако не успееше да даде задоволителен отговор, тя щеше да уведоми попечителите.

Изкачи се по мраморните стълби до просторния му кабинет. Драйкър дори не стана от мястото си, когато тя влезе.

— Какво има? — троснато каза той.

— Мистър Драйкър, счетоводният ни отдел може да е сбъркал при събирането на сумите, изплатени за покупки на нови картини, но ако цифрите са верни, почти всички фондове на музея са изчерпани.

— Предполагам, че си проверила сумите? — намръщи се той.

— Да.

По лицето му се разля мазна усмивка.

— Мис Хазлет, направени са законни покупки на чудесни произведения на изкуството. Купени са на изключително изгодни цени. Грабнах ги преди някой друг музей да ни изпревари. — Спря и се наведе напред. — Признавам, че разходите са малко големи, но нямах време да искам одобрението на борда. Няма нищо страшно, ще ги покрием.

— Но, мистър Драйкър, какво ще правим с оборотните ни средства, не можем да платим дори заплатите.

Той се усмихна присмехулно.

— Боя се, че музеят много скоро ще бъде затворен. На ваше място бих помислил за нова работа. Разбира се, това да си остане между нас.

— Затворен? Не мога да повярвам. „Хаберман“ е един от най-добре финансираните музеи в света. Наши спонсори са най-богатите хора в държавата.

Драйкър се ядоса, че това неблагодарно момиче не се задоволи с ценната информация, която му намекна.

— Слушай ме какво ти казвам — сопна се той. — Музеят ще бъде затворен, може би не веднага, но доста скоро.

— Попечителите няма да допуснат подобно нещо.

Усмивката му стана подигравателна.

— Именно те ще го затворят.

Тя се учуди от явната му самоувереност.

— Мистър Драйкър, попечителите, поне някои от тях, са и членове на Арката. Зная, че не сте запознат с тази група, но казват, че Арката управлява Ню Йорк.

Той се засмя.

— Запознат? Сега ще ти покажа колко съм запознат. Мистър Франклин Трейджър, светилото сред бизнесмените, ги убеди всичките да напуснат Ню Йорк. Предполагам, че в този момент те трескаво продават всичко, вложено в този град. Мило мое момиче, скъпоценната ти Арка напуска Ню Йорк и го оставя на хулиганите. Всичките ще се измъкнат, преди да е станало твърде късно. С този град и с този музей е свършено.

Тя го гледаше, без да мига.

— Откъде имате тази информация? Предполагам, от член на Арката? — Гласът й бе пълен с недоверие.

Той се засмя.

— От няколко… би могло да се каже. — Той седна отново в големия стол. — Имам източници, много добри източници, отлични. Възползвай се от това, ако можеш, но не го разгласявай. — Гледаше я съучастнически.

Тя излезе бавно от кабинета му и тръгна по стълбите навън. Обади се по телефона от кабина на Парк авеню.

Джон Робертсън, чичото на Бет, беше попечител на „Хаберман“ и член на Арката.

Тя пристъпи направо към въпроса.

— Чичо Джон, предлагал ли е Франклин Трейджър Арката да се оттегли от Ню Йорк?

Последва мълчание.

— Казах…

— Чух въпроса ти — каза той. — Откъде ти хрумна такава абсурдна идея?

— Абсурдна ли е? Говоря сериозно. Наистина трябва да знам. Отнася се до сигурността на Арката.

Отново отговорът се забави. След това се чу гласът му, който изкомандва.

— Това не трябва да се разгласява, разбираш ли, Бет?

— Разбира се.

— На последното ни събрание Трейджър направи някои безумни предложения в този смисъл. Естествено, никой не го подкрепи. А сега, откъде знаеш за това?

Тя му разказа бързо за положението в музея и разговора си със Сесил Драйкър.

— Нямам представа, чичо Джон, как той може да е разбрал за това. Но е убеден, че Арката ще напусне града.

Този път чичо й почти шепнеше.

— Ако някой е присъствал на това събрание, щеше да е разбрал от лицата ни какво мислим за глупостите на Трейджър. — Той спря за момент. — Но ако някой само е слушал, може да е останал с впечатлението, че се е приело, понеже нямаше гласуване. Мисля, че твоят мистър Драйкър е инсталирал подслушвателни устройства в залата за конференции.

— Господи, не виждам защо ще…

— Бет, това е изключително сериозно. Не казвай нищо на никого. Вземи си няколко дни отпуска от музея. Обади се, че си болна. Аз ще ти кажа кога да се върнеш на работа.

— Но точно сега съм започнала…

Той се засмя.

— Бет, толкова приличаш на майка си. Но този път ще направиш както ти казвам. Съгласна ли си?

— Но чичо Джон…

— Бет, млъквай! — изгърмя той.

 

 

След разговора с племенничката си Джон Робертсън позвъни на Сандър Блейк.

Сутринта самият Блейк му се бе обадил, за да му каже за специалното заседание на Арката тази вечер. Съобщил му бе и причините за свикването му.

— Какво има, Джон?

— Сандър, направо на въпроса. Имам информация, която ме кара да мисля, че в залата за конференции на музея е инсталирана подслушвателна уредба. Най-добре е да сменим мястото на заседанието.

— Шегуваш ли се? Кой, по дяволите, ще подслушва музей?

— Директорът.

— Тоя никаквец Драйкър? Не ми се вярва.

— Току-що ми предадоха почти дума по дума какво се е говорило на последното ни събиране. Информацията е от него. Ако не се е крил под масата, значи е поставил подслушвателна апаратура.

— Дявол да го вземе.

— Можем да се срещнем в кабинета ми — засмя се Робертсън. — Това е само за твое сведение, Сандър, като знам, че притежаваш половината вестници в Америка, но моята зала за конференции се проверява най-редовно. Както казват в криминалните романи, чиста е.

— Добре. Ще се обадя на другите и ще им кажа за промяната.

— Всички ли ще дойдат?

— Да, всички — отговори Блейк.

— Може да се получи доста неприятно…

— Вероятно така ще стане — каза Блейк.

— Трябва да го направим, пък каквото се получи — каза Робертсън.

— Съгласен съм. Ще се видим довечера.

— Не горя от нетърпение.

— Нито пък аз.